гр.София,
04.02.2021г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Ивелина Симеонова
при
секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело
№1331 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №255580 от 25.10.2019год.,
постановено по гр.дело №23051/2019г. по описа на СРС, ГО, 140 с-в е признато за
установено, че В.Г.М. с ЕГН********** дължи на „С.а.“ЕАД с ЕИК****** на
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 256,91лв., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение- 08.02.2019г. до погасяването, представляваща получен при начална
липса на основание аванс за м.03.2017г. по трудов договор от 11.09.2019г. между
страните, за която сума по ч.гр.д.№8005/2019г. на CPC, 140 състав е издадена
заповед за изпълнение от 19.02.2019г., като ответникът е осъден да заплати на
ищеца 150лв. разноски в исковото и заповедното производство.
Срещу
така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника В.Г.М.. Жалбоподателят поддържа, че добросъвестно
е получил сумата и не дължи връщането и на работодателя си. Претендира отмяна
на решението на СРС и отхвърляне на иска, както и присъждане на разноски за въззивната
инстанция.
Въззиваемият
ищец „С.а.“ЕАД, в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата и
моли решението на СРС да бъде потвърдено, като излага подробни съображения относно
правилността му. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира
за установено следното:
Предявен
е иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е неправилно
и следва да бъде отменено по следните съображения:
Между страните не се спори, че процесната сума е част
от получен от ответника аванс за трудово възнаграждение за м.03.2017г. по
сключения между страните трудов договор. Не се спори относно прекратяването
впоследствие на трудовото правоотношение, както и че уволнението е признато за
незаконно и отменено, а ответникът- възстановен на работа с представеното по
делото и влязло в сила на 28.09.2020г. решение на СГС, ІV-Т състав по
гр.д.№11684/2019г.
Не се спори и относно факта, че през месец март 2017г.
ответникът е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, поради което за
този период му се дължи обезщетение, платимо от НОИ.
В същото време, съгласно разпоредбата на чл.271, ал.1 КТ, работникът или служителят не е длъжен да връща сумите за трудово
възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение, които е получил
добросъвестно, т. е. добросъвестно получените от работника или служителя суми
не подлежат на връщане, дори когато са били неоснователно получени, или
основанието за получаването им отпадне впоследствие, като се касае за легална,
а не етична добросъвестност. Предпоставка за прилагане закрилата по чл. 271,
ал. 1 КТ е добросъвестността на работника или служителя при получаване на
трудовото възнаграждение или обезщетение, като е достатъчно той да не е знаел,
че няма право да получи съответното възнаграждение, т.е. добросъвестността му
се предполага до установяване на противното (чл. 8, ал. 2 КТ)- доказване на
неговото знание за липсата на основание за получаване на сумата. В случая
ищецът- работодател не е представил доказателства, оборващи тази въведена от
закона презумпция. Ето
защо въззивната жалба следва да бъде уважена като основателна,
първоинстанционното решение- отменено като неправилно, а вместо това
постановено друго решение, с което искът се отхвърля изцяло.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора жалбоподателят има право на всички направени разноски за въззивната
инстанция в общ размер 125 лева.
Решението не подлежи
на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.З ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
ОТМЕНЯ изцяло решение №255580 от
25.10.2019год., постановено по гр.дело №23051/2019г. по описа на СРС, ГО, 140
с-в, включително и в частта за разноските, вместо
което постановява:
ОТХВЪРЛЯ
изцяло като неоснователен предявения
от „С.а.“ЕАД с ЕИК****** срещу В.Г.М.
с ЕГН********** иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
256,91лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение- 08.02.2019г. до погасяването, представляваща
получен при начална липса на основание аванс за м.03.2017г. по трудов договор
от 11.09.2019г. между страните, за която сума по ч.гр.д.№8005/2019г. на CPC,
140 състав е издадена заповед за изпълнение от 19.02.2019г.
ОСЪЖДА „С.а.“ЕАД с ЕИК****** да заплати на В.Г.М. с ЕГН**********, на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата от 125лв. (сто двадесет и пет лева)- разноски в производството
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/