Р Е
Ш Е Н
И Е №
260443
гр. Пловдив,
26.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски окръжен
съд, Гражданско въззивно отделение, в публичното
заседание на осемнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛИНКА ЦВЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕКАТЕРИНА МАНДАЛИЕВА
НЕДЯЛКА СВИРКОВА
при участието на
секретаря Елена Димова, като разгледа докладваното от съдия Мандалиева
въззивно гражданско дело № 2641 по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П.Т.П. с ЕГН **********, с адрес ***,
чрез адв. В.В.
срещу Решение №260720 от 05.10.2020 год., постановено по гражданско дело №
4569/2020 год., с което съдът му е наложил мерките по чл. 5, т. 1 и т. 3 от ЗЗДН, а именно: забранил е на жалбоподателя да се въздържа от извършването на
домашно насилие спрямо И.С.Б., ЕГН **********, и сина си Т.П.П., ЕГН **********, както и да приближава посочените лица,
жилището им, местоработата на майката и местата им за социални контакти и отдих
за срок от 6 месеца, считано от постановяване на решението – 05.10.2020 год.,
както и му е наложил глоба в размер на 500 лв. Жалбоподателят обжалва решението
с оплаквания за незаконосъобразност,
неоснователност и постановено в противоречие на съдопроизводствените
правила. Счита, че изводът на съда за извършено домашно насилие, изразяващо се
в нежеланието му детето му да си тръгва от дома му в гр. София, както и
неоткарването на майката и детето Т. до местоживеенето им в гр. Пловдив, е
незаконосъобразен. Сочи, че към 19.03.2020 год. той и И.Б. са с равни права по
отношение на Т.П., поради което районният съд неправилно е възприел майката
като родител, който самостоятелно може да взема решения за отглеждането му.
Нежеланието на бащата да остави детето си да тръгне по време на ситуация на
усложнената епидемиологична обстановка, се сочи като проява на родителска
грижа, а не проява на насилие по
отношение на детето. Навеждат се аргументи в посока на упражнена принуда по смисъла
на чл. 143, ал. 1 от НК по отношение на бащата. Твърди се, че И.Б. не е била
предупредила жалбоподателя, че чужди хора ще дойдат да отведат детето, което обстоятелство
изненадало бащата и разстроило детето. Твърди се че в деня на инцидента, че детето
било отнето от ръцете на бащата от двамата свидетели, дали показания по
делото.. Като порок на решението е посочено, че събраните в производството
доказателства не са разгледани в тяхната съвкупност, което е довело до
неправилни изводи. Наложената с решението забрана бащата да вижда детето в срок
от 6 месеца, считано от 05.10.2020 год., била неподходяща в случая, тъй като в
съчетание с периода на действие на Заповед за незабавна защита № 59/22.04.2020
год., издадена при започване на производството, общият срок, в който бащата би
бил лишен от правото да вижда детето си, се равнявал на една година – един
твърде дълъг период. Освен това между страните се водел процес по чл. 127 СК за
родителски права, като междувременно били определени привременни мерки с оглед
интересите на детето, които настоящото производство би осуетило. Наложената глоба също не постигала
целите, които законът преследва с тази санкция. Искането е да бъде отменено
като неправилно първоинстанционното решение и
обезсилена заповедта за защита или, в условията на евентуалност – решението да
бъде изменено като бъде отхвърлена молбата
по отношение на детето Т.П..
В срок е постъпил отговор от И.С.Б., действаща
лично и като законен представител на Т.П.П., ЕГН
**********, с адрес: ***, представлявана от адв. Ц.Д.Т.. Изразено е становище за неоснователност на
жалбата, тъй като за твърденията си жалбоподателят не бил представил нито едно
доказателство. По приложената към делото преписка от СДВР-трето РУ, образувана
по сигнал на въззиваемата, се съдържали обясненията
на г-н П., в които липсвали изложени твърдения за това, че е жертва на
престъпления. Освен това, изследването на евентуални престъпни деяния не било в компетентността на гражданския съд, поради подобни твърдения не следвало да
се вземат предвид от районния, или настоящия съд. Твърди се, че у П.П. липсва зачитане и разбиране на желанията на другите, в
частност тези на майката и детето. Последното оправдавало наложената мярка да е
с продължителност от една година. Никъде
в акта на първата инстанция не било възприето въззиваемата да е родител, който самостоятелно взема
решенията по отношение на детето. Искането е,
въззивната жалба да
бъде оставена без
уважение, като в полза на въззиваемата да се
присъдят сторените в настоящото
производство разноски.
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на
събраните по делото доказателства и становищата на страните намира за
установено следното:
Жалбата е подадена
от легитимирана страна в спора и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.. Следва да се отбележи, че макар
молбата за защита от домашно насилие да е подадена в деня, следващ последния ден от месечния
законов срок за подаването й, то доколкото към онзи момент процесуалният срок
за депозирането й изрично е бил спрян с влизането в сила на Закон за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020г, то молбата
се приема за депозирана в срок..
