РЕШЕНИЕ
№ 260787
гр. Пловдив,11.06.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на четиринадесети
април две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при секретаря Ангелина Костадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 1713 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано
е по подадена въззивна жалба на Община Пловдив срещу Решение № 2949 от
12.07.2019 г., постановено по гр. дело № 19300 по описа на РС – Пловдив за 2017
г., с което е признато за
установено по отношение на жалбоподателя, че ищцата Н.Г.Б. е собственик по
силата на наследяване и договор за дарение – нотариален акт № **, том ХІV, дело
*** г., на 61 кв. м., заключени между точки 4,5,6,7,8 на скица № 7 към
заключението на вещото лице, съставляващи част от имот с идентификатор 56784.520.933
по кадастралната карта на гр. Пловдив, одобрена със Заповед № РД-
18-48/03.06.2009г. /УПИ ХV-1684, кв.496 по плана на Първа градска част –
Пловдив/, неправилно заснета, като част от имота на жалбоподателя с
идентификатор 56784.520.1445. Във въззивната жалба са изложени подробни
съображения за неправилност на решението. Искането до въззивния съд е за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да
бъде отхвърлен.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от
въззиваемата Н.Г.Б.. В него се излагат доводи за неоснователност на подадената
въззивна жалба и се отправя искане същата да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Производството пред първата инстанция е образувано по предявен
от Г. П. М. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, вр. чл. 124 ГПК за
установяване по отношение на ответника Община Пловдив, че е собственик на площ от 61 кв.м., представляваща част от имот пл.
№ 1684, за който е отреден УПИ ХV-1684, кв.496 по плана на Първа градска част –
Пловдив, която неправилно е заснета като част от имота на ответника с
идентификатор 56784.520.1445. Ищецът твърди, че по силата на договор за продажба,
обективиран в нотариален акт № ** от 04.11.1974 г., т. 16, дело № *** г.,
придобил съвместно с покойната си съпруга Л. Т. М. от Л. В. Т. правото на
собственост върху следния недвижим имот: едноетажна масивна сграда с терен и
паянтова едноетажна сграда, находящи на ул. *** в гр. Пловдив, имот пл. № 1684
в кв. 496-стар по плана на Първа градска част с площ от около 283 кв.м. при
съседи на имота: от две страни улици и наследниците на Р. Х., като от датата на
придобиването владеел целия имот непрекъснато, несмущавано и явно. Ищецът
твърди още, че при одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. Пловдив собственият му имот бил нанесен като имот с идентификатор 56784.520.933
с площ от 252 кв.м., а южната част от имот с пл. № 1684, предвидена по план от
1935 г. за разширение на улица, погрешно била заснета като част от имот с
идентификатор 56784.520.1445. За отстраняване на посочената грешка ищецът подал
заявление до СГКК – Пловдив, но бил уведомен за подадено от страна на Община
Пловдив възражение, с което било оспорено правото му на собственост върху
спорната площ от 61 кв.м. При така обоснован правен интерес ищецът е сезирал с
иска си РС – Пловдив.
В срока
по чл. 131 ГПК ответникът Община Пловдив е подал отговор на исковата молба, в
който оспорва предявения иск и отправя молба за отхвърлянето му като
неоснователен. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че при заснемане на
спорната площ от 61 кв.м. е допусната грешка. Твърди, че ищецът е отлично
запознат с факта, че не е собственик на спорната площ, като се позовава на
депозирана в Община Пловдив молба от ищеца за закупуване на придаваемото му се
място от улица, попадащо в УПИ XV-1684, кв. 496. Поддържа, че същата правилно и законосъобразно е заснета
извън границите на имот с идентификатор 56784.520.933, доколкото била общинска
собственост на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС. Позовава
се на акт за общинска собственост № 1233/05.08.2008 г., с който било актувано
празно дворно място с площ от 61 кв.м., попадащо в УПИ XV-1684, кв. 496
по плана на Първа градска част – Пловдив, одобрен със Заповед №
ОА-1022/01.06.1994 г., находящ се в гр. П., ул. ***.
В хода
на производството пред първата инстанция ищецът М. е починал и на негово място
като ищец по реда на чл. 227 ГПК по делото е конституирана дъщеря му Н.Г.Б..
За да
постанови обжалвания акт и уважи предявения иск, първоинстанционният съд е
приел, че към момента на приключване на устните състезания ищцата Б. е
единствен собственик на недвижим имот с идентификатор 56784.520.933, а спорната
площ от 61 кв.м. /означена между цифри 4,5,6,7,8 на скицата - приложение №7 от
заключението на вещото лице Г./ неправилно е била изключена от имота и включена
към имота на ответника.
При
извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1
ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да
бъде проверена неговата правилност
съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за спазването на
императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК,
ВКС.
След
съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки доводите на
страните, както и посочените предели на въззивната проверка, съдът приема за
установено следното:
От
представения по делото договор за покупко-продажба на недвижим имот чрез
общински народен съвет, обективиран в нотариален акт № 88 от 04.11.1974 г., том
16, дело 7542/1974 г. на нотариус при Пловдивския районен съд, се установява,
че Г. П. М. и съпругата му Л. Т. М. са придобили от Л. В. Т. правото на
собственост върху следния недвижим имот: едноетажна масивна сграда с терен и
паянтова едноетажна сграда, находящи се в гр. П., ул. ***, имот пл. № 1684 в
квартал 496 по плана на първа градска част – Пловдив с площ от 283 кв.м.
По
делото е представен и договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт
от 1.10.1934 г., том *, № **, дело № **, с който И. А. Т. купува следния
недвижим имот: къща, находяща се в гр. П., ул. ***, от 283 кв.м. застроена и
незастроена площ.
На
25.10.1985 г. с договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 101, дело № 50288/85г.
на нотариус при Пловдивския районен съд, Г. П. М. и съпругата му Л. Т. М. са прехвърлили
на дъщеря си Н.Г. М. правото на собственост върху ½ ид.ч. от
едноетажната със сутерен жилищна сграда, застроена върху 47 кв.м., ½
ид.ч. от общите части на сградата по смисъла на чл. 38 ЗС и от дворното място,
цялото от 283 кв.м. представляващо имот пл. № 1684, включващ се в парцел II, отреден за комплексно застрояване от кв. 496 по плана на първа
градска част на гр. Пловдив, находящ се на ул. ***.
От
приложено по делото удостоверение за наследници на Л. Т. М.се установява, че същата
е починала на *** г., като е оставила за наследници по закон преживелия съпруг Г.
П. М. и низходящите Н.Г.Б. и П. Г. М., починала на *** г., без да остави деца.
От удостоверение
за наследници на Г. П. М.е видно, че първоначалният ищец М. е починал на ***
г., като е оставил за наследник по закон своята дъщеря – ищцата Н.Г.Б..
С акт за
частна общинска собственост № 1233 от 05.08.2008 г. за частна общинска собственост
е обявен имот, представляващ празно дворно място с площ от 61 кв. м., попадащо
в УПИ XV-1684, кв.496 по плана на Първа градска част – Пловдив, при граници:
север – ПИ №1684, североизток – общ. място, югоизток – ул. ***, запад – улица.
По
делото е представена молба от 16.05.2007 г. от Г. П. М., адресирана до кмета на
Община Пловдив, за предоставяне на разрешение за закупуване на придаваемото му
се място от улица – кв. 496, УПИ XV-1684.
В хода
на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства
чрез разпита на свидетелите К. и Б. Според показанията на свидетеля К., когато
Г. М. закупил имота, същият бил заграден откъм улица „***“ с дървена ограда. Понастоящем
на мястото на оградата имало поставен метален фургон, който бил използван от М.
като сервиз за телевизори. Поставянето на фургона било осъществено след 1989 г.
Свидетелят заявява, че на ул. „***“ пред имота на М. нямало тротоар, а имало
път. Тротоар имало от другата страна на улицата. Свидетелят посочва още, че в
имота на М. вдясно имало гараж, построен с негово разрешение от съседи, но премахнат
впоследствие. Според показанията на свидетеля Б., син на ищцата, границата на
имота откъм ул. „***“ е до фургона, който е разположен пред къщата – отвъд
съществуващата в момента ограда, но все пак в границите на имота. Този фургон
бил използван от дядото на свидетеля. Същият посочва, че преди години дядо му
позволил на съседи да си построят гараж, който бил съборен.
Съгласно
заключението на приетата по делото пред първоинстанционния съд
съдебнотехническа експертиза при проследяването на статута на поземлен имот №
1684, в кв.496-стар по плана на Първа градска част – гр. Пловдив, се
установява, че той е съответен на имот идентификатор 56784.520.933 по
кадастралната карта, одобрена през 2009 г., като вещото лице посочва две
различия, изразяващи се в построяване на две нови сгради /с номера 4 и 5 по
кадастралната карта/ и промяна на местоположението на границата на имота в
югоизточния ъгъл. В план за улична и дворищна регулация, одобрен със заповед от
16.03.1935 г., имотът е заснет с № 27 и за него е отреден парцел ІV-27, като
част от имота е отредена за улица. Границите на имота не съвпадат с
регулационните граници на УПИ ІV-27, кв. 496а. Според вещото лице този план е
приложен частично само по отношение на ул. „***“ и ул. „***“ – югозападната и
югоизточната граница на УПИ ІV-27, кв. 496а, но само по данни от плана, тъй
като не са налични документи за извършено отчуждаване. Не са налице данни за
прилагане на регулацията по отношение на придаваемата част от имот № 27 към ул.
„***. В следващите планове от 1959, 1971, 1978, 1984 и 1994 г., както и в
кадастралната карта тази придаваема част е заснета като част от улица „***“. Според
заключението по кадастрално-регулационния план, одобрен със заповед от
11.02.1959 г., в който процесният имот е заснет с пл. № 17 и участва в парцел
Х-17,36, кв. 496, има данни за частично прилагане на уличната регулация, но
няма приложени отчуждителни преписки, както и ясно оформена улица с платно,
тротоари и бордюрна линия. В последващите планове от 1971, 1978, 1984 г. и 1994
г. процесният имот е заснет с пл. № 1684 и е с граници, съответни на тези по
плана от 1959 г., като не са налице данни за приложение на предвижданията в тях.
Улица „***“ е заснета още в плана от 1935 г. В кадастралната карта същата е
заснета с идентификатор 5678.520.1445. При оглед на място вещото лице е
установило, че сегашните граници на имота съответстват на заснетите в
кадастралната карта от 2009 г., че сграда № 5 по кадастралната карта е
премахната, както и че южно от жилищната сграда /2МЖ/ е поставен фургон.
В хода
на производството пред въззивната инстанция също е изслушана съдебнотехническа
експертиза. От заключението ѝ се установява, че първият план, отразяващ
границите на имот пл. № 1684, е този от 1935 г. По този план за имот № 27 е
отреден парцел IV-27, кв. 496а с придаваеми части. Неговата площ по
графични данни от плана е 299 кв.м. От него към ул. „***“ се придават 54 кв.м. От
заключението се установява още, че имот № 27 съответства на имот № 17 от плана
от 1959 г., но не е идентичен. Имот № 17 е с площ от 206 кв.м. по графични
данни от плана. Същият е образуван от част от стария имот № 27 и част от имот
26. Според експерта част от стария имот № 27 по южната граница с площ от 61
кв.м. е заснета в ул. „***“, а други части по североизточната и източната
граница са заснети в имот 18. Площта на имот № 1684 по плана от 1994 г. е 222
кв.м. по графични данни от същия. Спорната площ от 61 кв.м. попада почти изцяло
в границите на имот № 27 по плана от 1935 г. В същата са установени следните
подземни проводи: електрически кабел и много малка част от водопровод. В
заключението се сочи още, че заснетата в плана от 1935 г. жилищна сграда /2ПЖ/
е идентична на описаната в нотариалния акт от 1934 г. Същата е заснета и в
плановете от 1959, 1971, 1984, 1994 г., както и в кадастралната карта, с
непроменена площ и конфигурация и с означение 2МЖ.
Съобразен
със събраните по делото доказателства се явява изводът на първоинстанционния
съд, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор 56784.520.933 по
силата на договора за дарение от 1985 г. и наследствено правоприемство. От
заключенията на вещото лице Г. се установява, че първият план, отразяващ
границите на ищцовия имот, е този от 1935 г. и в него имотът е заснет с пл. №
27. Този план предвижда част от имота с площ от 54 кв.м. да бъде придадена към
ул. „***“. В плана от 1959 г. част от имот № 27-стар с площ от 61 кв.м. е
заснета като част от тази улица. Аналогично е заснемането на придаваемата част
в последващите планове от 1971, 1978, 1984 и 1994 г., както и в кадастралната
карта от 2009 г. По делото се установи още, спорната площ от 61 кв.м. попада
почти изцяло в границите на имот № 27 по плана от 1935 г. По
застроително-регулационния план от 1994 г. същата е предвидена като придаваема към
УПИ XV-1684, кв. 496. За нея е съставен акт за частна общинска собственост № 1233 от 05.08.2008
г.
Планът от
1935 г. е приет по време на действието на Закона за благоустройството на
населените места в Княжество България, обн. ДВ, бр. 67 от 1905 г. Съгласно Закона
за благоустройството на населените места в Княжество България от 1905 г., а и съгласно
Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. отреждането на
имотите води и до отчуждаването им за мероприятието, за което са отредени.
Отчуждаването настъпва по силата на регулацията с влизане в сила на плана. По
Закона за плановото изграждане на населените места от 1949 г. /ЗПИНМ/
съществуват два режима. До изменението на чл. 39 от 6.07.1956 г. имотите се
считат отчуждени в полза на държавата по силата на улично-регулационния план и промяната на собствеността става по силата на самия план, без да е
необходимо да се провежда преди това отчуждително производство и да се заплаща
обезщетение за отчуждения имот. След това изменение за
имотите, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, отчуждаването
настъпва след обезщетяване на собствениците. С чл. 74а от ПР на ЗПИНМ е уреден
преходен режим, съгласно който разпоредбите на чл. 39, ал. 1 се прилагат и по
отношение на улични регулации, влезли в сила до 9.07.1956 г., освен ако до същата дата
недвижимите имоти не са били заети за съответните мероприятия /така Решение № 570 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 895/2009 г., I г.
о., ГК/. Тоест,
ако до посочената дата имотът не е зает за съответното мероприятие, се счита,
че отчуждителният ефект на плана не е настъпил и същият при наличие на
отреждане за улица ще стане държавна собственост само ако на собствениците бъде
изплатено съответно обезщетение.
В настоящия случай по делото не са
представени доказателства, а и не са въведени доводи за изплащане на
обезщетение за отчуждаване на предвидената по плана от 1935 г. за придаване към
улица „***“ площ от имот № 27-стар, поради което правилно първоинстанционният
съд е изследвал въпроса дали тази спорна площ е била фактически завзета към
датата на влизане в сила на изменението на ЗПИНМ /към 9.07.1956 г./. Въззивният
съд намира, че по делото не са събрани доказателства, които да обосноват извод
за осъществено към релевантната дата завземане на спорната площ. Заснемането в следващия
план от 1959 г. на придаваемата част като част от улицата само по себе си не означава,
че такова завземане фактически е било осъществено към посочената дата. Още
повече, че според заключението на вещото лице в този план няма ясно оформена
улица с платно, тротоари и бордюрна линия. В подкрепа на извода за липса на
осъществено завземане са и свидетелските показания, от които може да се
заключи, че върху части от спорния имот са били разположени фургон, поставен от
първоначалния ищец след 1989 г. на мястото на стара дървена ограда, както и
гараж, построен с разрешението на последния от негови съседи и премахнат
понастоящем. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че
спорната придаваема част не е преминала в собственост на държавата, а оттам –
на общината. Действително по делото се установи, че през 2007 г. първоначалният
ищец е сезирал кмета на Община Пловдив с молба да му бъде разрешено закупуването на спорната площ, предвидена за придаване към УПИ XV-1684, кв. 496. Тази молба, ценена в съвкупност с останалите
събрани по делото доказателства, обаче не може да доведе до извод, че ответната
община се легитимира като собственик на спорния имот.
Предвид
горното, предявеният иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено, че процесната площ от 61 кв.м. е собственост на ищеца
и неправилно е заснета като част от имота на ответника се явява основателен и
като такъв правилно е уважен от първоинстанционния съд, поради което
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на жалбоподателя не
следва да се присъждат разноски. Същият дължи заплащането на разноски за
въззивната инстанция на насрещната страна, която претендира такива за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. По реда на чл. 78, ал. 5 ГПК
жалбоподателят е въвел възражение за прекомерност на така заплатеното
адвокатско възнаграждение, което следва да бъде разгледано. При цена на иска от
2655 лв. минималното възнаграждение за адвокат, изчислено съобразно
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 415,85 лв. При преценка на
размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът не е длъжен да присъди
минималния размер, а съобразява сложността на делото от фактическа и правна
страна. Така, предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото и с
оглед обема на извършените процесуални действия и броя на проведените открити
съдебни заседания пред въззивната инстанция, настоящият съдебен състав намира,
че заплатеното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до 800 лв.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2949 от 12.07.2019 г., постановено по гр. дело № 19300 по
описа на РС – Пловдив за 2017 г.
ОСЪЖДА Община Пловдив, код по БУЛСТАТ: *********, да заплати на Н.Г.Б., ЕГН:
**********, сумата 800 лв. – разноски в производството пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: