О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ …..………../…….03.2018 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-РИ СЪСТАВ в закрито съдебно заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ХРИСТОВА
мл.с. ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
като разгледа докладваното от мл. съдия Чаракчиев в.ч.гр.д. № 409/18 г. по
описа на ВОС, намира следното:
Производството е по реда на чл.121 вр. чл.118, ал.1 от ГПК.
Образувано е по жалба с вх. № 6705/30.01.2018 г., подадена от Т.К.Т., чрез
адв. М.К., срещу Определение № 368/ 10.01.2018 г. по гр.д. № 17054/2017 г. по
описа на ВРС, с което съдът е прекратил производството пред себе си и е изпратил делото по подсъдност на Административен съд-Варна.
Жалбоподателят сочи, че предявеният иск не касае
обезщетяване на вреди от административна дейност, а произтича от социално правоотношение
възникнало между него и Районно управление социално осигуряване (РУСО) – Варна,
по повод неотпускане на наследствена пенсия. Поддържа, че съдът не е дал правна
квалификация на иска, което е от съществено значение за преценката за
подсъдността на спора. Твърди, че никъде в исковата или уточняващата молба не
са посочени факти и твърдения за претърпени имуществени вреди от незаконна
дейност и постановен индивидуален административен акт, който да е бил оспорен и
отменен като незаконен, като предпоставка за упражняване на право защитимо по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Съдът не е съобразил и задължителните постановки дадени в
ТР № 2/2015 г. на ОС на ВАС и ОС на ГТПК на ВКС по т.д. № 2/2015 г. като не е
изследвал факта, че разпорежданията на РУСО от 2009 г. не са били оспорени по
административен ред пред по-горестоящ орган, както и не са били оспорени пред
съд, за отмяната им като незаконосъобразни като критерий и предпоставка на иска
по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. В жалбата се сочи, че служителите на РУСО – Дирекция
„Пенсии“ не осъществяват административна дейност, не извършват административни
услуги по смисъла на пар. 1, т.1 от Закона за администрацията (ЗА) и не са
типично служители на административен орган по смисъла на §.1, т.1 от ЗА. Съдът
не взел предвид и факта, че правото на иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е погасено по
давност, както и не се е аргументирал защо спрямо иска е приложим редът по ЗОДОВ,
а не чл. 59 от ЗЗД. Навеждат се доводи за нарушение на Конституцията на
Република България, ХОПЕС, ЕКЗПЧОС, ДФЕС, на процесуалните правила и основните
начала на гражданския процес, както и за отклонение от практиката на Съда на Европейския
Съюз и на Европейския съд по правата на човека. Моли се за отмяна на
постановеното определение и за връщане на делото на друг състав на ВРС за
продължаване на съдопроизводствените действия, както и за присъждане на
сторените разноски.
В срока по чл. 276 от ГПК е постъпил писмен отговор от директора на Териториално
поделение на Националния осигурителен институт – Районно управление социално
осигуряване, Дирекция „Пенсионно осигуряване“ Варна (ТП на НОИ, РУСО – Варна), чрез
гл. юрисконсулт Ивелина Йовкова, в който подробно се изложени аргументи за неоснователност
на жалбата и се моли за потвърждаване на обжалвания акт. В евентуалност се моли
за редуциране на адвокатското възнаграждение заплатено от частния жалбоподател.
Моли се за присъждане на направените разноски в случай, че съдът присъжда
такива.
За да се произнесе ВОС съобрази
следното:
Производството по гр.д. № 17054/2017 г. по описа на ВРС е образувано по
искова молба 07.11.2017 г. подадена от Т.К.Т., чрез адв. М.К. съдържаща петитум
за осъждане на ТП на НОИ, Районно управление „Социално осигуряване“ - Варна да
му заплати компенсаторно обезщетение за причинените му имуществени вреди, в
резултат от постановен от него отказ, обективиран с Разпореждане № **********
по Протокол № 10 от 12.02.2010 г., да бъде отпусната месечна наследствена
пенсия за инвалидност в полза на ищеца, за периода от датата на подаване на
Заявление с вх. № 39985/18.11.2009 г. до датата на навършване на пълнолетието
му – 28.04.2015 г. в размер на 3300,00 лв., съизмеримо с претърпените от ищеца
загуби и пропуснати ползи от нереализирани и неполучени пенсии, за времето от
08.11.2012 г. до 28.04.2015 г. до навършване на пълнолетие, както и законната
лихва върху тази сума.
В исковата молба са изложени следните фактически твърдения: посочено е, че
ищецът е роден през 1997 г., а на 11.10.2008 г. починал баща му Коста Т.
Ганчев. На 25.02.2009 г. Мария Петрова Ганчева - майка на ищеца, в качеството
на негов законен представител, подала заявление с вх. № 7987 до ТП на НОИ, РУСО
– Варна с отправено искане на ищеца да бъде отпусната наследствена пенсия по Кодекса
за социално осигуряване (КСО), като непълнолетно правоимащо лице, за периода от
датата на подаване на заявлението до навършване на пълнолетие.
Ищецът твърди, че с Разпореждане № **********, по Протокол № 17 от
20.03.2009 г. РУСО – Варна постановило отказ да му бъде отпусната наследствена
пенсия, с мотива, че наследодателят му не отговарял на изискванията на чл. 74,
ал.1 от КСО, тъй като нямал пет и повече години осигурителен стаж, придобит до
датата на смъртта, а имал четири години, четири месеца и двадесет и един дена.
Въз основа на установени нови данни за придобит трудов и осигурителен стаж
от неговия баща, ищецът сочи, че майка му от негово име подала ново заявление
вх. № 39985/08.11.2009 г.
за отпускане на наследствена пенсия, по което с
Разпореждане № **********, по Протокол № 10 от 12.02.2010 г. РУСО – Варна
постановило повторен отказ, тъй като вместо изискуемите пет години
наследодателят на ищеца имал четири години, девет месеца и двадесет и един дни.
С оглед на горните твърдения ищецът поддържа, че не е могъл своевременно да
получи от осигурителния орган правото на наследствена пенсия, поради
постановените откази, в резултат на непризнаване на положен от неговия праводател
трудов и осигурителен стаж. Така ответникът РУСО – Варна неправомерно лишил
ищеца от осигурително право, като си спестил ежемесечна наследствена пенсия за
периода от подаване на втората молба заявление от 18.11.2009 г. до навършване
на пълнолетие – 28.04.2015 г., а за ищеца възникнало правото да претендира
компенсаторно обезщетение за виновно причинените му вреди от постановения втори
отказ на осигурителния орган.
С обжалваното Определение № 368/10.01.2018 г. ВРС е прекратил
производството по делото и го изпратил по подсъдност на Административен съд - Варна.
В мотивите си съдът приел, че пред него е предявен иск за обезщетение от
незаконосъобразни действия на административен орган, съответно налице е
хипотезата на чл. 1, ал.1 от ЗОДОВ и съгласно чл. 1, ал.2 от ЗОДОВ искът е
подведомствен на административен съд.
Частната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, от
активно легитимирана страна, в законоустановения срок и е процесуално
допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на проверка в настоящото производство е дали районният съд е бил
сезиран с възникнал спор относно гражданско право или правно отношение,
подведомствен на гражданските съдилища - чл. 14, ал. 1 от ГПК или с
административен спор подведомствен на административен съд. Определящ критерий в
случая е методът на регулиране на отношението, от което произлиза
претендираното право като граждански са всички правоотношения регулирани с
метода на равнопоставяне на техните субекти, а административни са уредени от
административното право отношения, чиито метод на регулиране е този на власт и
подчинение на субектите на правоотношението. Преценката за естеството на
повдигнатия спор се извършва единствено на база на фактическите твърдения изложени
от ищеца, като съдът не е обвързан от правната квалификация посочена от
последния.
В случая от обстоятелствената част и петитума на исковата молба се
установява, че ищецът претендира обезщетение за вреди, претърпени вследствие на незаконосъобразни разпореждания
постановени от ответника ТП на НОИ, РУСО - Варна, с които му е отказано
отпускането на наследствена пенсия. Правото на пенсия се определя като
субективно материално право, от категорията на притезателните права, за чието
упражняване е необходимо действието (или бездействието) на лице, различно от
техния титуляр. То възниква за осигуреното лице при наличие на предвидените в КСО
предпоставки и се осъществява като се следва определена административна
процедура. Тя започва със заявление на правоимащото лице до съответния
териториално компетентен осигурителен административен орган, в случая посоченото
от ищеца - ТП на НОИ, РУСО – Варна, който е организационно обособено
териториално поделение в структурата на НОИ. Институтът от своя страна е държавен
орган със статут на юридическо лице и съгласно чл. 33, ал.1 от КСО управлява държавното
обществено осигуряване и извършва плащането на пенсиите, обезщетенията и
помощите по този кодекс (чл. 33, ал.5 от КСО), включително наследствените
пенсии (Глава Шеста, Раздел Трети от КСО). Волеизявлението на заинтересованото
лице обаче, не е достатъчно за упражняването на субективното право на пенсия,
защото освен него е необходимо разпореждане на сезираният орган – НОИ, тъй като
съгласно чл. 98, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) пенсиите и добавките към тях се отпускат,
изменят, осъвременяват, спират, възобновяват, прекратяват и възстановяват с
разпореждане, издадено от длъжностното лице, на което е възложено ръководството
на пенсионното осигуряване в териториалното поделение на НОИ, или други
длъжностни лица, определени от ръководителя на териториалното поделение на НОИ.
Разпорежданията по чл. 98, ал.1 от КСО, с каквито в
случая на ищеца е отказано отпускане на наследствена пенсия за инвалидност,
безспорно носят характеристиките на индивидуални административни актове, като с
тях длъжностното лице по чл. 98, ал.1, т.1 от КСО установява, че адресатът им
притежава или не заявеното от него субективно право на пенсия. Дейността по
издаване на тези разпореждания категорично разкрива белезите на административна
(противно на изложеното в жалбата), тъй като се изпълнява от орган на
изпълнителната власт - НОИ, който е специално овластен с властнически
правомощия (чл. 33, ал.5 от КСО) да действа въз основа и в рамките на закона и
едностранно да предизвиква правни последици, обвързващи определена група правни
субекти и при необходимост разпорежданията му да бъдат приведени в изпълнение с
помощта на държавната принуда ( в този смисъл Решение № 639 от 2.07.2009 г. на
ВКС по гр. д. № 2398/2008 г., I г. о., ГК). Следователно правото на пенсия е едно потенциално право, чието реално
осъществяване изисква предприемане на необходимите действия от правоимащия и
волеизявление – акт на осигурителния орган за отпускане на пенсията, т.е. правоотношението
, между ищеца и ответника, от което се твърди да са претърпени вреди, не е
такова между равнопоставени субекти, а възниква, развива и се прекратява само
по вертикала – типично отношение на власт и подчинение.
От гореизложеното следва, че в случая не е налице същински гражданско-правен
спор по чл. 45 и сл. от ЗЗД, както твърди жалбоподателя, а спор за
законосъобразност на действията на структурно звено на държавен орган при
осъществяване на делегираната му административна дейност – управление на държавното
обществено осигуряване в Република България. На практика от обстоятелствената
част и петитума на исковата молба категорично се установява, че пред ВРС е предявен
иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - за обезщетение за причинени имуществени
вреди от незаконосъобразни актове на държавен орган и длъжностни лица при
изпълнение на административна дейност. Според разпоредбата на чл.128, ал.1, т.6
от АПК тези искове са подведомствени на административните съдилища, а териториално
компетентен в случая е Административен съд – Варна. Поради това образуваното
пред районния съд дело е недопустимо, тъй като не му е подведомствено и на
основание чл. 118 от ГПК производството подлежи на прекратяване и изпращане на
надлежния съд. Процедирайки именно в
този смисъл ВРС е постановил правилно определение, което поради съвпадение на изводите
на двете инстанции следва да бъде потвърдено.
За пълнота следва да се посочи, че отговорността по ЗОДОВ е специфично
проявление на принципа за отговорност на работодателя по чл.49 от ЗЗД и
съобразно чл. 8, ал.1 от ЗОДОВ същата може да се търси само по този закон, но
не и по общия ред. В тази връзка не може да бъде
самостоятелно основание за ангажиране отговорността на ответника пред
граждански съд нито обстоятелството, че искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е погасен
по давност, нито неоспорването по административен ред на процесните
разпореждания на РУСО – Варна, като направените в този смисъл възражения са лишени
от основание. ВОС напълно споделя становището на ответника по частната жалба,
че тези възражения са относими не към допустимостта на производството пред ВРС,
а към основателността на предявените искове по ЗОДОВ. Следва да се отбележи
също, че твърдяните от частния жалбоподател нарушения на нормите на Конституцията
на Република България, ХОПЕС, ЕКЗПЧОС, ДФЕС, ГПК, ЗСВ и т.н. не са налице.
Посочените разпоредби регламентират правото на открит съдебен процес, пред
независим и безпристрастен съд при наличие на защитими права. Изпращането на
делото на компетентен съд не нарушава правото на защита на ищеца, напротив -
обезпечава един законосъобразен и допустим процес. Цитираната съдебна практика
на ВКС и на европейските съдилища също е неотносима - не е налице идентичност
на разглежданите казуси, поставените въпроси и дадените отговори.
С оглед направеното от страните искане за присъждане на
разноски в настоящото производство съставът намира следното: съгласно чл. 81 от ГПК съдът дължи произнасяне по искането за разноски във всеки акт, с който
делото приключва в съответната инстанция. В конкретния случай предпоставката посочена
в закона не е налице, тъй като с настоящия акт производството по делото не
приключва, а спорът за материалното право продължава да бъде висящ пред друг
съд, макар и административен. В този смисъл Определение № 256 от 12.05.2014 г.
на ВКС по т. д. № 1306/2015 г., I т. о., ТК и Определение № 271 от 4.04.2012 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 735/2011 г., IV г. о., ГК. По изложените аргументи ВОС не
следва да се произнася по искането за разноските направени в образуваното пред
него производство, а това следва да стори с окончателния си акт Административен
съд - Варна, пред който делото е висящо.
Водим от горното
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 368/10.01.2018 г. по гр.д. № 17054/ 2017 г. по описа на ВРС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал.4 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.