При проверка на
решението на Районен съд - Пловдив се установи, че същото е валидно и
допустимо. За преценка на правилността на акта, съдът взе предвид следната
фактическа обстановка:
Пред районния съд
е подадена молба по Закона за защита от домашно насилие с вх. №
21726/22.04.2020 год., от И.С.Б., ЕГН **********, с адрес: ***. В молбата се
твърди, че П.Т.П. е баща на сина им Т.П., ЕГН **********. Двамата родители били разделено от 2019 год., като майката се грижела за детето,
живеейки при родителите си. Контактите си с детето бащата осъществявал в удобно
за него време. От ноември месец се водело дело за установяване на режим на
свиждане на детето, тъй като то било само на 2 години и 6 месеца, имало график, поради което било необходимо да се
регламентира точно времето, в което да се вижда с баща си. Уточнено е, че
когато бащата прекарва повече от ден с детето, майката присъства на тези
виждания. Твърди се трайно поведение на тормоз от страна на ответника,
изразяващо се в няколко описани от молителката ситуации. Описан е последният от
тези случаи, предмет на настоящото производство. На 12.03.2020 год. молителката
и детето Т.П. ***, за да се види детето с баща си. Молителката твърди, че с П.
са имали уговорка, тя и детето да
останат в апартамента му до неделя – 15.03.2020 год. В неделя ответникът не
спазил уговореното и отказал да върне молителката и детето в град Пловдив.
Принудително ги държал в апартамента си, докато молителката не се обадила на
братовчед си и жена му да дойдат да я вземат заедно с детето от София. Това се
случило на 19.03.2020 год., когато братовчед й Г. К. и Е. В. дошли да я
приберат с кола от София, за да я върнат на адреса й по местоживеене ***.
Молителката твърди, че в този момент здравословното състояние на възрастната й
майка налагало незабавно внимание и грижа. Твърди, че ситуацията се развила по
следния начин: на тръгване от апартамента П. заявил, че молителката може да
тръгне, но иска детето да остане при него. Тя взела детето, а бащата го отнел
от ръцете й. Тя успяла да вземе детето обратно и да влезе в асансьора. П.П. застанал пред вратата на асансьора и започнал да дърпа
детето, като не позволявал да тръгнат и започнал да крещи. Молителката успяла
да излезе от асансьора с детето и да слезе по стълбището до колата, като след
нея дошли и братовчед й с жена му. Иска се издаването на заповед за незабавна
защита. Към молбата е приложена Декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН,
първоначално без посочване на конкретния акт на домашно насилие, по повод който
се иска защита. Впоследствие, в първото по делото съдебно заседание на
29.05.2020 година е уточнено, че актът, по отношение на който се води
настоящото производство, е именно този от 19.03.2020 год. Към молбата е
приложен и документ от МВР - II РУП, удостоверяващ посещението на И.С.Б.
при полицейските органи, подаването на жалба във връзка с инцидент на
19.03.2020 год., както и наличието на преписка с вх. № 435000-5909 по случая.
Ответника оспорва извършването на акт на домашно
насилие спрямо молителката и малолетния им син. В подкрепа на твърденията си е
представил искова молба по чл. 127 СК, подадена пред Софийски районен съд,
Определение от 29.04.2020 година на СРС, с която на основание чл. 127, ал. 3 ГПК се определя привременна мярка, досежно
местоживеенето и грижите за малолетното дете Т.П., призовки за общо две дела,
заведени пред Мирови съд в Цюрих, касаещи въпроси за попечителство, родителски
права и издръжка по отношение на общото на двете страни дете, както и 2 броя
разписки за разходи за детегледачки и договор за обучение на детето Т.П..
Твърди се, че настоящото производство има за цел да не се прилагат определените
от СРС с представеното в препис определение по чл. 127, ал. 3 ГПК привременни
мерки.
След преценка на
данните в молбата, районният съд е преценил необходимостта от издаването на
заповед за незабавна защита № 59/22.04.2020 год., с която е задължил лицето
П.Т.П. да се въздържа от извършването на домашно насилие спрямо И.С.Б. и Т.П.П., както и е забранил на бащата да приближава майката и
сина си, жилището им, местоработата и местата им за социални контакти и отдих
за срок от 22.04.2020 година до издаването на заповед за защита по чл. 15 ЗЗДН
или до отказ на съда да издаде последната.
След цялостна преценка на събраните доказателства,
първоинстанционният
съд е уважил молбата, като
е приел, че е извършен акт на домашно насилие от П.П. спрямо
молителката и детето и Т.П., поради което
е взел и съответните мерки по
реда на чл.5 ал.1 т.1 и т.3 ЗЗДН.
Настоящият съдебен
състав не споделя направения от първоинстанционния съд
правен извод, поради следните
съображения:
Установено е, че
молителката и ответникът са родители на
малолетното дете Т.П., които са във фактическа раздяла от 2019г. Безспорно е, че
майката с детето живее в
гр.Пловдив, а бащата живее в гр.София,
като съгласно договорка постигната между
родителите, между детето и бащата се извършват периодични срещи, на
които присъства и майката, с оглед
крехката възраст на детето.
В изпълнение на тази уговорка, на
12.03.2020г. молителката и детето
Т.П. отиват на гости при бащата
като отсядат в апартамента му в гр.София. Молителката
твърди, че между нея и ответникът е имало уговорка на 15.03.2020г, последният
да върне майката и детето в гр.Пловдив. Тъй като ответникът отказал да изпълни
договореното, молителката повикала свидетелката В. и К., които на 19.03.2020г.
пристигнали в апартамента на ответника,
прибрали багажа на молителката и я върнали с детето, с личния им автомобил в гр.Пловдив.
Спорът се свежда до това, дали на процесната дата 19.03.2020г. при напускане на апартамента на П.П., последният е
извършил акт на домашно насилие спрямо молителката и малолетния си син
Т.П., изразяващо се в
отказ на ответника
да пусне сина си да
тръгне с майка му
за гр.Пловдив, изразен
както словесно, така и с
физически действия, изразяващи се в
дърпане на детето от ръцете на майката
при използване на сила; заставане
пред асансьора, държейки вратата на асансьора като по този начин ответникът не е позволил
на молителката да тръгне с детето и в
отправяне на крясъци по адрес на молителката.
Съобразно разпоредбата на чл. 13, ал.3 от ЗЗДН, когато няма други доказателства съдът издава заповед само на основание
на приложената декларация от молителя, но това съвсем не означава, че посочените
в декларацията твърдения, не могат
да бъдат опровергавани, както и че молителят е освободен от доказателствената
тежест да установи извършването на акта на домашно насилие.
В конкретният
случай по делото е разпитана свидетелката Е. В. В., наета от
И.Б. да
помага при отглеждането на Т.П. срещу съответното заплащане.
Свидетелката лично е присъствала на инцидента на 19.03.2020г. предмет на настоящото разглеждане, предвид на което
съдът приема, че същата има преки и непосредствени впечатления от случилото се.
Установява се от показанията и, които съдът кредитира като обективни, че
ответникът не е бил предупреден, че молителката и детето ще напуснат
апартамента му на 19.03.2020г. и е бил
видимо изненадан, когато свидетелката и
мъжът, с когото последната живее на съпружески начала - Г. К./ братовчед на И.Б./ са посетили
апартамента му, вечерта към 21.00ч
на сочената дата. Свидетелката сочи, че
когато молителката е взела багажа и
детето в ръце, ответникът е реагирал
остро, като е поискал И.Б.
да остави детето при него, а тя ако
прецени да се връща в Пловдив при
родителите си. Тъй като И.
не се е съгласила, между страните е започнала разправия, при която ответникът
взел малолетния Т. от ръцете на майката. Свидетелката сочи, че се е намесил
Г., който казал „не
дърпайте детето“/ л.49 от делото на ПРС/, след което И. взела детето си, и
напуснала апартамента. П.
застанал пред асансьора и
задържал вратата на асансьора като продължавал да пита,“ Защо И.?“, „Къде отиваш“/ л.49 от делото на ПРС/. И. напуснала
асансьора и тръгнала с детето по
стълбите. Свидетелката сочи, че не е знаела и едва към онзи момент е разбрала, че бащата на следващия ден има рожден ден, като в показанията е изразила съжаление, че точно преди рождения ден на ответника, се е развила тази ситуация.
Към делото е
приобщена преписка с вх. №
227000-4323/2020 год., съдържаща докладна записка относно приета жалба на
16.04.2020 год. от полицейски инспектор при Второ РУ - Пловдив, инсп. Ю. Жалбата касае инцидент от 19.03.2020г между И.Б. и П.П.,
когато се твърди, че последният употребил сила при опит да задържи малолетния
им син Т.П.. Към преписката са приобщени показанията на И., както и на двамата
й придружители – Е. В. и Г. К.
Действително е налице разминаване в показанията на свидетелката В.
дадени пред съда и полицейските органи, но следва да бъде отбелязано, че съдът
кредитира тези които са събрани пред него при условията на
непосредственост и с оглед отговорността
на свидетеля пред закона при лъжесвидетелстване.
Разпоредбата на
чл. 2 ЗЗДН дефинира като домашно насилие всеки акт на физическо, психическо,
сексуално насилие, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за
такова насилие, принудително ограничаване на личната свобода и на личния живот,
извършено от и спрямо определена
категория лица. За да бъде доказано извършването на акт на домашно насилие
поначало се изследва поведението на ответника по време на конкретен, дефиниран по време, място и начин
на извършване акт.
В конкретният
случай, доказателствената стойност на декларацията представена по делото е разколебана от събраните по
делото доказателства. Безспорно е, че на
19.03.2020г. между молителката и ответника е имало спор, с размяна на остри
реплики, породени от несъгласието на бащата, малолетния му син да напусне дома
му в 21.00ч вечерта, в зимно време, в час от денонощието,
в който детето следва вече да е в леглото си. Безспорно е, че ответникът не е бил предупреден затова
решение на молителката и е бил искрено изненадан
от присъствието на чужди за него хора в
дома си, дошли да приведат в изпълнение решението на молителката. Дори да се
приеме, че последният е реагирал остро
със словесни реплики и за момент е взел детето от ръцете на молителката,
от показанията на свидетелката не се установава,
същият да е упражнил някаква форма на физическо и психическо насилие спрямо
молителката и детето Т.П.. В създалата
се ситуация не следва да бъде пренебрегнат и факта, че ответникът е имал рожден
ден на следващия ден, и е имал очаквания, че ще сподели празника си със
семейството си или най-малкото с детето си. Твърденията на молителката, че
същият не е спазил уговорката им да ги
върне с детето на 15.03.2020г. в гр.Пловдив, не бе
подкрепена с доказателства, поради което съдът приема, че ответникът
е поставен в ситуация на
изненада, последвана от разочарование на процесния
ден към 21.00ч, което се явява и
причина на неговото поведение, което поведение
обаче не би могло да бъде квалифицирано като
акт на домашно насилие..
Мотивиран от
гореизложеното настоящият съдебен състав
намира, че доколкото не се установи при условията на пълно и главно
доказване на процесната
дата – 19.03.2020г спрямо молителката и
малолетния и син Т.П. да е извършен акт
на домашно насилие по смисъла на чл.2, ал.1 и ал.2 от
ЗЗДН, то молбата на И.С.
Б., действаща лично и като законен представител на малолетния си син
Т. П.П., се
явява неоснователна и като такава следва
да бъде отхвърлена.
Като е достигнал
до различни от горните правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил незаконосъобразен акт, които следва да бъде отменен, като
вместо това молбата за защита от домашно насилие отхвърлена. С оглед изхода на
делото следва да бъде обезсилена и издадената
заповед за защита от домашно
насилие.
Касаещо разноските:
Съдът намира, че
направеното от Б. възражение за
прекомерност на претендираното от П. адвокатско
възнаграждение не следва да бъде уважено. В разпоредбата на чл. 22. от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения е предвидено,
че за процесуално представителство, защита и съдействие в производства по ЗЗДН
минималното възнаграждение е в размер на 400 лв. Като се вземе предвид
значимостта на правния интерес и активното участието на процесуалния представител
в спора, съдът намира, че възнаграждението на адвоката не е прекомерно
завишено. Ето защо с оглед изхода на спора на
жалбоподателят се дължат разноски пред първата инстанция в размер на
500лв и пред настоящата инстанция в размер на 500лв, или общо сумата от
1 000лв. Въззиваемата дължи и заплащането на
държавна такса в размер на 25 лв., дължима за производството пред Районен съд –
Пловдив и в размер на 12.50лв държавна
такса за производството пред ПОС.
Мотивиран от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №260720 от
05.10.2020 год., постановено по гражданско дело № 4569/2020 год., по описа на
Районен съд – Пловдив, I брачен състав,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ молба с вх. №
21726/22.04.2020 год., депозирана от
И.С.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу П.Т.П. с ЕГН **********, с
адрес ***, за извършен от П.Т.П. акт на
домашно насилие спрямо И.С.Б. и
малолетния и син Т. П.П. с ЕГН-**********., на 19.03.2020 год., около 21.00 часа,
на адрес: гр. С., ЖК ***.
ОБЕЗСИЛВА
Заповед за защита от домашно насилие №260020 от 05.10.2020г. издадената
по гражданско дело № 4569/2020 год., по описа на Районен съд – Пловдив, I брачен състав,
ОСЪЖДА И.С.Б., ЕГН
**********, с адрес: *** да заплати на П.Т.П. с ЕГН **********, с адрес ***,
разноски общо в размер на 1 000 лв. /хиляда
лева/.
ОСЪЖДА И.С.Б., ЕГН **********, с адрес:
*** да заплати по сметка на Районен съд
– Пловдив държавна в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/ и държавна
такса по сметка на ПОС в размер на
12.50лв /дванадесет лева и петдесет стотинки/.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: