№ 230
гр. Шумен, 31.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на осми
октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Теодора Енч. Д.а
Теодора Р. Йорданова-Момова
при участието на секретаря Станислава Ст. Стойчева
като разгледа докладваното от Теодора Р. Йорданова-Момова Въззивно
гражданско дело № 20243600500329 по описа за 2024 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на постъпила въззивна
жалба от М. С. И., действаща чрез пълномощника си – адв. Д. М. от САК срещу решение №
371/03.06.2024 г. по гр.д. № 2012/2023 г. по описа на Районен съд – Шумен, с което
предявения от нея иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД е отхвърлен.
Жалбоподателката излага, че постановеното решение се явявало неправилно и
незаконосъобразно. Излага подробни съображения, като моли въззивния съд да отмени
изцяло първоинстанционното решение и постанови друго, с което да осъди „Микро кредит“
АД да й заплати претендираната сума, като й бъдат присъдени направените разноски в двете
инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна – „Микро кредит“ АД гр.
София, чрез пълномощника си – адв. Г. М. от САК, е депозирал отговор на въззивната жалба,
в който намира същата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение, като
претендира извършените във въззивното производство разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
Въззивният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на
насрещните страни и всички събрани по делото доказателства, прие за установено следното:
Гр.д. № 2012/2023 г. по описа на Районен съд – Шумен е образувано въз основа на
искова молба, депозирана от М. С. И. срещу „Микро кредит“ АД, с искане дружеството да
1
бъде осъдено да й заплати сума в размер на 50,00 лв., представляваща частичен иск от общо
претендираната сума в размер на 1350,00 лв., представляваща недължимо платени суми по
нищожен договор за потребителски кредит № 5342-00025677/30.04.2019 г., сключен между
страните, ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба,
като й бъдат присъдени направените по делото разноски. Твърденията в исковата молба са,
че по силата на договора, ответникът й предоставил сума в размер на 1500,00 лв., като било
посочено, че ГПР се равнява на 50,00%, а годишния лихвен процент – на 30,94 %, при срок
на кредита 18 месеца. Освен това, на същата дата страните подписали и договор за
допълнителни услуги към този договор за сума в размер на 1350,00 лв., като по този начин
общото задължение на ищцата възлизало на 3243,78 лева. Счита, че процесният договор е
нищожен, на първо място поради неспазена форма, поради липса на задължителен елемент
от съдържанието му според ЗПК, а именно – ГПР, посочен единствено като процент; поради
многократно надвишение на ГПР. Бил недействителен и договора за допълнителни услуги,
чиито размер не бил включен в размера на ГПР. Освен това, недействителност била налице
и поради противоречие с добрите нрави, изразяващо се в определяне на размера на
възнаградителната лихва, като надвишаваща трикратно размера на законната лихва. Поради
недействителността на договора, респ. на отделни негови клаузи, по силата на разпоредбите
на ЗПК, ищцата дължала връщане единствено на главницата по договора, като понастоящем
тя изцяло изпълнила задълженията си по договора. Поради това, счита, че ответното
дружество й дължи връщане на получената от него сума при липса на основание.
В хода на производството, по искане на ищцата и на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК,
е допуснато изменение на предявения иск, като същият се счита за предявен за сума в размер
на 302,61 лв., предявен в пълен размер.
В срока за отговор, ответната страна, не подава отговор на исковата молба.
Впоследствие изразява становище за неоснователност на претенцията, тъй като
претендираната от ищцата сума е получена от застрахователя, с когото последната имала
сключен договор. Заключава, че не е налице неоснователно разместване на имуществени
блага.
Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД, като с решението си го е отхвърлил. Счел е, че предвидения в
договора размер на ГПР съответства на изискванията на ЗПК. Посочил е, че предвиденото
плащане на суми, представляващи застрахователна премия не представлява разход по
кредита или някаква печалба за кредитора. Отхвърлил е доводите на ищцата за нищожност
на клаузата за възнаградителната лихва, позовавайки се на разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД.
Заключил е, че сключеният между страните договор за кредит е изцяло действителен.
След извършена проверка по чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че атакуваното
решение е валидно и допустимо.
По същество:
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се
2
установи от фактическа страна следното: не се спори между страните, а и видно от
приложения по делото договор за заем № 5342-00025677 от 30.04.2019 г. е, че „Микро
кредит“ АД гр. София предоставило на М. С. И. сума в размер на 1500,00 лева. Постигнато е
съгласие, че посочената сума включва рефинансирана такава в размер на 1020,80 лв. и сума
за получаване – 367,22 лева. В договора е предвидено, че срокът на същия е 18 месеца, като
размера на месечната погасителна вноска възлиза на 105,21 лв., ГПР се равнява на 50,00%, а
фиксирания лихвен процент – 30,94 %. В т. 3 от договора е вписано желанието на
кредитополучателя да ползва допълнителна услуга, представляваща финансиране и
разсрочване на застрахователна премия по сключен договор за застраховка, като ползването
на допълнителната услуга не е задължителна предпоставка за предоставяне на заема.
Уговорената месечна погасителна вноска по този договор възлиза на 75,00 лева. По делото е
представен и сключения договор за застраховка, както и инструкция за плащане на месечни
вноски, в която е описан график на плащанията, включващ плащане на суми по договора за
кредит и по договора за допълнителна услуга.
Съгласно заключението по изготвената съдебно-счетоводна експертиза, М. И.
погасила сума в общ размер, възлизащ на 1978,36 лв., от които 1500,00 лв. – главница, 175,75
лв. – лихви и 302,61 лв. – застраховки, като датите сумите и разпределението са подробно
описани. Размерът на ГПР, определен по договора е 50,00%, като при определянето му били
взети предвид размерът на кредита, срокът на договора в месеци, ГЛП, такса ангажимент и
вид на погасяване на анюитетните вноски. Ако при определянето на ГПР бъде взето предвид
и параметър застраховка, включен на база месечна вноска в размер на 75,00 лв., то тогава
ГПР се равнява на 246,74%.
Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от правна
страна:
Ищцата претендира вземане срещу ответника поради неоснователно обогатяване и
по-специално – получаване на парична сума без основание. Съгласно разпоредбата на чл.
55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено, или
отпаднало основание, е длъжен да го върне. Законодателят поставя условието получаването
да е без основание или ако такова основание първоначално е било налице, то да не се е
осъществило или да е отпаднало с обратна сила. Т.е., централният елемент от фактическия
състав, от който произтича претенцията за връщане на неоснователно обогатяване е
основанието. Последното представлява валидно правоотношение между лицето, което дава
и лицето, което получава нещо. Вземанията за връщане на получено без основание не
предпоставят вина на получателя.
В конкретния случай, ищцата цели връщане на получена от „Микро кредит“ АД
парична сума при първоначална липса на основание. Фактическият състав в тази хипотеза
на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД се характеризира с това, че в момента на престирането
получилата нещо страна не е имала право да го иска и получи. В тази насока, отправя
искане, да бъде съобразено, че сключения между страните договор за потребителски кредит
е недействителен, поради противоречие с нормите на ЗПК.
3
Безспорно, сключеният между страните на 30.04.2019 г. договор представлява договор
за потребителски кредит, попадащ в обхвата на правните сделки, регулирани от ЗПК и ЗЗП.
В разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК изрично е посочено, че всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е
нищожна. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за кредит е недействителен
когато при сключването му са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т.
20. Според нормата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Съобразно приетото в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит; 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
В разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се съдържа легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Според нормата на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказването пада върху него.
От наведените от ищцата възражения касателно недействителност на процесния
4
договор, настоящият състав намира за основателно това относно определянето на ГПР в
договора.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. ГПР по кредита изразява общите разходи на кредита
за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и дължимите на посредниците за сключването на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според приетото в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Дефиницията по § 1, т. 1
не съдържа изчерпателно изброяване на конкретните разходи, които се включват в общия
разход по кредита. Те са формулирани общо като „всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати“". В § 1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за
„Обща сума, дължима от потребителя“ и това е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита на потребителя.
В процесния договор като обща сума, която следва да бъде върната е посочена
сумата 1893,78 лв., представляваща сбор от отпуснат заем – 1500,00 лева и лихва, при
лихвен процент 30,94. Видно е, че в общата сума не е включено допълнителното плащане по
договора за застраховка по т. 3 от договора за заем, в размер на 75,00 лева, което е общ
разход по кредита и би следвало да участва при формиране общия размер на задължението.
В тази връзка, съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че сключването
на договор за застраховка не е задължително условие за получаване на кредита, доколкото
ищцата сама избрала да ползва услугата финансиране и разсрочване на застрахователна
премия по договор за застраховка. В тази насока следва да се отбележи, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за кредит и дават на закупилия тези
услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, а оттам и на понятието ГПР, когато
закупуването на тези услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит
или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
5
този кредит. Ето защо, плащаната от ищцата сума по т. 5 от договора е следвало да бъде
включена при определяне размера на общата сума по кредита, съответно – на ГПР като
разход по договора за допълнителна услуга.
На следващо място се установи, че в договора ГПР е посочен като абсолютна
стойност в размер на 50,00 %, като липсва ясно разписана методика за начина на
изчисляването му и разходите по кредита, от които се формира. Видно от заключението на
вещото лице по ССЕ, в посочения в договора ГПР са включени главница и договорна лихва,
но не и възнаграждението по предоставената допълнителна услуга, т. е. при изчислението
му не са били отчетени всички предвидими разходи по кредита, какъвто е и
възнаграждението за поръчителя на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Освен това, не е ясно как
точно е изчислена посочената в договора фиксирана лихва и как е включена при
пресмятането на ГПР, като по този начин посочения в договора ГПР не отговаря на
действителния и потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е
процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Горното налага извод, че
при определяне на ГПР не са били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
както и, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО, което води до
недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид горното, съдът приема, че доколкото посочените в договора размери на
годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на
действително уговорените такива, налице е неяснота при определянето им, което е
самостоятелно основание за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК.
Предвид гореизложеното изложеното, съдът намира, че процесният договор за
предоставяне на паричен заем е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК. Съобразно
това, на основание чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита и безспорно установения факт, че ищцата е платила исковата
сума по посочения договор на ответника, следва, че въззиваемият я е получил при начална
липса на основание, поради което, съгласно нормата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД,
дължи връщането й на жалбоподателката, ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
Предвид всичко изложеното, съдът счита, че първоинстанционното решение е
неправилно и следва да бъде отменено изцяло, като вместо него бъде постановено друго, с
което „Микро кредит“ АД следва да бъде осъдено да заплати на М. С. И. претендираната
сума в размер на 302,61 лв., представляваща платена сума при първоначална липса на
основание – платена по нищожен договор за потребителски кредит № 5342-
00025677/30.04.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.09.2023 г. до
окончателното й изплащане.
По разпределението на разноските по делото:
6
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Микро кредит“ АД следва да бъде осъдено да
заплати на М. И. направените разноски, както следва: 300,00 лв. пред първата инстанция и
пред въззивната инстанция в размер на 50,00 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като съобрази, че ищцата е
представлявана пред първоинстанционния и пред въззивния съд от пълномощник безплатно,
съдът приема, че при направеното искане, следва да бъдат определени разноски –
възнаграждение за пълномощника на ищцата. При определяне на размера, настоящият
съобрази, че след постановяване на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22,
задължително за всички съдилища на основание чл. 633 от ГПК, не следва да се прилага
Наредба № 1 от 09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
респективно предвидените в нея минимални размери на възнагражденията. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне на адекватния размер на възнагражденията, но не са обвързващи
за съда. Съдът взе предвид релевантните в случая обективни критерии: естеството на спора,
материалния интерес, вида и количеството на свършената работа, и преди всичко –
фактическата и правна сложност на делото. В процесния случай, се касае за иск с цена
302,61 лв., ищца /представлявана от същия адвокат/, депозирала пред ШРС десетки
идентични претенции, неявяване на пълномощника в нито едно съдебно заседание. Ето
защо, съдът намира, че на пълномощника следва да бъдат определени следните размери за
представителство по делото: 100,00 лв. за представителство пред първата инстанция и
100,00 лв. – пред въззивната. Следва въззиваемото дружество да бъде осъдено да заплати
възнаграждение в общ размер на 200,00 лв. на пълномощника на жалбоподателката
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ гр. София.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ ИЗЦЯЛО решение № 371/03.06.2024 г. по гр.д. № 2012/2023 г. по описа на
Районен съд – Шумен, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Микро кредит“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, район „Младост“, бул. „.... № 137, ет. 3, представлявано от В.М.В. да заплати на
М. С. И. с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Шумен, ул. „.... № 5, вх. 3, ап. 62, на
основание чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, сума в размер на 302,61 лв. (триста и два
лева и шестдесет и една стотинки), представляваща платена сума по недействителен договор
за потребителски кредит 5342-00025677/30.04.2019 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2023 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Микро кредит“ АД гр. София да заплати на М. С. И. направени деловодни
разноски в първоинстанционното производство размер на 300,00 лева.
ОСЪЖДА „Микро кредит“ АД гр. София да заплати на М. С. И. направените
7
деловодни разноски във въззивното производство размер на 50,00 лева.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, ОСЪЖДА „Микро кредит“ АД гр. София да заплати
на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ гр. София, с БУЛСТАТ *********,
представлявано от Д. М. М. от САК, възнаграждение за процесуално представителство по
гр.д. № 2012/2023 г. по описа на ШРС в размер на 100,00 лв., ведно с ДДС върху сумата.
На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, ОСЪЖДА ОСЪЖДА „Микро кредит“ АД гр. София
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ гр. София, с БУЛСТАТ *********,
представлявано от Д. М. М. от САК, възнаграждение за процесуално представителство по
в.гр.д. № 329/2024 г. по описа на ШОС в размер на 100,00 лв., ведно с ДДС върху сумата
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8