№ 1071
гр. Плевен, 31.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Дияна Ат. Николова
при участието на секретаря Габриела Ст. Василева
като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело №
20244430101655 по описа за 2024 година
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от М. Г. М.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез адв. Д. В. М., Адвокатска
колегия Пловдив, с адрес на кантора и съдебен адресат: гр.Пловдив,
бул.“Пещерско шосе“ №81, ет.3, ап..Б/ап.6/, съдебен адресат по делото:
гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“ №81, ет.3, ап.Б/ап.6/, против „София
Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“Васил Калчев“, бл.58, офис № 6, с представител: А. Д. С., в
която се твърди следното : ищцата сключила Договор за потребителски кредит
от 17.09.2021 год., със „София Комер Кредит Груп“ АД Съгласно Договор за
потребителски кредит от 17.09.2021г, ищцата следва да върне сумата в общ
размер на 855.51 лева, при сума на получаване 800.00 лева, при ГПР от 49.89
%, както и ГЛП от 41.16 %, при срок на кредита от 3 месеца.
Съгласно §6 от Договор за потребителски кредит от 17.09.2021г, в случай,
че ищцата в срок от 3 дни от подписване на настоящия договор за кредит, не
предостави едно от изброените обезпечения в §4 от същия договор, същата
дължи неустойка в размер на 160.95 лева, разсрочена на 3 вноски, всяка в
размер на 53.65 лева.
По Договор за потребителски кредит от 17.09.2021 г, ищцата е заплатила
сумата от 800 лева-главница, 10 лева-лихва и 90 лева неустойка.
Твърди се, че сключеният Договор за потребителски кредит от
17.09.2021год. е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая в Договор за потребителски
1
кредит посочен годишен лихвен процент, но липсват каквито и да е било
условия за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният
процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението
е още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план
има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и
таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната
неяснота съществено ограничава правата на подзащитната ми и е основание за
недействителност на Договор за потребителски кредит
На следващо място, процесният договор не отговаря на изискваният на
чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗГЖ сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът
на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договор за потребителски
кредит от 17.09.2021г, е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.
Сьобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящия случай не става ясно какво точно е включено в
процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта на
такса гарант. Не става ясно дали същите са отразени в ГПР. Не става ясно,
изобщо какво все включва в ГПР. В случая, в договора за кредит яснота
досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен
от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото е предвидена дьлжимост и на неустойка. От изложеното не може да
се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на
2
ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е
формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът,
при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради
това, Договор за потребителски кредит от 17.09.2021г, поради неспазване на
изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Наред с това Договора за кредит е нищожен и поради неспазване на
разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на
ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. е чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира
чрез неустойка не е включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит е посочен
ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП,
то действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което
потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които
ще прави по обслужването на кредита.
Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за неустойка
в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение
по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл.19 ал.4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК,
която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочва, че когато не са спазени изискваната на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11 ал.1,
т.10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това се излага, че Договор
за потребителски кредит от 17.09.2021 год. следва да се прогласи за
недействителен.
В условията на евентуалност счита, че клаузата на §6 от Договор за
потребителски кредит от 17.09.2021год. е нищожна на основание чл.26 ал.1
пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл. 146 от ЗЗП, поради следното :
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то, вр. от
ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение№4/2009г. по т.д.
3
№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение№877
по т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване,
както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума
за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е
чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2
и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е
нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във
всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26
ал.1,предл.3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл.
26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
В допълнение, клаузата за неустойка, предвидена в §6 от Договор за
потребителски кредит от 17.09.2021г, е нищожна като противоречаща на
добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като
сумата която се претендира чрез нея в размер на 160.95 лева е в размер на 1/5
от сумата на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушава
принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на
добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за
неустойка, изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост
Именно и въз основа на това, така уговорената клауза в §6 от Договор за
потребителски кредит от 17.09.2021г, е нищожна като противоречаща на
добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано
висока В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди
сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на §6 от Договор за
потребителски кредит според шито се дължи неустойка в размер на 160.95
лева при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на договора на
обезпечения, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на
транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърлят риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка,
4
която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.201 Ог. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната клауза на §6 от Договор за потребителски кредит от
17.09.2021 г, в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и
т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба
би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените
клаузи е да доведьт до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка
на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително с още % от предоставената главница. В същия смисъл и
решение №511 от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр.д. №324/2018 г.
Последователна е и практиката, че неустойка която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави: Решение №107 от
25.06.2010г., на ВКС по т.д. №818/2009г., П т.о, Решение № 511 от
17.04.2018год., на Окръжен съд Пловдив по в.гр.д. № 324/2018г.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да обяви за
нищожен Договор за потребителски кредит от 17.09.2021год. сключен със
„София Комер Кредит Груп“ АД на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от
ЗПК, вр.с чл.И т.9, т.10, т.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, а в условията на евентуалност
съдът е сезиран с искане да обяви за нищожна клаузата на §6 от Договор за
потребителски кредит от 17.09.2021 г, сключен със „София Комер Кредит
Груп“ АД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 160.95 лева, на
основание чл. 26, ал. 1 пр.3-то от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Съдът е сезиран и с искане да осъди ответното дружество да заплати на
ищцата сумата в размер на 100 лева, недължимо платена по недействителен
Договор за потребителски кредит от 17.09.2021год. ведно със законовата
лихва от датата на депозирана на настоящата искова молба, до окончателното
изплащане на сумата, а в условията на евентуалност - сумата в размер на 90
лева, недължимо платена по недействителна неустойка по Договор за
потребителски кредит от 17.09.2021год., ведно със законовата лихва от датата
на депозирана на настоящата искова молба, до окончателното изплащане на
сумата
Претендират се разноски по делото.
В срок е депозиран писмен отговор от “София Комерс Кредит Груп” АД с
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в град София, Столична
община - Район “Изгрев”, ул.“Васил Калчев”, бл.58, ателие 6, представлявано
от и.д. А. Д. С., Адрес за връчване на съобщения и призовки: гр.София,
5
Столична община - Район “Изгрев”, ул. “Васил Калчев”, бл. 58, ателие 6, в
който се излага следното: прави се искане за задължаване на ищеца да
представи банкова сметка по делото, което искане е неоснователно и не следва
да се уважава- ищецът е посочил начин на плащане.
Относно иска за нищожност на клаузата за неустойка: този иск се
признава. По процесния договор ответникът реално предоставил на ищцата
заем в размер на 800 лева. Предвид признаването на иска, договорената в §6
от процесния Договор за кредит неустойка за неизпълнение на договорно
задължение не се дължи.
Заявява се, че за погасяване на задълженията си по процесния Договор за
кредит, ищецът е заплатил на “София Комерс Кредит Груп“ АД сума в общ
размер на 977.64 лева на 3 броя вноски.
1.) 338.82 лева на 19.10.2021г.;
2.) 338.82 лева на 19.11.2021 г.;
3.) 300.00 лева на 23.11.2021 г.;
С платената сума е погасено задължение в размер както следва:
• Главница на стойност 800,00 лева
• Лихва в размер на 47,93 лева
• Неустойка в размер на 129,71 лева
Становище по иска за нищожност на клаузата за договорна лихва и на
договора: оспорват се твърденията за нищожност на процесния договор за
кредит, сключен между „София Комерс Кредит Груп“ АД и М. Г. М.,
изложени в исковата молба. Лишени от всякаква логика и аргументация са
доводите, че Договора е нищожен на основание чл.22 ЗПК във връзка с чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен приложимият лихвен процент и условията
за прилагането му. Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК определя минимално
необходимото съдържание на договора за кредит, т.е. установените от закона
реквизити, които договорът за потребителски кредит следва да съдържа.
Императивната норма на чл.22 ЗПК санкционира нарушението на
изискванията на чл.11, ал.1, т.7 - 12 ЗПК, т.е. неспазването на изискваните от
закона минимално необходими реквизити на договора. Неправилното
определяне на размера на възнаградителната лихва не е сред основанията за
недействителност на договора за потребителски кредит, предвидени в Закона
за потребителския кредит. В тази връзка следва да се отбележи, че и
разпоредбата на чл.143 от ЗЗП не дефинира размера на възнаградителната
лихва, като обстоятелство водещо до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по потребителския договор. Т.е. в настоящия
случай както Законът за потребителския кредит, уреждащ по специален начин
материята на потребителското кредитиране, така и Законът за защита на
потребителите, въвеждащ специални хипотези за недействителност в случаите
на неравноправни клаузи, не предвиждат недействителност на договора в
случаите на неправилно изчисляване на размера на възнаградителната лихва,
каквито са твърденията на ищцата.
Това е логично и правилно с оглед обстоятелството, че законодателят
6
санкционира с най- тежката възможна санкция само съществените пороци на
договора, касаещи неговото минимално необходимо съдържание. Още повече,
че в конкретния случай, видно от съдържанието на договора, договорената
между страните възнаградителна лихва, както и годишният процент на
разходите, съответстват на изискванията на закона.
Понятието „фиксиран лихвен процент по кредита" е легално съгласно §1,
т.5 от ДР на Закона за потребителския кредит и с оглед на това ищцата не
може да му придаде друг смисъл, различен от заложения от законодателя, а
именно - „лихвеният процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по
силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен
процент за целия срок на договора за кредит или уговарят няколко лихвени
проценти за отделни периоди от продължителността на договора за кредит,
през които се прилага само определеният фиксиран лихвен процент.
В договора за заем е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема
от 41,16 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК и доколкото е
фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват
условията за прилагането му.
Общата сума, за погасяване по кредита е в размер 855,51 лева и е описана
в § 1 от договора за кредит. Няма законово изискване да бъде отделно
посочена сумата на дължимата лихва, както и да се прави съотношение с
главницата по кредита. В този смисъл е Решение №888 от 12.06.2023г. по гр.д.
4410/2022 на Районен съд - гр. Русе: „ от договора става ясно какъв е общият
размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора.
Обстоятелството дали предвидената в договора за кредит неустойка
представлява скрита възнаградителна лихва и следва да бъде включена в
лихвения процент не рефлектира върху действителността на договора като
цяло, то би могло да доведе до разсъждения за недействителност на клаузата
за неустойка. Предвид изложеното този иск се явява неоснователен и като
такъв следва да бъде отхвърлен.“
При фиксиран лихвен процент изискването е да са посочени размерът,
броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Достатъчно е тази информация ясно да може да се извлича от съдържанието
на договора. В тази връзка е Решение от 9 ноември 2016 година по дело C-
42/15. Ищцата е била предварително информирана за всички условия на
кредита, включително и за размера на възнаградителната лихва.
Несъстоятелни са изложените твърдения, че не били спазени
разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. В §1 от процесния договор е посочен
размерът на отпуснатия кредит, годишният лихвен процент, годишният
процент на разходите, както и размерът на общата сума за погасяване по
кредита, с което напълно са спазени изискванията на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. В
погасителния план се съдържа ясна и подробна информация относно
заплащането на всяка една вноска като е посочено как се разбива сумата по
вноската и какво погасява. Освен в договора, подробна информация за всички
дължими суми се съдържа и в Стандартния европейски формуляр,
предоставен на ищеца. Единствено възнаградителната лихва участва при
7
формирането на ГПР, което лесно се вижда, при калкулирането му при
условието на отпускане на кредита: размер на главницата, срок на договора и
размер на възнаградителната лихва. Съгласно чл. 19 ал.3 от ЗПК „При
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит;“
Дори хипотетично да се приеме, че фиксирания лихвен процент и
годишния процент на разходите са неправилно определени, което не е така в
конкретния случай, това не обуславя нищожност на договора за заем на
основание чл.22 ЗПК във връзка с чл.11 ал.1 т.9 и 10 ЗПК, тъй като
нарушението, явяващо се предпоставка за нищожност на посоченото
основание, е единствено в хипотезата на липса на минимално необходимо
съдържание по чл.11 ал.1 ЗПК. А такава липса в конкретния случай не е
налице. Дори да се приеме, че годишният процент на разходите е определен в
нарушение на разпоредбата на чл.19 ал. 4 ЗПК, това не води до нищожност на
целия договор, а се прилагат последиците на чл. 19 ал.5 и 6 ЗПК.
Неустойката за неизпълнение, описана в §6, в случай на непредоставяне
на обезпечението предвидено в §4 не участва при формирането на Годишния
процент на разходите. Неоснователни са твърденията, че индивидуално
договорената между страните неустойка представлявала добавка към
възнаградителната договорна лихва. Видно от самия договор, кредитът е
предоставен при фиксирана годишна лихва в размер на 41,16 % на година.
Неустойката, договорена между страните в §6 от процесния договор, няма
характера на договорна лихва. Неустойката за неизпълнение на дадено
задължение и договорната лихва са плащания, които имат различен характер.
Докато договорната лихва представлява „цената“, която потребителят
заплаща за използването на предоставената в заем сума и се изчислява като
процент от същата сума, неустойката представлява задължение за заплащане
на обезщетение, възникнало поради неизпълнение на договорно задължение, в
конкретния случай на задължението за осигуряване на някое от обезпеченията,
изброени в §4 от процесния договор за кредит. По аргумент от чл. 19, ал. 3, т.
1 ЗПК, е възможно договарянето на такъв тип плащания и същите не се вземат
предвид при изчисляването на ГПР. Следователно, не би могло да се приеме,
че договорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
представлява възнаградителна лихва, каквито твърдения се излагат в исковата
молба.
Именно поради разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК, са неоснователни и
твърденията, че в размера на ГПР е трябвало да бъде начислена и сумата за
неустойката, а оттам и абсурдните твърдения, че невключването на сумата за
неустойка към ГПР, било основание за прогласяване на договора за
недействителен.
Нищожността на уговорената клауза за неустойка по никакъв начин не
влече нищожност на целия договор, каквито абсурдни твърдения се излагат в
исковата молба. Съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД „Нищожността на отделни части не
8
влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните и части.“ Освен това, според правилото на
чл.146, ал.5 ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските договори не води
до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези клаузи.
Ето защо, в случай че клаузата за неустойка бъде прогласена за нищожна,
единствената последица би била, че договорът ще се прилага без клаузата на
§6 и от дължимата от потребителя сума ще се приспадне уговорената сума за
неустойка.
Основната цел на ЗПК е да осигури по-висока степен на защита на
потребителите от тази, предвидена в общите ЗЗД и ЗЗП. Със ЗПК детайлно се
регулират отношенията между кредитора и потребителя по отношение на
сключените помежду им Договори за потребителски кредити. Същият
специален закон признава за действителни клаузите, с които се договарят
разходи по кредита в размер на до 5 пъти размера на законната лихва.
Обявяването на процесния договор за кредит за нищожен поради
противоречието му с добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от общия ЗЗД би
довело до противоречие със специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Следователно, императивната разпоредба на чл.19 ал.5 от ЗПК изключва
приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, по отношение на размера на
възнаградителната лихва. Възприемането на обратното становище за
правилно би довело до абсурдния извод, че приета от законодателя
императивна правна норма, ограничаваща размерите на разходите по
потребителските кредити, изначално противоречи на добрите нрави.
От изложеното по-горе следва, че Договорът за кредит е изцяло
действителен.
Становище по претенцията за разноски:
В случай, че се претендира адвокатско възнаграждение по чл.38 Закона за
адвокатурата се оспорва наличието на предпоставките за присъждане на
такова.
Адресат на нормите, предвиждащи както безплатна правна помощ, така и
възможност за освобождаване от такси и разноски са лица, чието положение
се нуждае от специална закрила. Това са социално слаби лица, лица със
специални потребности или такива, които са под особената закрила на
държавата. В този смисъл при преценката дали по отношение на клиент на
определен адвокат може да се приложи тази норма по аналогия следва да се
вземат предвид критериите, които са предвидени ГПК и Закона за правната
помощ за такива случаи.
Въпросната разпоредба позволява присъждане на материално затруднени
лица, но по делото няма доказателства, че ответникът /има се предвид ищцата/
е материално затруднено лице.
Освен гореизложеното и в случай, че съдът счете, че следва да присъди в
полза на ищеца разноски за адвокатски хонорар, прави се възражение за
прекомерност на същия, с искане размерът му да бъде определен под
9
минимума, предвиден в Наредба 1/2004 г., тъй като делото не е с фактическа и
правна сложност, вкл. да бъде съобразен с Решение на СЕС по дело С-438/22.
В тази връзка, в случай, че бъдат претендирани от ищеца разноски за
адвокатски хонорар за всички предявени искове, се прави възражение, тъй
като е налице практика на ВКС за присъждане разноски върху общия
материален интерес, а не за всеки иск поотделно, като размерът отново да
бъде съобразен с Решение на СЕС по дело С-438/22.
Прави се искане съдът да отхвърли като неоснователен предявения от М.
Г. М. срещу “София Комерс Кредит Груп“ АД иск, с който е поискано да бъде
прогласен за нищожен договор за потребителски микрокредит от 17.09.2021 г.
Претендират се разноски.
В о.с.з. не се явяват представители на страните, но са депозирани писмени
становища.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, приема за установено следното от
фактическа и правна страна :
Предявените искове са допустими.
По същество исковете са изцяло основателни и доказани.
Безспорно е, че на 17.09.2021 год. между страните по делото е сключен
договор за паричен заем /приложен на л.6 от делото/, по силата на който
ответникът, в качеството на заемодател, е предоставил на ищцата, в качеството
на заемател, сумата от 800лв., със срок на заема – 3 месеца, с фиксиран
годишен лихвен процент – 41,16%, ГПР – 49,89 %.
По иска с правно основание чл.26 ал.1, пр.1-во от ЗЗД:
В исковата молба ищецът е навел многобройни доводи за нищожност на
процесния договор за потребителски кредит. Основателни са възраженията на
ищцата, касаещи клаузата, сочеща Годишния процент на разходите по
процесния договор.
Съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора. От представения договор за заем е видно, че годишният процент на
разходите /ГПР/ е посочен в размер на 49,89%, а общата дължимата сума
възлиза на 855,51лв. В §4 от договора е уговорена клауза за неустойка , а в §6
- размерът на същата в случай на непредставяне на обезпечение, уговорено в
договора – 160,95лв., платима на три равни части от по 53,65лв.
Основателен се явява доводът за нищожност на уговорената в чл.4 от
договора неустойка. Същата е предвидена за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител/ли, като е въведен
изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения - 3- дневен от
получаване на заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на
които да отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния
размер на предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики
следва, че неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да
10
служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. Неустойката се начислява за неизпълнение на
непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е
уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените
му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението,
но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви
вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от усвояване на
сумата на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение
на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда забрана
за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл.4
11
от процесния договор за кредит, на която ответникът основава претенцията си
за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения
за страните по заемното правоотношение.
Посоченият размер на ГПР не съответства на действителния. Съгласно
разпоредбата на §1 т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба е указано, че "обща сума,
дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. Съгласно чл.19 ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.От приетото и
неоспорено от страните заключение на ВЛ В.В. /л.44 и сл. от делото/ се
установява, че ако при изчислението на ГПР по процесния договор за заем се
включи и таксата за непредоставяне на обезпечение, то ГПР е 335,37%., което
означава, че реално същият надхвърля значително законово определения
максимален размер. Съгласно чл.21 ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил задължението за
заплащане на таксата за непредставяне на обезпечение в ГПР и в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на
закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника,
поради което и клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за
погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни.
От горното следва, че в случая не е спазено изискването на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК, поради което и договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
Съгласно заключението на ВЛ В.В. общо платената сума по кредита е
977,64лв. и е отнесена към задължението, както следва: 800лв. главница ,
договорна лихва – 47,92лв., 129,71лв. - неустойка.
Изложеното обосновава основателност на иска с правно основание чл.55
ал.1, пр.1-во от ЗЗД. Ищецът е направил надлежно изменение на исковата
12
претенция, като същата не се претендира като частична , а е за сумата
177,64лв. Искът е основателен и доказан и следва да се уважи,т.к. с оглед
прогласената недействителност на процесния договор за кредит ищецът
дължи плащане само на главницата от 800лв. Останалите суми се явяван
недължимо платени.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал.6 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на съда разноски за
държавна такса – 100лв. и разноски за вещо лице – 150лв. Ищцата е
освободена от заплащане на държавна такса и разноски.
По отношение искането на основание чл.38 от ЗА: след като се запозна с
практиката на съда и на въззивната инстанция, съдът приема следното : в
случая съставът на съда не е обвързан от определените с Наредба №1 МРАВ
размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това
становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатския хонорар под формата на подлежащи
на възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото
на съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на 12 Този файл е копие на
електронно подписан документ. Оригиналът е подписан от Ana Ivanova Ilieva
13
на 19.10.2023 г. в 18:05:36 ч. Актът е постановен на 19.10.2023 адвокатите,
както изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за
националния съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС,
като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена
всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която
им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./ По тези съображения съдът счита, че не е обвързан от
опредените с Наредба № 1 МРАВ минимални размери на адвокатските
възнаграждения. В случая следва да се определи възнаграждение като се
отчете единствено реалната фактическа и правна сложност на делото, като се
вземе предвид и цената на всеки иск. Минималното възнаграждение,
определено от наредбата в размер от 1000лв. за неоценяемите и 400лв. за
оценяемия, значително ги нахвърля като икономически интерес, както и
поради факта, че защитата по отделните искове не е до такава степен
самостоятелна и специфична, че да налага определяне на хонорара в такива
размери. Ето защо съдът намира, че следва да определи възнаграждението
съгласно представения списък с разноски, намалено до една трета от всяка от
сумите за всеки отделен иск. Възнаграждението, което следва да се присъди е
в размер на по 200лв. за неоценяемия иск и 200 лв. за оценяемия иск, или
общо 400,00 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД вр. чл.11 ал.1 т.10 вр.
чл.19 ал.4 от ЗПК ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит от
17.09.2021год., сключен между М. Г. М., ЕГН **********, с постоянен адрес:
***, и „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“Васил Калчев“, бл.58, офис № 6.
ОСЪЖДА на основание чл.55 ал.1 пр.1-во от ЗЗД „София Комерс
Кредит Груп“ АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Васил Калчев“, бл.58, офис № 6 ДА ЗАПЛАТИ на М. Г. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: *** сумата общо от 177,64лв. - заплатена без
основание договорна лихва – 47,92лв., 129,71лв. - неустойка, ведно със
законната лихва от 25.03.2024г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.6 от ГПК „София Комерс Кредит Груп“
АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Васил
Калчев“, бл.58, офис № 6 ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Плевенски районен съд
разноски по делото за държавна такса – 100лв. и за вещо лице – 150лв.
14
ОСЪЖДА на основание чл.38 ал.2 от ЗА „София Комерс Кредит Груп“
АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Васил
Калчев“, бл.58, офис № 6 ДА ЗАПЛАТИ на адв.Д. М. от АК-Пловдив, адрес на
кантората : Пловдив, бул.Пещерско шосе №81 ет.3 ап.Б, адвокатско
възнаграждение в размер на 400лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му чрез Плевенски районен съд пред Плевенския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
15