Р Е Ш Е Н И Е
№ 74 25. 07. 2019 година град Бургас
В И М Е Т О Н А НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - БУРГАС, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На четвърти юли две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание при следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЕЛ ХАНДЖИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ СЪБЕВА
ХРИСТИНА МАРЕВА
При участието на секретаря Елена Георгиева
Изслуша докладваното от съдия НЕЛИ СЪБЕВА
В. търговско дело № 149 / 2019 година по описа на БАС
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по въззивна жалба въззивна жалба от „А“ О. , със седалище гр. Б., представлявано от управителя К. А. , против решение №66/14.03.2019 година по т.д. №524/2018година по описа на Окръжен съд Б. , с което е отхвърлен предявеният от дружеството иск срещу А. Н. Г. и Н. А. ов Г. , двамата от гр. Б., за заплащане на сумата 73 881 лв.- обезщетение за подобрения в собствен техен имот, с правно основание чл.59 от ЗЗД.
Решението се обжалва като неправилно. Изложени са съображения за това:
Жалбоподателят счита за неправилни изводите на съда, че поради съществуващите уговорки между страните по сключен между тях договор за наем субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД няма място – твърди, че създадените наемни отношения се допълват и с отношения по договор за изработка, тъй като е договорено имотът да се ползва за автомивка и поставяне на павилиони, за изграждането на които ответниците-собственици на терена са предоставили на ищеца правата за всички фактически и правни действия по проектиране, строителство и експлоатация чрез дадено пълномощно. Акцентирано е на уговорката по чл.6 т.6 от договора за наем относно заплащане на наемната цена за терена, като се прави анализ на приложението в тази връзка на нормите по чл.258-264 ЗЗД. Работата по изграждане на временните обекти е извършена изцяло от ищеца, при снабдяване с необходимите документи за изграждане и въвеждане в експлоатация, като е направен анализ в жалбата на заповедите за премахване на постройките и липсата на противопоставяне от наемодателите на терена за използването на тези обекти. Договорът за наем е прекратен от наемодателите в края на месец март 2017г., /когато е изтекал уговорения 5-годишен срок/, не е подновен въпреки съществуващата в него уговорка за това, като наемателят не е предал на наемодателите имота в първоначалния вид съгласно уговорката в чл.6.6 на договора с оглед поради влошените отношения между страните и създадените пречки от ответниците за влизане в имота.
Жалбоподателят твърди, че изградените от него обекти са останали в имота и част от тях - павилионите се ползват от собствениците му; счита изградените подобрения в имота за преминали в патримониума на наемодателите, ползват се от тях и те дължат обезщетение на ищеца - налице е обогатяването им и обедняване на ищеца. Твърди се, че изискуемостта на вземането на дружеството за стойността на изградените обекти настъпва с прекратяване на договора за наем или с отстраняването му от имота; прекратяването на договора е на 19.03.2017г., поради което давността не е изтекла и са неоснователни възраженията на собствениците на терена в тази насока.
Според жалбоподателя, изводът на съда за неприложимост на иска по чл.59 ЗЗД в решението е резултат от липсата на правилни процесуални действия от негова страна- следвало е според изложеното в исковата молба и формулирания петитум, да определи правното основание на исковата претенция; в доклада той не е направил това и е подвел твърденията на ищеца под определената в исковата молба материално правна норма, без да извърши своя правна квалификация и да даде указания при разпределение на доказателствената тежест. Неправилно съдът в решението прави извод, че ищцовото дружество би имало право на деликтно обезщетение – ако е считал наличието на такива условия, би следвало да подведе иска под вярната според него правна квалификация.
Неправилно съдът е приел липсата на убедителни доказателства относно пречките, които ответниците са създали на ищцовото дружество за вдигане на подобренията – налице са писмени и гласни доказателства за това.
Неправилни са изводите на съда, че няма данни за законно строителство – налице са представени по делото писмени доказателства. Наличието на заповеди по чл.225а,ал.1 ЗУТ за премахване на обектите са предмет на административни произовдства, които не са приключили с влезли в сила решения.
Настоява се за отмяна на решението и постановяване на ново, с уважаване на иска. Направено е доказателствено искане за издаване на удостоверение за снабдяване от Община Б. с преписките по издаване на разрешения за поставяне на преместваеми обекти в терена.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор по исковата молба от ответниците А. Н. Г. и Н. А. Г., чрез пълномощника им адв. П. М. БАК, с който се оспорва жалбата като неоснователна.
Според въззиваемите, неоснователни са твърденията в жалбата за допуснати от съда процесуални нарушения при квалификацията на иска. Съдът е извършил следващите се действия, вкл. указания към ищеца да конкретизира исканията си с оглед противоречиви твърдения в изложението на обстоятелствата в исковата молба, и това е направено от него. Считат, че твърденията и в жалбата са противоречии, с оглед наведените аргументи за наличие на договор за изработка между страните и противоречивото изложение от кого са извършени подобренията в терена – дали от дружеството, или от собствениците.
В отговора се посочва, че ответниците-наемодатели още с изтичане срока на договора за наем са уведомили ищците за неподновяването му и са поискали връщане на терена в състоянието, в което им е предаден. Не са препятствани за това, като в тази насока не са достоверни показанията на св. Д. , те не кореспондират с писмените доказателства по делото и останалите гласни доказателства.
В отговора са анализирани събраните доказателства относно изградените обекти в терена като реализирано незаконно строителство; посочено е, че веднага след прекратяване на договора за наем и неотстраняване на обектите собствениците са инициирали производство по премахване на незаконните обекти от общинската администрация. Подчертава се техния временен вид на постройки в отдаден под наем терен,изградени в отклонение от издадените разрешителни. Изложени са аргументи относно изтекла погасителна давност – давността тече с начален момент от въвеждането на автомивката в експлоатация 19.12.2012г. и към датата на исковата молба е изтекла.
Настоява се за потвърждаване на решението и присъждане на разноски. Направено е доказателствено искане- да се приемат писмени доказателства, от които се установяват противоречиви твърдения на ищеца относно кой е възложител и изпълнител на обектите- дружеството или ответниците.
С определение № 178 от 11.06.2019г. Апелативен съд Б. е приел жалбата за допустима и е насрочил разглеждането й в открито съдебно заседание. В заседанието пълномощниците на страните поддържат изразените в жалбата и отговора становища.
Решението е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно. При извършване на задължителната по чл. 269 ГПК служебна проверка не се установяват недостатъци, които да водят до нищожност на постановения съдебен акт.
Бургаският апелативен съд, след преценка на изложените от страните твърдения, доводи и възражения, и на доказателствата по делото съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема следното:
Предмет на първоинстанционното производство е иск от „А““О. гр. Б. против А. Н. Г. и Н. А. ов Г. , двамата от гр. Б., за заплащане на сумата 73 881 лв., представляваща обезщетение за подобрения в собствен имот на ответниците, ползван от ищеца като наемател и извършени от него. Предявеният иск е с изрично посочено правно основание чл.59 ЗЗД, като с уточнение на исковата молба ищецът е заявил, че претендира сумата като равностойност на вложените от него разходи за подобренията и евентуално- като увеличена стойност на имота. В депозирания по чл.131 ГПК отговор и в цялото производство по делото ответниците оспорват иска, като твърдят, че по силата на договор за наем те не дължат стойността на подобренията, както че и те са незаконни и подлежат на премахване.
Претенцията на ищеца се основава на общия състав на неоснователното обогатяване, визиран в разпоредбата на чл.59 ЗЗД, което е изрично заявено в исковата молба. В уточнителната молба е посочено, че се претендира сума срещу всеки един от ответниците по ½ като собственици на имота, „ на посочените фактически основания“. В допълнителната искова молба е посочено договорно основание за изграждане на обектите съгласно чл.6ал.2 от наемния договор и се твърди, че след прекратяването на същия настъпва изискуемостта на вземането.
Първоинстанционният съд е разгледал иска на посоченото правно основание – чл.59 ЗЗД, приел го е за неоснователен, като е посочил съществуването на прекратен договор за наем между страните с изрична уговорка за връщане от наемателя-ищец на наетия по договора терен в състоянието, в което му е предаден. Направил е извода, че при наличие на тази уговорка няма място за субсидиарния иск по чл.59 от ЗЗД и го е отхвърлил.
Въззивната инстанция счита следното:
Претенцията на ищеца е изрично заявена като такава по чл.59 ЗЗД, според който текст всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Елементите на този фактически състав са: обогатяване на едно лице за сметка на друго, обедняване на друго лице, липса на основание за обогатяване и отсъствие на друга правна възможност да бъдат защитени интересите на обеднелия. Следователно, съществено условие за възникване на претенцията по реда на чл.59 ЗЗД е отсъствието на правно основание /конкретен източник на права и задължения/ за преминаване на имуществени блага от патримониума на обеднялото лице в патримониума на обогатеното лице, както и обеднелият да не разполага с друг иск, с който може да се защити, извън този по чл.59 ЗЗД.
Както в становищата на страните и представените по делото доказателства, така и в мотивите на първоинстанционното решение, се коментира договор за наем от 19.03.2012 г., съгласно който ответниците Г. са предоставили на „А“О. свой недвижим /поземлен/ имот в гр. Б., к-с“М“, представляващ празен терен с площ от 559 кв.м., от който са дадени под наем 547 кв.м. ид.ч. и със срок на ползване от 5 години, “плюс опция за продължаването му за още 5 години“. Предназначението на наетия от ищеца имот е ползването му за търговска дейност, като наемодателите са се задължили да осигурят необходимото разрешително за автомивка и поставяне на павилиони. Договорено е наемателят да поддържа вещта в състоянието, което я прави годна за използване по начина, указан в чл.2а л.2 –за търговска дейност. Договорено е извършването на подобрения само със съгласието на другата страна.
Настоящият състав счита, спорът по делото е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – нарушено е приетото с П. №1/1979г., че искът по чл.59 ЗЗД е недопустим, ако за ищеца съществува друг иск за защита на правата му. Както следва от чл.59 ал.2 ЗЗД, има се предвид материалното право по чл.59 ал.1 ЗЗД, което възниква само при липса на друга възможност за защита. Защитата по чл.59 ал.2 ЗЗД е приложима само когато страната не разполага с друг иск по отношение на страната, за която твърди, че се е обогатила; задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. Ищецът не е длъжен да се позовава на конкретно правно основание - то се определя от съда.
Описаните в исковата молба отношения между страните по спора, молбата уточнение, допълнителната искова молба и фактите, установени в хода на първоинстанционното производство, сочат на претенция за извършена работа на договорно основание, не за неоснователно обогатяване. Съществуването на наемни правоотношения, макар и прекратени, с оглед уговорките в договора, създават основание претенцията да се разглежда на плоскостта за неизпълнени договорни задължения относно извършени подобрения в имота на наемодателите.
Като се е произнесъл по непредявен иск, първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да се обезсили на основание чл.270 ал.3 ГПК, а делото да се върне за разглеждане от друг състав на същия съд за произнасяне по предявения иск – за дължимост на претендираната сума при договорно задължение. Първоинстанционният съд само се е позовал на договорна клауза в мотивите си на решението, при съществуването на която е приел , че няма място за субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД. Следвало е да изследва действителната обща воля на страните по сключения наемен договор и целта на договора, както и да обсъди последиците при неговото прекратяване. Това съдът следва да направи при новото разглеждане на спора.
Представена е писмена защита от въззиваемия А. Г. , която изразява становището му по фактическите отношения с дружеството, като са приложени писмени доказателства, които не подлежат на обсъждане поради късното им представяне и неприобщаване по надлежния ред своевременно.
С оглед изхода по делото в настоящата инстанция, направените пред нея разноски следва да се съобразят от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото.
Мотивиран от изложените съображения, Апелативен съд- Б. , Търговски състав
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 66 от 14.03.2019 година, постановено по т.д. № 524/2018 година по описа на Окръжен съд - Б.
ВРЪЩА делото на Окръжен съд- Б. за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: