РЕШЕНИЕ
№ 1606
гр. Велико Търново, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ
при участието на секретаря НИЯ Г. МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело
№ 20254110101586 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид:
Предявен е иск , имащ за предмет претендирано в резултат на суброгация регресно
вземане с правна квалификация, насочена към хипотезата на чл.410, ал.1, т.2 от КЗ.
Ищецът „***“ ЕАД , със седалище и адрес на управление: гр.*** , пл.*** № * , с ЕИК
********* чрез пълномощника си адвокат К. Х. от АК Русе , твърди , че на 27.12.2024 г. е
настъпило застрахователно събитие , състоящо се в това , че управляваният от Д. И. С. лек
автомобил „***“ с рег.№ ** **** ** по време на движението си по републикански път ***-*** от
гр.*** към ***, преди каменния мост, преминал през паднали камъни на пътното платно от хълма
***, вследствие на което са увредени предна дясна гума“Пирели 285/40 R21“ и предна дясна лята
джанта на автомобила - предмет на сключен договор за имуществена застраховка „Каско” във
формата на застрахователна полица № ****************/**.**.**** г.
След извършен оглед , причинената имуществена вреда е оценена на стойност от 508,04 лева
и е изплатено на 08.01.2025 г. по банков път на застрахования правоимащ обезщетение в
посочения размер.
Изпратена е регресна покана изх.№ ДУВ-458/25.02.2025 г. до ***/ получена на 04.03.2025 г./ да
възстанови платеното , но претенцията е останала неудовлетворена .
С виждането , че притежава регресно право , почиващо на твърдението , че *** не е
изпълнила задълженията си , произтичащи от нормите на чл.167, ал.1 от ЗДвП, чл.10, ал.2 , ал.3, т.1
и т.2 от Наредба № РД -02-20-19/12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата , да
вземе мерки за предотвратяване падането на камъни на пътното платно на съответно място , както
и да сигнализира на наличие на такова препятствие, ищецът моли съда да постанови решение , с
което да я осъди да му възстанови сумата на платеното застрахователно обезщетение , заедно със
законната лихва за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане , както и направените по производството разноски.
В с.з. поддържа предявения иск .
Ответникът чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт М. Д. оспорва иска и
1
моли да бъде отхвърлен като неоснователен с възражения/ доводи/ , основани на обстоятелствата и
нормативните положения, че а/ събитието е настъпило на път от републиканската пътна мрежа ,
но в границите на урбанизираната територия на град ***, падналите на пътното платно камъни са
от крайпътния скат – част от Архитектурно – музейния резерват „***“ и затова агенцията няма
правомощие и задължение да извършва укрепителни или обезопасителни дейности по него –
същите съгласно и по аргумент от чл.48, т.1, б.“б“ и т.2, б.“б“ от ППЗП принадлежат на общината;
б/ тъй-като проявата на свлачищни и срутищни процеси има случаен характер, на пътния
участък при кръстовището за с.*** с ул.“***“ и ул.“***“ вдясно по посока на движение на лекия
автомобил са поставени пътни знаци А17- опасност от падащи камъни и В26 – ограничение на
скоростта до 40 км/ч.; в/ поведението на водача на лекия автомобил не е било съобразено с
изискванията , установени с правилата , съдържащи се в разпоредбите на чл.20, ал.2 и чл.21, ал.2
от ЗДвП / неправилна преценка на пътната обстановка, движение с несъобразена и превишена
скорост /, с което е съпричинил вредите/ възражение при евентуалност по смисъла на чл.51, ал.2 от
ЗЗД/. Претендира присъждане на направените по производството разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Привлечената от ответника като подпомагаща страна - *** чрез процесуалния си
представител Д. Й. оспорва иска по основание и размер с възражения / доводи/ за липса на
обстоятелства , запълващи хипотези на закона , предвиждащи задължението й да обезопасява
ската/ откоса/, от който са се свлекли камъните/ макар укрепването му да е изискуема дейност
предвидена в чл.8, ал.1 и ал.2, т.5 от Наредба № РД-02-20-19/12.11.2012 г. за поддържане и текущ
ремонт на пътищата, във вр. с параграф 1, т.2 от ДР на ЗП/ и съответно да поддържа в изправност
съответния участък от републиканския път , доколкото за извършването на такива дейности няма
постигнато споразумение с *** , в чиято тежест е по начало това задължение / чл.19, ал.1, т.1 , вр. с
чл. 30, ал.1 от ЗП/ съгласно изискването на чл.30, ал.6 от ЗП; поведението на водача на лекия
автомобил е било несъответно на изискването на съобразителност съгласно чл.20, ал.2 от ЗДвП,
още повече , че за съответната опасност от падане на камъни е поставена на пътния участък
вертикална сигнализация с предупредителен знак А 17.
Съдът след прецени събраните по делото доказателства , приема за установено и
обосновава следните правни изводи:
Настъпилото по време , място , обстоятелства и начин застрахователно събитие / описано в
исковата молба/, констатацията и оценката на уврежданията по лекия автомобил, както и
изплащането на застрахователното обезщетение на правоимащия застрахован/ собственика му и
водач в конкретния случай /, са факти , установени със свидетелските му показания ,
застрахователна полица , декларация /уведомление за щета/, опис на претенция от 03.01.2025 г.,
снимков материал , преводно нареждане от 08.01.2025 г., регресна покана и разписка за връчване.
Искът подлежи на уважаване в своята цялост по основание и размер .
Установеният обективен факт/ който се е случвал и преди / на свличане / падане на камъни или
камък върху пътното платно, намирали / намирал се там в момента на преминаване на
управлявания от застрахования лек автомобил е противоправно явление, тъй-като само по себе
си / дори и да го нямаше разглежданото ударно съприкосновение с вредоносни последици / е
противно на правно дължимото осигуряване на условия за безопасно/ сигурно, нормално
ползване на пътищата по предназначение/ движение на ППС/ като част от дейността по
поддържането им , изведено от повелителните норми на чл.29 от Закона за пътищата , чл. 3, ал.1 от
ЗДвП.
Несъмненият и логичен произход на камъка от намиращият се вдясно на пътя по посока на
движението на лекия автомобил, хълм, чийто източен скат / теренен наклон/ или синонимно
наречен естествен откос / а не изкуствено създаден като конструктивен елемент от обхвата на
пътя насип или изкоп със същото име / в по-голямата си част осеян с дървесна и храстова
растителност, е със скален релеф.
2
Този обективен факт е очевидна последица от неправомерно неизпълнение на задължението /
тъй-като няма доказателства, сочещи, че е имал значението на непреодолима сила/, да бъде
проучен, наблюдаван и така почистен и укрепен ската , че да бъде предотвратена опасността от
срутване на скални отломки на пътното платно, с цел обезпечаване на безопасността на
участниците в движението.
Обектът / скалния откос, скат/ на това задължение, макар и извън обхвата на пътя като понятие
и извън понятията пътни съоръжения и пътни принадлежности , очертани в разпоредбите на
чл.5, ал.2, ал.1, т.1 и т.2 вр. с пар.1, т.2, т.3 и т.4 от ДР на ЗП е видов елемент от предмета на
цялата дейност по превантивно и текущо поддържане на пътищата и следва от нормите на
параграф 1, т.14 от ДР на ЗП, чл. 47, ал.1 от ППЗП, чл. 8, ал.2, т.5, чл.10, ал.3, т.2 от Наредба № РД
-02-20-19/12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата , чл.191 от Наредба 1/2000 г.
за проектиране на пътища/ ДВ. бр. 47/.
По общо и логично/ собственикът управлява и безвредно за обществото стопанисва/ ползва
, ремонтира и поддържа / вещта/ повеление на закона/ чл.167, ал.1 от ЗДвП/ , задължението за
осъществяване на дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските
пътища / под какъвто публично-правен режим на изключителна държавна собственост е пътя, на
който е възникнало вредоносното събитие- чл.8, ал.2 ЗП/ е вменено в тежест на ***- град ***-
чл.30, ал.1 от ЗП, чл.3, ал.1, т.1 от Наредба № РД -02-20-19/12.11.2012 г. , в качеството й на
юридическо лице чрез чийто органи и служители се извършва управлението им, част от което е
именно посочения трети вид дейност- чл.19, ал.2, т.1 от ЗП. Разпоредбата на чл.30, ал.3 от ЗП
съдържа норма, даваща правна възможност да възникне занапред съвместно, т.е. общо
задължение на Агенцията и общините да осъществяват дейностите по изграждане, ремонт и
поддържане на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии,при условията
и реда , определени с Правилника за прилагане на закона, ако настъпи онзи юридически факт ,
предвиден в хипотезата й като предпоставка за възникване на тази правна възможност ,
наречен договор/ постигане на „взаимна договореност“/. Ако законодателната воля бе да вмени
по силата на закона съвместно задължение на Агенцията и общините да осъществяват тези
дейности , тогава не би имало смисъл от гледна точка на правната логика към израза в началото на
нормативния текст : „ осъществяват съвместно“ веднага да добавя : „по взаимна договореност“.
Очевидно е , че добавянето му преследва точно определена цел , а тя е да поясни/ както по-горе бе
казано/, че без „взаимна договореност“ съвместното задължение няма да възникне , т.е. чрез този
правен инструмент се създава правната възможност за присъединяване към Агенцията на още
един задължен правен субект. Ако не се постигне такава, задълженият правен субект си остава
един и той е този, който по начало е: това е ответната агенция. Към момента на настъпване на
конкретния вредоносен случай не е имало /нито има сега/ сключен договор между нея и
общината договор за изграждане, ремонт и поддържане на републиканските пътища в границите
на урбанизираните й територии, поради което втората не носи задължение да укрепява ската , от
който се е свлякъл / срутил камъка върху пътното платно.
Не може да бъдат споделени доводите на ответника , че такова задължение й е вменено по
силата на нормите на чл.48, ал.1, т.2 ,т.“б“ от ППЗП , предвиждащи , че *** отговаря за
дейностите по поддържане на пътищата в границите на населените места с население до 100 000
души само за платното за движение , а поддържането на тротоарите , подземните съоръжения ,
велосипедните алеи, паркингите , пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване
извън платното за движение на републиканските пътища се осъществява от съответната община,
тъй-като последното няма нищо общо с укрепването на скатове. Не може да се поддържа , че това
е така с аргумент, извлечен от нормата на чл.48, ал.1, т.2 , б.“в“ от ППЗП , предвиждаща , че
организирането на дейностите по поддържането на пътищата е задължение на съответните
общини за републиканските пътища в границите на градовете , като *** участва във
финансирането им със средства в определен / в текста / размер.
На първо място, този нормативен текст не възлага на общините осъществяването на
дейността/ както разпоредбите на чл.30, ал.1, ал.3, ал.5, ал.6 от ЗП употребяват този ясен израз- с
изключение на ал.4, където е употребен израза: организират от съответната община / по
поддържането на републиканските пътища в границите на градовете, т.е. задължението
3
фактически да извършва тази дейност , а само организирането й , което означава подготовка за/
нагласа, уредба за изпълнението й, но не й изпълнението й. Аргумент , че законодателят
различава / както трябва да бъде/ по смисъл/ значение двете глаголни думи организиране и
осъществяване на дейността е разпоредбата на чл.30, ал.4 от ЗП, в която е казано , че
изграждането , ремонтът и поддържането на разни пътни съоръжения по републиканските пътища
в градовете се организират / вместо осъществяват, както е казано в другите алинеи/ от
съответната община.
На второ място, дори и да не би се погледнало „буквоядно“ на значението на глагола
организиране според всеки един тълковен речник и думата да се приравни на изпълнение/
осъществяване на дейността, тогава ще се окаже, че нормативният текст е едно недоразумение,
влизащо в противоречие с повелението на законовата разпоредба на чл.30, ал.3 от ЗП, логически
тълкувана с тази на ал.1 и ал.3.
И това е така , защото самият закон като по-висок по степен нормативен акт не „сваля“
задължението от агенцията да осъществява дейността по поддържане на републиканските пътища
в границите на урбанизираните територии , а изрично го указва/ „припомня“ във връзка с ал. 1/ в
посочената разпоредба /чл.30, ал.3/ с допълнението , че то става съвместно с общините, ако
между тях бъде сключен договор с такава предметна деятелна насоченост.
С правилник за приложение на закон е недопустимо да се уреждат по първичен начин
обществените отношения , като се въвежда „за първи път“ задължение за даден правен субект ,
което не е ясно предвидено в закона с неговата правна уредба на тези обществени отношенияь
законът не е делегирал изрично на съответния висш административен държавен орган да го
въвежда, или го въвежда в противоречие с повелителна законова материално правна норма , а се
издава, за да поясни в подробност прилагането в практиката на законовата правна уредба на
отношенията в нейната цялост- чл. 3, ал.1, чл.7, ал.1 ЗНА. Затова , ако се приеме , че
материалноправната норма на чл.48, ал.1, т.2, б.“в“ от ППЗП „въвежда“самостоятелно задължение
на общините да осъществяват дейността по поддържането на републиканските пътища в
границите на градовете, то съдът трябва да откаже прилагането й, защото тя не държи сметка/
противоречи за/на повелението на норма от по-висок по ранг нормативен акт , а именно - чл.30,
ал.3 от ЗП- чл.15, ал.3 ЗНА. С разглежданата норма на ППЗП не се „заменя “ правния субект върху
който тежи задължението да осъществява дейността по поддържане на републиканските пътища в
границите на урбанизираните територии, тъй-като самият закон нито пряко посочва, че единствен
правен субект на задължението в тези случаи е съответната община, нито изрично предвижда като
последица „замяната“ на агенцията от общините в случаите, когато няма постигната взаимна
договореност.
По изложените съображения, главният правен извод е , че е налице бездействие на ответната
агенция, разкриващо несъответствие между правно дължимо и фактически проявено поведение
на нейни органи и служители чрез виновно по предположение/ чл.45, ал.2 от ЗЗД/ неположена от
тях грижа на добрия стопанин , породило деликтната й отговорност за вреди като техен
възложител на работа по смисъла на чл.49 от ЗЗД , вследствие на което е поставена в
положението на длъжник по регресно правоотношение с ищеца – застраховател на основание
чл.410, ал.1, т.2 от КЗ за удовлетворяване на претенцията му.
Тъй-като към момента на завеждане на делото ответната агенция вече се е намирала в
положение на забава относно изпълнението на задължението й да възстанови платеното на ищеца –
застраховател, към присъденото главно регресно вземане съдът присъжда и поисканото
обезщетение в размер на законната лихва , считано от 07.05.2025 г. до окончателното изплащане на
сумата – чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Недоказано е възражението за съпричиняване на вредоносния резултат/ чл.51, ал.2 от ЗЗД/ от
водача на лекия автомобил поради упрека, че неговото поведение при управлението му не е
съответствало на изискването за съобразителност с предупредителния знак А17 за опасност от
падане на камъни/ такъв безспорно е имало – вж. представената с отговора на исковата молба схема
на вертикална сигнализация и хоризонтална маркировка на път ***-*** от км.**+*** до
4
км.**+***/ , обстановката и максимално разрешената за участъка скорост/ чл.20, ал.2, чл.21, ал.2
от ЗДВП/, което ако бе спазил е щял да избегне ударното съприкосновение с камъка, представлявал
препятствие на пътя.
Няма документирани и представени по делото никакви обективни данни, за да се изследва
аналитично поведението му по тях и да се направи подобно обосновано / а не голословно и по
предположение / заключение за нарушение по някакъв начин на горепосоченото събирателно
изискване на закона.
При този изход на спора ответникът дължи на ищеца заплащане на сумата от 465 лева,
представляваща направени по производството разноски/ заплатена ДТ- 50 лева, разноски за
свидетел- 15 лева и заплатено адвокатско възнаграждение- 400 лева / и следва да бъде осъден да
му я заплати , тъй-като вторият е упражнил правото си за това , произтичащо от нормата на чл.78,
ал.1 от ГПК.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.410, ал.1, т.2 от Кодекса за застраховането *** – град ***, с адрес:
бул.“***“ № * чрез *** да заплати на „*** “ ЕАД , със седалище и адрес на управление:
гр.*** , пл.*** № * , с ЕИК *********, сумата от 508,04 лева , представляваща регресно
вземане за възстановяване на заплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди
, произлезли от настъпило на 27.12.2024 г. застрахователно събитие , състоящо се в това , че
управляваният от застрахования правоимащ Д. И. С. лек автомобил „***“ с рег.№ ** **** **
по време на движението си по републикански път ***-*** от гр.*** към ***, преди каменния
мост, преминал през паднал камък на пътното платно от хълма *** , вследствие на което са
увредени предна дясна гума“Пирели 285/40 R21“ и предна дясна лята джанта на автомобила
- предмет на сключен договор за имуществена застраховка „Каско” във формата на
застрахователна полица № ****************/**.**.**** г., заедно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху тази сума , считано от 07.05.2025 г. до окончателното й
изплащане.
Решението е постановено при участието на ***, привлечена от ответната агенция като
помагач / чл.219, ал.1 от ГПК/
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК *** – град *** чрез *** да заплати на „***“ ЕАД
, със седалище и адрес на управление: гр.***, пл.***№ 5 , с ЕИК *********, сумата 465/
четиристотин и шестдесет и пет/ лева, представляваща направени по производството
разноски.
Решението може да се обжалва пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
5