МОТИВИ-към присъда по ВНОХД №324/2019 г., по описа на
АС-Варна:
Производството по делото е образувано по протест на
ОП-Силистра, против присъда на ОС-Силистра по НОХД №89/2019 г., с която подс.. Е.К.
е била призната за невиновна и на основание чл.304 от НПК е била оправдана по
повдигнатото й обвинение по чл.255 ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК.
Недоволен от така постановената присъда е останал
прокурор от ОП-Силистра, като с подадения протест се излагат съображения, че
постановената присъда е незаконосъобразна. Твърди се, че същата е постановена
след неправилен анализ и оценка на събраните и проверени доказателства по
делото. Предлага на настоящата инстанция да отмени така постановената присъда,
като признае подсъдимата за виновна и наложи наказание по повдигнатото и
обвинение за извършено престъпление по чл.255 ал.1 т.1 от НК, вр. чл.26 ал.1 от НК.
В с.з. при разглеждане на делото представителят на
АП-Варна поддържа депозирания протест и моли съдът да уважи същия, като признае
за виновна подсъдимата и наложи съответно наказание.
Съдът след като се запозна с материалите по делото,
прие за установена следната фактическа обстановка:
Подсъдимата . Е.К. е неомъжена, безработна, с
начално образование и живее в с.Средище, общ.Кайнарджа, обл.Силистра.
От данните по делото е видно, че в периода от
м.октомври 2014г. до м.януари 2018г. подсъдимата е получавала парични преводи
от различни лица от Турция, Полша и Германия. Паричните средства са й били
изпращани посредством международните системи за бързи парични преводи „Уестърн
юнион“ и МъниГрам“, извършващи експресни парични преводи, като сумите се
привеждат по банков път и се получават лично. Изпращащата страна посочва
имената на получателя, от коя държава е, размера и вида валута. Получателят при
получаване на сумата трябва да представи документ за самоличност и уникален
код, съобщен му от изпращача. Подсъдимата получавала лично паричните преводи и
теглила сумите от финансова къща „Кеш експрес сървис“ ЕООД, както и от
търговски банки, предлагащи услуги на системата за бързи парични преводи.
От писмените доказателства по делото и СИЕ,
през инкриминираните данъчни периоди, подсъдимата е получила парични преводи на
стойност, както следва:
През 2014г.- 13бр. парични преводи за
8 855 евро с обща левова равностойност 17 318,87 лева;
През 2015г.- 6 бр. парични преводи за 9010
евро с левова равностойност от 17 622,03лева;
През 2016г. – 12 бр. парични преводи за
11 046 евро с левова равностойност от 21 604,10 лева;
През 2017г.- 10 бр.парични преводи, от тях
3бр. преводи за 1678,30 евро с левова равностойност от 3 282,43 лева, и 7
бр. преводи в лева в размер на 2 165,41 лева, като общата левова
равностойност възлиза на 5 447,88 лева;
През 2018г.- 1 бр. паричен превод за 200 евро
с левова равностойност от 391,17 лева.
Общият размер на получените чрез
международните системи за експресни парични преводи суми, за периода
22.10.2014г. до 29.01.2018г. възлиза на 62 384,05 лева, като дължимия
данък, съгласно Наредбата за определяне размера на местните данъци на
територията на Община Кайнарджа, е в размер на 3 119,19 лева. За
получените средства в инкриминирания период 2014-2018г. подс.К. не е подавала
декларации по чл.49, ал.3 от ЗМДТ.
Производството по делото е протекло по реда
на глава двадесет и седма. Страните не оспорват така установената фактическа
обстановка по делото.
Въпросът, който е следвало да реши
първоинстанционният съд е относно по приложението на закона. Правните изводи на
съда са неоснователни по следните съображения:
При решаване на въпросите залегнали в
разпоредбата на чл.301 НПК, се налагат следните правни изводи.
Съгласно разпоредбата на чл.44 ал.1 от ЗМДТ
обект на облагане с данък са имуществата придобити по дарение, а според ал.2-
подлежат на облагане с данък в размер на данък дарение и безвъзмездно
придобитите по друг начин имущества, поради което за подсъдимата е съществувало
задължение за деклариране на получените
средства. Разпоредбата на чл.49 ал.3 от същия закон вменява в задължение на получилите
безвъзмездно имущество да подадат декларация за облагането му с данък и
заплащане на определения данък в двумесечен срок от получаването му, като
данъкът се заплаща в общината по постоянния адрес на данъчно задълженото лице.
За нито една от
получените суми подсъдимата не е подала декларация в законовия срок и съответно
не е заплатила дължимият данък.
Нормата на чл.49 ал.3 ЗМДТ е норма, запълваща бланкетният състав на повдигнатото обвинение, като е
отменена с ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 01.01.2019г. С отпадането на
задължението за деклариране, обаче, не отпада и наказателната отговорност по
чл.255 НК. Разпоредбата на чл.2 ал.2 НК в случая е неприложима. На първо място
следва да се посочи, че чл.2 НК се намира в раздел II на
Глава I озаглавен Предели на действие на Наказателния кодекс,поради
което при тълкуване на волята на законодателя по отношение на словосъчетанието различни закони, следва да се имат
предвид измененията в самия НК, а не измененията на разпоредбите запълващи
конкретната бланкетната норма.
Следва да бъде посочено и Постановление №1
/1983г. по н.д.№8/1982 на Пленума на ВС, в т.2 б.“в“, в което е посочено, че ..когато бъдат изменени наказателните норми,
приложим е чл.2 ал.2 НК, т.е. прилага се най-благоприятния закон. Това правило
не се отнася до случаите на изменение на правилата, които запълват бланкетната
наказателна норма и уреждат движението по пътищата, експлоатацията или ремонта.
За отговорността на дееца има значение само и единствено правилото, което е
било в сила при извършване на деянието. Макар това Постановление да не е
загубило задължителната си сила, допълнителни аргументи в тази насока се
съдържат и в Решение №26/2018г. н.д. №1175/2017г. I НО-ВКС; Решение №382/2015г. н.д.№1332/2015г.
III НО –ВКС, Решение
№357/2011 г. на ВКС по н.д.№1906/2011 г. на ІІ-ро н.о. и др.
Неприложим в случая е и
чл.14 ал.1 НК. Не може да се приеме за основателно възражението, че незнанието
на задължението за деклариране изключва умисъла. Незнанието на закона не извинява незнаещия
/Ignorantia juris non excusat/ и това е основополагащ принцип на правото под
формата на законова, необорима и обща презумпция. Юридическото измерение на този
основен правен принцип е разпоредбата на чл.5 ал.5 от Конституцията, съгласно
който всички нормативни актове се публикуват. Като гражданин на Република
България, подсъдимата има не само права, но и задължения, едно от които е
заплащането на данъците. Това задължение отново е разписано във върховния ни
закон- чл. 60 ал.1, който гласи Гражданите
са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните
доходи и имущество.
Ето защо, съдът приема,
че бездействието си подсъдимата обективно е осъществила състав на
престъплението по чл.255 ал.1 т.1 вр. с чл.26 НК, тъй като не е подала
съответните декларации по чл.49 ал.3 ЗМДТ и
не е декларирала нито едно от получените дарения, като по този начин е
избегнала установяване и плащане на данъчни задължения в размер на 3119.19лв, които според чл.93 т.14 НК покриват признака
„големи размери”. Всяко едно от тези 42 броя
деяния, поотделно осъществява един и същ състав на това престъпление, извършени
са през непродължителен период от време, при една и съща обстановка и при
еднородност на вината, като последващите се явяват продължение на
предшестващите от обективна и субективна страна, поради което и престъпленията
са извършени в условията на чл.26 НК.
Предвид гореизложеното
съдът отмени първоинстанционната присъда и вместо това постанови, призна подс.К.
за виновна да е извършила престъпление по чл.55 ал.1, т.1, от НК вр. чл.26 ал.1
от НК и чл.55 ал.1 т.1 от НК и чл.58а ал.4 от НК и наложи наказание-лишаване от
свобода за срок от три месеца, което на основание чл.66 ал.1 от НК отложи с
изпитателен срок от три години.
На основание чл.55 ал.3
от НК, съдът не наложи предвиденото в този текст от закона наказание глоба.
При определяне вида и
размера на наказанието съдът е длъжен да се съобрази с императивната разпоредба
на чл.373 ал.2 НПК, като приложи чл.58а НК.
Като отегчаващи вината
обстоятелства се отчитат многобройността на отделните деяния и извършването им
в значителен период от време, а като смекчаващи такива- чистото съдебно минало,
оказаното съдействие в ДП за разкриване на обективната истина по делото. Не на
последно место следва да се изтъкне, че дължимата сума от подс.К. е в размер на
3119.19 лева, като тази сума надвишава предвидения в закона размер на деянието
за да бъде квалифицирано, като „големи размери“ само със сума от 119.19 лева,
което граничи със съставомерността на деянието, от което следва и извод, че
степента на обществена опасност на осъщественото деяние от подс.К. не е висока.
Поради
гореизложеното съдът счита, че не следва да бъде уважено направеното искане от
представителя на АП-Варна, че следва да бъде наложено наказание предложено от
прокурора, при разглеждане на делото от първата инстанция.
За да наложи такова
наказание по вид и размер, съдът взе предвид следното:
Нормите на чл.58а ал.1 и ал.4 НК задължава
съда да прецени дали чл.55 НК е по-благоприятен за дееца, за да бъде приложен.
За извършеното престъпление законодателят е предвидил налагане на наказание
лишаване от свобода от една до шест години. При определяне на минималния размер
на наказанието и след редукцията му по чл.58а ал.1 НК, на подсъдимата следва да
се наложи окончателно наказание в размер на осем месеца лишаване от свобода.
Наличието на долна граница предопределя приложение на ал.1 т.1 на чл.55 от НК,
която разпоредба позволява отмерване размера на наказанието под най-ниския
предел, предвиден в закона, включително и под този отмерен в хипотезата на
чл.58а ал.1от НК. Ето защо, приемайки,
че приложението на чл.55 ал.1 т.1от НК е по-благоприятно, съдът наложи
наказание лишаване от свобода за срок от три месеца, отчитайки че именно този
размер е в състояние да изпълни целите на личната и генералната превенция,
визирани в чл.36 НК и би удовлетворило изискването за справедливост, изразяващо
се в съответствието му към тежестта на престъплението.
Съдът
прецени, че кумулативното наказание глоба не следва да бъде налагано.
Съобразявайки размерът на
наказанието лишаване от свобода, липсата на осъждане и личността на
подсъдимата, съдът намира, че постигането на поправимост е достижимо и без
ефективното изтърпяване на наложеното
наказание, поради което и на основание чл.66 ал.1 НК изтърпяването е отложено
за срок от три години.
Водим от тези съображения
съдът постанови своята присъда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: