Р Е
Ш Е Н
И Е
град София, 18.12.2019 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в публично заседание на двадесет и осми октомври две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ
при
секретаря Радослава Манолова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело
№ 12 695 по описа на 2016 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК вр. с чл.
26 ал.1 пр.1 от ЗЗД и чл. 55
ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.
Ищцата К.В.Д. твърди, че е в договорни отношения с ответника „Ю.Б.“ АД по силата на договор за ипотечен кредит, сключен на 24.09.2008 г. за закупуване на недвижим имот. Изложени са твърдения, че с оглед на същия банката – ответник й предоставила кредит в швейцарски франкове, размер на равностойността на 74 000 евро. Твърди се, че договорът накърнявал договорното равноправие, тъй като съдържал нищожни клаузи, поради това, че същите били неравноправни. В исковата молба се твърди, че е подписала и допълнително споразумение на 11.04.2011 г. с ответника „Б.Р.С.“ АД, което не е кредитна институция и с това споразумение са преуредени първоначално договорените условия по начин, водещ до нова олихвяема главница, което необосноваво увеличава размера на дълга като са включени просрочени лихви към размера на главницата, водещо до анатоцизъм, в противоречие с чл. 10 ал.3 от ЗЗД, предвид което били нищожни на основание чл. 26 ал.4 от ЗЗД. Предвид твърдения е мотивиран правен интерес и са заявени искове за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 3 ал.1 , чл. 3 ал. 5, чл. 6 ал.2, чл. 7 ал.2, чл. 12 ал.1, чл. 23 ал.1 и чл. 23 ал.2 от договора, заявени срещу първия ответник, клаузите по т. ІV, V, VІ и VІІ от допълнителното споразумение от 23.03.2009 г. и тези по чл.2, чл.3, чл. 4, чл.5 и чл. 7 от допълнителното споразумение от 11.04.2011 г., заявени срещу втория ответник, като сключени в противоречие със закона – ЗЗП, съединени с осъдителни искове срещу първия ответник по чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за възстановяване на сумата от 6 469, 01 швейцарски франка – платена без основание сума, съставляваща формираната в периода 11.07.2011 г. – 11.07.2016 г. разлика между размера на договорената възнаградителна лихва и заплатената такава, както и сумата от 17 137 евро – платени без основание курсови разлики, събрани от банката в периода 11.07.2011 г. – 11.07.2016 г., с които суми ответникът се е обогатил при начална липса на основание. Претендира се законна лихва върху главницата по заявените осъдителни искове и сторените по делото разноски. Ответниците „Ю.Б.” АД и „Б.Р.С.“ АД, редовно уведомен, оспорва исковете по подробни съображения, изложени в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 367 от ГПК от процесуалния му представител адв. С.. Депозирани са допълнителна искова молба и допълнителен отговор към същата. Искове се поддържат в открито съдебно заседание от адв. М.. Депозирани са и писмени бележки. Възраженията на ответника се поддържат в открито съдебно заседание от адв. Б. и са депозирани писмени бележки. Претендират се разноски.
Съдът
като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните,
съобразно приетият доклад по делото, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от
представения по делото договор за кредит за покупка на жилище НL 40738 на 24.09.2008 г. К.В.Д.
и „Ю.И Е.Д.Б.” АД са постигнали съгласие
да сключат договор, по силата на който банката, като кредитодател, е
предоставила на К.Д., като кредитополучател, кредит в размер на равностойността
на швейцарски франкове на 74 000 евро с цел закупуване на жилище и други
разплащания, обезпечен чрез договорна ипотека в полза на банката върху имота,
чието закупуване се кредитира срещу насрещното задължение сумата да й бъде
върната на 420 месечни вноски, включващи главница и лихва, чийто размер е
определен в Приложение 1 към договора /чл. 5.1 от договора/.
Страните са се съгласили кредитополучателят да дължи
на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/ на „Ю.И Е.Д.Б.” АД за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 1 пункт /чл. 3.1 от
договора/.
Страните са постигнали съгласие действащият
БЛП на БПБ да
не подлежи на
договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните и договорените надбавки в него да не се променят/чл.3.5 от договора/. В чл. 6.2 от
договора е договорено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в
която той е разрешен и усвоен – швейцарски франкове.
Представени по делото са и две допълнителни споразумения, сключени между страните съответно на 23.03.2009 г. и 11.04.2011 г. По делото е представено кредитното досие на ищцата. По делото е изслушано и прието заключение на съдебно счетоводна експертиза /основно и допълнително/, изготвена от вещото лице П.Д., както и повторна ССчЕ, изготвена от вещото лице С.М.. При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: По установителните искове: Предмет на заявените искове са прогласяване на нищожност на клаузи от процесния по делото договор като сключени в пряко противоречие на закона, защото представляват неравноправни такива и накърняване на добрите нрави. Предявените установителни искове са допустими на общо основание доколкото с тях страна по спора цели да установи действителното съдържание на постигнатите между съконтрахентите по него уговорки и така да защити свой правен интерес. Страните по делото не са формирали спор относно факта, че са в договорни правоотношения, а това се установява и от ангажираните по делото писмени доказателства. Не е спорен и фактът, че ответникът – търговска банка е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ищец е потребител, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор. В тази връзка с оглед императивният характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС /. За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправност на процесните клаузи от договора, с които е сезиран настоящият съдебен състав, от които ищецът пряко черпи права, за защита на интересите си следва да се има предвид дефинитивната норма на чл. 143 от ЗЗП, където законодателят е установил характеристиките на неравноправната клауза, а именно това е всяка договорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10 от същата разпоредба/ или му дава право да увеличи цената на услугата без потребителя да има право да се откаже от договора /т.12 от същата разпоредба/. Санкцията при наличие на такава уговорка е установена в нормата на чл.146 от ЗЗП, където законодателят е предписал нищожност на неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени. В нормата на чл. 144 от ЗПП са предвидени и други хипотези, изключващи приложното поле на чл. 143 от ЗПП и касаещи клаузи, с които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. Първите две клаузи от процесния договор, за които са изложени твърдения, че са нищожни като неравноправни са пряко свързани доколкото и двете касаят размера и механизма на определяне на лихвения процент по договора /чл. 3 ал. 1/ и уговорка за невъзможност за неговото договаряне /чл. 3 ал.5/. В чл. 3 ал.1 от договора е посочено, че "За усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1 пункт. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 5 процента." В текста на договора не са посочени правила за определяне на възприетия БЛП, а при проведено насрещно доказване ответникът – търговска банка е заявил възражение, че БЛП се е променял с оглед приета методология досежно неговото изчисляване, представена по делото. В договора липсва препращаща разпоредба към тази методология респ. няма данни при наличие на такава тя да е доведена до знанието на потребителя - ищец. Съгласно сочената методология БЛП се определя като сбор от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка като промяната на един или повече от изброените компоненти съставлява основание за актуализация на БЛП. От своя страна трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в това число пазарните лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор, рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директните нелихвени разходи на банката. Буферната надбавка включва оценката на нивото на риска при най-кредитоспособните клиенти под формата на лихвена премия и временните пазарни сътресения в лихвените ниво в размер до 0,5% на годишна база. Така формулирана тази методология включва общи компоненти, без правила за определянето им, съотношението помежду им или начин на изчисляването им, който да ги направи поне принципно определяеми, което като краен правен резултат не дава възможност за обективна преценка кой/кои икономически показател/и ще възприеме банката за промяна на БЛП и по каква причина, което й позволява едностранно, по субективен и произволен начин, да променя и изчислява БЛП. С оглед на тези съображения настоящият съдебен състав намира, че тази клауза е нищожна, с оглед своя неравноправен характер, защото предоставя едностранна възможност на страна по договора /банката/ да променя лихвения процент по субективна преценка, което е във вреда на другата страна по договора /потребител/, като въвежда понятия без да определи смисъла, вложен в същите, доколкото принципното и неизчерпателно изброяване на отделни компоненти /например за директните нелихвени разходи/не съставлява дефинитивна норма и води до неравновесие във вреда на потребителя т.е. притежава всички белези на неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 т.10 от ЗЗП. Неравноправните клаузи са нищожни и като такива не пораждат целените правни последици. Ищцата е обвързана само от първоначално определената лихва по кредита в чл. 3 ал.1 от договора – /5%+1%/, доколкото същата е формулирана ясно и недвусмислено.
В разпоредбата на чл. 2 ал.1 от договора е
посочено, че разрешеният кредит се усвоява по „блокирана сметка” в швейцарски
франкове, открита на името на кредитополучателя. Ал.3 на същия член предвижда,
че кредитополучателят дава съгласие и оправомощава банката служебно да преведе
сумата в размер на равностойността в швейцарски франкове на 40 700 евро по
курс „купува” на швейцарски франк към
евро на самата банка, а съгласно ал.4 на същия член остатъкът от сумата в
размер на равностойността в швейцарски франкове на 33 300 евро по курс
„купува“ за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита, остава
блокиран по сметка на кредитополучателя до получаване в 10 дневен срок на
удостоверение за тежести върху имота, предоставен като обезпечение. Съобразно чл. 6 ал. 2
от договора, процесна по делото, в
случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или
лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски
франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има
средства в лева или евро по своите сметки в Банката, погасяването на кредита
може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро,
след служебното превалутиране на тези средства в
швейцарски франкове по курс
"продава" на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което
кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправомощава Банката.
При съблюдаване на
практиката на СЕС /решение по дело С 186/16 г./ клауза, съгласно която кредитът
трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен,
се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка,
но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или
обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и
да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху
финансовите му задължения. Потребителят трябва да
е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна
валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който
евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на
валутата, в която получава доходите си т.е. банката следва да е предоставила на съответните потребители цялата
относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от
клаузата за финансовите им задължения. Вън от декларативните клаузи на чл. 23 ал.1 и ал.2 от договора, с която кредитополучателят е заявил, че
е запознат с възможността промяната в курсовата на швейцарския франк към еврото
и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски в
евро/лева доказателства за изпълнение на задължението
на банката за надлежно осведомяване не са ангажирани. При това положение, за да бъде прието,
че кредитополучателят е бил реално
информиран респ. банката да е добросъвестна следва обстоятелствата, за които потребителят декларира, че е информиран да следват от ясни и прозрачни
условия на договора, което по настоящия договор и по изложените
вече в решението съображения не е налице. На следващо място такава реална
информираност не може да бъде извлечена и от ангажираните по делото доказателства, а
именно представеното по делото искане за отпускане на кредит от ищцата /стр. 27
и сл. в делото/, което е заявено в евро, а не в швейцарски франкове. Настоящият
съдебен състав не може да обоснове извод, че същата би сключила договор за
кредит в швейцарски франкове, ако е била запозната с възможността за устойчиво нарастване на задължението й предвид повишаване курса на франка към лева и то по
начин, че кредитът да поскъпне с процент, надвишаващ процента на лихвите по
стандартните кредити в лева или евро.
Казано по друг начин, настоящият съдебен състав намира, че ищцата е сключила
договора за кредит в швейцарски франкове, мотивирана от погрешно убеждение, че във всички случаи
крайният размер на задължението й ще бъде по-нисък в сравнение с този по кредит в
друга валута, защото не е
разполагала с
относимата информация, която да й позволи да прецени икономическите
последици от валутните промени. Предвид което и
тези договорни клаузи като неравноправни са нищожни и не пораждат целеното правно действие.
В следващата процесна
клауза на чл. 12 от
договора е установено правото на банката да променя по време на действието на
договора Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага
при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл. 21. Тарифите на банките определят
парични задължения за неопределен период от време и се прилагат за неограничен
кръг от правни субекти-кредитополучатели, като тези уговорки стават част от
клаузите на договорното правоотношение при сключване на абсолютни или
относителни банкови сделки т.е. по естеството си представляват предварително установени от търговеца
общи условия. Императивната разпоредба на чл.
298 ал.1 от ТЗ установява, че клаузите в ОУ стават задължителни за другата страна, когато тя
заяви писмено, че ги приема или е търговец и ги е знаела или е била длъжна да
ги знае и не ги оспори незабавно. Когато обаче за действителността на сделката
е предвидена писмена форма, установените от търговеца Общи условия обвързват
другата страна само ако са й били предадени при сключването по арг. на чл. 298 ал. 2 от ТЗ.
Договорът за банков кредит е формален, с установена писмена форма за неговата действителност,
предвид което за да бъде обвързан от новите ОУ, кредитополучателят трябва
писмено да заяви, че ги приема. Доказателства в тази насока по делото не са
ангажирани. Предвид което и тази оспорена договорна клауза е нищожна.
Неравноправен характер
притежава и разпоредбата на чл. 7 ал.2 от договора, процесна по делото,
съгласно която „Ако падежът на погасителната вноска съвпадне с непресъствен
ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа“, тъй
като по естеството си съставлява уговорка във вреда на потребителя и
противоречи на разпоредбата на чл. 72 ал.2 от ЗЗД.
Основателни,
според настоящия съдебен състав, са и исковете досежно
клаузите на допълнителните споразумения, подписани от ищцата с втория ответник – „Б.Р.С.“ АД, с
които е постигната уговорка за
капитализиране на падежираните, но незаплатени вземания за лихви като част от
главницата по дълга, а именно клаузата на т. ІV от допълнителното
споразумение от 23.03.2009 г. и чл. 3 от допълнителното споразумение от
11.04.2011 г.
С оглед нормата на чл. 10 ал.3 от ЗЗД олихвяването на изтекли лихви се
извършва, съгласно наредбите на БНБ. Към датата на сключване на процесния
договор за кредит не съществува нормативна уредба,
установяваща забрана на банките да извършват начисляване на лихви върху изтекли
лихви. Съвсем отделен въпрос е, че търговското дружество,
подписало споразуменията не е търговска банка. В релевантната правна уредба, а именно Наредба 9/03.04.2008 г. /отм./обаче не е предвидена и възможност
да се прибавят лихви върху изтекли лихви. Такава е
предвидена само в отношенията между търговци по арг. на чл. 294 ал.1 от ТЗ, но
не приложима в отношенията между страните по настоящото производство.
Такава възможност не може да се обоснове, според настоящия съдебен състав с
оглед приложение на нормата на чл. 9 от ЗЗД, предвид което
клаузите в допълнителните споразумения за начисляване на лихва върху лихва е
нищожна на основание чл. 26 ал.4 от ЗЗД вр. с чл. 10 ал.3 от ЗЗД/ в
този смисъл са и решение 706/19.07.2004 г. по гр. д. 1922/2003 г. на Второ ТО
на ВКС, решение № 275/15.09.2014 г. по гр.д. 3783/2013 г. на Първо ГО на ВКС, решение 66/29.07.2019 г. по търг. дело 1504/2018 г. на Второ ТО на ВКС/.
С оглед установената нищожност на тези две клаузи от сключените допълнителни споразумения, настоящият съдебен състав намира, че са нищожни и останалите процесни по делото клаузи от допълнителните споразумения, с които по идентичен начин е уговорено, че включването на изтекли лихви към главницата, съгласно коментираните по-горе в съдебното решение договорни клаузи едностранно задължава едната страна по договора /ищцата – потребител/ да ползва „шест месечен период на облекчено погасяване на общия дълг“. С оглед използваната словесна конфигурация в текста на тези клаузи е абсолютно неясно в какво се изразява това облекчено погасяване – намаляване на лихвения процент, размера на анюитетната вноска, промяна периодичността на падежите на вноските, дали вноската включва погасяване само на главница или само на лихва. Не са посочени дори размерите на дължимите вноски през този период на „облекчено погасяване“, за да може потребителя да има поне минимална представа досежно икономическите последици от подписване на тези допълнителни споразумения и предопределя процесните клаузи като неравноправни такива. При ангажираните по делото доказателства съдът намира, че нормата на чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП не може да намери приложение. Това е така, защото за попадането й под приложното поле следва доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и другата страна по договора да има възможност незабавно да го прекрати. В чл. 6 ал.3 от договора е уговорено автоматична промяна на размера на погасителните вноски без задължение за предварително уведомяване от страна на банката, липсва и предвидена възможност кредитополучателят незабавно да прекрати договора. С оглед на горните съображения и по аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП, за да изключи нищожността им, ответниците следва да докажат, че те са индивидуално уговорени. Такова доказване в рамките на настоящото производство не е проведено. При ангажираните от страните доказателства, настоящият съдебен състав намира, че се касае за договор респ. допълнителни споразумения към него, при които отнапред са предвидени отделните клаузи от една от страните по него, а индивидуално се уговаря единствено същественото съдържание на договора, за да може той да породи правно действие. Останалите типови клаузи, влизат в сила за страните и регулират отношения между тях като общи условия т.е. не може да се обоснове извод, че са определени индивидуално в процесните договор и двете допълнителни споразумения към него.
С оглед изложеното исковете за прогласяване нищожност на процесните клаузи в договора за банков кредит и сключените последващи две допълнителни споразумения следва да бъдат уважени. По исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Вземането за връщане на дадено при изначална липса на основание за получаването му се поражда при следните предпоставки: даване и получаване на нещо, при липса на основание за получаването, респ. даването. Следователно в тежест на ищеца е да докаже даването, респ. получаването, а в тежест на ответника е да докаже основанието за това.Ищецът твърди, че за процесния по делото период е заплатил на ответника сумата от 6 469, 01 швейцарски франка – платена без основание сума, съставляваща формираната в периода 11.07.2011 г. – 11.07.2016 г. разлика между размера на договорената възнаградителна лихва и заплатената такава, както и сумата от 17 137 евро – платени без основание курсови разлики, събрани от банката в периода 11.07.2011 г. – 11.07.2016 г. респ. същият ти е получил, които суми са платени при начална липса на основание.
С оглед установената нищожност на клаузата, позволяваща на банката – кредитор да променя условията по договора по вече изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че лихвеният процент по договора за кредит е този, посочен в чл. 3 ал.1 от договора /5% плюс надбавка от 1%/. Съобразно заключението на вещото лице П.Д. /основно такова/ разликата в размера на договорната лихва по първоначалния погасителен план и действително внесената от ищцата възлизат на сума в размер на 6 892, 87 швейцарски франка. С оглед диспозитивното начало в процеса и предвид заключението на ССчЕ на ищцата се следва сума в размер на 6 469, 01 швейцарски франка т.е. заявеният иск следва да бъде уважен изцяло. Претендираната от ищеца валутна разлика между курс „швейцарски франк” и курс „евро” оглед заключението на вещото лице по допуснатата повторна съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице М., което съдът кредитира като обективно и компетентно възлиза на сумата от 10 473, 23 евро и до този размер следва да бъде уважен респ. отхвърлен за горницата до пълния предявен такъв. Тези изводи на настоящия съдебен състав са с оглед изложените по-горе съображения, които му дават основание да приеме, че за ответника не съществува основание, по силата на което да задържи платените в повече от уговореното по договора. Заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно. Вземанията от неоснователно обогатяване се погасяват с общата 5 годишна давност, която с оглед датата на депозиране на исковата молба в съда респ. процесния по делото период не е изтекла. При този изход на делото на спора и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК на ищцата се следват разноски. Представени са доказателства за платено адвокатско възнаграждение в размер на 3 000 лв. респ. е заявено възражение за неговата прекомерност по смисъла на чл. 78 ал.5 от ГПК. С оглед цената на заявените искове, фактическата и правна сложност на делото респ. извършените процесуални действия и съблюдаване размерите на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба 1/2004 г. настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно. Съобразно цитираната наредба минималният размер на възнаграждението възлиза на сумата от 3 312, 90 /900 лв. – за установителните искове, 1 535, 51 лв. – осъдителния за курсови разлики, 877, 39 лв. – осъдителния за надплатена лихва/, към който размер следва да се добави и сумата от 400 лв. / по 100 лв. за всяко заседание, следващо второто/, предвид което минималният размер по наредбата е по-висок от уговорения и заплатен на процесуалния представител на ищеца. С оглед депозирания списък по чл. 80 от ГПК ответникът „БРС“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 760 лв. – разноски за ДТ и адвокатско възнаграждение, а ответникът „Ю.Б.“ АД следва да заплати сумата от 1 362, 55 лв. – припадащата се част от сумата за ДТ, съответна на уважената част от исковете и сумата от 2 504, 73 лв. – припадащата се част за депозити за експертизи и адвокатско възнаграждение т.е. общ размер от 3 867, 28 лв. На основание чл. 78 ал.3 от ГПК на ответника „Ю.Б.“ АД се следва сумата от 213, 87 лв. – припадащата се част от разноските, съобразно списъка по чл. 80 от ГПК и отхвърлената част от исковете.Водим от горното, съдът Р Е Ш И: ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД по иска на К.В.Д., ЕГН **********,***, партер, офис 2 – адв. С.М. срещу „Ю.Б.” АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление ***, като противоречащи на чл.143, т.10 от Закона за защита на потребителите клаузите на чл. 3 ал.1 , чл. 3 ал. 5, чл. 6 ал.2, чл. 7 ал.2, чл. 12 ал.1, чл. 23 ал.1 и чл. 23 ал.2 от договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл.26, ал.1 пр.1 от ЗЗД И чл. 26 ал.4 от ЗЗД по иска на К.В.Д., ЕГН **********,***, партер, офис 2 – адв. С.М. срещу „Б.Р.С.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление *** клаузите на т. ІV, V, VІ и VІІ от допълнително споразумение от 23.03.2009 г. и тези по чл.2, чл.3, чл. 4, чл.5 и чл. 7 от допълнително споразумение от 11.04.2011 г. към договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД, ЕИК: ******* да заплати на К.В.Д., ЕГН **********,***, партер, офис 2 – адв. С.М. на основание чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 6 469, 01 швейцарски франка – платена без основание сума, съставляваща формираната в периода 11.07.2011 г. – 11.07.2016 г. разлика между размера на договорената възнаградителна лихва и заплатената такава, както и сумата от 10 473, 23 евро – платени без основание курсови разлики в периода 11.07.2011 г. – 11.07.2016 г. като отхвърля искът за горницата до пълния предявен размер от 17 137 евро, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.07.2016 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 3 867, 28 лв. – съдебни разноски.
ОСЪЖДА К.В.Д., ЕГН **********,***, партер, офис 2 – адв. С.М. на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК: ******* сумата от 213, 87 лв. – разноски.
ОСЪЖДА „Б.Р.С.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление *** да заплати на основание чл. 78 ал.1 от ГПК на К.В.Д., ЕГН **********,***, партер, офис 2 – адв. С.М. сумата от 760 лв. – разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от връчването на съобщението до страните. СЪДИЯ: