Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 4133
30.11.2018г.
Гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XI-ти гр. състав в открито
съдебно заседание на първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ГЕОРГИЕВА - ТОЧЕВСКА
при участието на секретаря Величка Грабчева, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 5919
по описа на ПРС за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 74, ал. 4
от Кодекса на труда.
Ищецът К.И.Х., с
ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. Т.Ф., е предявил срещу „Айгер инженеринг”
ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
„Васил Левски” № 246, представлявано от у. Д. Я. обективно съединени искове да
бъдат обявени за недействителни, на осн. чл. 74, ал. 1 от КТ, както следва:
Чл. 5, б. „а” от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от 17.10.2016г., гласящ, че в случай на предсрочно
прекратяване на програмата за обучение по инициатива на служителя, или поради
виновно неизпълнение на задълженията по настоящия договор, или в случай, че не покаже
добри резултати в хода на обучението, не покрие изискванията на тестовете или
не придобие сертификата от обучението, работодателят има право да развали този
договор с писмено уведомление с незабавен ефект, като в този случай служителят
се задължава да изплати на работодателя неустойка в размер на направените от
работодателя реални разходи до момента на прекратяването, включващи,
пропорционално на срока на протеклото обучение, част от: 1. стойността на
заплатата на служителя, 2. социалните
осигуровки за сметка на работодателя за същия период 3. всички други разходи,
като противоречащ на чл. 48, ал. 1, т. 3 от КРБ, чл. 8, ал. 4 от КТ, чл. 66,
ал. 2 от КТ и чл. 242 от КТ;
Чл. 5, б. „б” от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от 17.10.2016г., гласящ, че в случай на
прекратяване на трудовия договор преди изтичане на срока по чл. 3, ал. d от настоящия договор, о. е длъжен да заплати на
работодателя неустойка в размер на 5000 лева, като противоречащ на чл. 48, ал.
1, т. 3 от КРБ, чл. 8, ал. 4 от КТ и чл. 66, ал. 2 от КТ;
и Чл. 5, ал. 1 вр. с чл. 2 и чл. 3 от сключеното между
страните Споразумение за поверителност от 17.10.2016г., гласящ, че при
неизпълнение на което и да е от задълженията си, описани по-горе, служителят
дължи на дружеството неустойка в размер на последното му изплатено месечно
възнаграждение от дружеството за пълен работен месец, умножено по десет, като
противоречащо на чл. 48, ал. 1, т. 3 от КРБ.
Претендира направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че е работил по трудово правоотношение с
ответника на длъжност „***” в отдел „***”, възникнало на осн. трудов договор №
***, с уговорено дневно брутно възнаграждение от 47, 13 лева.
Твърди се, че на 17.10.2016г. между същите страни били
сключени, освен трудовия договор, още два писмени договора – договор по чл. 234
от КТ за повишаване на квалификацията, и споразумение за поверителност за
уреждане на отношенията след прекр. на ТПО. Твърди се в тези два договора да се
съдържат клаузи, които да са недействителни, които клаузи предвиждат редица
финансови санкции за ищеца, след прекратяване на трудовото му правоотношение,
поради което същият има правен интерес да установи по съдебен ред
недействителността на същите.
Твърди ТПО да е било прекратено със Заповед № *** на осн.
чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, но тъй като санкционните последици за ищеца,
визирани в недействителните клаузи, имали за предмет уреждане отношенията между
страните именно след прекр. на ТПО, то ищецът имал правен интерес да установи
недействителността им по исков ред.
В тази връзка се излагат следните твърдения:
Твърди се чл. 5, б. „а” от Договор за повишаване на
квалификацията от 17.10.2016г. да противоречи на чл. 48, ал. 1, т. 3 от КРБ,
чл. 8, ал. 4 от КТ, чл. 66, ал. 2 от КТ и чл. 242 от КТ. Същият гласял, че в
случай на предсрочно прекратяване на програмата за обучение по инициатива на
служителя, или поради виновно неизпълнение на задълженията по настоящия
договор, или в случай, че не покаже добри резултати в хода на обучението, не
покрие изискванията на тестовете или не придобие сертификата от обучението,
работодателят има право да развали този договор с писмено уведомление с
незабавен ефект, като в този случай служителят се задължава да изплати на
работодателя неустойка в размер на направените от работодателя реални разходи
до момента на прекратяването, включващи, пропорционално на срока на протеклото
обучение, част от: 1. стойността на заплатата на служителя, 2. социалните осигуровки за сметка на
работодателя за същия период 3. всички други разходи.
Твърди се чл. 5, б. „б” от Договор за повишаване на
квалификацията от 17.10.2016г. да противоречи на чл. 48, ал. 1, т. 3 от КРБ,
чл. 8, ал. 4 от КТ и чл. 66, ал. 2 от КТ. Същият гласял, че в случай на
прекратяване на трудовия договор преди изтичане на срока по чл. 3, ал. d от
настоящия договор, обучаемият е длъжен да заплати на работодателя неустойка в
размер на 5000 лева.
Във връзка с недействителността на тези две клаузи се
твърди периодът на обучение да е уговорен с неясно време – „около една година”,
модулите за обучение по програмата не били с точен срок на продължителност,
работодателят имал право да ги променя по всяко време, а всеки курс се състоял
от теория и/или практически обучения, след които следвало да се премине
квалификационен тест, покриването на който означавало успешното преминаване на
курса. Твърди се ищецът да е преминал обучението, но да не му е предоставен
такъв тест или резултати от същия и за него било абсолютно неясно дали е
преминал успешно курса изобщо и дали е приключило обучението му. Същевременно
клаузите предвиждали задължение да се платят на работодателя всички получени до
момента от ищеца доходи от трудовото му правоотношение, внесените осигуровки и
отделно от това разходи за обучението, формирани по неопределен начин. Също
така се предвиждала и неустойка, в размер на 5000 лева, като по този начин,
ищецът следвало да дължи на работодателя сума от порядъка на 17 000 лева,
при средна брутна заплата от 990 лева за периода 17.10.2016г. – 11.04.2018г.
Твърди се макар и формално чл. 234, ал. 2 и ал. 3, т. 2 КТ да допускат уговаряне на финансови условия и отговорност при незавършване на
обучението, то на практика с тази клауза работодателят в нарушение на принципа
за възмездност на положения по ТПО труд, в нарушение на чл. 242 и чл. 271, ал.
1 от КТ се опитвал да принуди служителя да върне всички получени от него
трудови възнаграждения, под формата на репариране на причинени вреди. Отделно
от това, тази клауза не била свързана с виновно поведение на работника или
служителя, като привеждайки я в действие, без вина на служителя, работодателят
би получил недължима облага – вече изплатеното на работника възнаграждение,
което било в нарушение на принципа, залегнал в чл. 8, ал. 1 от КТ за
добросъвестно упражняване на правата по ТПО. Крайният резултат от въвеждане на
тази клауза, в съпътстващия трудовия договор акт, се изразявал в отказ от
правото на работника да получи трудовото си възнаграждение, който отказ съгл.
чл. 8, ал. 4 от КТ е недействителен.
Клаузата в чл. 5, буква б за въвеждане на неустойка,
дължима поради прекратяване на трудовия договор по каквато и да било причина,
за период от 38 месеца след сключване на договора, дори не била обвързана с
виновно поведение на служителя – нито по трудовия договор, нито по договора за
повишаване на квалификацията. Същата била в прекомерен размер от 5000 лева, и
се дължала дори в случаите, в които работникът се разболее или почине, което да
доведе до прекр. на ТПО по чл. 325, ал. 1, т. 9 и 10 от КТ, или трудовото му
правоотношение се прекрати по инициатива на работодателя на основание, за което
работникът/служителят не носи вина – чл. 328 КТ, дори и при прекратяването му
по вина на работодателя по чл. 327, ал. 1, т. 2 и 3 от КТ. Според клаузата на
чл. 5, б. б. и в тези случаи работникът, респ. неговите наследници, дължали
сочената неустойка. Тази клауза директно противоречала на чл.48, ал. 1, т. 3 от Конституцията на РБ, тъй като по недопустим начин ограничавала правото на труд,
избор на професия и място на работа.
За да гарантира получаването на горните облаги под
формата на неустойка и връщане на трудово възнаграждение, както и други
разходи, работодателят изискал от работника подписът му да бъде нотариално
заверен, с цел ползване разпоредбата на чл. 417 от ГПК за издаване на заповед
за незабавно изпълнение срещу работника, и вписал клауза, че има право да се
снабди с такава по този ред. Изрично отказал на служителя възможността да
извърши консултация с а., преди подписване на споразумението и нотариалната
заверка на подписа му. Също така при прекратяване на ТПО с ищеца се опитал да
го задължи да подпише запис на заповед за сумите и неустойките, които
работодателят има право да получи на основание тези нищожни клаузи, а след
отказ на ищеца го поканил да плати сочените суми по сметка на дружеството с
предупреждението, че следва завеждане на съдебна претенция срещу него за
същите. Ето защо се твърди за ищеца да е налице интерес от установяване
нищожността на тези клаузи.
Твърди се чл. 5, ал. 1 вр. с чл. 2 и чл. 3 от
Споразумение за поверителност от 17.10.2016г. да противоречи на чл. 48, ал. 1,
т. 3 от КРБ, като тази разпоредба гласяла, че при неизпълнение на което и да е
от задълженията си, описани по-горе, служителят дължи на дружеството неустойка
в размер на последното му изплатено месечно възнаграждение от дружеството за
пълен работен месец, умножено по десет. С тази неустойка се санкционирало
неизпълнение на неточно и неясно формулирани задължения, свързани със забрана
за конкурентна дейност след прекратяване на трудовия договор, изобщо, каквато дейност представлявало всяка
работа, самостоятелно, по трудово или гражданско правоотношение, която може да
се категоризира като конкурентна на работодателя, като бил описан изключително
широк кръг от дейности. В чл. 3 се вменявало задължение да не мотивира
служители на работодателя да прекратят ТПО с дружеството, както и да не ги
привлича за други работодатели, директно или индиректно. за неизпълнение на
тези задължения се вменявала неустойка от 10 брутни заплати, около 10 000
лева. тази клауза противоречала на чл. 48, ал. 1, т. 3 от КРБ, тъй като по
недопустим начин ограничавала свободното право на труд, избор на професия и
място на работа.
Твърди се по тези въпроси да е налице трайна съдебна
практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, съгласно която санкционни клаузи,
които поставят трудовоправна връзка в зависимост от допълнителни уговорки с
гражданскоправен характер, чийто предмет е евентуално прекратяване на трудовото
правоотношение, са недействителни, като се цитират решения на ВКС.
Ето защо се моли да бъде постановено решение, с което да
бъдат обявени за недействителни, на осн. чл. 74, ал. 1 от КТ, както следва:
Чл. 5, б. „а” от сключения между страните Договор за повишаване
на квалификацията от 17.10.2016г., гласящ, че в случай на предсрочно
прекратяване на програмата за обучение по инициатива на служителя, или поради
виновно неизпълнение на задълженията по настоящия договор, или в случай, че не
покаже добри резултати в хода на обучението, не покрие изискванията на
тестовете или не придобие сертификата от обучението, работодателят има право да
развали този договор с писмено уведомление с незабавен ефект, като в този
случай служителят се задължава да изплати на работодателя неустойка в размер на
направените от работодателя реални разходи до момента на прекратяването,
включващи, пропорционално на срока на протеклото обучение, част от: 1.
стойността на заплатата на служителя, 2.
социалните осигуровки за сметка на работодателя за същия период 3. всички други
разходи, като противоречащ на чл. 48, ал. 1, т. 3 от КРБ, чл. 8, ал. 4 от КТ,
чл. 66, ал. 2 от КТ и чл. 242 от КТ;
Чл. 5, б. „б” от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от 17.10.2016г., гласящ, че в случай на
прекратяване на трудовия договор преди изтичане на срока по чл. 3, ал. d от
настоящия договор, обучаемият е длъжен да заплати на работодателя неустойка в
размер на 5000 лева, като противоречащ на чл. 48, ал. 1, т. 3 от КРБ, чл. 8,
ал. 4 от КТ и чл. 66, ал. 2 от КТ;
и Чл. 5, ал. 1 вр. с чл. 2 и чл. 3 от сключеното между
страните Споразумение за поверителност от 17.10.2016г., гласящ, че при
неизпълнение на което и да е от задълженията си, описани по-горе, служителят
дължи на дружеството неустойка в размер на последното му изплатено месечно
възнаграждение от дружеството за пълен работен месец, умножено по десет, като
противоречащо на чл. 48, ал. 1, т. 3 от КРБ.
