РЕШЕНИЕ
№ 136
гр. Разград, 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на двадесет и
четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Валентина П. Д.а
Ирина М. Ганева
при участието на секретаря Диана Здр. Станчева
като разгледа докладваното от Ирина М. Ганева Въззивно гражданско дело №
20243300500178 по описа за 2024 година
Постъпила е въззивна жалба от С. М., М. Щ. М. и М. И. М., подадена чрез
пълномощник, против решение № 164/18.03.2024г., постановено по гр.д. № 2125/2023г. по
описа на РС Разград, с което са отхвърлени предявените от тях против Л. Ш. М. и Р. Ш. М.
обективно съединени установителен иск за собственост и за делба на имот ********* и
сградите с идентификатори: *********.2, *********.5, *********.6, *********.7,
*********.4. Жалбоподателите излагат възражения за необоснованост и неправилност на
съдебния акт. Молят въззивния съд да го отмени, като уважи в цялост предявените от тях
искове.
Подаден е писмен отговор от Л. Ш. М. и Р. В. М. чрез пълномощник, в който се
поддържа твърдение за неправилност на част от мотивите на районния съд в обжалвания
акт, но считат решението за правилно като краен резултат. Въззиваемите молят съда да
потвърди съдебния акт на РС Разград.
Съдът, след преценка на събраните доказателства и твърденията на страните,
констатира следната фактическа обстановка, установена по идентичен начин и от районния
съд: С. М., М. М. и Л. М. са ******. М. М. е съпруга на ищеца М. М. – двамата са сключили
граждански брак на 3.10.1972г. Р. М. е съпруга на ответника Л. М. – двамата са сключили
граждански брак на 9.06.1985г.
На 20.08.1980г. З. Щ.а А. – сестра на С. М., М. М. и Л. М., е продала на тримата
****** собствената си 1/2 ид.част от процесното дворно място и построените в него масивна
1
жилищна сграда, състояща се от два етажа, гараж и две складови помещения, срещу
задължението на тримата ****** да гледат и издържат родителите им Щ. Д. и А. Д.
/починали към настоящия момент/. За продажбата е съставен нотариален акт № *******г.,
н.д. №******г. на Районен съд Разград. Към деня на продажбата М. М. е бил в граждански
брак с М. М..
М. М. се снабдил с разрешение за строеж на гараж № *****г.
През 1989г. тримата ****** и семействата заминали да живеят и работят в Турция.
На 27.06.1989г. продали процесния имот на Общински народен съвет гр.Разград за сумата
31 317лв. с договор за покупко-продажба от същата дата.
През 1990г. Л. М. се върнал в България със семейството си и се установил трайно в
страната, където живее и понастоящем, а ищците останали да живеят в Турция. С молба вх.
№9400-125 от 2.10.1991г. ответникът предприел процедура за възстановяването на
продадения на общината имот. Подал декларация за българско гражданство и за постоянно
местоживеене в България. Извършена била оценка от комисия и със заповед на Министъра
на финансите №Р-08-00-0035/2.03.1993г. е разпоредено отписване на имота от актовите
книги и предаването му на правоимащите. С друга заповед № 395/11.03.1992г. на кмета на
Община Разград са разпоредени същите действия. Приложена е вносна бележка за
изплащане на сумата 30 595лв. от ответника Н. М.. Възражението във въззивната жалба, че
това доказателство не е годно да установи извършено плащане от ответника към общината,
е неоснователно. Въпреки, че съдържанието на вносната бележка е непълно, същата е
приложена към преписката на Общината за възстановяване на имота по реда на ПМС №
170/1991г., т.е. самият орган по възстановяване е приел плащането за извършено. Също така,
в заповед на Министъра на финансите №Р-08-00-0035/2.03.1993г. изрично е отбелязано
внасянето на парите с отбелязване, че е представена квитанцията, а съгл. чл.179 ал.1 ГПК
официален документ, издаден от дл.лице в кръга на службата му по установените форма и
ред, съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него
действия. Съдържанието на заповедта в тази част не е оспорено от ищците, поради което
отразеното плащане следва да се приеме за извършено от ответника. По-нататък, във
въззивната жалба се набляга на факта, че заповедта на МФ е с дата, следваща заповедта на
кмета на Община Разград, но е цитирана в последната. Доколкото твърдението може да се
приеме като оспорване на заповедта на МФ в частта на нейната дата, същото е извършено
несвоевременно, едва с въззивната жалба и поради това не подлежи на разглеждане и
анализ. Жалбоподателите твърдят, че са повдигнали въпроса в хода на устните състезания
пред районния съд, но изложеният от тях аргумент по време на съдебните прения, че
заповедта на министъра е издадена една година след заповедта на кмета е в друг контекст.
Отделно от това, исканията във връзка с оспорване на представени доказателства се правят в
хода на съдебното дирене, за да могат да се съберат доказателства, които ги подкрепят или
опровергават, а не след приключване на диренето.
След възстановяването му, Л. М. декларирал имота като свой в общината. През
2022г. подал нова декларация, в която го декларирал като съсобствен с ищците.
2
На 29.08.2023г. ответникът е признат за собственик на процесния недвижим имот въз
основа на покупко-продажба, осъществено строителство и давностно владение, за което е
съставен нотариален акт за собственост №******г. по дело №942/2023г. на нотариус с район
на действие РС Разград. В НА поземленият имот е с идентификатор: *********, посочените
сгради в имота също са отразени с идентификатори съобразно одобрените КК и КР.
Установява се от представените писмени доказателства, че партидите на имота за ток
и вода се водят на името на Л. М., както и че той е заплащал местните данъци за имота.
Във въззивната жалба са наведени съображения за необоснованост на съдебното
решение вследствие на неправилен анализ на свидетелските показания. По делото са
разпитани четирима свидетели, чиито показания не се различават съществено и се допълват
взаимно. Така от техните свидетелства се установява, че в имота в с.***** живее ответникът
Л. М. заедно със своето семейство от завръщането си от Турция в началото на 90-те години
на миналия век до настоящия момент. Л. живеел с жена си и дъщеря си в къщата като в
собствена, направил ремонт на трите етажа, нямал проблеми с ******та си. Двамата му
****** останали да живеят в Турция и всяка година идвали в България. При гостуванията си
в страната единият му брат идвал в къщата на гости, но отсядал на друго място. Другият му
брат със семейството си отсядал на хотел. Св.И. заявява, че през 1994-1995г. ищецът М. М.
/М. М./ искал заем в размер 2000лв. от баща му, за да плати на Л. М. 12 000лв. и бащата на
свидетеля му дал тази сума. Свидетелят не посочва обаче дали получената от М. М. сума е
предадена на Л. М. и въобще как са се развили отношенията между ******та по повод тези
пари.
При така установената фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
въззивната жалба е неоснователна. За да отхвърли исковете за собственост и за делба,
районният съд е приел, че възстановяването на имота по реда на ПМС №170/1991г. е в полза
на всички страни, но от момента на възстановяването е изтекла десетгодишна придобивна
давност в полза на ответника, който въз основа на нея е придобил собствеността единствено
за себе си. Същите спорни въпроси са предмет и на въззивното производство – въззиваемите
не са съгласни с изводите на РРС относно действието на ПМС №170/1991г., а
жалбоподателите оспорват мотивите на районния съд относно наличието на непрекъснато,
необезпокоявано и явно владение на ответниците в продължение на десет години, в които Л.
М. да е превърнал държането на техните идеални части във владение за себе си.
По първия въпрос следва да се приеме, че ищците и ответникът Л. М. са придобили
първоначално процесния имот по силата на договор за покупко-продажба на недвижим
имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен на 20.08.1980г. между тях и З. А.,
обективиран в нотариален акт № *******г., н.д. №******г. на Районен съд Разград. Към
този момент М. М. е бил в брак с М. М., поради което последната също е станала
съсобственик.
Впоследствие страните по делото са продали на 27.06.1989г. процесния имот на
Общински народен съвет гр.Разград за сумата 31 317лв. С ПМС № 170/30.08.1991г. за
уреждане социалните проблеми в някои райони на страната е регламентирана възможността
3
български граждани, направили постъпки за заминаване за Република Турция през периода
май – септември, 1989г., да изкупят обратно имотите си, които преди заминаването си са
продали на ОбНС, ако внесат стойността на тези имоти. По молбата на ответника Л. М. от
2.10.1991г. комисия по чл. 16, ал. 1 от ПМС № 170/30.08.1991г. дала право на същия, който
попадал в тази категория граждани, да изкупи обратно процесния имот за сумата 30 595лв.,
която сума той изплатил. Право да изкупят обратно имоти по реда на ПМС № 170/30.08.91г.
са имали само лицата, които са били собственици на същите имоти преди заминаването си за
Турция през 1989г. и в това си качество са ги продали на ОбНС. Обратното изкупуване по
своята същност е възстановяване на собственост върху същите имоти. По реда и при
предпоставките на ПМС № 170/91г., всяка от страните, участвала през 1989 година в
изкупуването и продажбата – от една страна ОбНС, изкупил имота, и гражданите, продали
имота си от друга страна, получава обратно даденото от нея през 1989г. С обратното
изкупуване на имота бившите собственици продавачи връщат получените от ОбНС пари, а
ОбНС връща закупения имот на същите собственици, след като последните върнат
получената за имота сума. Основанието, което ги легитимира като собственици на
процесния имот, е нотариалната сделка за покупка на имота срещу задължение за гледане и
издръжка, обективирана в НА № ***, н.д. №******г. на Районен съд Разград. Ответникът се
е възползвал от правото да изкупи обратно процесния имот, легитимирайки се като бивш
собственик. Действията на същия обаче водят до възстановяване на правото на собственост
върху имота така, както е съществувало преди изкупуването през 1989 г., т.е. ползва всички
съсобственици, в т.ч. и ищците. В горния смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК
решение № 179 от 15.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 77/2010 г., II г. о.
Възражението в писмения отговор на въззиваемите в обратния смисъл, че за да се
възстанови имотът на всички правоимащи, те следва да изразят воля за възстановяване, не
може да се сподели от съда, защото актът на реституцията не съставлява нов договор за
възмездно придобиване на имот на ново, самостоятелно придобивно основание. Връщането
е станало след възстановяване на сумата от ответника и издаването на заповедта на МФ по
реда на чл.18 ал.1 от ПМС № 170/1991г., с което са се изпълнили елементите на фактическия
състав за възстановяване на процесния имот.
По другото възражение на въззиваемите, че ищците – жалбоподатели не отговарят на
условията на ПМС № 170/91г. за възстановяване на правото им на собственост, съдът
приема следното: съгл. §1 ал.2 от ПЗР на ПМС №170/91г. правата за възстановяване на
продадените през 1989г. имоти трябва да бъдат предявени с лична писмена молба-
декларация, че лицето не е освободено от българско гражданство и че се установява с
трайно местопребиваване в страната. Такава декларация е подадена от Л. М. /Н. М./.
Ищците не са подали декларации, а и не са се установили с трайно местопребиваване в
страната, тъй като са останали да живеят в Турция. В конкретния случай изискването на §1
ал.2 от ПЗР на ПМС №170/91г. не е спазено по отношение на ищците, но съдът приема, че
неспазването му не води до липса на реституция в тяхна полза. Отбелязано бе по-горе, че
имотът е съсобствен по силата на НА № ***, н.д. №******г. на Районен съд Разград и че
4
възстановяването не представлява нов договор, изискващ съгласието на всички
съсобственици, от които е бил изкупен през 1989г., както и че съгласно цитираната съдебна
практика подзаконовият нормативен акт цели възстановяване на правата така, както са
съществували преди изкупуването през 1989г. При това положение, след като един от
съсобствениците се е възползвал от правото на възстановяване, то ползва и останалите. Ето
защо съдът приема възражението на въззиваемите за неоснователно.
Горните съображения налагат разглеждането на втория спорен въпрос дали е налице
непрекъснато, необезпокоявано и явно владение на ответниците в продължение на десет
години с начален твърдян от тях момент 1992г., и че в този период ответниците са
превърнали държането на идеалните части на ищците във владение за себе си. През 1991г. в
България се е върнал единствено ответникът Л. М. със своето семейство. Същият е
инициирал процедурата за възстановяване на имота и е заплатил цената по направената
оценка имота. Предаването на владението е извършено през 1993г. със заповедта на МФ и
от този момент ответникът е бил със съзнанието, че е закупил сам имота и че той е негов.
Съзнанието за еднолична собственост е обективирано във всички негови последващи
действия през годините – подаване на данъчна декларация, установяване в къщата със
семейството, които са били единствени обитатели на този имот, извършване на ремонтни
дейности. Горните обстоятелства сочат на непрекъснато необезпокоявано и явно владение
на имота в собствена полза в период от 1993г. до 2022г.
По въпроса дали ответниците са отблъснали владението на ищците, следва да се
вземе под внимание задължителното тълкуване, съдържащо се в ТР № 1/6.08.2012г. по
тълк.д. № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, че е възможно този от съсобствениците, който
упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата
идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с
които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните
идеални части за себе си. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и
недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.
Завладяването частите на останалите и промяната трябва да се манифестира пред тях и
осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Във всеки
отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране на
промяна в намерението не е необхоД. само в случай, че упражняването на фактическата
власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой
и той е станал владелец на идеалните части на останалите.
Приложено към настоящия случай, задължителното тълкуване на ВКС сочи на
наличие на хипотезата, съдържаща се в последното изречение – упражняването на
фактическата власт през 1993г. /от момента на издаването на заповедта на МФ/ от ответника
и неговата съпруга е започнало с намерението да държат целия имот като свой с всички
постройки в него и след изтичането на придобивния давностен период ответниците са
станали владелци на идеалните части на останалите. Ищците – жалбоподатели възразяват
5
във въззивната жалба, че са желаели и предприели действия да уредят отношенията си с
ответника по повод плащането на цената за възстановяване на имота. Това твърдение е
останало недоказано. Единствено показанията на св.И. засягат данни относно поискан заем
от неговия баща от ищеца М. М., но това свидетелство по никакъв начин не установява
какви са били отношенията между ******та и имало ли е въобще уговорка между тях в този
смисъл. От всички останали доказателства – писмени и гласни, се установява, че от 1993г.
до 2022г. ответниците са жиВ. в имота с намерението да го държат целия като свой с всички
постройки в него.
Доказана е впрочем и основната хипотеза, съдържаща се в цитираното тълкувателно
решение, относно извършените от ответниците действия, с които са обективирали спрямо
останалите съсобственици намерението да владеят техните идеални части за себе си. Тоест,
дори и да се изключи приетата от настоящия въззивен съдебен състав хипотеза на начално
еднолично упражняване на фактическата власт върху имота от Л. М. и неговата съпруга,
установено е явното отричане на владението на ищците и манифестирането на собствено
владение от ответниците върху целия имот. В този смисъл са гласните доказателства, чрез
които се установява знанието на ищците за възстановяване на имота в полза на техния брат
и непротивопоставянето им. В исковата молба същите не излагат твърдения за намеренията
им да възстановят съответните части от сумата, платена от Л. М. за възстановяване на имота,
не представят и доказателства в тази насока. В същото време двамата са се връщали в
България и са посещавали имота само като гости. При това положение манифестирането на
еднолично упражняване на фактическата власт върху имота от Л. М. и Р. М. пред ищците е
било явно и недвусмислено, при това още от самото начало през 1993г. до 2022г.
Следователно към 2003г. ответниците са придобили имота през време на техния брак
въз основа на десетгодишно давностно владение. Предявените искове са неоснователни и
като е достигнал до същите изводи, районният съд е постановил обосновано и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
Въззиваемите претендират присъждане в тяхна полза на направените във въззивното
производство разноски. Същите са заплатили възнаграждение на представляващия ги
адвокат в размер 2000лв. Предвид изхода на правния спор, жалбоподателите следва да
бъдат осъдени да им заплатят тази сума.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
Потвърждава решение № 164/18.03.2024г., постановено по гр.д. № 2125/2023г. по
описа на РС Разград;
Осъжда С. М., М. Щ. М. и М. И. М. да заплатят на Л. Ш. М. и Р. Ш. М. сумата
2000лв. за направени деловодни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
6
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7