№ 57
гр. София, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001001040 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 25.10.2022 г., подадена по пощата на 24.10.2022 г., на
ответниците „Вай – 3“ ЕООД и А. В. Ц. срещу решението от 5.09.2022 г. по т. д. № 985/2020 г. на
Софийския градски съд, VІ-10 състав, с което ответниците са осъдени да заплатят солидарно на
ищеца „Стройинвест“ ЕООД:
на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 27 673,91 лв., дължима по договор за доставка на течни
горива от 19.07.2013 г., фактура № 845/29.08.2014 г. и фактура № 860/5.09.2014 г.,
на осн. чл. 92 ЗЗД сумата 908,62 лв., представляваща неустойка за забава, от които 575,07
лв. по фактура № 1326/30.04.2020 г. за м. 04.2020 г. и 333,62 лв. по фактура №
1329/31.05.2020 г. за м. 05.2020 г., и
на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 4 240 лв. – съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел за доказано наличието на
признания на задълженията по процесните фактури от ответниците през 2015 г., 2016 г. и 2020 г.,
което е довело до прекъсване на погасителната давност по чл. 116, буква „а“ ЗЗД. Твърди се, че
противно на приетото от съда подобно признание не се съдържало в разменената SMS
кореспонденция, нито в разговорите между страните, сочени в свидетелските показания, тъй като
липсвала конкретизация относно сумите по процесните две фактури. Поддържа се, че не
съставлява такова признание отразеното в счетоводните регистри на ответното дружество, тъй
като не е адресирано до кредитора, нито частичното плащане по едната фактура, както и
1
плащането на лихви и неустойки.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли
предявените искове, както и да му присъди направените разноски.
Въззиваемият „Стройинвест“ ЕООД – ответник по исковете – чрез процесуалния си
представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а
обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбата пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е
и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на
осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи
повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в
обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и
следното:
1. Не е спорно между страните /в жалбата и отговора липсват оплаквания/, че: 1) по силата на
рамков договор от 19.07.2013 г. ищецът е продавал и доставял на ответника „Вай 3“ ЕООД течни
горива /бензин, дизелово гориво/ по месечни заявки на купувача за до 100 хил. литра дизелово
гориво/месец и до 50 хил. литра бензин/месец, срещу дължима от купувача цена, посочена в т. 9 от
договора, платима в срок до 12 дни от датата на доставка /т. 8.1/ като при забава в плащането се
дължи неустойка в размер на ОЛП плюс 14 пункта на годишна база /т. 12.1/, а за обезпечение на
задълженията на купувача е установена солидарна отговорност и на ответника А. В. Ц. – управител
и едноличен собственик на капитала на ответника „Вай 3“ ЕООД; 2) в изпълнение на този договор
ищецът е извършил множество доставки на гориво на ответното дружество в периода 25.07.2013 –
5.09.2014 г., по повод на които е издал множество фактури; 3) поради неплащане в срок на сумите
по тези фактури ищецът е начислявал и уговорената неустойка за забава върху просрочените
главници, за които неустойки също е издавал фактури в периода 31.10.2013 -31.05.2020 г.; 4)
ответното дружество е заплатило по-голямата част от сумите по фактурите – за главници и
неустойки; 5) последните две доставки по този договор са извършени на 29.08.2014 г. и 5.09.2014
г., за които ищецът е издал и процесните фактура № 845/29.08.2014 г. на стойност 18 090,38 лв. с
ДДС и фактура № 860/5.09.2014 г. на стойност 18 090,38 лв. с ДДС; 6) последното плащане от
купувача по този договор е извършено на 22.04.2020 г. на сумата 35 049,33 лв., което е погасило
всички дължими и начислени неустойки за забава до този момент, както и част в размер на
8 475,90 лв. от главницата по процесната фактура № 845/29.08.2014 г.; 7) остатъкът по фактура №
845/29.08.2014 г. в размер на 9 614,47 лв. и цялата сума по фактура № 860/5.09.2014 г. на стойност
18 090,38 лв., т.е. общо 27 673,91 лв., не е заплатена; 8) не са били заплатени и начислените
неустойки за забава за м. 04.2020 г. в размер на 575,07 лв. по фактура № 1326/30.04.2020 г. и за м.
2
05.2020 г. в размер на 333,62 лв. по фактура № 1329/31.05.2020 г.
Следователно, възникването и дължимостта на процесните вземания за главници и неустойки е
безспорно установено. Спорно е единствено дали вземанията за главници са погасени по давност, а
акцесорните вземания за неустойки – за погасени по давност на осн. чл. 119 ЗЗД, в каквато насока
е своевременното възражение на ответниците по иска. По този въпрос въззивният съд намира
следното:
2. Приложима за процесните главници е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, течаща от
момента на изискуемостта на вземанията /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/. Съобразно т. 8.1 от процесния
договор от 19.07.2013 г. падежът на вземанията настъпва след изтичането на 12 дни от датата на
дневната експедиция, т.е. на доставката. Не е спорно, че доставките по процесните фактури са
извършени на деня на издаването на всяка от тях. Поради това вземането по фактура №
845/29.08.2014 г. е станало изискуемо на 11.09.2014 г., а вземането по фактура № 860/5.09.2014 г. е
станало изискуемо на 18.09.2014 г. Следователно, календарният 5-годишен срок по чл. 110 ЗЗД
спрямо вземането по фактура № 845/29.08.2014 г. е изтекъл на 11.09.2019 г., а спрямо вземането по
фактура № 860/5.09.2014 г. – на 18.09.2019 г. Настоящата искова молба е подадена на 1.06.2020 г.
– след изтичането на този срок. Това обаче би довело до погасяване по давност на вземанията,
освен ако не се установят основания за спиране или прекъсване на давността.
Ищецът се е позовал на едно от основанията за спиране на давността – по чл. 116, буква „а“
ЗЗД. Според цитираната разпоредба давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника.
Същността и начина на упражняване на това основание е разяснено с Тълкувателно решение №
4/14.10.2022 г. на ВКС – ОСГТК, имащо задължителен характер на съдилищата съгласно чл. 130,
ал. 2 ЗСВ. В същото е разяснено, че: 1) признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е
изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той
потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно
задължение към неговия кредитор, без да е необходимо от изявлението да се извежда намерение за
изпълнение; 2) признаването може да бъде обективирано в изрично изявление или чрез
конклудентни действия /поведение/, които ясно и недвусмислено манифестират съзнанието за
съществуване на дълга; 3) изявлението или действието следва да бъде отправено /насочено/ към
кредитора или негов представител, без да е нужно да бъде направено в присъствието на кредитора
или представителя и без да е необходимо да е достигнало до неговото знание, като следва да е
адресирано по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално да достигне до знанието на
кредитора; 4) тежестта за доказване на признанието на вземането носи кредитора.
През призмата на тези тълкувателни постановки и анализирайки събраните по делото
доказателства /без тези, които са изключени по реда чл. 183 ГПК/ настоящият въззивен състав
намира, че в настоящия случай се установява наличие на признание на процесните вземания за
главници, поради следното:
3. По делото липсват доказателства за изрично изявление, отправено към ищеца,
обективиращо признание на вземанията за главници по процесните фактури № 845/29.08.2014 г. и
№ 860/5.09.2014 г. Такова не представлява осчетоводяването през 2014 г. на фактурите при
ответника „Вай 3“ ЕООД, включването им в справките-декларации по ЗДДС за съответните
данъчни периоди през 2014 г. и ползването на данъчен кредит по тях, тъй като тези
удостоверителни изявления не са насочени към кредитора – ищец. Отделен е въпросът, че дори и
да се приеме обратното, то от извършването на тези действия през 2014 г. до подаване на
3
настоящата искова молба /1.09.2020 г./ е изминал по-дълъг срок от 5 години, поради което сами по
себе си не могат да оборят извод за изтекла давност. Данни за подобно изрично изявление за
признание на дълга липсват и в разменената SMS кореспонденция от 2018 г. между управителите
на ищцовото и ответното дружества /л. 82 от делото на СГС/, както и в споменатите от
разпитаните свидетели разговори между управителите на дружествата в периода 2014 – 2017 г.,
доколкото в същите липсва конкретизация на задълженията по процесните фактури, а се говори
общо за задължения по договор за гориво. Извършеното на 22.04.2020 г. частично плащане на
задължението по фактура № 845/29.08.2014 г. също е ирелевантно, доколкото е извършено след
изтичане на 5-годишния срок от падежа, а и само по себе си частичното плащане не може да се
тълкува като признание за неплатената част, тъй като може да се дължи и на непризнаване на
разликата.
Въпреки това въззивният съд счита, че по делото е доказано признаване на задълженията по
процесните фактури за главници чрез конклудентни действия. Установено е от заключението от
21.04.2021 г. на ССЕ, че съобразно процесния договор ищецът е начислявал уговорената
неустойка за забава, за което ежемесечно е издавал и фактури в периода 31.10.2013 – 31.05.2020 г.
за дължимата за съответния месец неустойка върху всички просрочени суми към съответния
период, като общият размер на тези неустойки възлиза на 115 905,91 лв. Общият брой на тези
фактури е 80, като ответното дружество е осчетоводило 75 от тях – всички без последните 5,
издадени след 31.12.2019 г. Същевременно, от същата ССЕ се установява и, че задълженията за
неустойки са били заплатени от ответното дружество на ищеца – по всички осчетоводени 75
фактури за неустойки, както и по 3 от неосчетоводените фактури, общо в размер на 114 997,22 лв.
Датите на плащане на сумите за неустойки са посочени в същото заключение на ССЕ – в периода
от 7.11.2013 г. до 29.04.2020 г. Не е спорно, че част от тези неустойки са начислени и за
просрочените задължения по процесните фактури № 845/29.08.2014 г. и № 860/5.09.2014 г., като
със сигурност – са включени във фактурите за неустойки, издадени след 30.09.2014 г.
Следователно, установено е по безспорен начин, че ответното дружество е заплащало доброволно
месечни неустойки за забава, начислени върху главниците по процесните две фактури , като
такива плащания са извършени на 5.12.2014 г., 10.11.2014 г., 23.12.2014 г., 2.02.2015 г., 1.06.2015 г.,
12.05.2015 г., 15.04.2015 г., 12.05.2015 г., 1.06.2015 г., 9.10.2015 г., 7.04.2016 г., 27.12.2016 г.,
28.12.2016 г., 15.09.2017 г., 21.09.2017 г., 7.12.2017 г., 13.02.2018 г., 22.02.2018 г. 13.03.2018 г.,
18.05.2018 г., 2.05.2018 г., 12.06.2018 г., 31.08.2018 г., 24.10.2018 г., 13.05.2019 г., 27.09.2019 г. и
29.04.2020 г.
Доколкото неустойките са начислени върху пълния размер на сумите по процесните фактури, то
тяхното плащане манифестира освен съгласие със сумите за неустойки, но и съгласие със сумите
за главници. Това е така, защото мораторните неустойки имат акцесорен характер, като тяхната
дължимост е обусловена от дължимостта на главните вземания. Ако липсват главници, то и
неустойки не се дължат. Следователно, логически и житейски невъзможно е длъжникът да
заплаща доброволно мораторните неустойки, ако не не признава задълженията за главници, върху
които са начислени. Същевременно и доколкото самите задължения за главници по отделните
фактури са били надлежно осчетоводени от ответното дружество, то това доказва и неговото
знание за основанието и размера на конкретните главници, върху които са начислени неустойките.
Следователно, плащайки доброволно начислените за съответния месец неустойки, длъжникът е
бил наясно за кои конкретни просрочени главници по конкретни фактури те са били начислени.
Ето защо тези доброволни плащания на неустойките ясно и недвусмислено манифестират
4
съзнанието на ответното дружество за съществуване на главниците, върху които са начислени
неустойките. Това означава манифестиране пред кредитора на признание на вземанията за
главниците, по които са платени неустойките. Манифестирането е пряко насочено към кредитора,
тъй като самите плащания на неустойките са извършени към него. При това положение налице е
доказано признаване чрез конклудентни действия на задълженията по процесните фактури №
845/29.08.2014 г. и № 860/5.09.2014 г. на датите на съответните плащания на неустойки. В
подкрепа на подобно конклудентно признаване са и анализираните от СГС данни по SMS
кореспонденцията през 2018 г., както и показанията на разпитаните свидетели, установяващи
проведени разговори между управителите на двете дружества.
Ето защо въззивният съд намира, че всяко от горепосочените плащания на неустойки,
извършени в периода 5.12.2014 – 29.04.2020 г., представлява признание на вземанията за главници
по процесните фактури № 845/29.08.2014 г. и № 860/5.09.2014 г., което е прекъснало давността на
осн. чл. 116, буква „а“ ЗЗД. След всяко прекъсване е започнала да тече нова давност /чл. 117, ал. 1
ЗЗД/, поради което такава не е изтекла преди подаване на настоящата искова молба от 1.06.2020 г.
Същевременно, доколкото законен представител на ответното дружество е и солидарен длъжник
за същите главници, то конклудентните действия обективират и признание на самия солидарен
длъжник, по чието нареждане са извършени плащанията на неустойките. Поради това следва да се
приеме, че както спрямо ответното дружество, така и спрямо ответникът – солидарен длъжник е
налице прекъсване на давността на осн. чл. 116, буква „а“ ЗЗД. При това положение възражението
за погасяване по давност на дълга за процесните главници е неоснователно, а следователно –
неоснователно е и възражението за погасяване на осн. чл. 119 ЗЗД и на задълженията за неустойки
по фактура № 1326/30.04.2020 г. и фактура № 1329/31.05.2020 г.
Ето защо осъдителните искове за главниците по двете процесни фактури са основателни изцяло.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъда оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят своевременно
поисканите разноски за въззивното производство в размер на 1 400 лв. – за заплатеното адвокатско
възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 7.12.2022 г.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 5.09.2022 г. по т. д. № 985/2020 г. на Софийския градски съд,
VІ-10 състав.
ОСЪЖДА „Вай – 3“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр.
София, ул. „Миджур“ № 2, и А. В. Ц. с ЕГН – **********, да заплати на „Стройинвест“ ЕООД с
ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. Пазарджик, ул. „Завоя на Черна“ № 5,
вх. Б, ет. 1, ап. 3, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1400 лв . – разноски за производството пред
САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6