Претендира направените по делото разноски.
От ответника е постъпил писмен отговор в срок, с който се
взема становище за недопустимост на предявените искове, евентуално – за
нередовност на исковата молба. Становище по същество, относно действителността
или недействителността на сочените клаузи, не се взема.
Твърди се, че исковете са недопустими, тъй като
посочените договор и споразумение не представляват трудови договори и не
попадат в кръга на актовете, чиято недействителност може да се иска да бъде
обявена от съда по реда на чл. 74 от КТ. Касаело се за установителен иск по
смисъла на чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 26 от ЗЗД, а за да е допустим
установителен иск, следвало да съществува спор между страните, като
възможността да се води за в бъдеще осъдителен иск не формирала правен интерес.
Изложени са подробни съображения за това, че нито договорът за повишаване на
квалификацията, нито споразумението за поверителност имат характер на трудови
договори, нямат съдържанието по чл. 66 от КТ, поради което прогласяването на
тяхната недействителност не може да бъде искано по реда на чл. 74 от КТ, а по
реда на чл. 26 от ЗЗД, което от своя страна било недопустимо, тъй като работодателят по никакъв начин не бил
претендирал от ищеца заплащане на посочените суми, в която връзка се твърди и
исковата молба да е нередовна и се моли да се остави без движение за уточняване
от ищеца кога и по какъв начин, чрез кое лице работодателят е канил ищеца да
подпише посочените документи във връзка със заплащане на неустойката, и да
заплати същата.
Цитира се практика на ВКС, с която се твърди да се
обосновава аргумента за недопустимост на исковете.
Ето защо се моли съдът да прекрати производството като
недопустимо, респ. да остави исковата молба без движение до уточняване от ищеца
на правния му интерес от водене на иска и излагане на фактически твърдения
относно горните обстоятелства.
Становище по същество на спора не се взема.
Претендират се разноски.
В съдебно заседание ищецът, чрез п. си адв. Ф. и адв. Г.,
поддържат становището си за допустимост на предявените искове, както и за
основателността на същите, по подробно изложените в исковата молба съображения.
Представено е становище, с което ищцовата страна детайлно обосновава тезата си
за допустимост на исковете, като сочи, че
уредбата на недействителността по чл. 74-76 от КТ е обща, засяга всички
видове трудови правоотношения, а понятието „трудов договор” визира акт, уреждащ
правата и задълженията на страните по индивидуално ТПО, какъвто е настоящият
случай, а въпросът за правната квалификация на иска се свежда до това дали
въпросните клаузи и правните им последици обхващат съдържанието на ТПО. В
случая се твърди да обхващат същото, а съгл. чл. 66 от КТ, ал. 2 законодателят
е дал възможност на страните да уговарят и други условия, свързани с
предоставянето на работната сила, които не са уредени с повелителни норми на
закона. Относно договора по чл. 234 от КТ се цитира практика на ВКС, която
приема същият да е трудов такъв.
Отделно от това се твърди да е налице правен интерес от
воденето на иска, тъй като оспорените клаузи въвеждат възможност за
принудителното им изпълнение в едностранно производство, в което ищецът няма
възможност да наведе възражението си за нищожност. Твърди се дори да се приеме
искът да има установителен характер, интерес от него да е налице, тъй като е налице правен спор, а именно ответникът
неоснователно претендира право, което не съществува, и неоснователно отрича
гарантираното на ищеца право на труд и свободен избор на професия. Интересът
произтичал и от надмощното положение на работодателя, който категорично
отказвал да прекрати действието на договора по чл. 234 от КТ и споразумението
за поверителност, след прекратяване на трудовоправната връзка. Ето защо се
твърди исковете да са допустими. Моли се същите да бъдат уважени, като
претендират заплащане на разноските по делото.
В съдебно заседание ответникът, чрез п. си адв. П.,
поддържа становището си за недопустимост на предявените искове и моли
производството по делото да бъде прекратено. По същество становище не взема.
Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Така предявените искове са допустими.
Наведеното от ответната страна възражение, че исковете са
недопустими поради това, че не попадат в приложното поле на чл. 74 от КТ и за
ищеца липсва правен интерес от водене на същите, е неоснователно. В случая се
касае за иск, който се води между работник/служител, чието ТПО е прекратено, и
неговия работодател, като допустимостта на иска се обосновава с твърдението на
ищеца, че оспорените клаузи засягат съдържанието на трудовото правоотношение,
макар и да са инкорпорирани в актове извън трудовия договор, тъй като една от
клаузите касае връщане на получени трудови възнаграждения, а другата – заплащане
на неустойка в неколкократен размер на трудовото възнаграждения, обвързана с
бъдещо полагане на труд от ищеца. Твърди се оспорените клаузи да съдържат отказ
от трудови права, като съгласно чл. 8,
ал. 4 от КТ, отказът от трудови права е недействителен, а според чл. 74, ал. 4 КТ, вместо недействителната клауза следва да се прилага императивната законова
норма. Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от КТ трудов договор, който
противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен,
съгл. ал. 2 трудовият договор се обявява за недействителен от съда по реда на
глава осемнадесета, а съгл. ал. 4 по реда на ал. 2, изр. 1 могат да се обявяват
за недействителни и само отделни клаузи на трудовия договор. Вместо тях за
трудовия договор се прилагат съответните повелителни разпоредби на закона или
предвиденото в колективния трудов договор. Съгл. ал. 5 страните не могат да се
позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи,
докато тя не бъде обявена и решението за обявяването и не бъде връчено на
страните.
Всички споразумения между страните по едно трудово
правоотношение, независимо от тяхното наименование, в случай, че уреждат права
и задължения, свързани с полагане на труд по трудово правоотношение, заплащане
или връщане на вече получено трудово възнаграждение, или отказ от трудови
права, или задължения във връзка с полагане на труд, както и задължения за
заплащане на неустойка във връзка със същите, имат характер на трудовоправни
клаузи, респ. договори и тяхната недействителност може да бъде обявявана по
съдебен ред по реда на чл. 74, ал. 4 от КТ, а договорът по чл. 234 от КТ е
трудов такъв – в този смисъл е и трайната съдебна практика на ВКС, постановена
по реда на чл. 290 от ГПК, в частност Решение № 417/21.05.2010г. по гр. д. №
1228/2009г. на ВКС, III-то г. о, Решение №
326/19.05.2010г. по гр. дело № 706/2009г. на ВКС, IV-то г. о., като предявяване на искове за прогласяване на
недействителни на клаузи с подобно съдържание е допустимо по реда на чл. 74,
ал. 4 от КТ, независимо в какъв акт са залегнали. От значение е не
обстоятелството в какъв акт е залегнала оспорената клауза, а дали същата има
връзка с трудовото правоотношение и пораждане на права и задължения във връзка
с него. Отделно от това, споразумението за поверителност е изрично наименовано
от страните „трудов договор”. Договорът
по чл. 234 от КТ е трудов такъв, допълнителен договор между страните по едно
ТПО с конкретен предмет и съдържание – уреждане отношенията между страните по
ТПО във връзка с повишаването квалификацията на работника/служителя.
С оглед на горното съдът приема всички предявени искове
да са допустими, исковата молба да е редовна, доколкото е изложено в какво се
състои тяхната недействителност, поради което исковете следва да бъдат
разгледани, а искането на ответника за прекратяване на производството като
недопустимо, респ. оставяне без движение на исковата молба – неоснователно.
Неоснователно е и допълнително депозираното становище на
ответника, за това, че след прекратяване на ТПО ищецът няма правен интерес от
воденето на исковете, и единственият му възможен път за защита би бил чрез
възражение в случай, че срещу него се предяви осъдителен иск за заплащане на
някое от обезщетенията, визирани в оспорените разпоредби. Искът е допустим
именно предвид обстоятелството, че ищецът е заплашен от угрозата по всяко време
срещу него да бъдат предявени сочените искове, на основание сочените клаузи,
които същият твърди да са недействителни. Цитираната от ответника практика,
касаеща недопустимост на подобен иск, е неотносима към настоящия случай, тъй
като визира случай, в който страната вече е упражнила правото си на защита чрез
възражение, в друг процес, поради което вече няма правен интерес да предявява
иск за недействителност на сочените клаузи, като отделен такъв. В настоящия
случай не се спори между страните, че няма предявен отделен осъдителен иск
срещу ищеца за претендиране на обезщетение за неустойки по съответните клаузи в
договора, за които се иска да се признаят за недействителни. Ето защо, съдът
намира, че така представената практика е по случай, различен от процесния, че
няма формирана практика, че такъв иск е недопустим в определени хипотези,
какъвто е в настоящия случай. Съдът намира, че не е налице основание за
прекратяване на производството като недопустимо.
Ето защо, предявените искове следва да бъдат разгледани
по същество.
Между страните не се спори, и от представения трудов
договор № *** се установява, че ищецът е започнал работа по трудово
правоотношение с ответника на 17.10.2016г. на длъжност „***” в отдел „***”, с
уговорено основно дневно възнаграждение – 45, 76 лева, доп. такова за прод.
работа – 1, 37 лева, брутно дневно – 47, 13 лева. ТПО е възникнало като
безсрочно, с 6-месечен срок на изпитване в полза на работодателя, с уговорен
срок на предизвестието – 3 месеца, платен год. отпуск – 20 дни. Посочено е, че
неразделна част от трудовия договор за Общи условия към него. Посочено е, че
системата за заплащане на труда е уредена в чл. 3 от Правилата за организация
на работната заплата, и сумирано изчисляване на раб. време, уредено в заповед
на работодателя. Чл. 14-26 от тр. договор включват задължения на
работника/служителя да опазва поверителна информация, да не изнася такава от
дружеството, забрана за полагане на доп. труд по трудов договор и забрана за
конкурентна дейност. Трудовият договор е сключен в обикновена писмена форма,
общи условия към същия, към които същият препраща, не са представени.
Представен е договор за повишаване на квалификацията от
17.10.2016г., с нотариалбна заверка на подписите на ищеца и на у. на ответното
дружество от 20.10.2016г., с предмет – „***” и правно основание чл. 234 от КТ. Според
чл. 1 договорът е с предмет – повишаване на квалификацията на
работника/служителя чрез придобиване на теоретични и практически познания,
необходими за ***, съгласно програма за обучение. Посочено е, че обучението е с
откъсване от работния процес и продължителност, посочени в определено
приложение. Според чл. 3 служителят се задължава да посещава редовно всички
занятия, да се подготвя самостоятелно за всички изпити, да постига успех поне
75 % на междинните тестове, да завърши успешно обучението с оценка, не по ниска
от 75 %, като доусъвършенства знания и умения за длъжност ***, и положи успешно
всички изпити. Според чл. 3, буква d) служителят се задължава да работи при работодателя за срок от три години и
половина, считано от подписване на договора. Според чл. 4 работодателят се
задължава да заплати цената на обучението, включващяа лекторски хонорари,
тестови и учебни материали, както и по време на обучението да изплаща в пълен
размер дъкжинмото тр. възнаграждение, при необходимост част от обучението да се
проведе извън дружеството – да заплаща пътни и командировъчни разходи,
квартирни пари, както и възнаграждението.
В чл. 5 от Договора за повишаване и квалификация,
озаглавен „отговорност при неизпълнение и неустойки”, са уредени следните
хипотези:
Според чл. 5, б. (а) в случай на предсрочно прекратяване
на програмата за обучение по инициатива на служителя, или поради виновно
неизпълнение на задълженията по настоящия договор, или в случай, че не покаже
добри резултати в хода на обучението, не покрие изискванията на тестовете или
не придобие сертификата от обучението, работодателят има право да развали този
договор с писмено уведомление с незабавен ефект, като в този случай служителят
се задължава да изплати на работодателя неустойка в размер на направените от
работодателя реални разходи до момента на прекратяването, включващи,
пропорционално на срока на протеклото обучение, част от: 1. стойността на
заплатата на служителя, 2. социалните осигуровки
за сметка на работодателя за същия период 3. всички други разходи.
Според чл. 5, б. (b) в случай на прекратяване на
трудовия договор преди изтичане на срока по чл. 3, ал. (d) от настоящия договор – три години и половина, считано от 17.10.2016г.,
обучаемият е длъжен да заплати на работодателя неустойка в размер на 5000 лева,
която според буква (с) е дължима към момента на прекратяване на ТПО.
Според чл. 5, буква (d) при неизпълнение на задълженията на работодателя по чл. 4 – да заплаща
обучението, ТВ, пътни и командировъчни, служителят се освобождава от
задълженията си по настоящия договор.
Според чл. 5,
буква (е) независимо от неустойката, уговорена в предходната алинея,
работодателят има право да предяви иск за обезщетение на причинените на
служителя вреди, ако те надвишават размера на уговорената неустойка.
Според чл. 6 договорът може да бъде прекратен по два
начина:
а) от работодателя с едномесечно писмено предизвестие,
без да дължи ан служителя посочване на каквото и да било основание
b) автоматично с
прекратяването на трудовия договор, като този договор се счита прекратен от
датата на прекр. на трудовия такъв.
Според чл. 7 този договор влиза в сила от нот. заверка на
подписите на страните и дава право на работодателя да иска ан осн. чл. 417, т.
3 и чл. 418 от ГПк издаване на заповед за незабавно изпълнение и изп. лист
срещу служителя относно вземанията по чл. 5, като служителят може да бъде
освободен от задълженията си по този договор само в една –единствена хипотеза –
след изтичане срока по чл. 3, алинея (e), каквато обаче договорът няма.
Според чл. 7, буква (g) в случай, че трудовото правоотношение бъде прекратено – с предизвестие от
работника/служителя, по негова вина или чрез налагане на дисц. наказание
„уволнение”, преди да е изтекъл срокът на обучението и преди обучението да е
завършило, работникът/служителят ще следва да заплати на работодателя всички
направени разходи, свързани с обучението, заедно със законна лихва, считано от
прекратяването на ТПО до реалното изплащане на сумата.
Приложена е програма за обучение, в която е посочено, че
същото се осъществява в сградата а работодателя, състои се от три модула – курс
едно – адаптационна програма, с която служителите се запознават с работата в
дружеството и организацията на същата, която се провежда в работно време в
първите три месеца от започване на работа, курс две – основни дейности в АОМЦПУ
– теория, провежда се отново в сградата на работодателя, представлява
4-седмичен курс за ***, включва разчитане на чертежи, измерване на инструменти,
запознаване с оборудването, контролиране на готовата продукция и основи на
програмирането. Курс трети е практически, на същото място, включва запознаване
с основните дейности в ОМЦПУ, осемседмичен – за *** в *** и обхваща обучение за
управление на фреза, закрепване на инструмент, настройка на фреза,
трансформиране на файл, обработване на детайл, обработване на програма по
конструиран чертеж. След всеки курс се провежда квалификационен тест, като
работодателя може по всяко време ад променя графика на обучение.
Представено е споразумение за поверителност от
17.10.2016г., между същите страни. Същото има за предмет уреждане отношенията
между страните след прекратяване на трудовия договор, и в частност –
задълженията на ищеца в тази връзка.
Според чл. 1, ал. 1 служителят се задължава за периода
след прекр. ТПО да не разкрива, предоставя на трети лица да не използва в
своята бъдеща дейност поверителна информация. Дефиниция на същата е дадена в
ал. 2 на договора – производствени, търговски тайни, скици, чертежи, търговска документация,
договори, ноу-хау, всякакви обекти на права на интелектуална собственост, както
и каквато и да било друга информация, до която ищецът е получил достъп във
връзка с трудовото си правоотношение, вкл. и информация, създадена във връзка с
изпълнението му по тр. договор.
В чл. 2, ал. 1 служителят се задължава да не използва
поверителна информация, в т. число и ноу-хау на дружеството в своята дейност
след прекратяването на трудовия договор. Служителят приема да не извършва
дейности – самостоятелно, по трудово или гражданско правоотношение, които биха
могли да бъдат определени като конкурентни на тези на дружеството, доколкото
извършването им предполага използване на знания или информация, класифицирани
по-горе като поверителни.
Според ал. 2 конкурентна дейност е всяка работа под
каквато и да е фотрма за своя сметка или за трето лице, вкл. по ТПО, като к., у.,
***, с., а. в областта на разработването, производството, продажбата на
проекти, машини и технологии, предназначени за производство на цигари и други
продукти от тютюн. В кръга на понятието попадат, неизчерпателно, дейности като
проектиране, консултации, инженеринг, ремонт, производство, експлоатиране и
внедряване в експлоатация на машини, съоръжения, системи за управление и
контрол, за производство и преработка, обработка, пакетиране, соусиране,
почистване, сортиране на тютюневи изделия, производство на който и да е вид
тютюневи изделия- цигари, пури, пурети, цигарени филтри и други манипулации с
тютюн и други продукти от това естество.
Съгл. чл. 3 служителят се задължава да не наема или
привлича за други работодатели, като служители или консултанти, директно или
индиректно, лица, които са в трудови или граждански правоотношения с
дружеството, както и да не се опитва да ги мотивира по какъвто и да е
начин да прекратят своя договор с
дружеството.
Според чл. 4 изпълнителят се задължава да не извършва
действия, с които засяга доброто име и авторитета на дружеството, като се
въздържа от разпространение на обстоятелства за дружеството, негови служители,
ръководители, или особености на неговата производствена дейност или трудовия
процес в него пред трети лица, вкл. в интернет.
Според чл. 5, ал. 1 при неизпълнение на което и да е от
задълженията си, описани по-горе, служителят дължи на дружеството неустойка в
размер на последното му изплатено месечно възнаграждение от дружеството за
пълен работен месец, умножено по десет.
Според ал. 2 кумулатривно с неустойката работодателят има
право да претендира обезщетение за причинените му вреди в резултат на
неизпълнение на което и да е от гореописаните задължения.
Според чл. 6 настоящото споразумение следва да се тълкува
и прилага съгласно разпоредбите на българското законодателство, а ако някоя
негова клауза бъде обявена за недействителна, тя трябва да се тълкува така,ч е
волята на страните е била клаузата да произведе правен ефект, ако и доколкото
това е допустимо от действащото българско законодателство. Недействителността
на една клауза не води до недействитеност на цялото споразумение.
В чл. 7 е уговорена арбитражна клауза по трудов спор –
всички спорове във връзка с него да се решават от Арбитражния съд при
Българската търговско-промишлена палата, която разпоредба е изначално
недействителна, арбитражни споразумения и уговаряне на клаузи за арбитраж по
трудови спорове са недопустими - , самото споразумение на всяка страница е
именовано „Трудов договор”, в който смисъл е и трайната и безпротиворечива
практика на ВКС.
Със заповед от
28.03.2018г. ТПО между страните е прекратено на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ
по взаимно съгласие.
По делото други доказателства не са събирани, като всяка
от страните е представила и цитирала съдебна практика в подкрепа на своите
твърдения.
При така установените факти от значение за спора съдът достигна до следните
правни изводи:
За да бъдат уважени исковете с правно основание чл. 74, ал. ал. 4 от КТ и
да бъдат обявени за недействителни оспорените клаузи, е необходимо да се
установи, че същите противоречат на закона. Безспорно се установи, че такива са сключени между
страните, и че тяхното съдържание съответства на изложеното в исковата молба.
Налице е правен интерес за ищеца да оспори същите, доколкото в договора за
повишаване на квалификацията, който е с нот. заверени подписи, изрично е
вписано, че работодателят може да се снабди със заповед за изпълнение по чл.
417 от ГПК за обезщетението по чл. 5 във всеки случай, което производство
представлява едностранно такова, без участието на ищеца и в негов интерес е да
установи недействителност на същите, преди работодателят да се е снабдил с
такава заповед и изп. лист.
В своята практика ВКС приема, че договорът по чл. 234 ал.1 КТ има характера
на трудов договор, но що се касае до въпросите, свързани с неговото изпълнение
и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и следва да се
приложи гражданския закон относно отговорността за неизпълнение /така Решение №
326/19.05.2010 г. по гр.д. № 706/2009 г. на ВКС/. Следователно с оглед
характера на договора приложимите разпоредби досежно действителността на
клаузи от посочения договора са именно тези на КТ, а единствено по отношение на
неговото изпълнение следва да се приложат гражданските закони. Според
разпоредбата на чл. 74 ал.1 КТ трудов договор, който противоречи на закона или
го заобикаля, е недействителен. Страните могат да се позовават на
недействителността на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя
не бъде обявена и решението за обявяването не бъде връчено на страните.
Обявяването на недействителността на трудовия договор може да стане както в
самостоятелен исков процес, така и във висящ исков процес по трудов спор. По
същия начин се обявяват за недействителни и само отделни клаузи на трудовия
договор. При наличие на недействителен трудов договор или на отделни клаузи от
него, всяка от страните по правоотношението – работодателят от една страна и
работника от друга, имат правен интерес от обявяване на недействителността
/така Решение № 319/05.11.2013 г. по гр.д. № 20/2013 г. на ВКС, 4 ГО; Решение №
81/25.02.2011 г. по гр.д. № 930/2010 г. на ВКС, 3 ГО/. От изложеното следва, че
работникът винаги има правен интерес от обявяване недействителността на
определени клаузи от трудовия договор, независимо към момента на подаване на
исковата молба дали има висящ спор относно изпълнението на някоя от тях. В
тази връзка неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя за липса на
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск, а именно: наличие на
правен интерес.
Установи се и, че съдържанието на оспорените клаузи изцяло съвпада с
изложеното в исковата молба, поради което следва да бъде изследван въпросът
противоречат ли същите на императивни правни норми, и кои са тези норми.
По клаузата на чл. 5, б. (а) от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от 17.10.2016г., гласящ, че в случай на предсрочно
прекратяване на програмата за обучение по инициатива на служителя, или поради
виновно неизпълнение на задълженията по настоящия договор, или в случай, че не
покаже добри резултати в хода на обучението, не покрие изискванията на
тестовете или не придобие сертификата от обучението, работодателят има право да
развали този договор с писмено уведомление с незабавен ефект, като в този
случай служителят се задължава да изплати на работодателя неустойка в размер на
направените от работодателя реални разходи до момента на прекратяването,
включващи, пропорционално на срока на протеклото обучение, част от: 1.
стойността на заплатата на служителя, 2.
социалните осигуровки за сметка на работодателя за същия период 3. всички други
разходи. Съгл. разпоредбата на чл. 234 от КТ страните по ТПО могат да сключат договор
за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване
на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация). С договора
по предходната алинея се определят: 1. професията и специалността, по която
работникът или служителят ще се обучава; 2. мястото, формата и времето на
обучението; 3. финансовите, битовите и други условия за времето на обучението.
С договора по ал. 1 страните могат да уговарят: 1. задължение на работника или
служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5
години; 2. отговорност при незавършване на обучението, както и при неизпълнение
на задълженията по предходната точка.
Според трайната съдебна практика на ВКС, в случаи на неизпълнение на тези
си задължения – да завърши обучението, както и да работи при работодателя за
срок, по-малък от уговорения такъв в договора за обучение,
работникът/служителят дължи на работодателя обезщетение, което обаче е
съизмеримо с разходите за обучение, които следва да бъдат възстановени. В
случая такава разпоредба е предвидена – чл. 7 (g) за случаите, в които ТПО бъде
прекратено по инициатива или вина на работника/служителя – същият дължи на
работодателя разходите за обучение. Разпоредбата на чл. 5, б. (а) обаче
предвижда, при незавършване на обучението, или не покриване изискванията на
тестовете, работникът да дължи неустойка, която, от една страна, е дефинирана
като покриваща направените реални разходи за обучението, които обаче не се
определят от неговата стойност, а представляват връщане на всички получени от
ищеца до момента трудови възнаграждения, социални осигуровки, внесени от
работодателя, както и „всички други разходи”, недефинирано какви. Тази клауза изрично
противоречи както на императивната разпоредба на чл. 48 ал.5
КРБ, регламентираща правото на работника да получава възнаграждение,
съответстващо на извършената от него работа, така и на чл. 51 КРБ,
постановяваща правото на всички граждани на обществено осигуряване. Също така
тази клауза представлява отказ от страна на работника/служителя от трудови
права, който обаче се явява недействителен съобразно нормата на чл.8 ал.4 КТ. Задължението
на работника/служителя, освен да заплати
направените разходи за обучението му, също така и да върне всички получени
трудови възнаграждения и внесени му осигуровки, представлява реално отказ от
право на възнаграждение за положен труд, което е недействително, съгл.
горецитираните разпоредби. В този смисъл, че работникът/служителят не дължи
друго, освен разходите за обучение, и то в размер, съответен на неизпълнението,
е и Решение № 272/05.10.2011г. по гр. д. № 1637/2010г. на ВКС, III г. о. и Решение № 9/14.02.2012г. по гр. д. № 689/2012г.
на ВКС, III г. о.
Ето защо клаузата на чл. 5, б. (а) от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от 17.10.2016г. следва да бъде призната за
недействителна.
По клаузата на чл. 5, б. „б” от сключения между страните Договор за
повишаване на квалификацията от 17.10.2016г., гласящ, че в случай на
прекратяване на трудовия договор преди изтичане на срока по чл. 3, ал. (d) от
настоящия договор – три години и половина, по каквато и да е причина, обучаемият
е длъжен да заплати на работодателя неустойка в размер на 5000 лева, съдът
намира следното:
Тази клауза също е недействителна. От една страна, същата поставя
задължението за заплащане на неустойка безусловно, независимо от основанието за
прекр. на ТПО и по чия вина се прекратява същото, а от друга, противоречи на
посоченото по-горе, че при прекратяване на трудовия договор, преди уговорения в
договора за обучение срок, работодателят има право на парична компенсация,
съизмерима единствено с инвестираните в обучението на работника/служителя
средства. Тази клауза е уговорена в противоречие с чл. 48 ал.1 и ал.3 КРБ,
регламентиращи правото на труд и свободен избор на професия и дейност.
Константна е практиката на ВКС, че работодателят няма право да налага
забрана на работниците или служителите си да прекратяват едностранно трудовото
правоотношение, след като такива възможности са изрично предвидени в КТ /така Решение № 248 от 15.11.2016
г. по гр. д. № 784 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр.
отделение; решение №656 от 25.10.2010 г. по гр. дело №1954/2009 г., IV
г.о., решение №417 от 21.05.2010 г. по гр. дело №1228/2009 г.,III г.о, и
решение №535 от 30.06.2010 г. по гр. дело №309/2009 г., IV г.о./. ВКС изрично приема, че целта на закона – е
работата в определения по чл.234 ал.3 т.1 от КТ срок при този работодател да
компенсира направените от него разходи за обучение. По този начин се
компенсират вредите на двете страни до реалния им размер и се прилага
установения в трудовото право принцип, че на работодателя се дължи обезщетение
съответно на неизпълнението, но не и определено под формата на неустойка,
нямаща отношение към размера на тези разходи. Ответникът по делото не е
ангажирал никакви доказателства дали и как сумата от 5000 лева е обвързана с
тези разходи, дали обучение реално е провеждано, какво включва то, каква част
от него е премината от ищеца, поради което определянето на глобална сума, с
фиксиран размер, независимо от времето, което ищецът е работил при
работодателя, и основанието за прекратяване на ТПО. В този смисъл е и Решение №
9/14.02.2012г. по гр. д. № 689/2012г. на ВКС, III г. о.
По клаузата на Чл. 5, ал. 1 вр. с чл. 2 и чл. 3 от
сключеното между страните Споразумение за поверителност от 17.10.2016г.,
гласящ, че при неизпълнение на което и да е от задълженията си, описани по-горе
(това са задълженията служителят да не използва поверителна информация, в т.
число и ноу-хау на дружеството в своята дейност след прекратяването на трудовия
договор, да не извършва дейности – самостоятелно, по трудово или гражданско
правоотношение, които биха могли да бъдат определени като конкурентни на тези
на дружеството, доколкото извършването им предполага използване на знания или
информация, класифицирани по-горе като поверителни, като конкурентна дейност е
всяка работа под каквато и да е форма за своя сметка или за трето лице, вкл. по
ТПО, като к., у., ***, с., а. в областта на разработването, производството,
продажбата на проекти, машини и технологии, предназначени за производство на
цигари и други продукти от тютюн. В кръга на понятието попадат, неизчерпателно,
дейности като проектиране, консултации, инженеринг, ремонт, производство,
експлоатиране и внедряване в експлоатация на машини, съоръжения, системи за
управление и контрол, за производство и преработка, обработка, пакетиране,
соусиране, почистване, сортиране на тютюневи изделия, производство на който и
да е вид тютюневи изделия- цигари, пури, пурети, цигарени филтри и други
манипулации с тютюн и други продукти от това естество; да не наема или привлича
за други работодатели, като служители или к., директно или индиректно, лица,
които са в трудови или граждански правоотношения с дружеството, както и да не
се опитва да ги мотивира по какъвто и да е начин да прекратят своя договор с дружеството; да
не извършва действия, с които засяга доброто име и авторитета на дружеството,
като се въздържа от разпространение на обстоятелства за дружеството, негови
служители, р., или особености на неговата производствена дейност или трудовия
процес в него пред трети лица, вкл. в интернет.), служителят дължи на
дружеството неустойка в размер на последното му изплатено месечно
възнаграждение от дружеството за пълен работен месец, умножено по десет:
Така посочената неустойка, според горецитираното
споразумение, се дължи във всички случаи, в които работникът/служителят реши да
използва в своята дейност наученото при ответника, реши да работи в същата
сфера на дейност, независимо в какъв срок, или реши да привлече за своята
работа, респ. мотивира да напусне друг служител на ответното дружество. Същата,
в размер на 10 брутни раб. заплати към момента на прекр. на ТПО се дължи,
независимо от това дали на работодателя са причинени вреди и техния размер, за
което същият си е запазил правото в чл. 5, ал. 2 да претендира обезщетение,
кумулативно с посочената неустойка. Тази клауза е недействителна, тъй като
противоречи на правото на труд и представлява отказ от трудови права, който се
явява недействителен съобразно нормата на чл.8 ал.4 КТ. В този смисъл е и
Решение № 417/21.05.2010г. по гр. д. № 1228/2009г. на ВКС, III –то г.о. Именно
съгласно това решение, санкционна клауза в трудов договор ,която поставя
трудово-правната връзка в зависимост , или добавя към нея допълнителни уговорки
с гражданско-правен характер ,чиито предмет е поведение и действия на работника
след евентуалното прекратяване на трудовото правоотношение, подлежи на
установяване като недействителна при условията на чл. 74 ал.4 от КТ ,макар да
не е свързана със съдържанието на самия трудовия договор ,неговия предмет или
изпълнение за срока на действието му. Клауза, по силата на която се възлага
гражданска отговорност на работника или служителя в случай , че след
прекратяване на трудовите правоотношения с работодателя , същият не спази поето
задължение да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентна
фирма, е нищожна поради противоречие със закона. Правото по чл. 48 ал. 3 от
Конституция на РБ, всеки гражданин свободно да избира своята професия и място
на работа , не може да бъде предмет на действителен отказ или ограничение,
изразени в частноправно съглашение, включително като клауза на трудов договор
при постъпване на работа , предвид недопустимостта за отказ от личното право на
труд , скрепено с императивната норма на чл. 8 ал.4 от КТ, в доразвитие на
изведения в цитираната конституционна норма принцип. Тази уговорка е в
нарушение както на закона ,тъй като цели ограничаване на свободата на служителя
да използва придобити при работодателя знания и умения в професията си, за
неограничено време – до края на живота си, завинаги. Уговаряне на подобни
условия за предоставяне на работна сила противоречи и на добрите нрави. Относно
задължението да не разпространява поверителна информация, за същото
работодателят изрично е предвидил, че има право на иск срещу ищеца, в случай,
че за него произтекат вреди, поради което кумулирането на такова обезщетение с
фиксираната неустойка е недействително. Същата е определена като фиксиран размер,
без да се съобрази с евентуално извършеното от ищеца и вредите, които
евентуално биха произтекли за работодателя. Ето защо, същата е в противоречие с
разпоредбата на чл. 79 от ЗЗД и в частта й извън задължението на работника да
използва придобитите при работодателя знания и умения и забраната да работи в
същата сфера на дейност, завинаги. Недопустимо е и кумулирането на неустойка с
обезщетение за вреди от евентуални бъдещи деяния на ищеца, както и предвиждане
възможност на работодателя да получи както неустойката, така и обезщетение за
реално причинените му вреди, ако има такива – чл. 5, ал. 2 от споразумението.
Ето защо, така сочената клауза на чл. 5, ал. 1 от това споразумение е нищожна
изцяло, като работодателят винаги има възможността по общия гражданскоправен
ред да предяви иск срещу ищеца за обезщетение за причинени му вреди, в случай,
че последният разпространи поверителни за него сведения и с това му причини
вреди.
С оглед на горното, исковете следва да се уважат изцяло,
като се признаят за недействителни всички оспорени от ищеца клаузи.
С оглед на горното право на разноски има ищецът, които са в размер на 500
лева, претендирани са и са заплатени, поради което следва да му се присъдят.
С оглед изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати
държавна такса върху уважените искове за признаване за недействителни на трите
оспорени клаузи, по 50 лева за всеки иск, общо 150 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОБЯВЯВА за недействителна на осн. чл. 74,
ал. 4 от КТ клаузата на Чл. 5, б. (а) от сключения между К.И.Х., с ЕГН **********, с адрес ***, и „Айгер
инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246, представлявано от у. Д. Я. Договор за
повишаване на квалификацията по чл. 234 от КТ от 17.10.2016г., с нот. заверка
на подписите от 20.10.2016г., гласящ, че „в случай на предсрочно прекратяване
на програмата за обучение по инициатива на служителя, или поради виновно
неизпълнение на задълженията по настоящия договор, или в случай, че служителят не
покаже добри резултати в хода на обучението, не покрие изискванията на
тестовете или не придобие сертификата от обучението, работодателят има право да
развали този договор с писмено уведомление с незабавен ефект, като в този
случай служителят се задължава да изплати на работодателя неустойка в размер на
направените от работодателя реални разходи до момента на прекратяването,
включващи, пропорционално на срока на протеклото обучение, част от: 1.
стойността на заплатата на служителя, 2.
социалните осигуровки за сметка на работодателя за същия период 3. всички други
разходи”, като противоречаща на императивни разпоредби на Конституцията на
Република България и Кодекса на труда - чл. 48, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 от КРБ, чл.
8, ал. 4 от КТ и чл. 242 от КТ.
ОБЯВЯВА за недействителна на осн. чл. 74, ал. 4 от КТ клаузата на
Чл. 5, б. (б) от сключения между К.И.Х.,
с ЕГН **********, с адрес ***, и „Айгер инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246,
представлявано от у. Д. Я. Договор за повишаване на квалификацията по
чл. 234 от КТ от 17.10.2016г., с нот. заверка на подписите от 20.10.2016г.,
гласящ, че „в случай на прекратяване на трудовия договор преди изтичане на
срока по чл. 3, ал. d от настоящия договор,
обучаемият е длъжен да заплати на работодателя неустойка в размер на 5000 лева”,
като противоречаща на императивни разпоредби на Конституцията на Република
България и Кодекса на труда- чл. 48, ал. 3 от КРБ и чл. 8, ал. 4 от КТ.
ОБЯВЯВА за недействителна на осн. чл. 74,
ал. 4 от КТ клаузата на Чл. 5, ал. 1 вр. с чл. 2 и чл. 3 от сключеното
между К.И.Х., с ЕГН **********, с адрес
***, и „Айгер инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246, представлявано от у. Д. Я.
Споразумение за поверителност от 17.10.2016г. към Трудов договор № ***, гласяща,
че „при неизпълнение на което и да е от задълженията си, описани по-горе,
служителят дължи на дружеството неустойка в размер на последното му изплатено
месечно възнаграждение от дружеството за пълен работен месец, умножено по десет”,
като противоречащо на императивни разпоредби на Конституцията на Република
България, Кодекса на труда и Закона за задълженията и договорите - чл. 48, ал.
1 и ал. 3 от КРБ, чл. 8, ал. 4 от КТ и чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Айгер инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246,
представлявано от у. Д. Я. да заплати на К.И.Х., с ЕГН **********, с адрес ***,
чрез адв. Т.Ф., сумата от 500 лева (петстотин лева) – разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Айгер инженеринг” ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Васил Левски” № 246,
представлявано от у. Д. Я. да заплати в полза на
държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив
сумата от 150 лева (сто и петдесет лева)
– държавна такса върху уважените
искове.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Пловдивския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала!ВГ