Р Е Ш
Е Н И Е
№ …………/18.05.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари през 2022 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 14229 по
описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 20218006 от 07.10.2020
г., постановено по гр.д. № 3616/2020 г. на СРС, 125
състав, е признато за установено, че М.И.М. дължи на "Б.П.П.Ф."
С.А, Париж, per. № *********, чрез Б.П.П.
Ф.
С.А, клон България, сумата от 12558,82 лева главница по договор за револвиращ
потребителски кредит PLUS - 10859178/7.8.2014г., заедно със законната лихва от
подаването на заявлението по чл.410 ГПК - 23.10.2019г. до плащането, мораторна
лихва в размер на 3157,16 лева за период 20.4.2017г. до 11.10.2019г., за която сума по гр.д.№ 60878/2019г. от
СРС, 125- ти състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, КАТО СА
ОТХВЪРЛЕНИ останалите искове за
установяване на вземане по горепосочената заповед заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, за възнаградителна лихва от
4346,50 лева за период 20.3.2017г.- 20.8.2021г.; за мораторна лихва за
горницата над уважения размер от 3157,16 лева до пълния предявен размер на
3166,27 лева за период 20.4.2017г. до 11.10.2019г. С решението са отхвърлени и
евентуалните осъдителни искове на
"Б.П.П.Ф." С.А, Париж, per. № *********, чрез Б.П.П.Ф. С.А, клон
България, против М.И.М. за осъждане ответницата да заплати на ищеца
възнаградителна лихва от 4346,50 лева за период 20.3.2017г.- 20.8.2021г.; за
мораторна лихва за горницата над уважения размер от 3157,16 лева до пълния
предявен размер на 3166,27 лева за период 20.4.2017г. до 11.10.2019г. С решението се е mроизнесъл съда и относно дължимите от ответницата на
ищеца разноски.
Решението е обжалвано от ищеца само
в частите, в които са били отхвърлени установителните искове по чл.422 от ГПК, с
оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд
изводи, че в случая договорът за креди е нищожен пораoи нарушение по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и на
чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК. За първото нарушение възразява, че не е налице, тъй като в чл.3 от
договора за кредит са посочени допусканията и няма изискване в договора да се
посочват компонентите на ГПР, които са нормативно определени. По второто
нарушение сочи, че в случай на фиксирана лихва като настоящия, разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК не се прилага и
не е налице завишено изискване за погасителния план да съдържа разбивка за
посочване в рамките на месечната погасителна вноска по отделно на главницата и
на лихвата. Претендира разноски.
С отговора си по чл.263 от ГПК,
ответната страна Д.П.Р.оспорва същата, като възразява, че договорът не отговаря на
изискуемото съдържание по чл.11, т.10, и т.11 от ЗПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията
в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо.
При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните
части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
За да отхвърли предявените искове
за установяване вземането за възнаградителна лихва и частично за вземането за
лихва за забава, първоинстанционният съд е изложил фактически и правни изводи
за сключен договор за паричен заем между страните и за получаване от
ответницата на процесната сума, извършил е съда и самостоятелна преценка за валидност на
потребителския договор в съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК, и е приел,
че договорът за кредит е нищожен като сключен в нарушение на чл.11, т.10, т.11
и т.12 от ЗПК, тъй като съдържащия се в договора погасителен план не сочи каква
част от посочените в погасителния план вноски съставлява възнаградителната
лихва, каква част погасява премията по договора за застраховка. Наред с това е
приел, че не е изпълнено и изискването да се посочи, освен глобалния годишен
процент на разходите по кредита, общата сума, при съответния годишен процент на
разходите, дължима от потребителя към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 от ЗПК начин,
и така за потребителя е неясно какви са разходите му кредита, и по какъв начин
заплащането на месечната вноска от 367,64 лева ще се отрази на
възнаградителната лихва, и това също е основание за нищожност на договора за
кредит, поради непосочването на годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Въззивният съд, при извършената
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, предвид оплакванията
с въззивната жалба, които оплаквания само очертават обхвата на въззивната
проверка за правилност съгласно чл.269, изр. второ от ГПК, споделя частично
изложените мотиви, макар да достигна до същия краен извод за недействителност
на договора за кредит.
Ответницата има качеството на
потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП / тъй като договорът
за кредит/заем/, какъвто е и настоящият, е финансова услуга по смисъла на
дадената легална дифиниция в т. 12 от ДР на ЗЗП. Договорът за кредит/заем/, е
финансова услуга по смисъла на легалната дефиниция в т. 12 от ДР на Закона за
защита на потребителите, при което за него се прилагат и изискванията на ЗПК.
Доколкото в случая уговорения
лихвен процент е непроменлив/фиксиран/ не следва да се прилагат завишените
изисквания по чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, доколкото последните са приложими
при предсрочно погасяване на кредита. Независимо от това, обаче, първоинстанционният съд е счел, че договорът
за кредит е нищожен и поради непосочването на годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Оплакването с въззивната жалба се отнася само
до извода, че не е посочен ГПР , но не и по фактическия извод на
първоинстанционния съд, че в договора за кредит не е посочена общата сума,
дължима от потребителя. Ето защо въззивният съд е задължен да приеме, че поради
неоспорване с въззивната жалба на правилността на така приетия от СРС факт за
липсата на посочване на общата сума по кредита в договора, същият се явява
нищожен само на това основание поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Имайки
предвид последиците на тази недействителност на договора за кредит, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят - ответник би следвало да дължи
връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Ето защо решението в обжалвалната част, в която е отхвърлен установителния иск
за задължение за възнаградителна лихва, е правилно като краен резултат, и
подлежи на потвърждаване.
По отношение на отхвърления
частично по размер иска за установяване вземане за лихва за забава, с въззивната
жалба не са изложени никакви оплаквания, поради което и съгласно ограничението
на въззивната проверка по чл.269, изр. второ от ГПК, въззивният съд следва да
приеме, както е направил и
пъпвоинстанционния съд, че размерът на лихвата за забава, определена от съда по
реда на чл.162 от ГПК, е 3157,16 лв. Поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции, решението и в тази обжалвана част следва да се потвърди.
По разноските за въззивната
инстанция: При този изход на спора, направените от
въззивния разноски остават в негова тежест. Насрещната страна няма искане за
разноски.
Въззивното решение е
окончателно, тъй като всеки един от исковете за установяване на парично вземане
за възнаградителна лихва и мораторна лихва,
предмет на въззивна проверка, е с цена под 5000лв.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20218006 от 07.10.2020
г., постановено по гр.д. № 3616/2020 г.
на СРС, 125 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са отхвърлени предявените от
"Б.П.П.Ф." С.А, Париж, чрез Б.П.П.Ф. С.А, клон България, ЕИК ******против
М.И.М. ЕГН ********** искове за за установяване на вземане по заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по гр.д.№ 60878/2019г.
от СРС, 125- ти състав, за
възнаградителна лихва от 4346,50 лева за период 20.3.2017г.- 20.8.2021г.; и за
мораторна лихва за горницата над уважения размер от 3157,16 лева до пълния
предявен размер на 3166,27 лева за период 20.4.2017г. до 11.10.2019г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.