Определение по дело №155/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.341 и сл. вр. чл.270, ал. 4 от НПК и е образувано по постъпила частна жалба вх. № 4502/22.07.2013 г. от А. М. Б. – З. на подс. В. Б. Х. по н.о.х.д. № 1289/2012 год. по описа на Районен съд Б., срещу протоколно определение № 5699/ 16.07.2013 г., с което е оставено без уважение искане за изменение на наложената на подсъдимия мярка за неотклонение “задържане под стража” в по-лека такава. Жалбоподателят твърди, че подс. В. Х. не е извършил инкриминираното с обвинителния акт деяние, поради което счита, че задържането на същия е в противоречие с разпоредбата на чл. 56, ал. 1 от НПК. Също така, в жалбата се твърди, че доказателствата по делото не сочат на извод, че има реална опасност Х. да се укрие или да извърши нова престъпление. Ето защо се иска определението на районния съд да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и наложената на подзащитния му мярка за неотклонение “задържане под стража” да бъде изменена в по-лека такава, а именно „подписка”.

Окръжнен съд Б., като взе в предвид изложеното във въззивната частна жалба, мотивите на атакуваното определение и доказателствата по делото, намира следното.

Частната жалба е подадена в срок, от легитимно лице, поради което е допустима. Поради липса на доказателствени искания, настоящият състав намира, че следва да се разгледа в закрито заседание. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения.

В рамките на ДП № 805/2011 год. по описа на 01 РУП – Б. с протоколно определение от 11.11.2011 год., постановено по в.ч.н.д. № 526/ 2011 год. на ОС – Б., по отношение на Х. е взета мярка за неотклонение “задържане под стража”. На 10.07.2012 г. в Районен съд Б. е образувано н.о.х.д. № 1289/2012 г. срещу В. Б. Х. по обвинителен акт, в който е възведено обвинение за извършени продължавано престъпление по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б. „а” и „б”, вр. чл.26 НК, престъпление по чл.239, ал.1 НК, както и престъпление по чл.290, ал.1, вр. чл.20, ал.3 НК.

В жалбата са релевирани доводи за липса на обосновано предположение подс. Х. да е извършил визираните в обвинителния акт престъпления, като е направен подробен анализ на показанията на разпитаните до момента в хода първоинстанционното съдебно следствие свидетели. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.2 НПК в това производство съдът не разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Ето защо изложените в тази насока съображения от защитника на подсъдимия не следва да бъдат обсъждани.

Видно от внесения в съда обвинителен акт на подсъдимия е повдигнато обвинение за извършване на престъпления, които са наказуеми с наказание „Лишаване от свобода”. Настоящият състав намира, че от доказателствата по делото може да се направи извод, че съществува реална опасност Х. да извърши ново престъпление. Видно от приложената на л. 69 – 89 от делото справка за съдимост, подсъдимият е осъждан 24 пъти с влезли в сила съдебни актове за престъпления от общ характер. Според справката и приложените бюлетини за съдимост през кратки интервали от време до момента Х. е извършил множество престъпления, сред които кражби по основния и по квалифицираните състави, един грабеж, престъпления по чл. 343 В НК, чл. 343, ал. 2 НК и по чл. 170 НК. Броят и разнообразните видове извършени от Х. престъпления мотивира съда да приеме, че се касае за лице с утвърдени престъпни навици, висока степен на обществена опасност и лишено от стремеж да се издържа с общественополезна дейност, поради което съществува реална опасност той да извърши нови престъпление.

Налице е и опасност подсъдимият да се укрие. На първо място в тази насока следва да се отчете, че в хода на досъдебното производство Х. е бил задържан с постановление на прокурора за 72 часа и при разглеждане на искането за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража” районният съд е взел мярка за неотклонение „подписка”, като Х. е бил освободен на 03.11.2011 г. и се е укрил. Видно от телеграма от 05.12.2011 г. / на л. 159 от ДП/ Х. е бил обявен за общодържавно издирване. На 23.12.2011 г. той е задържан по повод на взетата от ОС Б. мярка за неотклонение „задържане под стража” по в.н.ч.д. № 526/2011 по описа на същия съд. Този факт сочи на съществуването на опасност подсъдимият отново да предприеме действия по укриване, както вече веднъж е направил. На второ място, изводът за наличието на тази опасност се потвърждава от факта, че видно от справката за съдимост подсъдимият е осъждан за извършени от него престъпления в различни градове на страната – Б., П., Р., Г.Д., С., С., П., Б.. Подсъдимият Х. е мобилен и бързо адаптивен, като е проявява склонност да се мести от едно населено място в друго.

На следващо място, както в подадената жалба, така и в съдебно заседание пред районния съд не навеждат неизвестни до момента на съда обстоятелства, свързани със семейното положение, здравословното състояние или други данни за личността на подсъдимия, обосноваващи наличието на основание мярката да бъде изменена. Отново се изтъкват едни и същи установени факти, които са отчетени и анализирани от въззивния съд в предходни производства по чл.341-чл.345 вр. чл.270 от НПК. Дори да бъде отчетено отново обстоятелството, че поради наложената му мярка подсъдимият е лишен от възможността да види внучето си, то настоящият състав намира, че за момента интересите на обществото и правосъдието имат превес над правото на свобода на отделната личност.

Също така, продължителността на задържането за момента не съставлява ново обстоятелство, което да обуслови изменение на мярката в по-лека. Съдът счита, че с оглед характера на делото, както и със съотносимостта на срока на задържане към наказанието, което евентуално може да бъде наложено, срокът на задържането се явява с "разумна продължителност" и е съвместим с и изискванията на чл.63 от НПК и чл.5 от ЕКПЧ / в този смисъл Определение № 76 от 25.07.1997 г. на ВКС по н. д. № 507/97 г., II н. о. и Определение № 107 от 27.05.1998 г. на ВКС по н. д. № 257/98 г., II н. о. /. Видно от нарочна справка от затвора в Б. Д. / приложена на л. 394 от делото/ към датата на постановяване на атакуваното определение подс. Х. е бил задържан по взетата му мярка за неотклонение за 1 година, 6 месеца и 24 дни. Минималният размер на предвиденото в чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 НК наказание е две години „лишаване от свобода”. Продължителността на досъдебното производство и на съдебното производство пред районния съд да момента е обуславена от фактическата сложност на казуса. В хода първоинстанционното съдебно следствие до момента са разпитани 22 свидетели, като разглеждането на делото е било отлагано поради неявяване на някои от призованите свидетели и издирването на свидетеля В. С., на чийто разпит видно от многобройните писмени молби по делото подсъдимият държи. Първоинстанционното съдебно следствие е с динамичен ход и не е налице пасивност, която да води до извода, че задържането с неразумна продължителност.

Предвид гореизложеното настоящият въззивен състав споделя изцяло решаващия извод на РС Б. за продължаване прилагането на мярката за неотклонение задържане под стража по отношение на подсъдимия Х., поради което атакуваното определение следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

По изложените съображения и на основание чл. 354 НПК съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 5699/16.07.2013 г., постановено по н.о.х.д. №1289/2012 г. по описа на РС Г.Б..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на жалба или протест.

Председател: Членове: