№ 23
гр. Варна , 05.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
шестнадесети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20203100503078 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 268933/29.09.2020 г., депозирана от Областна
дирекция на МВР – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, представлявана от
Д.Ст.П., действаща, чрез юрисконсулт Б. Й., срещу Решение № 260275 от 10.09.2020г.,
постановено по гр. д. № 17514 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 31 съдебен състав, с
което на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР, въззивникът е осъден
да заплати на В. К. Т. с ЕГН ********** от гр. Варна, ул. “Петър Алипиев“ № 5, ет. 1, ап. 4
сумата от 445.59 лв. /четиристотин четиридесет и пет лева и петдесет и девет стотинки/,
представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден /нощен/
труд общо за периодите 25.10.2016г. до 31.03.2017г., от 1.07.2017г. до 31.09.2017г. и от
1.04.2019г. до 31.09.2019г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд
от ищеца в дневен с коефициент 1,143, ведно със законна лихва върху главницата от датата
на предявяване на иска – 25.10.2019г. до окончателното изплащане на сумата, на основание
чл.140 ал.1 във вр. с чл.143 ал.1 от КТ във вр. с чл.187 ал.6 от ЗМВР.
Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваният съдебен акт е
постановен в нарушение на материалния закон. Въззивникът оспорва изводите на
първоинстанционния съд досежно субсидиарното приложение на общия трудов закон – КТ и
приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове – НСОРЗ, относно
преизчисляването на нощното работно време в часове дневно работно време, доколкото
между въззивника и въззиваемия е учредено служебно правоотношение, чието съдържание е
нормативно регламентирано от специалните правни норми, обективирани в ЗМВР и
приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове – Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. Поддържа се, че не е налице празнота в специалното трудово законодателство,
което да обуслови субсидиарното приложение на общите норми. Отделно дори да се
1
приложат последните, то те не могат да дерогират приложението на чл. 3, ал. 3 от Наредба
№ 8121з-776/29.07.2016 г., съгласно която продължителността на нощното работно време не
следва да надвишава 8 часа, което обуславя извода, че коефициентът не е 1.143, а 1,
доколкото съотношението между продължителността на дневното работно време (8 часа) и
нощно такова (8 часа) дава този резултат. Твърди, че за всеки отработен час в периода от
22:00 часа до 06:00 часа, на служителите на МВР се заплаща допълнително трудово
възнаграждение в размер на 0.25 лева на отработен час, което също е израз на наличие на
специални норми, уреждащи отношенията във връзка с отчитането и заплащането на
нощния труд на държавните служители в МВР, изключващи приложението на общия ред.
Излагат се и аргументи, че получените часове в повече при преизчисляване на дневния и
нощния труд създават неточно разбиране за наличие на извънреден труд, доколкото в
действителност служителят не е престирал работна сила извън установеното работно време.
Сочи, че в конкретния случай не е имало действаща нормативно уредба – нито закон, нито
акт на МС, която да допуска преобразуване на отработените часове. Въззивникът твърди, че
ЗМВР е специален закон, който урежда статута на държавните служители в министерството,
като по никакъв начин не ги дискриминира по отношение на останалите работници и
служители, а напротив, дава им допълнителни права и обезщетения.
Областна дирекция на МВР – гр. Варна моли за отмяна на атакувания съдебен акт изцяло,
както и да бъдат присъдени в нейна полза сторените съдебно-деловодни разноски за
юрисконсултско възнаграждение за две инстанции.
В отговора на въззивната жалба се твърди, че решението е правилно, обосновано и
законосъобразно, което обуславя неоснователността на въззивната жалба. Въззиваемият
моли за оставянето и без уважение, за потвърждаване на първоинстанционното решение и
́
присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски. Твърди, че липсата на изрична
норма за преобразуване на положения нощен труд в дневен не следва да се тълкува като
законова забрана за преизчисляване, а представлява празнота в уредбата относно реда за
организацията и разпределението на работното време. Сочи, че при наличието на такава
непълнота, същата следва да бъде запълнена по реда на чл. 46, ал. 2 от ЗНА, като се
приложат общите правила на НСОРЗ и по-конкретно чл. 9, ал. 2 от същата, в който е
определена методологията за превръщането на нощните работни часове в дневни. Твърди,
че правилно съдът не е приложил разпоредбата на чл. 9г от Наредба за работното време,
почивките и отпуските за процесния период, тъй като цитираната разпоредба е неотносима
към конкретния спор. Намира така направеното искане за прилагане на нормата на чл. 9г от
НРВПО за преклудирано, тъй като е направено за пръв път с въззивната жалба.
В проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез юрк. Б. Й.,
не се явява, но с нарочна молба поддържа въззивната жалба и моли за уважаването и
присъждане на сторените разноски в хода на производството. Прави възражение за
прекомерност на уговорения в полза на процесуалния представител на въззиваемия
адвокатски хонорар.
Въззиваемият, редовно призован за същото съдебно заседание, също не се явява, но чрез
адв. Т. поддържа отговора на въззивната жалба, моли за присъждане на сторените разноски,
като прилага списък по чл. 80 от ГПК.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 17514 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по
исков с правно основание по чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР, от В. К. Т. с
2
ЕГН ********** срещу Областна дирекция на МВР – Варна, за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 445.59 лв. /четиристотин четиридесет и пет лева и петдесет и
девет стотинки/, представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен
извънреден /нощен/ труд общо за периодите 25.10.2016г. до 31.03.2017г., от 1.07.2017г. до
31.09.2017г. и от 1.04.2019г. до 31.09.2019г., получен в резултат на преизчисляване на
положения нощен труд от ищеца в дневен с коефициент 1,143, ведно със законна лихва
върху главницата от датата на предявяване на иска – 25.10.2019г. до окончателното
изплащане на сумата.
В исковата молба ищецът твърди, че за периода от 25.10.2016г. до 30.09.2019г. е полагал
труд като „старши полицай“ в Етапно конвойно звено при ОД на МВР на 8, 12 и 24- часови
смени при сумирано изчисляване на работното време. Твърди, че за процесния период е
полагал нощен труд, който подлежи на преобразуване към дневен такъв, поради което му се
дължи допълнително възнаграждение. Посочва, че за процесния период е действала Наредба
№ 8121з-776/29.07.2016г. на министъра на вътрешните работи, уреждаща реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурството,
времето за отдих и почивките на държавните служители. Твърди, че в наредбата липсва
регламентация на преобразуването на часовете нощен труд в дневни, за разлика от
предходно действалата, като счита, че приложение следва да намерят общите законови
разпоредби на трудовото законодателство. В тази връзка излага подробни правни доводи: В
чл. 9 от НСОРЗ при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане
на работното време, т. е. 1.143. Твърди, че реално полаганият труд през нощта е 8 часа и
разликата между номиналния брой часове нощен труд за тримесечен период и
умножаването му с коефициент 1.143 представлява своеобразен извънреден труд, за който
следва да се приложи съответната часова ставка. Твърди, че в периода 25.10.2016 г. до
30.09.2019 г. е положил общо 416 часа нощен труд, който след приравняване на дневен с
коефициент 1.143 възлиза на 475,48 часа. В следствие на това приравняване, ищецът
претендира заплащането на извънреден труд в размер на 59,48 часа, който на база основното
месечно възнаграждение и увеличено с 50% съгласно чл. 187, ал. 6 ЗМВР възлиза в размер
на 368,81 лева.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск. Не оспорва, че за посочения период ищецът е полагал труд при него по
служебно правоотношение, заемайки длъжност по щата на ОД на МВР - Варна.
Потвърждава, че ищецът е работил на 12 часови смени, определени в заповед № 365з-
3139/31.08.2016 г. относно разпределение на работното време на държавните служители в
ОД на МВР - Варна. Счита, че в случая приложение следва да намери единствено
специалният закон - ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове,
предвид спецификата на полаганата работа от полицейските служители в МВР. Сочи, че
в чл. 179, ал. 4 ЗМВР изрично е посочено, че извън допълнителните възнаграждения по ал.
1 и по чл. 178, ал. 1 ЗМВР на държавните служители се изплащат и други възнаграждения в
случаи, определени със закон или акт на МС. Твърди, че за процесния период действаща е
била Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., в която липсва разпоредба, регламентираща
преизчисляване на нощния труд в дневен. В този смисъл оспорва приложимостта на
Наредбата за структурата и организацията на РЗ, излагайки правни доводи за това. Счита, че
липсва основание за трансформиране на нощния труд в дневен и определянето на
извънреден такъв. Твърди, че положеният от ищеца нощен и извънреден труд са били
заплатени като вид допълнителни възнаграждения.
3
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически и правни положения:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно. Съдебният акт е
постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните
такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от
ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни
норми.
В конкретния случай, фактическата обстановка по делото е установена по несъмнен начин
от първата инстанция и оплаквания по фактите във въззивната жалба няма, поради което
същите не подлежат на самостоятелно изследване от въззивния съд.
Спорът, който е поставен за разглеждане пред настоящия съдебен състав е изцяло правен и
се свежда до това дали следва субсидиарно да се прилагат правните норми на общото
трудово законодателство по отношение на служителите на ОД на МВР, имайки предвид
обстоятелството, че учреденото между тях и МВР трудово правоотношение е нормативно
регламентирано със специалните норми, обективирани в ЗМВР и приетите въз основа на
него подзаконови нормативни актове.
Предявеният иск намира правното си основание в нормата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от
ЗМВР.
Ищецът е държавен служител в ОД на МВР-Варна, поради което и намират приложение
разпоредбите на Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ в редакцията от
18.07.2017 г., доколкото в този закон не е предвидено друго. Цитираният нормативен акт е
специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители,
полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР арг. от чл. 142, ал. 2 от
ЗМВР.
По делото няма спор, че предвид характера на заеманата длъжност през процесния период,
ищецът е полагал труд през нощта /22.00 – 06.00 часа/, съгласно графици, а отработеното
работно време се е изчислявало сумирано.
В действащата към момента на исковата претенция редакция на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е
4
посочено, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в
МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. В ал. 3 на
цитираната разпоредба се предвижда, че работното време на държавните служители се
изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8, 12 или 24-часови смени -
сумирано за тримесечен период. От ал. 5 на същия законов текст е видно, че работата извън
редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира със: 1. допълнителен платен
годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за
работата в почивни и празнични дни - за служителите на ненормиран работен ден; 2.
възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период - за
служителите, работещи на смени. В ал. 9 е предвидено, че редът за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за
отдих и почивките за държавните служители се определят с Наредба на министъра на
вътрешните работи.
В процесния период /25.10.2016 г. – 30.09.2019 г./ е действала Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. /в сила от 02.08.2016 г./ за организацията и разпределянето на работното време,
за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи.
Преди процесния период е действала Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето
за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи
/ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г., отм. ДВ, бр. 40 от 02.06.2015 г., в сила от 01.04.2015 г./. Само и
единствено в нея изрично е предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното време
общият брой часове положен труд между 22:00 и 6:00 ч. за отчетния период се умножава по
0,143 – чл. 31, ал. 2 от Наредбата. В следващите две Наредби изрична регламентация за
преизчисляване липсва. В Наредба № 8121з-592 /обн. ДВ бр. 40 от 02.06.2015 г./ и в Наредба
№ 8121з-779 /обн. ДВ бр. 60 от 02.08.2016 г./ липсва изрична норма съответстваща на чл. 31,
ал. 2 от Наредба № 8121з-407 за преобразуване на часовете положен нощен труд с
коефициент 0,143.
Липсата на изрична норма, обаче не следва да се тълкува като законово въведена забрана за
преизчисляване на положените от служителите в МВР часове нощен труд в дневен /каквато
изрична забрана би била и противоконституционна/, а представлява празнота в уредбата на
реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето
за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на вътрешните работи.
При наличие на такава непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, съдът
намира, че следва субсидиарно да се приложи общата Наредба за структурата и
организацията на работната заплата /обн. ДВ бр. от 26.01.2007 г./. В чл. 9, ал. 2 от същата е
предвидено при сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат
в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
Възражението, че с нарочни заповеди и наредби работодателят е компенсирал положения
нощен труд чрез допълнително възнаграждение, поради което и не следва превръщането на
нощните часове в дневни да се отразява на отчитането на извънреден труд, е неоснователно.
Това е така, тъй като посочената в чл. 9 от наредбата методология е само с оглед
5
установения по законодателен път начин за отчитане на нормата действително положен
труд. Тези разпоредби се прилагат едновременно с правилата за заплащане на нощния труд,
т. е. при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент 1,143 и за същите тези нощни часове се заплаща и допълнително трудово
възнаграждение за нощен труд. Предвид това не може да се приеме, че с предвиждането на
допълнително възнаграждение за нощен труд работодателят е запълнил празнотата в
специалните норми.
Приложение на общо основание имат нормите на чл. 9 и сл. от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, в която именно е определена конкретна методология за
превръщането на нощните часове в дневни със съответния коефициент, и по-конкретно при
сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с
коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място. Това виждане е застъпено и в каузалната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 14/27.03.2011 г. по гр. д. № 405/2011 г. на IV ГО на ВКС и
Решение № 103/27.07.2012 г. по гр. д. № 299/2011 г. на IV ГО на ВКС.
Също така следва да се отбележи, че нормата на чл. 9 от Наредбата урежда различни
хипотези. Докато разпоредбите на ал. 1 и ал. 3 от нея визират условия за "увеличаване" на
трудово възнаграждение с определен коефициент, разпоредбата на ал. 2 се отнася
единствено до изчисляване на положения труд като стойност в часове при сумирано
изчисляване на работно време. Това правило е общо, а не специално, поради което не може
да се сподели тълкуването, че то е приложимо единствено при "трудово възнаграждение,
заработено по трудови норми" и при "продължителност на нощното време, по-малка от
продължителността на дневното". Не може да се сподели становището, че целта на този
коефициент е да определи така възнаграждението на работника или служителя, че когато
той работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение за 8 часа, а в случая
ищецът работи 8 часа през нощта, т. е. няма необходимост от преизчисляване. Ако такова
становище бъде застъпено, то служител, който полага повече от 8 часа труд през нощта, ще
бъде поставен в по-неблагоприятно правно положение, защото за него "приравняване" няма
да е налице, а това би било недопустимо. Предвидената възможност в специалния закон
ЗМВР нощният труд да не надвишава осем часа /а не седем, както предвижда КТ/, не може
да бъде основание да бъдат поставени държавните служители, работещи в системата на
МВР, в неравностойно положение и положеният от тях през нощта труд да не се приравнява
на дневен, както се процедира по отношение на работниците, полагащи труд по трудови
правоотношения, регулирани по КТ.
Поради изложените съображения, въззивната инстанция намира, че положеният от ищеца
нощен труд следва да бъде преизчислен по горепосочените правила и превишаването на
нормата следва да се заплати като извънреден труд. Исковата претенция за заплащане на
извънреден труд в периода 25.10.2016г. – 30.09.2019г., получен след преобразуване на
положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по своето основание. Видно от
приетото в съдебното дирене на първа инстанция заключение на вещото лице по
назначената ССчЕ, се установи, че В. К. Т. е положил извънреден труд от 63 часа, за които
му се дължи допълнително възнаграждение в размер на 445,59 лв. /четиристотин
четиридесет и пет лева и петдесет и девет стотинки/. Предвид това, по делото е поискано
и допуснато изменение на иска на основание чл. 214 от ГПК, като първоначално
предявената претенция от 368,81 е била увеличена до горепосочения размер. Съдът намира
заключението по ССчЕ за пълно, ясно и обосновано, като същото не е оспорено от страните.
В контекста на горното следва да се приеме, че претенцията за заплащане на извънреден
труд е доказана и по своя размер.
6
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди изцяло.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на разноските,
направени за защита във въззивното производство по неоснователна въззивна жалба, следва
да бъде уважена. Същият претендира разноски в размер на 360.00 лева, представляваща
заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК
и договор за правна защита и съдействие от 08.12.2020г., имащ характер на разписка – арг.
от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С депозираната по делото молба от
процесуалния представител на въззивника, е релевирано възражение за прекомерност на
претендираното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. Настоящият състав на
съда намира, че адвокатът на въззиваемия е извършил процесуалните действия, за които е
бил ангажиран съобразно представения Договор за правна помощ и съдействие, като е
изготвил подробен и мотивиран писмен отговор на въззивната жалба, аргументите по който
е поддържал и в открито съдебно заседание. При извършената преценка относно
фактическата и правна сложност на делото, съдът съобрази същността на самия правен спор,
като намери, че същият е обременен с множество правнорелевантни факти и възражения на
насрещната страна, по делото са ангажирани множество доказателства, допусната е и е
извършена ССчЕ, а правната материя, регулираща предмета на спора е специфична, предвид
множеството нормативни актове (законови и подзаконови такива), които следва да бъдат
съобразени. В контекста на гореизложеното и като прецени действителната фактическа и
правна сложност на въззивното производство, настоящият съдебен състав намира, че
договорено и заплатено възнаграждението от 360 лева не е прекомерно, а надвишава
нормативно установения минимум с 16 % (60 лева), поради което същото не следва да се
намали по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260275 от 10.09.2020г., постановено по гр. д. №
17514 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 31 съдебен състав.
ОСЪЖДА ОД на МВР – гр. Варна, с адрес: гр. Варна, ул. „Цар Калоян“ № 2, ДА
ЗАПЛАТИ на В. К. Т. с ЕГН ********** от гр. Варна, ул. “Петър Алипиев“ № 5, ет. 1, ап.
4, сумата в размер на 360.00 лв. /триста и шестдесет лева/, представляваща сторени пред
въззивния съд съдебно-деловодни разноски, включващи адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 3, предл. последно от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8