Р Е
Ш Е Н
И Е № 260338
град
Пловдив, 08.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно
гражданско отделение, V граждански състав, в публичното
заседание на осми февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Радостина СТЕФАНОВА
Светлана СТАНЕВА
при секретаря Петя
ЦОНКОВА и прокурора Мария ТОДОРОВА, като разгледа докладваното от съдия Станева
въззивно гражданско дело №3160 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид:
Въззивното производство е по реда на
чл.258 и следващите от ГПК, във вр. с чл.2, ал.1, т.3 от Закона за отговорността на държавата и
общините за вреди / ЗОДОВ/.
Образувано
е по въззивна жалба, подадена от П.Б.С. чрез адв. А.Б., срещу решение №261242/11.11.2020
г., постановено по гр.дело №8815/2020 г. на РС - Пловдив, ХVІ гр. състав, с
което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П.Б.С. сумата
от 2 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл.343, ал.1,
буква „б“, предложение второ, вр. чл.342, ал.1 от НК по прекратено ДП №116/2014
г. на сектор „ПП“ при ОД на МВР - Пловдив, пр. пр. №5368/2014 г. на РП -
Пловдив, ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на
постановлението за прекратяване - 22.10.2019 г. до окончателното изплащане,
като искът за разликата над 2000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева
е отхвърлен. Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати разноски
в размер на 10 лв. за държавна такса и 130 лв. за адвокатско възнаграждение.
Съдебният акт се атакува в
отхвърлителната му част. В жалбата се излагат съображения, че размера на
присъденото обезщетение е нисък - неправилно е прието, че не следва да се
разглежда въпроса за продължителността на производството, а и началния момент
на дължимата лихва - от датата на прекратяване на досъдебното производство, а
не от датата на образуването му. Иска се увеличаване размера на обезщетението
до пълния му предявен размер, ведно със законната лихва от 11.09.2014 г., както
и да се присъдят разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е
постъпил отговор от Прокуратурата на Република България.
Пловдивският
окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански
състав, като
прецени събраните по делото доказателства, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от
легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно
обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа
по същество.
При служебната
проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно и
допустимо. Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в
обжалваната част, и само на поддържаните
основания, без ограничение в дейността по приложение на материалния закон.
Производството, в което е постановено
обжалваното решение, е образувано по предявен иск от П.С., ЕГН **********,***, срещу
Прокуратурата на Република България, за осъждане на ответника да му заплати
сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди в следствие на поддържане на незаконно обвинение по
прекратено досъдебно производство, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 20.05.2014 г. до окончателното ѝ изплащане.
В
исковата молба е посочено, че на 20.05.2014 г. около 15.45 часа, ищецът, при
управление на лек автомобил „Опел Вектра“ с рег. № ***, по бул. Кукленско шосе
в град Пловдив, при подготовка за маневра обратен завой, докато бил в спряло
положение, в него се ударил странично от ляво мотоциклет „Хонда“, управляван от
водача П. А.З.. От удара ищецът претъпял повреди по автомобила в размер на
около 400 лева, а мотоциклетистът получил средна телесна повреда.
На
11.09.2014 г. по ДП №116/2014 г. на сектор „ПП“ при ОД на МВР - Пловдив ищецът
бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.343, ал.1, буква „б“,
предложение второ, вр. чл.342, ал.1 от НК. РП - Пловдив го предала на съд за
производство по чл.78а от НК, като по образуваното АНД №708/2015 г. на ПРС, IX
нак. с-в, бил оправдан. По въззивен протест било образувано ВНАХД №1714/2015 г.
на ПдОС, по което било отменено решението на ПдРС и делото е върнато за
отстраняване на допуснато съществено процесуално нарушение. Последвало според
ищеца неоправдано протакане и ограничаване на правата му - не бил приет
самоотвода на наблюдаващия прокурор, не бил уважен сигнала за липса на
функционална компетентност. Ищецът стоял около година и един месец в повече над
законово допустимото с мярка за неотклонение, докато не била отменена. Седем
пъти се искало продължаване на срока за разследване, което се налагало само за
извършване на една автотехническа експертиза. С постановление от 12.04.2019 г.
ДП било прекратено след почти пет години и пет месеца, като през това време
ищецът претъпял значителни неимуществени вреди. От самото начало бил наясно, че
няма вина за настъпилото ПТП, но се тревожел и чувствал обиден от
несправедливото обвинение. Бил от малко село, в което го разпитвали защо вече
толкова време го съдят. Нарушено било правото на разглеждане на делото в
разумен срок, за което получил от Инспектората на ВСС след уважен негов сигнал
по случая обезщетение в размер на 2 000 лева. Ищецът имал здравословни
проблеми и преди инцидента, но в следствие на преживените стрес и притеснения
от разследването, му е издадено решение от ТЕЛК, с което му е призната 70%
нетрудоспособност, като оплакванията му продължавали и до днес. Ответникът
носел обективна отговорност за незаконното обвинение. Дори и да било обичайно
прието, че при всяко наказателно производство се търпят определени вреди -
емоционални и психически терзания, накърнена чест, достойнство и добро име, в
случая тези болки и страдания били над обичайните, които довели и до увреждане
на здравето. Претендира се присъждането на обезщетение в размер на 10 000
лева, ведно със законната лихва от образуване на ДП. Моли и за разноските в
процеса.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът,
чрез представител на Районна прокуратура - Пловдив, подал писмен отговор, с
който изцяло оспорва иска. Посочва, че липсвали ангажирани доказателства за
търпени вреди и връзка с повдигнатото обвинение, както и такава между
действията на Прокуратурата и вредите. Прави се възражение за съпричиняване,
като се твърди, че увреждането се дължало на изключителната вина на
пострадалия, който с поведението си станал причина за образуваното срещу него досъдебно
производство. При условията на евентуалност се твърди прекомерност на
претенцията - завишена по размер и несъответстваща на принципа за справедливост
и съдебната практика, както и икономическия стандарт в страната. Обвинението не
било за тежко умишлено престъпление, спрямо лицето е била взета най - леката
мярка за неотклонение, не били извършени много процесуални действия с негово
участие. Началният момент на претенцията за лихва бил от стабилизиране на
прокурорския акт за прекратяване на ДП.
Първоинстанционният съд, преценявайки
събраните по делото доказателства – писмени – за здравословното състояние на
ищеца, приложеното ДП, приключило с постановление от 10.04.2019 г. за
прекратяване на наказателното производство, споразумение, сключено на
14.05.2020 г. между ищеца и Министерство на правосъдието за сумата от
2 000 лева, представляваща обезщетение за нарушаване на правото му на
разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство; и гласни –
показанията на св. С., е приел, че според нормата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на
дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от него, или че то не е престъпление. В конкретния случай безспорно е
установено, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за престъпление по чл.343,
ал.1, б.Б, пр.2, вр. чл. 342 ал. 1 от НК, като наказателното производство е
прекратено поради недоказаност на обвинението. Осъществен е фактическият състав
за ангажиране отговорността на Държавата за дейността на правозащитните ѝ
органи, в конкретния случай - Прокуратурата на Република България, като тази
отговорност има обективен характер и се носи независимо дали са били налице
предпоставките за образуване на наказателно производство (законен повод и
достатъчно данни за извършено престъпление), дали процесуално - следствените
действия са били извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са
налице виновно причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от
името на съответния държавен орган.
Този извод е правилен и законосъобразен,
като въззивният състав споделя, че са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на Държавата, чрез Прокуратурата на Република България по
посочения текст, тъй като образуваното наказателно производство е прекратено на
едно от предвидените в закона основания – недоказаност на обвинението.
Както правилно е отбелязано от
първостепенния съд, за да бъде присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ обаче, е
необходимо и да са налице елементи на общата деликтна отговорност, а именно
наличие на вреди (имуществени или неимуществени), които са в пряка причинна
връзка с незаконосъобразните действия на лица от съответните правозащитни
органи. Принципно, както е и отбелязано, винаги едно висящо наказателно
производство води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и
неудобства за съответното лице, които са пряко свързани с повдигнатото спрямо
него обвинение. В този смисъл претенцията се явява основателна.
Според настоящия състав правилно и
законосъобразно е определен и размера на обезщетението, като е съобразен с
показанията на разпитания по делото свидетел – съпругата на жалбоподателя. От
състава на първостепенния съд са изложени подробни, обосновани и логични
съображения, които напълно се споделят и не следва да се преповтарят.
Правилно е прието, че са безспорно
установени негативни преживявания на жалбоподателя - притеснение, несигурност, безпокойство,
нежелание за контакти. Не се установява обаче това да е в резултат именно от повдигнатото
срещу него обвинение, както и, че то единствено е мотивирало тези притеснения. Правилно
е и отбелязването, че последиците от незаконното обвинение трябва да бъдат
преценени и от гледна точка на действията на ищеца и неговия свободен избор на
поведение, защото, дори у същия да са възникнали проблеми в общуването с
околните (затвореност, нежелание за срещи, избягване на контакти с познати), за
това отговорност не могат да носят органите на прокуратурата, респективно –
досъдебното производство, доколкото самото лице избира начина си на държание и
общуване с околните. В тази връзка не за всичко, което реално се е случило след
повдигане на обвинението, може да се търси отговорност от разследващите, тъй
като причинната връзка се опосредява чрез свободния избор на личността. За
неимуществените вреди действително има значение начина, по който предприетото
наказателно преследване се е отразило върху живота на лицето (семейство,
приятели, обществен отзвук), но гласните доказателства, както правилно е
отбелязано, не установяват някакво особено отрицателно отношение от страна на
околните. Случаят, според изложеното от свидетелката, се разчул в малкото
населено място, където живее жалбоподателя, но няма събрани данни съселяните на
ищеца да са говорили против него, да са злословили или да са се отдръпнали само
поради това, че той е обвиняем. Нещо повече – касае се за непредпазливо деяние,
а не за умишлено такова, като обществената търпимост е с по – голям толеранс.
Ето защо се споделя, че личните притеснения на ищеца и изпитваните от него
негативни емоции в личния живот представляват единствено негови субективни
усещания, от които не могат да се правят изводи за неблагоприятни последици в
емоционалната сфера в резултат на разследването.
Споделя се и извода на състава на
районния съд, че и преди настъпване на ПТП жалбоподателят е имал проблеми със
здравето и е лекуван многократно, като не може да се установи съществуването на
пряка причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и
здравословното състояние на С..
В този смисъл не се възприема
твърдението в исковата молба, че са изпитвани притеснения, емоции и отрицателни
изживявания с по – висок интензитет от обичайните.
Продължителността на воденото
наказателно производство и изискването за разглеждане на делото в разумен срок,
извършените процесуално - следствени действия, както и наложените мерки за
неотклонение и други мерки за процесуална принуда също следва да се съобразят. От
състава на първостепенния съд е проследено развитието на наказателното
производство, завършило с постановление за прекратяването му от 10.04.2019 г.
на основание недоказаност на обвинението – чл.243, ал.1, т.2 от НПК.
Спрямо жалбоподателя по ДП е била взета най
- леката мярка за неотклонение – подписка – на 11.09.2014 г., отменена с
постановление на прокурора от 16.06.2016 г. Вярно е, че според чл.234, ал.8 от НПК е следвало да се отмени след изтичане на 8-месечен срок, но делото е било
внесено в съда своевременно, преди изтичане на този срок, а впоследствие, след
връщане на делото на прокурора, своевременно са предприети действия за отмяната
ѝ. Налице е надхвърляне на законоустановения срок, но то не е съществено.
В този смисъл не може да се приеме, че е налице изключително продължително
действие на мярката за неотклонение. Отделно от това жалбоподателят е
разполагал с правомощия по чл.234, ал.9 от НПК, които не е упражнил.
По отношение на лицето не са прилагани
други ограничения от страна на разследващите, като не се доказват и твърденията
за отнето ловно оръжие.
Правилен е и извода, че разследването в
досъдебната фаза до момента на внасяне на постановление на прокурора с
предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с
налагане на административно наказание по реда на чл. 78 а от НК е приключило в
разумен срок, като продължителността се е дължала изцяло на обективни причини,
които не могат да бъдат избегнати и са нужни за обективното разследване
(събиране на доказателства, назначаване на експертизи - медицинска и автотехнически,
разпити на свидетели и т.н.). След връщане на делото от окръжния съд на
прокуратурата обаче разследването е надвишило значително разумния срок. За това
обаче жалбоподателят е обезщетен – видно от приложеното споразумение
№93-00-115/14.05.20 г., на С. са заплатени 2000 лв. за нарушаване правото му на
разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по ДП
№116/2014 г. по описа на сектор „ПП“ при ОДМВР Пловдив. Нещо повече –
заявителят е декларирал, че след изплащане на сумата няма да има каквито и да е
претенции към МП, ВСС, органите на съдебната власт и българската държава като
цяло във връзка с нарушаване правото му на разглеждане и решаване в разумен
срок на наказателното производство по същото дело. Както е отбелязано в мотивите
на ТР №1/30.01.2016 г. по т.д. №1/2016 г. ОСГТК, (макар и по различен казус, но
отново свързано с деликт и споразумение, репариращо вредите, като според
настоящия състав намира приложение по аналогия), валидно сключеното
споразумение е израз на волята на страните за уреждане на възникналото
правоотношение относно обезщетението за претърпени вреди от непозволеното
увреждане. Функционалната връзка на деликта с основанието за плащане на
обезщетение обуславя извода, че с изплащане на обезщетението, предмет на
сключеното споразумение, се погасява както прякото право на увредения срещу
застрахователя, така и деликтното му право срещу причинителя на вредата. Ето
защо напълно се споделя извода на първоинстанционния съд, че продължителността
на досъдебното производство не следва да се има предвид при определяне размера
на обезщетението.
Въз основа на изложеното настоящият
състав се солидаризира, че изпитаните емоционални страдания - негативни усещания
от факта на обвинението, преживените стрес и притеснения, несигурността за
бъдещето, както и липсата на яснота от развитието на разследването, които обаче
не разкриват интензитет извън обичайния, трябва да бъдат овъзмездени. Според критерия
за справедливост, настоящия състав намира, че обезщетението за причинените на жалбоподателя
неимуществени вреди е правилно определено в размер на 2 000 лева, като искът до
пълния предявен размер от 10 000 лева е отхвърлен като неоснователен и
недоказан. Решението е правилно и законосъобразно в тази му част и следва да се
потвърди.
Неоснователни са доводите в жалбата, че
законната лихва следва да се присъди от 11.09.2014 г. – от момента на
привличане на лицето към наказателна отговорност. Това виждане е в разрез с
приетото в т.4 от ТР №3/22.04.2005 г. по т.д. №3/2004 г. на ОСГК, където
изрично е посочено, че при незаконни актове на правозащитни органи началният
момент на забавата и съответно дължимостта на мораторната лихва възниква от
влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното
производство. Изводът на първостепенния съд е правилен и законосъобразен, като
следва да се потвърди решението и в тази му част.
По тези
съображения настоящият съдебен състав счита, че правилно и законосъобразно първостепенния съд е
достигнал до извода, че следва да се ангажира отговорността на Прокуратурата,
правилно е определен размера на обезщетението, както и началния момент, от
който се дължи лихва за забава. Жалбата на ищеца е неоснователна, решението в атакуваната
част, с която искът е отхвърлен, както и в частта относно лихвата, е правилно и
законосъобразно и следва да се потвърди.
Разноски са поискани от жалбоподателя, но с оглед
отхвърляне на жалбата не се присъждат.
Воден
от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V граждански
състав,
на основание чл.272 от ГПК,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №261242 от
11.11.2020 г., постановено по гр.дело №
8815/2020 г. на РС-Пловдив, ХVІ гр. състав, в частта, с която е отхвърлен предявения от П.Б.С., ЕГН **********,***,
иск срещу Прокуратурата на Република България, за осъждане на ответника да му
заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди в следствие на поддържане
на незаконно обвинение по прекратено досъдебно производство за разликата над 2 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000
лв., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 20.05.2014 г. до окончателното
ѝ изплащане.
В необжалваната му част първоинстанционното
решение е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: