№ 240
гр. Враца, 28.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пенка П. Петрова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Камелия Пл. Колева
при участието на секретаря Мария К. Ц.а
като разгледа докладваното от Пенка П. Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20221400500262 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Производството е образувано по въззивна жалба с вх. №5929/20.04.2022г. по описа на
Районен съд-Враца, депозирана от Н. Я. П., ЕГН **********, и В. И. П., ЕГН **********,
чрез адвокат Т. В. Б. - САК, срещу Решение № 171 от 25.03.2022г.,постановено по гр.д. №
20211420102076/2021.по описа на Районен съд – Враца, с което е уважен предявения от „И. -
53“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Враца, конститутивен иск с
правно основание чл. 135, ал. 1 и 2 ЗЗД, като е обявена за относително недействителна
спрямо ищеца сделката по разпореждане с 1/2 ид.част от л.а. марка Форд, модел: С МАКС,
рама WF0SXXGBWSBY42222, двигател: ВУ42222, рег.№ ВР *** СВ, извършено от първия
ответник Н. Я. П. в полза на втория ответник В. И. П., чрез споразумение за прекратяване на
гражданския брак между тях, утвърдено с решение от 12.06.2020 г. по гр.д. №157/2020 г. на
Районен съд Пирдоп, с което е прекратен с развод брака между ответниците.
В депозираната жалба се твърди, че решението е неправилно поради неправилно
приложение на материалния закон, респективно и необосновано по следните съображения:
Намира за незаконосъобразен и необоснован извода на районния съд за наличие на
предпоставките за уважаване на предявения от ищеца иск. В тази насока районният съд не е
направил достатъчно задълбочена преценка на събраните гласни и писмени доказателства.
Съвсем без да са налице основания не е дал вяра на показанията и на двамата разпитани
свидетели, които са непротиворечиви и взаимно се допълват.
Изводите на съда, че ответникът В. И. П. към момента на одобряване, като отбелязва,
че правилният термин е "утвърждаване" на споразумението от съда за прекратяване на брака
1
между ответниците е знаел за задълженията на Н. П. към ищеца в настоящото производство,
не се подкрепят от нито едно от събраните по делото доказателства. Напротив, видно от
разпитите на свидетелите В. П. е узнал за тези проблеми в един значително по-късен
момент, а именно през 2021 година. Неоснователно игнорирайки тези факти и обстоятелства
първоинстанционния съд формулира извод, който е абсолютно необоснован, относно
знанието на втория ответник П. за задължения на първия ответник Н. Я. П., като този
неправилен извод мотивира постановяването на обжалваното решение.
В допълнение изтъква, че съдът е изложил обстоятелства служебно известно му
относно други разпоредителни действия с недвижимо имущество от страна на П., без това
да е надлежно отразено в настоящото производство, а служебното начало е „изоставено” с
приемането на действащия към момента ГПК.
Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло постановеното решение
на PC - Враца и да постанови ново, с което да бъде оставен без уважение предявения иск
против въззивниците.
В срока по чл. 263, ал. 1, от ГПК е постъпил отговор на жалбата, депозиран от адв.
В. Ч. от АК Враца, в качеството му на процесуален представител на ищеца „И. – 53“
ЕООД, с който е направено искане да бъде отхвърлена въззивната жалба, като
неоснователна и недоказана, като бъде потвърдено първоинстанционното решение.
Счита, че не са налице сочените от жалбоподателите пороци на първоинстанционното
решение, засягащи валидно формираната правораздавателна воля на съда. Въз основа на
правилно установената фактическа обстановка по делото и законосъобразно събрания
доказателствен материал, PC - Враца е достигнал до обоснования краен извод, че ответника
В. П. е знаел от самото начало за задълженията на съпругата си.
Съдът правилно е достигнал до извода и след преценката на събраните по делото
доказателства, и че с тази сделка ще затруднят удовлетворяването на вземането на ищеца и
съдът правилно е приел, че презумпцията за не знание от страна на ответника П. не е
оборена. Същото обуславя целенасочени действия за увреждане на интересите на ищеца,
тъй като сделката е извършена непосредствено след уволнението на ответницата. Също така
подадената молба за развод в Районен съд Пирдоп, при условие, че адресните регистрации и
на двамата ответници са в гр. Враца, единствено навежда на мисълта, че същите са искали
развода да остане скрит от ищеца.
Допълнителен аргумент в подкрепа на твърдението за знание за увреждане у
ответника В. П. е и факта, че двамата ответници са се споразумели да продължат да живеят
заедно в семейното жилище след развода, което е необичайно, предвид наведените
твърдения и доказателства за влошени лични отношения и съмнения у втория ответник за
изневяра от страна на съпругата му. Изложени са и твърдения, че само 16 дни след
дисциплинарното уволнение двамата ответници са се разпоредили и със съсобствен
недвижим имот - земя и сграда в с. Лиляне в полза на племенница на ответницата П.. Това е
показателно, че поредицата от разпоредителни сделки в кратък период от време от
дисциплинарното уволнение на П., е била предназначена да увреди потенциалния кредитор -
ищеца, изваждайки имуществените права от нейния патримониум.
За пълнота на информацията отбелязва, че имотния регистър е публичен и намекът на
процесуалния представител При горните съображения, моли на основание чл.271, ал.1 от
ГПК съдът да остави без уважение въззивната жалба срещу първоинстанционното решение с
произтичащите от това законови последици.
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е от лице с правен интерес в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е насочена против обжалваем съдебен акт.
Районен съд – Враца е сезиран с искова молба, подадена от „И. - 53“ ЕООД, с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.Враца против Н. Я. П. и В. И. П.. С исковата
2
молба е предявен конститутивен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 и 2 ЗЗД, с искане да се
обяви за относително недействителна спрямо ищеца сделката по разпореждане с 1/2 ид.част
от л.а. марка Форд, модел: С МАКС, рама WF0SXXGBWSBY42222, двигател: ВУ42222, рег.
№ ВР *** СВ, извършено от първия ответник Н. Я. П. в полза на втория ответник В. И. П.,
чрез споразумение за прекратяване на гражданския брак между тях, утвърдено с решение от
12.06.2020 г. по гр.д. №157/2020 г. на Районен съд Пирдоп, с което е прекратен с развод
брака между ответниците.
В исковата молба се твърди, че полза на „И. - 53“ ЕООД против първата ответница
съществува парично вземане за сумата 679855.13 лева главница и съдебни разноски в размер
на 32 727.11 лв., установено с влязло в сила решение по гр.дело № 201/2020г. на ОС Враца и
издаден изпълнителен лист от 08.12.2020г. по същото. Твърди, че двамата ответници са
бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с решение по гр.дело № 157/2020г. на РС Пирдоп на
основание чл.50 от СК и утвърдено споразумение, с което е извършено безвъзмездно
разпореждане с посочения автомобил в полза на втория ответник, който е станал негов
едноличен собственик. Излага съображения, че утвърденото от съда споразумение на
съпрузите по чл.51 от СК представлява разпоредителна сделка, относно общите вещи,
придобити по време на брака и тази безвъзмездна сделка е увреждаща за кредитора ищец и
освен, че е безвъзмездна е извършена със знанието на втория ответник, който се явява
съпруг на длъжника. Развива доводи, че по образуваното изп.дело №378/2021г. по описа на
ЧСИ И. Ц. с рег.№ *** за събиране на паричното вземане, предприетите изпълнителни
действия до момента не са дали резултат, с което обуславя правния си интерес от търсената
защита.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК от страна на ответника Н. Я. П. е депозиран отговор,
с който оспорва иска и обстоятелствата, на които се основава. Оспорва описания в исковата
молба произход и размер на паричните задължения, противопоставяйки насрещни
твърдения, които са ирелевантни за настоящия спор. Относно основанието, от което
произтича дълга заявява, че е одобрена от съда на 25.09.2020г. по гр.дело №201/2020г. на
ВОС спогодба, която тя първоначално изпълнявала съобразно възможностите си. По
образуваното срещу нея изпълнително дело заявява, че е изплатила сумата от 10909.46 лв.,
както и, че е насочено изпълнение върху земеделски земи. Излага, че прекратяването на
брака не е било за да избегне плащане към ищеца, а чисто житейска ситуация, продиктувана
от ревността на бившия й съпруг. Разпореждането с процесния автомобил, който да остане в
дял и собственост на съпруга-втори ответник е извършено възмездно.
В срока по чл. 131 ал.1 ГПК е постъпил отговор и от В. И. П., който също оспорва
иска. Твърди, че решението за развод с първата ответница е взето лично от него, след като
през м.март 2020г. у него се породила увереност, че го мами с друг мъж. Поставил й две
условия при развода - автомобила, който закупили заедно да остане за него, като той да й
плати нейната половина, тя да получи някои общи преди развода вещи, и второто условие-
независимо, че тя ще отглежда малкото им дете в собствения на ответника апартамент, той
да не губи възможността да го ползва, когато му е нужно. Твърди, че тя се съгласила да се
разведат по взаимно съгласие като приела и двете му условия. Поддържа, че изобщо не е
подозирал, че бившата му съпруга има проблеми с работодателя си ищец. За индиции на
такива разбрал през есента на 2020г., но за същността им научил през следващата 2021
година.
Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна следното:
Със Заповед от 07.04.2020 г. на управителя на „И.-53” ЕООД-гр.Враца трудовото
правоотношение с ответницата Н. П. е било прекратено, поради наложено наказание
дисциплинарно уволнение. Фактическите основания, свързани с нарушението според
уволнителната заповед са, че при извършен от управителя на дружеството вътрешен одит е
установено извършвано от служителката системно присвояване и неправомерно
3
разпореждане със собствени на „И.-53“ ЕООД парични средства, както следва: в периода
2015-2019г. - 216 655 лв; в периода 2011-2020г. - 526 218 лв.; в периода 2015- 2020 г. - 35 530
лв. и през 2019г. -21 607 лв. Тези факти били отразени в Протокол № 001/23.03.2020г.,
обективиращ извършения одит, който протокол е подписан от управляващия и
представялващ „И. - 53“ ЕООД. Според уволнителната заповед мотиви за налагане на
наказанието са и злоупотреба с доверието на работодателя и други тежки нарушения на
трудовата дисциплина , изразяващи се в присвояване и неправомерно разпореждане със
собствени на дружеството парични средства за посочените по-горе периоди.
На 20.05.2020 г. „И.-53” ЕООД е предявило против Н. П. иск с правно осн. чл.203,
ал.2, предл.1 от КТ вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД за сумата от 679 855.13лв.
С договор за спогодба от 31.07.2020 г. страните по делото са уговорили, че Н. П. се
задължава да заплати на „И.-53” ЕООД сумата от 679 855.13 лв. - главница по предявените
срещу нея искове с правно основание чл.203, ал.2, предл.1-во от КТ вр. чл.45, ал.1 от ЗЗД, %
от платената от „И.-53” ЕООД държавни такси или 13597.11 лева и 19130.00лв. - заплатено
от „И.-53” ЕООД адвокатско възнаграждение без ДДС по гр.д.№201/2020 г. на Окръжен съд
Враца. Уговорено било, че Н. П. се задължава да заплати на „И.-53” ЕООД сумата от 712
582.24 лв. по банкова сметка на „И.-53” ЕООД, както следва: на 180 месечни вноски всяка
от по 3 958.79 лв. дължима до 15-то число на съответния месец, считано от 15.09.2020г.
Уговорено било и, че ако която и да било месечна вноска бъде забавена изцяло или частично
с повече от 30 дни от падежа й, цялото останало неплатено задължение става автоматично
предсрочно изискуемо без да е необходимо „И.-53” ЕООД да прави нарочно изявление в
тази насока.
С изпълнителен лист №260064 от 08.12.2020 г. по гр.дело №201/2020 г. по описа на
Окръжен съд Враца, Н. П. е осъдена да заплати на "И. 53" ЕООД, сумата от 679 855.13 лв.,
представляваща главница по предявените против нея искове с правно основание чл.203, ал.2
предл. 1 КТ вр чл.45 ЗЗД, сумата от 13597.11 лв., представляваща разноски по делото, както
и да заплати сумата от 19130.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
С решение от 12.06.2020 г. по гр.д.№157/2020 г. на Районен съд Пирдоп е прекратен
на осн. чл.50 СК брака сключен на 26.06.1999 г. между Н. Я. П. и В. И. П. и съда е утвърдил
постигнатото споразумение между съпрузите като е посочено, че по време на брака
съпрузите са придобили лек автомобил, марка ФОРД, модел С МАКС, с регистрационен
№***СВ, рама WF0SXXGBWSB442222 и двигател № BY4222 на името на съпругата Н. П.
като след прекратяване на брака страните са уговорили лекия автомобил да остане в дял и
изключителна собственост на В. П., като съпругата Н. П. няма претенции за заплащане на
суми за уравняване на дяловете спрямо съпруга поради това, че отношенията им по този
повод са уредени преди подписване на споразумението.
Пред първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателства чрез разпита на
свидетелите Т. Т. и Е. А..
Въз основа на възприетата фактическа обстановка съдът достигнал до извод, че към
момента на одобряване на бракоразводното споразумение от съда, с което ответницата се е
разпоредила с процесния автомобил, не само тя, но и ответникът П. е знаел за задълженията
на съпругата му към кредитора й работодател и, че с тази сделка се уврежда неговия правен
интерес и се затруднява удовлетворяването на вземането му, поради което е уважил
предявения иск и е обявил относителна недействителност по отношение на „И. - 53“ ЕООД,
с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.*** на сделка на разпореждане с 1/2
ид.част от л.а. марка Форд, модел: С МАКС, рама WF0SXXGBWSBY42222, двигател:
ВУ42222, рег.№ ВР *** СВ извършена от ответницата П. и полза на ответника П. и
обективирана във влязло в сила решение от 12.06.2020 г. по гр.д.№157/2020 г. на Районен
съд Пирдоп, с което е одобрено споразумението .
4
Съгласно на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата, т. е. правилността на първоинстанционното решение се проверява
само в рамките на релевираните оплаквания. При тази служебна проверка, Врачанският
окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт.
Врачанският окръжен съд изцяло споделя окончателните правни изводи на районния
съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното
решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд е съобразил и анализирал
всички относими и допустими доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни
изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях.
Във въвзивното производство не са ангажирани относими и допустими доказателства, които
да променят приетата и изяснена от районния съд фактическа обстановка, поради което,
окръжният съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл. 272 ГПК, като не е
необходимо същата да се преповтаря.
Въззивната инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на районния
съд за основателност на предявения иск по чл. 135 ЗЗД, които са формирани въз основа на
изяснената фактическа обстановка и в съответствие с материалния закон и задължителната
съдебна практика на ВКС, като също препраща към решението на районния съд на
основание чл. 272 ГПК и по този начин същите стават част от настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната жалба доводи и в допълнение към съображенията на
районния съд, следва да се отбележи следното:
Предмет на иска по чл. 135 ЗЗД (т. нар. Павлов иск) е потестативното право на
кредитора да обяви за относително недействителни по отношение на себе си сделките или
други правни действия, с които длъжникът го уврежда. Такова увреждане е налице винаги,
когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява същото или по какъвто и да е
начин затруднява удовлетворяването на своя кредитор. Ето защо, Павловият иск е способ за
запазване имуществото на длъжника, когато с действията си той застрашава
удовлетворяването на вземането на кредитора в нарушение на принципа, че цялото
имущество на длъжника служи като общо обезпечение на неговите кредитори, които могат
да насочат изпълнението върху всяка негова вещ или вземане (чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК).
Съгласно задължителните разясненията в ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. дело № 5/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, Павловият иск е облигационен, а не вещен иск, тъй като при уважаването
му увреждащата сделка остава действителна за страните по нея (прехвърлител и
приобретател), но същата се счита за недействителна, нестанала, само по отношение на
кредитора-ищец. При уважаването на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД прехвърленото
имущество не излиза от патримониума на приобретателя, но кредиторът-ищец получава
възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към
прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в патримониума на трето лице.
Ето защо, собственикът на вещта (приобретателят) понася санкцията да търпи изпълнение
срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване –
действал е със знанието, че сделката е увреждаща (чл. 135, ал. 1, изр. първо ЗЗД), или ако е
придобил вещта безвъзмездно. В този смисъл, фактическият състав на Павловия иск
включва следните предпоставки – наличие на действително вземане на ищеца, извършване
на действие от страна на длъжника, което уврежда кредитора, както и знание за
увреждането у длъжника и у третото лице, с което той е договарял, когато сделката е
възмездна. В разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД е установена законова оборима презумпция
за знание за увреждането, съгласно която знанието се предполага до доказване на
противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.
Оборването на тази презумпция е в доказателствена тежест на ответниците.
5
Съгласно задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК –
Решение № 4/26.01.2011 г. по гр. д. № 551/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение №
163/27.07.2011 г. по гр. д. № 672/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение № 639/06.10.2010 г. по гр.
д. № 754/2009 г. на ВКС, IV г. о.)., кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр
на парично или непарично вземане по отношение на ответника, като за успешното
провеждане на иска за обявяване недействителността спрямо кредитора на увреждащите го
актове на длъжника не е необходимо вземането му да е изискуемо и ликвидно, нито съдебно
установено. Прието е също така, че длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има
кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора. А в случаи като настоящия,
приложение намира и оборимата презумпция за знание на увреждането, тъй като страните
по оспорените разпоредителни сделки са от кръга на лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че решението на първата инстанция е постановено при
наличието на всички посочени по-горе предпоставки на материалния закон за уважаване на
предявения иск по чл. 135 ЗЗД и в съответствие със задължителната практика на ВКС, а
изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
По делото е безспорно, че към 12.06.2020 г., когато е била сключена оспорената
разпоредителна сделка, чрез одобрение на споразумение за прекратяване на гражданския
брак между ответниците, обективирано в решение от 12.06.2020 г. по гр.д. №157/2020 г. на
Районен съд Пирдоп, ищецът "И. 53" ЕООД е имала качеството на кредитор по отношение
на ответника-продавач Н. Я. П.. Вземането на ищеца произтича от отразеното в Заповед от
07.04.2020 г. на управителя на „И.-53” ЕООД-гр.Враца, с което прекратява трудовото
правоотношение с ответницата Н. П., поради наложено наказание дисциплинарно уволнение
тъй като при извършен от управителя на дружеството вътрешен одит е установено
извършвано от служителката системно присвояване и неправомерно разпореждане със
собствени на „И.-53“ ЕООД парични средства, както следва: в периода 2015-2019г. - 216 655
лв; в периода 2011-2020г. - 526 218 лв.; в периода 2015- 2020 г. - 35 530 лв. и през 2019г. -21
607 лв. Тези факти били отразени в Протокол № 001/23.03.2020г., обективиращ извършения
одит, който протокол е подписан от управляващия и представялващ „И. - 53“ ЕООД.
За описаните в уволнителната заповед суми, на 20.05.2020г, преди датата на
прекратяване на брака между ответниците от страна на ищеца е предявен иск въз основа на
който е образувано гр.д. №201/2020г по описа на ВрОС. Производството е приключило с
договор за спогодба от 31.07.2020 г. , която е утвърдена от съда. Издаден е и изпълнителен
лист №260064 от 08.12.2020 г. по гр.дело №201/2020 г. по описа на Окръжен съд Враца, Н.
П. е осъдена да заплати на "И. 53" ЕООД, сумата от 679 855.13 лв., представляваща
главница по предявените против нея искове с правно основание чл.203, ал.2 предл. 1 КТ вр
чл.45 ЗЗД, сумата от 13597.11 лв., представляваща разноски по делото, както и да заплати
сумата от 19130.00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Въззивният съд приема за установено от доказателствата по делото и наличието на
разпоредителна сделка с притежаваната от длъжника 1/2 ид.част от л.а. марка Форд, модел:
С МАКС, рама WF0SXXGBWSBY42222, двигател: ВУ42222, рег.№ ВР *** СВ, като факт в
правния мир, а едновременно с това и нейния увреждащ характер. Извършеното на
12.6.2020г разпореждане е увреждащо кредитора действие, тъй като длъжникът намалява
своето имущество с недвижим имот на значителна стойност. С извършеното разпореждане с
вещта длъжникът осуетява възможността кредитора да насочи изпълнение върху същата за
удовлетворяване на вземането си. Съгласно установената практика на Върховния
касационен съд, всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за
удовлетворение на кредитора, предвид реалната възможност към момента на реализиране на
принудителното изпълнение паричните средства да не са налични. Увреждането на
кредитора като елемент от фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД е от категорията на
обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие се
6
затруднява възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника,
като може да намери израз в трансформирането на имуществото в паричен еквивалент, или
обременяване на имуществото чрез ипотека и др. (в същия смисъл решение № 639 от
06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. IV г. о. ВКС).
Законът не изисква ищецът да доказва претърпени вреди от сделката или
невъзможност да удовлетвори вземането си по друг начин. Функцията на иска по чл. 135 от
ЗЗД е да се опази от намаляване длъжниковото имущество и да се подготви то за
принудително изпълнение. С оглед това Павловият иск е вид обезпечение.
Настоящата инстанция намира за неоснователни възраженията на ответницата Н. Я.
П. наведени в отговора на исковата молба за липса на увреждане, обосновани с наличието
на друго имущество у длъжника върху което е предприето принудително изпълнение. Тук
следва да се има предвид, че съгласно чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК цялото имущество на
длъжника служи за общо обезпечение на кредитора и същият може да насочи изпълнението
върху която и да е част от него или върху която и да е вещ, като е негова преценката дали да
се възползва от дадено обезпечение или да насочи изпълнението върху друго имущество. В
конкретния случай от страна на длъжника не са представени доказателства, че имуществото
по отношение на което е започнало принудително изпълнение е достатъчно да удовлетвори
кредитора за цялото му вземане, предвид големия размер на същото.
Налице е и третата предпоставка за уважаване на предявения иск по чл. 135, ал. 1 от
ЗЗД - субективният елемент, а именно: знание от страна на длъжника и на лицето, с което
той е договарял (тъй като действието е възмездно), за увреждането на кредитора.
Необходимо е знание за увреждането, т. е. длъжникът да е знаел при извършване на
атакуваното правно действие, че с него уврежда кредиторите си. Законът изисква длъжникът
да съзнава увреждането, като увеличава неплатежоспособността си във вреда на
кредиторите. Съобразно чл. 135, ал. 1 ЗЗД във всички случаи, при които вземането на
кредитора е възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за
недействително се иска, то длъжникът знае за увреждането, тъй като с това действие
обективно намалява имуществото си, което служи за обезпечение на неговите кредитори.
Увреждането в този случай е обективен факт и не зависи от субективното отношение на
длъжника.
В настоящия случай вземането на ищцовото дружество е възникнало преди
разпоредителната сделка, чиято недействителност се иска да се обяви. Както вече се
установи още в уволнителната заповед са отразени дължимите от Н. Я. П. суми. Преди
извършване на разпоредителната сделка е и предявен иск описаните в уволнителната
заповед суми, на 20.05.2020г, преди датата на прекратяване на брака между ответниците от
страна на ищеца е предявен иск въз основа на който е образувано гр.д. №201/2020г по описа
на ВрОС, поради което към датата на сключване на атакуваната сделка – 12.06.2022 г., тя е
знаела за съществуването на задължението към ищеца и следва да се приеме, че е съзнавала
увреждането на последния.
Спорен по делото е въпроса за знанието на приобретателя по увреждащата сделка,
отговорът на който е определящ за изхода на спора.
Въззивният съд намира, че в случая такова знание е налице, тъй като приобретателят
В. И. П. е съпруг на длъжника към момента на извършване на сделката /понастоящем бивш
съпруг/ и затова приложение намира оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание
на увреждането. Оборването на презумпцията е изцяло в тежест на ответниците, които
следваше да установят, че приобретателят не е знаел за увреждането на кредитора със
сключването на сделката.
За оборването на презумпцията за знание у третото лице В. И. П. в
първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез
7
разпита на свидетелите Т. Т. и Е. А..
Свидетелят Т. Т. твърди, че познава двамата ответниците Н. и В. П.и, тъй като
неговата майка е работила дълги години като спедитор в транспортната фирма, която е
собственост на В. П.. Поддържа, че в началото на 2020 г. П. му е споделил за отношенията
между него и съпругата му Н. П. и му казал, че има подозрения за изневяра от съпругата си
Н. П., тъй като е имало случай когато на съпругата му звъни телефона вкъщи, тя го вземала
и излизала на балкона, провеждала разговор, след това се връщала вътре в стаята и била
нервна. Споделял му е също, че често са се карали със съпругата си Н. П. и той се е опитвал
да разбере дали тя има друг мъж. Според свидетеля, П. искал да се разведе с Н. и по - късно
през месец март или април 2020 г. се развели, което разбрал от П.. Споделя също, че
миналата година В. П., с когато се видели в гаража, че проблемите на Н. в работата й са
били причина за нейната нервност. Свидетелят знае, че ответниците имат автомобил марка
Форд, модел: С МАКС, който на времето П. закупил нов на лизинг и този автомобил в
момента се ползва от П.. Двамата с Н. имали караници по време на развода за този
автомобил и доколкото знаел П. й е изплатил половината от стойността му.
Свидетелят Е. А. твърди, че познава В. и Н. П.и, тъй като от 01.06.2012 година до
03.11.2021 г е работила като спедитор във фирмата на ответника- ЕТ „И. - В. П.“, с дейност
международен транспорт. В периода, в който работела там, поддържали близки приятелски
отношения като семейства с ответниците, а с Н. П. са близки приятелки и до сега. А. твърди,
че като служител във фирмата, в края от 2019 г. до началото на 2020 г., забелязала промяна в
поведението на В. П. - бил нервен, пътувал с камионите в чужбина и при правене на заявки
допускал грешки. Във връзка с допусната грешка П. й обяснил, че е изнервен заради
проблеми, които имал със съпругата си. Съмнявал, че тя имала връзка с друг мъж и затова.
поискал да се разведат с ответницата. А. твърди, че ответниците са имали семеен лек
автомобил марка Форд, модел: С МАКС и този автомобил след развода останал при В. П.,
който в офиса веднъж й казал, че ответницата не иска да му даде нейния дял от автомобила,
ако той не й плати пари. Това било началото на месец март 2020 година, а на другата сутрин
П. дошъл в офиса, платил 4000 лева за дела на П. от автомобила, дал й също златни накити -
ланец и пръстен. В присъствие на свидетелката П. я помолил да напише на един лист
декларация, че е получила тези вещи, включително и парите. П. взела парите, златните
накити и започнала да пише на лист, това което искал В. П.. Свидетелката твърди, че
жилището на ответниците е в град Враца, *** и там са живеели всички - Н. П., В. П. и
двамата им синове, но в момента в това жилище живеели двете деца и П., а П. пътувал
постоянно и когато се прибирал е чувала, че си ходи на село *** при родителите си.
При преценка на показанията на свидетелите на първо място съдът следва да има
предвид възможната заинтересованост на втората свидетелка, която е работила при
ответника В. И. П., а по думите й е близка приятелка с Н. Я. П., поради което показанията й
следва да се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, съгл. чл. 172 ГПК.
А в случая показанията на този свидетел се подкрепят единствено от показанията на другия
свидетел, който е нейн син.
На следващо място, въззивният съд намира, че показанията на свидетелите са твърде
общи и неубедителни, липсва категоричност и детайлност у тях и в по-голямата си част
касаят обстоятелства, които нямат отношение към спорния по делото факт. Чрез разпита на
тези свидетели ответната страна се домогва да докаже, че единствено влошените
взаимоотношения между двамата ответници/ бивши съпрузи понастоящем, а към момента на
сключване на сделката все още са били в брак/, което не беше установено по категоричен
начин.
Свидетелите твърдят само, че В. И. П. имал подозрения, че съпругата му изневерява,
поради което поискал да се разведе. От свидетелските показания, въпреки твърденията за
близки отношения и с двамата ответници, не се установяват преки наблюдения на
8
свидетелите за наличието на влошени отношения между тях. Същите само предават думите
единствено на ответника В. И. П..
Предвид данните по делото относно адресната регистрация на ответниците,
настоящия съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че този факт буди
недоумение защо съпрузите са се споразумели да продължат да живеят заедно в семейното
жилище, ако са имали такива обтегнати отношения помежду си и ответникът П. е имал
съмнения, че съпругата му изневерява
Дори и да беше установено по категоричен начин, че влошени отношения между
двамата ответници са повод за прекратяване на брака между тях, то този факт не игнорира
възможността В. И. П. да е знаел за големия дълг на съпругата му, респ. за увреждането на
кредитора с разпоредителната сделка, имайки предвид, че този дълг именно е бил основание
за прекратяването на трудовото правоотношение на ответницата Н. Я. П. с ищеца. По делото
няма данни, че ответникът не е знаел за оставянето без работа на съпругата си към момента
на сключване на сделката.
Единствено свидетелят Т. твърди, че В. П. след прекратяване на брака узнал, че
нервността на съпругата му идвала от проблеми с работодателя й. Свидетелят излага само
споделени от ответника твърдения, които не подкрепят от други доказателства.
С оглед нормата на чл. 154 ГПК – ответникът, по отношение на когото презумпцията
по чл. 135, ал. 2 ЗЗД е приложима, следва да установи фактите, от които да може да бъде
направен категоричен извод за липса на знание за увреждането на кредитора. Следователно,
в тежест на ответниците е било да установят липсата на знание във втория ответник за
увреждащия характер на сделката, макар и това да представлява отрицателен факт, а не
ищецът да установява положителния факт на това знание. Последното впрочем не се налага
предвид съществуващата законова презумпция /Решение № 171 от 14.07.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1201/2010 г., III г. о., ГК/. Доказателствената тежест изисква със свидетелите да се
установят факти, които категорично да изключат възможността придобилият имота
низходящ да е знаел за увреждането.
В случая ангажираните от ответната страна показания на свидетели не разколебават
предположението, че ответникът В. И. П. е знаел за задълженията на бившата си съпруга и
претенциите на нейния кредитор -бивш работодател, поради което презумпцията за знание
не е оборена по категоричен, убедителен и несъмнен начин.
Предвид изложените съображения, Врачанският окръжен съд намира за доказани
обективните и субективни предпоставки на предявения иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, поради
което същият се явява основателен. Съдът изцяло споделя правните изводи на РС-Враца,
поради което първоинстанционното решение, с което искът е уважен, следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
въззиваемия. От страна на процесуалния представител на въззивниците е направено
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Възражението е основателно.
Дължимото възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 1 000 до 5000 лв. е в
размер от 300 лв. плюс 7 % за горницата над 1000 лева. В случая, изчислен по посочения
ред, минималният размер е 510,00 лв. По делото не са представени данни, че
упълномощения адвокат е регистриран по ДДС, въпреки, че в договора за правна защита е
отразено, че платеното възнаграждение от 1368,00лева е с включен ДДС. С оглед на горното
и предвид факта, че защитата по настощогто дело се изразява единствено в депозиране на
отговор на жалбата, съдът намира, че на въззиваемия следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на минималното от 510.00лева, Бза процесуално представителство
пред ОС Враца .
9
При изложените по-горе съображения и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Окръжен съд
- Враца, в настоящ съдебен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 171 от 25.03.2022г.,постановено по гр.д. №
20211420102076 по описа на Районен съд – Враца.
ОСЪЖДА Н. Я. П., ЕГН **********, и В. И. П., ЕГН ********** да заплатят на „И. -
53“ ЕООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Враца сумата от 510.00лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция .
Решението на основание чл.280 ал.3 т1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10