Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 02. 04. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - В въззивен състав, в открито
съдебно заседание на шестнадесети декември две хиляди и двадесета година в
състав:
Председател: Анелия Маркова
Членове: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
при участието
на съдебния секретар Евдокия-М. Панайотова, като разгледа докладваното от
младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 6570
по описа на Софийския градски съд за 2019
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от С.П.Г. с ЕГН **********, съдебен
адрес ***, (въззивник) чрез процесуалния представител адвокат П.Б. срещу решение
№ 16780, постановено на 21. 01. 2019 г. от Софийския районен съд, 47-и състав,
по гр. д. № 36113 по описа на Софийския районен съд за 2017 г. (обжалвано
решение). С него районният съд изцяло е отхвърлил предявения осъдителен иск с
правно основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС) за сумата от
4 000 лева, представляваща общ размер на обезщетение за лишаване от
ползване на идеална част от недвижим имот.
Въззивникът
твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на
материалния закон и на процесуалните правила, незаконосъобразно поради
противоречиви констатации. Поддържа, че всъщност по безспорен начин са били
установени кумулативните факти, въз основа на които искът трябва да бъде
уважен. Твърди, че е бил изведен от ползването на жилището не по самостоятелно
желание, а по силата на съдебно решение и закона. Било непонятно как следва да
се ползва апартаментът, след като в него живеят дъщерята на въззивника със
семейството си и синът му. Заявява, че районният съд приема в мотивите си, че
предоставянето на ползването на семейното жилище не изключва правото на
обезщетение на неползващия го бивш съпруг, но въпреки това претенцията е била
отхвърлена. Твърди процесуални нарушения при разпита на свидетеля П. и оспорва
преценката на първата инстанция да не кредитира показанията му. Оспорва извода
на районния съд, че ответницата го е поканила (него, въззивника) да използва
своята идеална част от апартамента. От съдебната експертиза се установявало, че
месечният наем е на по-висока стойност от претенцията. Иска от въззивния съд да
отмени обжалваното решение. Претендира разноските в производството. Оспорва
реалното заплащане на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата в
първоинстанционното производство М.Н.Ч., адрес ***, ж. к. „О.”, ул. „********съдебен адрес ***
(въззиваема) чрез процесуалния представител адвокат С.А.. Твърди, че
обжалваното решение е правилно, обосновано и постановено при правилна преценка
на доказателствения материал. Заявява, че безспорно по никакъв начин не е
лишила въззивника от ползването на идеалната му част. Поддържа, че и до
настоящия момент той разполага с достъп до жилището и до идеалната си част, тъй
като патронът на входната врата не е сменян. Заявява, че въззивникът не желае
да обитава съвместно жилището с нея, а желае да получава паричен еквивалент за
„лишаване от ползване“. От друга страна, в жилището били осъществявани ремонтни
дейности, в които той не е участвал. Твърди, че въззивникът по своя инициатива
е ангажирал свидетели и автомобил единствено с цел да покаже трудности при
осъществяване на правото си на ползване. Иска от въззивния съд да остави
въззивната жалба без уважение като неоснователна, а обжалваното решение да
остави в сила като правилно и обосновано. В откритото съдебно заседание пред
въззивната инстанция претендира разноски в размер на 400 лева.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази
събраните по делото доказателства, съдът направи следните правни и фактически
изводи.
Въззивната
жалба е процесуално допустима: изхожда от заинтересована страна, подадена е в
законоустановения срок и е представен документ за внесена държавна такса в
необходимия размер.
При служебна
проверка въззивният съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Относно правилността му приема следното.
Районният съд
е разгледал и се е произнесъл единствено по иск с правно основание чл. 31, ал.
2 ЗС за обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 идеална част от следния
недвижим имот: апартамент № 28, находящ се в град София, ж. к. „О.“, ул. „********бл********,
състоящ се от две стаи, кухненски бокс и сервизни помещения, с площ от 106, 60
кв. м., заедно с избено помещение от 2, 87 кв. м. (процесен недвижим имот) в
размер на по 200 лева месечно за периода от 06. 08. 2015 г. до 02. 06. 2017 г.,
или общо 4 000 лева (след частично връщане на исковата молба, като
определението на районния съд на л. 15 от делото му не е било обжалвано).
Районният съд не се е произнесъл по алтернативно съединения иск за заплащане на
същата сума като наемна цена за същия период и за същия недвижим имот, нито по
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите,
но страните не са поискали съответно допълване на обжалваното решение в
предвидения от закона срок. При това положение предмет на въззивна проверка е
първоинстанционното решение, в което е налице произнасяне само по иска по чл.
31, ал. 2 ЗС. Твърдението на въззиваемата (ответницата) в отговора на исковата
молба за осъществени подобрения на процесния недвижим имот е използвано само за
обосноваване на възражението срещу размера на претендираното обезщетение за
лишаване от правото на ползване (по делото не е бил предявен насрещен иск).
По делото се
установява, че въззивникът (ищецът) и въззиваемата (ответницата) са били
съпрузи, като бракът им е бил прекратен въз основа на чл. 49, ал. 1 от Семейния
кодекс (СК) на 16. 09. 2010 г. Считано от 18. 06. 2011 г. процесният недвижим
имот е бил предоставен на въззиваемата (ответницата) като семейно жилище въз
основа на чл. 56, ал. 5 СК (л. 13 от делото на районния съд). Страните не
оспорват следните изводи на първоинстанционния съд: че въззивникът е собственик
на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот; че въззиваемата (ответницата) е
дарила правото на собственост върху другата 1/2 идеална част от процесния
недвижим имот на пълнолетните деца от прекратения брак К. С.Г.и П.С.Г. (всеки
по 1/4); че с дарението въззиваемата (ответницата) е запазила в своя полза
пожизнено вещно право на ползване върху 1/2 идеална част от процесния недвижим
имот. Страните не оспорват извода на първоинстанционния съд, че въззиваемата
(ответницата) живее в процесния недвижим имот, както и че на 06. 08. 2015 г.
ѝ е била връчена покана от въззивника (ищеца) да му заплаща месечно
обезщетение в размер на 200 лева, считано от датата на получаването на
поканата.
Страните не
оспорват и правния извод на първоинстанционния съд, че въззиваемата (ответницата),
макар и носител на вещно право на ползване върху идеална част от процесния
недвижим имот, а не съсобственик, е материалноправно легитимирана да отговаря
по претенция с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Същият извод намира опора и в
съдебната практика (решение № 49 от 3.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2311/2019
г., II г. о., ГК).
Страните
спорят относно следните изводи на първата инстанция: дали е доказан
правопораждащият правото по чл. 31, ал. 2 ЗС фактически състав и в частност
дали въззивникът (ищецът) е бил лишен от ползването на собствената му 1/2
идеална част от процесния недвижим имот или всъщност не е желаел да я ползва;
дали събраните по делото доказателства са били правилно преценени от районния
съд; дали е възможно въззивникът (ищецът) да ползва собствената си 1/2 идеална
част от процесния недвижим имот. По така очертания спор въззивният съд приема
следното.
Фактическият
състав на правото по чл. 31, ал. 2 ЗС е следният: право на собственост върху
идеална част от общата вещ, общата вещ да се използува лично само от
ответницата (въззиваемата), лишаване от ползата и писмено поискване.
Въззивникът (ищецът) трябва да установи при условията на пълно и главно
доказване всички елементи от фактическия състав. Както вече беше изтъкнато,
страните не спорят и следва да се приеме за установено, че въззивникът (ищецът)
е собственик на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот, както и че
въззиваемата (ответницата), като носител на вещно право на ползване върху
другата 1/2 идеална част, ползва целия имот. Следователно установено е
наличието на първите два елемента („кумулативни предпоставки“) от фактическия
състав. Относно спорния трети елемент (лишаване от ползването) въззивният съд намира,
че той също е налице.
Районният съд
свързва лишаването от ползването на 1/2 идеална част от процесния недвижим имот
с обстоятелствата дали въззивникът (ищецът) разполага с ключове от него и дали
патронът („бравата“) на входната врата е бил сменен. При констатираното
противоречие между свидетелските показания на К. П. П. и П.С.Г. районният съд е
преценил да даде доверие на показанията на П.С.Г.. Изложил е подробни мотиви:
въпреки че показанията на свидетеля П.С.Г. трябва да бъдат преценявани по чл.
172 ГПК, те възпроизвеждат негови непосредствени впечатления. От друга страна,
първата инстанция е съобразила, че показанията на свидетеля К. П. П.
възпроизвеждат факти, за които той знае от въззивника (ищеца). При това
положение въззивният съд споделя преценката на районния съд, че доверие трябва
да бъде дадено на показанията на свидетеля П.С.Г. за сметка на показанията на
свидетеля К. П. П., които им противоречат. Затова фактическият извод на първата
инстанция, че въззивникът (ищецът) не е предал ключовете от процесния недвижим
имот, е правилен. Освен това правилно районният съд е приложил и последиците на
тежестта на доказването и е приел, че патронът (или „бравата“) на вратата на
процесния недвижим имот не е бил сменян (след като ищецът не е представил
доказателства за обратното). В допълнение и във връзка с твърдените от
въззивника процесуални нарушения при разпита следва да се посочи, че от
протокола от съответното съдебно заседание не се установява съдията от районния
съд да е прекъсвала свидетеля К. П. П..
Първата
инстанция обаче е пропуснала да отчете, че, макар и да е липсвала фактическа
пречка, за въззивника (ищеца) е била налице юридическа пречка да ползва собствената си 1/2 идеална част от
процесния недвижим имот. С решение от 05. 04. 2011 г. на Софийския градски съд,
Гражданско отделение, II брачен въззивен състав, постановено по
в. гр. д. № 14775 по описа за 2010 г. (л. 10 и сл. от делото на районния съд)
целият процесен недвижим имот (от общия му обем е изключена само детската стая)
е бил предоставен за ползване на въззиваемата (ответницата) на основание чл.
56, ал. 5 СК. Страните не са поискали от съда да определи размер на наема по чл.
57, ал. 2 СК. Решението е влязло в сила в съответната част на 18. 06. 2011 г.
От този момент насетне въззивният съд приема, че въззивникът (ищецът) е бил
осъден да напусне процесния недвижим имот и не е можел да го ползва (в този
смисъл решение № 885 от 31. 01. 2020 г. на Софийския градски съд, II-А въззивен състав, по в. гр. д. № 1817 по описа за 2019
г.). След като в решението не е бил определен срок, за който ползването на
семейното жилище се предоставя на въззиваемата (ответницата), значи то ѝ
е било предоставено за неопределен срок (така решение № 160 от 29.02.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 2290/2015 г., II г. о., ГК). По делото липсват данни да е
настъпила промяна в правното положение, свързано с ползването на семейното
жилище, следователно въззивникът (ищецът) е бил юридически лишен от ползването
на собствената си 1/2 идеална част от недвижимия имот през процесния период.
Въззивният съд приема възражението на въззивницата (ответницата), че
въззивникът (ищецът) не желае да ползва собствената си 1/2 идеална част от
процесния недвижим имот, за неоснователно. Действително, между лишаване от
ползването на общата вещ и нежелание вещта да бъде ползвана има съществена
разлика. Правото по чл. 31, ал. 2 ЗС не възниква, когато е налице отказ на
съсобственика да ползва общата вещ, защото тогава няма лишаване от ползване, а
нежелание да се ползва вещта (Тълкувателно решение № 7 от 2. 11. 2012 г. на ВКС
по тълкувателно дело № 7/2012 г., ОСГК). Доказването на възражението е в тежест
на въззивницата (ответницата) предвид 154, ал. 1 ГПК. Тя е представила по
делото с отговора на исковата молба телеграма, изпратена по телепоща, с която
уведомява въззивника (ищеца), че никога не е препятствала ползването на
идеалната му част от процесния недвижим имот, и му напомня, че по собствено
желание е напуснал жилището, че винаги е имал достъп до него и че никой не го е
лишавал от обитаването му (л. 25 от делото на районния съд). Своевременно в
първото открито съдебно заседание въззивникът (ищецът) е оспорил получаването
на телеграмата. От съдържанието на самата телеграма не може да се направи
извод, че тя е била получена от въззивника (ищеца). Макар и да е била предадена
на пощенската станция на 23. 02. 2016 г. и да е било отбелязано „с ИД“, по
делото не е представено известие за доставянето ѝ на въззивника (ищеца).
Следователно трябва да бъдат приложени неблагоприятните последици на тежестта
на доказване и да се приеме, че въззивникът (ищецът) не е бил уведомен за
поканата за ползване на общата вещ. При това положение и след 23. 02. 2016 г.
продължава да е налице лишаване от ползване, а не нежелание вещта да се ползва.
Страните не спорят относно последния елемент от фактическия състав на чл.
31, ал. 2 ЗС – че въззивникът (ищецът) писмено е поискал да му бъде заплащано
месечно обезщетение в размер на 200 лева, както и че въззиваемата (ответницата)
е получила едностранното волеизявление на 30. 07. 2015 г. Същите обстоятелства
се установяват и от представените по делото писмени доказателства (л. 6 – 7 от
делото на районния съд). Не се изисква в писменото поискване да е изразено
намерение за ползването на общата вещ; достатъчно е да се иска обезщетение (Тълкувателно
решение № 5 от 24.06.2017 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2014 г., ОСГК, във връзка с
Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК),
което безспорно се установява.
При това положение въззивният съд намира, че са установени всички
елементи на правопораждащия правото по чл. 31, ал. 2 ЗС фактически състав.
Размерът на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС трябва да бъде определен
съобразно средната пазарна стойност на наема на 1/2 идеална част от недвижимия
имот за процесния период. Във връзка с това и във връзка с твърденията на
въззиваемата (ответницата) за осъществени подобрения първоинстанционният съд е
допуснал съдебно-техническа експертиза. С експертното заключение по нея, а и
въз основа на показанията на свидетеля П.С.Г. се установява, че в процесния
недвижим имот са били осъществени подобрения, в които въззивникът (ищецът) няма
участие. При това положение и доколкото институтът на чл. 31, ал. 2 ЗС
представлява конкретизация на общата забрана по чл. 59 от Закона за
задълженията и договорите, размерът на обезщетението трябва да се определи
съобразно представения от експертизата вариант на средна пазарна наемна цена на
процесния недвижим имот като необзаведен и без извършени трайни подобрения. В
противен случай въззивникът (ищецът) неоснователно би се обогатил. Съобразно
експертното заключение 1/2 идеална част от средната пазарна наемна цена за
исковия период на процесния недвижим имот като необзаведен и без извършени
трайни подобрения възлиза на 3 850 лева. До този размер въззивният съд
приема предявения иск за основателен, а за разликата до пълния претендиран
размер до 4 000 лева той трябва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Следователно обжалваното решение е частично неправилно. То следва да бъде
отменено в частта, в която предявеният иск е отхвърлен до размера от 3 850
лева; съответно, то трябва да бъде потвърдено в частта, в която предявеният иск
е отхвърлен за разликата от 3 850 лева до пълния претендиран размер от
4 000 лева.
Разноски. С оглед изхода на делото съдът следва да присъди
пропорционално на всяка страна разноските в първоинстанционното и във въззивното
производство. Искът е основателен за 3 850 лева от общо претендираните
4 000 лева, тоест за 96, 25 %.
В първоинстанционното производство ищецът е сторил следните разноски:
държавна такса в размер на 160 лева, депозит за възнаграждение на вещото лице в
размер на 150 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева: общо 810
лева. От общия размер на така сторените разноски в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени 779 лева и 63 стотинки.
Ответницата е сторила следните разноски: депозит за възнаграждение на
вещото лице в размер на 150 лева и адвокатско възнаграждение. От договора за
правна защита и съдействие се установява, че размерът на уговореното адвокатско
възнаграждение е 400 лева, но същият документ удостоверява заплащането на 200
лева. При това положение сторените от ответницата разноски в
първоинстанционното производство възлизат общо на 350 лева. В нейна полза
следва да бъдат присъдени 13 лева и 13 стотинки от тях.
Във въззивното производство въззивникът е сторил следните разноски:
държавна такса в размер на 80 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 400
лева: общо 480 лева. От общия размер на така сторените разноски в негова полза
следва да бъдат присъдени 462 лева.
Въззиваемата е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство. По въззивното дело обаче няма данни за възникването на
подобно задължение, нито за реалното му изпълнение. Няма и данни за други
разноски. Поради тази причина разноски в полза на въззиваемата за въззивното
производство не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение №
16780, постановено на 21. 01. 2019 г. от Софийския районен съд, 47-и състав, по
гр. д. № 36113 по описа на Софийския районен съд за 2017 г., в частта, в която предявеният от С.П.Г.
с ЕГН **********, съдебен адрес ***, срещу М.Н.Ч., адрес ***, ж. к. „О.”, ул. „********иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността за заплащане на сумата от
4 000 лева, представляваща общ размер на обезщетение за лишаване от
ползване на 1/2 идеална част от апартамент № 28, находящ се в град София, ж. к.
„О.“, ул. „********бл********, състоящ се от две стаи, кухненски бокс и сервизни
помещения, с площ от 106, 60 кв. м., заедно с избено помещение от 2, 87 кв. м.,
е отхвърлен до размера от 3 850
лева, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА на основание
чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността М.Н.Ч., адрес ***, ж. к. „О.”, ул. „********съдебен адрес ***,
да заплати в полза на С.П.Г. с ЕГН **********, съдебен адрес ***, сумата от 3 850 (три хиляди осемстотин и
петдесет) лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/2
идеална част от апартамент № 28, находящ се в град София, ж. к. „О.“, ул. „********бл********,
състоящ се от две стаи, кухненски бокс и сервизни помещения, с площ от 106, 60
кв. м., заедно с избено помещение от 2, 87 кв. м., за периода от 06. 08. 2015
г. до 02. 06. 2017 г., ведно със законовата лихва от деня на предявяването на
иска – 22. 05. 2017 г., до датата на погасяване на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА решение №
16780, постановено на 21. 01. 2019 г. от Софийския районен съд, 47-и състав, по
гр. д. № 36113 по описа на Софийския районен съд за 2017 г., в частта, в която предявеният от С.П.Г.
с ЕГН **********, съдебен адрес ***, срещу М.Н.Ч., адрес ***, ж. к. „О.”, ул. „********иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността за заплащане на сумата от
4 000 лева, представляваща общ размер на обезщетение за лишаване от
ползване на 1/2 идеална част от апартамент № 28, находящ се в град София, ж. к.
„О.“, ул. „********бл********, състоящ се от две стаи, кухненски бокс и сервизни
помещения, с площ от 106, 60 кв. м., заедно с избено помещение от 2, 87 кв. м.,
е отхвърлен за разликата от
3 850 лева до пълния претендиран размер от 4 000 лева.
ОТМЕНЯВА решение №
16780, постановено на 21. 01. 2019 г. от Софийския районен съд, 47-и състав, по
гр. д. № 36113 по описа на Софийския районен съд за 2017 г. в частта за
разноските, в която С.П.Г. е осъден да заплати на М.Н.Ч. на основание чл. 78,
ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс направените по делото разноски за
разликата от 13 лева и 13 стотинки до 550 лева, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 78, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс С.П.Г. да заплати в полза на М.Н.Ч.
сумата от 13 (тринадесет) лева и 13
(тринадесет) стотинки – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 78, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс М.Н.Ч. да заплати в полза на С.П.Г.
сумата от 779 (седемстотин седемдесет и
девет) лева и 63 (шестдесет и три) стотинки – разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА въз основа на
чл. 78, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс М.Н.Ч. да заплати в полза на С.П.Г.
сумата от 462 (четиристотин шестдесет и
два) лева – разноски във въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.