Решение по дело №1224/2014 на Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

гр. С., 05.08.2025 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

П.СКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, 2 състав, в открито заседание на  седми март, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИСЛАВ ГЕОРГИЕВ

                                                              ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА М.ИЕВА

                                                                                        ХРИСТО СИМИТЧИЕВ

 

при  секретаря АННА СТОЯНОВА, като разгледа докладваното от съдията М.иева въззивно гражданско дело №1224 / 2014 г. по описа на ПАС, и за да се произнесе, взе предвид СЛЕДНОТО:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх.№95/08.07.2014 г., подадена от М.и. ***, представлявано от Г В. ... М А Х, чрез адвокат К.Р., против Решение №132/16.06.2014 г. по гр.д.№3/2013 г. на Окръжен съд – К., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателя М.и. против Б. д., ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС, във връзка с §5 от ПЗР на Закона за изповеданията, във вр. с чл.2, ал.2, във вр. чл.3, ал.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, с който се иска да бъде признато за установено по отношение на Република България, че Мюсюлманското изповедание е собственик на Поземления имот с идентификатор *********** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.К., одобрени със Заповед № *******************г. на ИД на АГКК- С., със стар идентификатор №1245, с площ от 10 710 кв.м.,  както и на намиращата се в поземления имот масивна триетажна сграда с идентификатор ***********.1, със застроена площ от 945 кв.м., при съседи на поземления имот: ПИ 40909.108.22, ПИ 40909.108.28, ПИ 40909.108.23, ПИ 40909.108.27, ПИ 40909.108.26 и ПИ 40909.108.25, с адрес на поземления имот: гр. К., ул.“Р. №****, представляващ по настоящем Р.И.М.– гр. К., и осъждане на ответника Република България да предаде на Мюсюлманското изповедание владението върху този имот. Релевирани са оплаквания за неправилност, поради нарушения на съществени процесуални правила, необоснованост и незаконосъобразност. Противно на приетото от съда, идентичността на процесния имот с описания по приложения нотариален акт, е установена по делото – ирелевантно е, че имотът е описан като нива, при влязъл в сила регулационен план; показанията на разпитаните свидетели не си противоречат, тъй като те се отнасят за различни периоди от време, през които е естествено да настъпи промяна във функцията на част от съседните имоти; без значение е посочването на различни площи в документите по делото; ирелевантно е, че за процесната сграда не са открити строителни книжа; ирелевантно за настъпването на реституцията е, че сградата не е била ползвана за духовно училище, а за светско малцинствено такова. Неправилен е изводът, че *****мюсюлманска вероизповедна община е престанала да съществува през 1949 г., като при това същата нямала юридически правоприемник – налице е различие в правния режим на вероизповеданието според нормативните актове, уреждащи статута му преди 1950 година, и режима, уреден от Закона за изповеданията от 1950 г., но дори да се приеме, че   *****мюсюлманска вероизповедна община е престанала да съществува, то неин правоприемник е самото изповедание; въпросът за това правоприемство не може да бъде подлаган на оспорване в настоящото производство, докато регистърното решение, което установява това, не бъде отменено в тази част. Необоснован е изводът, че процесната сграда не съществува до размерите, в които е одържавена, тъй като се касае за изцяло нов обект, който е преизграден – нов би бил обект, който е бил изцяло разрушен и изграден отново, а в случая са подменяни елементи  /дограми, инсталации, керемиди/. Невярно е твърдението на съда, че за процесната сграда нито един от плановете на гр. К. не отрежда терен – от експертизата на в.л.Д. и от приложените към същата скици се установява обратното, а липсата на отреждане на парцел в регулационния план, е ирелевантно. Необоснован е изводът, че към момента на настъпване на реституционното действие, имотът е имал статут на публична държавна собственост – статутът на музей възниква въз основа на решение на компетентен орган по определен ред, установен в Закона за паметниците на културата и музеите и Закона за културното наследство, които процедури няма данни да са проведени. В първоинстанционното производство съдът е допуснал процесуални нарушения при събирането на доказателства -  при настъпила за страната преклузия, служебно е  назначена КСТЕ за изследване на обстоятелства, които страната не е твърдяла, нито са били въведени в спорния предмет чрез доклада по чл.146 от ГПК; не са обсъдени част от доводите на ищеца, свързани с режима на възникване на вероизповедните общини, за необходимите административни процедури за учредяването на статут на музей, за правните последици от извършването на подобрения в имота; сочат се  непълноти в доклада на съда. Като резултат от нарушенията на съдопроизводствените правила и необоснованите фактически и правни изводи, съдът е приложил неправилно материалния закон - §5, ал.1 и ал.2 от ЗВ във връзка с чл.3, ал.2 и чл.2 , ал.2 от ЗВСВОНИ. Настоява се за отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен. Релевирано е оплакване за неправилно определяне на разноските, присъдени в полза на ответника за юрисконсултско възнаграждение, като не е съобразена приложимата редакция на Наредба №1/09.07.2004 г., както и определянето е направено на базата на данъчната оценка, е не на базата на ¼ от нея, като се иска намаляването му, в случай на потвърждаване на обжалваното решение.

          Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, във вр. чл.62, ал.2 от ГПК, от процесуално легитимирана и надлежно представлявана страна с правен интерес, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и редовна, и подлежи на разглеждане.

          Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№3219/08.10.2014 г., подаден от Б. Н.- О у на *********гр. К., в качеството на пълномощник на Министъра на регионалното развитие, надлежно упълномощен с пълномощно на л.260 от гр.д.№3/2013 г. на КОС. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба. Ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърдяното от него право на собственост върху недвижимите имоти – предмет на спора, както и че те се владеят от Държавата без правно основание. Нотариалният акт №*********г. на К.йския мирови съдия, от който черпи правата си, не установява по несъмнен начин правото му на собственост върху имота с настоящ идентификатор ***********.1 по КККР на гр. К., а респективно – и върху сградата, понастоящем функционираща като Регионален исторически музей, за която се претендира, че е придобита по приращение с построяването и в собствения на ищеца поземлен имот. Идентичността на поземления имот, описан в нотариалния акт, със съществуващия сега имот, се опровергава от заключението на СТЕ, която установява, че към момента на съставянето на НА №*****г. в гр. К. е бил действащ регулационен план от 1921 година, по който сега съществуващият имот е бил вече урегулиран като УПИ VIII, от кв.62-63, и вече е бил в строителните граници на гр. К., което обосновава извод, че описаната нива в НА №10 /1922 г., съставен през м.септември, 1922 г. е земеделски имот, който е различен от сега съществуващия поземлен имот, който се претендира. Не се установява съответно и твърдяното правно основание за придобиване на собствеността върху съществуващата сега сграда по приращение, тъй като не е установено по несъмнен начин правото на собственост на ищеца върху поземления имот. Не се установява и идентичността между претендираната сграда на Р.И.М.в гр. К. и сградата, описана в исковата молба като някогашното „медресе“, построено в имота, придобит от ищеца с НА №*****г. От приетата Комплексна съдебно-техническа и архитектурна експертиза  се установява, че сградата на Р.И.М.– К. от момента на построяването й е претърпяла значителни архитектурни и конструктивни промени. Всички конструктивни промени са извършени от и със средства на държавата, вследствие на което сградата понастоящем във вътрешно-пространствено отношение, от архитектурно-инженерна гледна точка е изменена. Към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията имотът е имал статут на публична държавна собственост, поради което същият не подлежи на възстановяване нито по ЗВСОНИ, нито по друг от реституционните закони. Касае се за имот, построен от Държавата с държавни средства, като правото на собственост на държавата се установява с първоначално съставения Акт №*********г., като в него е записано, че имота се счита за държавен от 1928 г., когато е построена сградата, понастоящем с идентификатор ***********.1 по КККР на гр. К.. Последващият АДС №7770/15.11.1994 г. е съставен поради промяна на предназначението на сградата, която до 1976 г. е изпълнявала функциите на основно училище - ОУ“К и М“, а от 31.10.1977 г., съгласно писмо от НИПК изх.№3408/31.10.1977 г. е обявена за паметник на културата, и след 1976 г. е реконструирана от училище в музей. Последващият АДС №2209/16.12.2008 г. е издаден на основание чл.71, ал.1 от ЗДС. Недоказана и необоснована е претенцията на ищеца за настъпила в негова полза реституция по право, по реда на чл.3, ал.2 във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСОНИИ. Съгласно §5 от ПЗР на ЗВ, в тежест на ищеца е да докаже предпоставките за възстановяване на собствеността по чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, което не е сторено. Наред с това, не подлежат на възстановяване имотите, които имат статута на публична държавна или общинска собственост, което е установено по делото по отношение на процесния имот. Неоснователно е оплакването по отношение на размера на присъденото юрисконсултско възнаграждение, което е определено съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което е претендирано след влизане в сила на изменението, обнародвано в ДВ бр.28 от 28.03.2014 г., поради което законосъобразно е опреден неговия размер.

          При извършване на служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма, и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен родово и местно компетентен съд по допустим иск, предявен от процесуално активно легитимиран и правосубектен ищец, надлежно представляван, и срещу процесуално легитимиран и надлежно представляван ответник, поради което е допустим. По правилността на съдебния акт съдът се произнася по релевираните във въззивната жалба оплаквания, като служебно прилага императивни правни норми. С въззивната жалба спорът изцяло е пренесен пред въззивната инстанция.

          По възражението за липса на активна процесуална легитимация на ищеца да претендира ревандикация на недвижим имот, отчужден от бивш собственик Кмюсюлманска вероизповедна община:

          От представеното Удостоверение от 05.11.2012 г. на СГС, Фирмено отделение, издадено на 05.11.2012 г. /на л.9/ се установява, че на основание чл.18 от Закона за вероизповеданията, и въз основа на посочени в удостоверението решения, вписва в регистъра на вероизповеданията под №1, том 1, по ф.д.№1659/2003 г. религиозна институция с наименование „М.И.“, с ЕФН **********, със седалище и адрес на управление:***. Устав на Мюсюлманското изповедание, приет от ИНМК на 12.02.2011 г. Ръководни органи на *********са, както следва: *********, Висш мюсюлмански съвет – централен колективен ръководен орган, с посочен в удостоверението членски състав, като Представляващ *********е **************. Посочената регистрация установява, че ищецът притежава правосубектност като юридическо лице на основание чл.15, ал.1 от Закона за вероизповеданията. Доколкото в исковата молба се твърди, че е правоприемник на *****мюсюлманска вероизповедна община, в качеството й на бивш собственик на процесните имоти, от който същите са отчуждени, и настъпила в патримониума му реституция по силата на закона,  ищецът се явява активно процесуално легитимиран да предяви иска за ревандикация на процесните имоти. Дали действително е налице соченото правоприемство, от което ищецът черпи претендираните права, е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на производството.

          По съществото на спора:

          С Искова молба вх.№7/02.01.2013 г., уточнена с Молба вх.№1082/25.02.2013 г. /на л.164 от делото на КОС/ ищецът Мюсюлманско вероизповедание е предявил иск с правно основание чл.108 от ЗС, против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, за ревандикация на недвижим имот, представляващ Поземлен имот с идентификатор *********** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.К., одобрени със Заповед № *******************г. на ИД на АГКК- С., със стар идентификатор №1245, с площ от 10 710 кв.м.,  ВЕДНО с построената в същия поземлен имот масивна триетажна сграда с идентификатор ***********.1, със застроена площ от 945 кв.м., при съседи на поземления имот: ПИ 40909.108.22, ПИ 40909.108.28, ПИ 40909.108.23, ПИ 40909.108.27, ПИ 40909.108.26 и ПИ 40909.108.25, с адрес на поземления имот: гр. К., ул.“Р. №****, представляваща понастоящем Р.И.М.– гр. К.. Активната си материално-правна легитимация за претендираното право на собственост ищецът черпи на основание чл.3, ал.1 от ЗВСОНИ, от качеството си на правоприемник на *****мюсюлманска вероизповедна община, която на 23.09.1922 г. с договор за покупко-продажба, сключен с Нотариален акт №*********, дело №*****г. на К.йския мирови съдия, е закупила една нива в К.йското землище, състояща се от 11(единадесет) дюлюма и 2 (две) лехи, равняващи се на 11,200 дка, съгласно  Закона за мерките и теглилките от 1882 г. Твърди се, че действителната площ на имота била по-голяма, а именно 18 400 м., което обстоятелство се установявало от отразяването на имота в Списък на вакъфските имоти, притежание на *****мюсюлманска вероизповедна община, както и от извлечение от Данъчна книга от 1935 г.-1940 г., издадено от „Държавен архив“ – гр. К., като с посочената площ от общо 18 400 кв.м. имотът през 1950 г. е завзет от Държавата. След завземането му от държавата, дворното място било разделено на два самостоятелни имота, с планирана между тях улица тупик. Единият от имотите се твърди да е идентичен с процесния, който е с площ от 10 710 кв.м. и се владее от Държавата, а другият -  с площ от 8100 кв.м. съставлява понастоящем ПИ с идентификатор 40909.108.25, който е празен терен, и се владее от Община К.. По отношение на този втори имот, със същата искова молба е предявен ревандикационен иск, който с Разпореждане от 15.01.2013 г. по гр.д.№3/2013 г. на КОС е бил отделен за разглеждане в отделно производство.  Твърди се, че в периода 1923 г. до 1928 г. в поземления имот, придобит с Нотариален акт №*********, дело №*****г., е била построена сградата на медресето (духовно училище), представляваща триетажна масивна сграда с подземие, със застроена площ от 944 кв.м., приета от *****мюсюлманска вероизповедна община през 1932 г. Сочи се като придобивно основание за сградата приращение, по смисъла на чл.77 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, действащ към момента на построяването й, тъй като при построяването на сградата собственик на поземления имот е била *****мюсюлманска вероизповедна община, чийто правоприемник ищецът претендира да е. До 1948/1949 година сградата е била използвана от собственика както за турско училище (медресе) и училищно общежитие, така и за настаняване под наем на войскови части от 10-та Дивизионна област,  и на тютюневи търговци. В двора на медресето имало и лозе, което също се давало под наем. Твърди се, че  имотът е бил завзет от Държавата, съгласно Акт за завзет държавен имот №*********г., и от Акт за държавна собственост №7770/15.11.1994 г., съставен от Община К., и понастоящем се владее от ответника. Претендира се, че за описания поземлен имот, и построената в него сграда, е настъпила реституция по силата на закона в патримониума на ищеца, тъй като са налице предпоставките на §5, ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, във връзка със Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, за настъпване на реституция на собствеността в патримониума на собственика й преди одържавяването на имота - процесните имоти са били отнети от собственика без законово основание и не по установения в закона ред – без провеждане на отчуждително производство и без съответно обезщетяване на отчуждения собственик, съществуват реално до размерите, в които са били одържавени, и при релевирани твърдения, че ищецът е правоприемник на  *****мюсюлманска вероизповедна община, която е била собственик на имотите към момента на завземането им от Държавата. Твърди се, че понастоящем поземленият имот и построената в него сграда се владеят от държавата, без да има основание за това, и като се отрича настъпилата реституция, поради което се иска да бъде признато по отношение на ответника, че е собственик на имотите, като собствеността върху тях е възстановена по силата на закона в неговия патримониум, и иска осъждане на ответника да му предаде владението върху процесните  имоти – поземлен имот с идентификатор *********** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.К., одобрени със Заповед № *******************г. на ИД на АГКК- С., със стар идентификатор №1245, с площ от 10 710 кв.м.,  ВЕДНО с построената в същия поземлен имот масивна триетажна сграда с идентификатор ***********.1, със застроена площ от 945 кв.м., с адрес на поземления имот: гр. К., ул.“Р. №****. Ищецът счита, че по отношение на процесните имоти е било приложимо „Съглашение по мюфтийския въпрос“, представляващо §VII от Раздел II от Съглашението за уреждането на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство, подписано на 19.04.1909 г. /по нов стил/ в Цариград от Турското правителство и Българското правителство, обнародвано в ДВ бр.13/1910 г.,  където в изр.2-ро се предвижда: „В случай, че  една вакъфска сграда подлежи на отчуждаване поради належащи причини, то отчуждаването може да стане само след като се определи друго място, имеюще същата стойност, по отношение на местността, гдето е била построена, и след като се заплати стойността на сградата“, т.е. отнемането на сградата и терена на бившето медресе – частно турско училище, като противоречащо на междудържавен правен акт, явяващ се поради това част от вътрешния ред на България, е нищожно и не може да произведе транслативно действие. Наред с това, като основание за настъпване на реституцията на имота на основание ЗВСОНИ се твърди, че отнемането на имота е станало не по предвидения от закона ред, тъй като нито е предоставен имот в замяна, което е било абсолютно задължително според горецитираното съглашение, нито е било изплатено някакво обезщетение, а освен това не е имало и никакво отчуждително производство, като липсва какъвто и да е правен акт за извършване на отчуждаването.  

В срока по чл.131 от ГПК ответникът Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника си О.у.н.О.К. релевира възражения за недопустимост на производството, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца. Оспорва се да е настъпило правоприемство между *****мюсюлманска вероизповедна община, съществувала до 1949 г., и ищеца М.и. тъй като не са изпълнени изискванията на §4 от ПЗР на ЗВ за установяване на такова правоприемство. При условията на евентуалност, в случай че се приеме да е налице активна процесуална легитимация на ищеца, се поддържа неоснователност на предявения иск, поради липса на идентичност на имота, описан в Нотариален акт от 23.09.1922 г. с №*********, дело №*****г. на К.йския мирови съдия, и претендираният от ищеца поземлен имот с идентификатор *********** по КККР на гр.К., както и липса на идентичност по отношение на сградата на Р.И.М.– К., с идентификатор ***********.1 по КККР на гр.К., със сградата, която е била построена в имота за медресе. Липсват основания за настъпване на реституция на имота по ЗВСОНИ, тъй като не е налице хипотеза на отчуждаване без законово основание, или не по установения в закона ред; липсва материална легитимация на ищеца да претендира възстановяването на собствеността в неговия патримониум, тъй като не е правоприемник на  *****мюсюлманска вероизповедна община, от която имотът е бил отчужден. Релевира се и възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност по отношение на недвижимите имоти – предмет на иска, като се претендира давностното владение да е било  осъществявано от 1928 година, до предявяването на иска.

          В срока за становище по доклада, ищецът е оспорил възражението за изтекла придобивна давност в полза на ответника, на основание чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ и ал.4, §5 от ПЗР на ЗВ, които заличават ефектите на изтеклата до влизане в сила на тези закони придобивна давност, а от влизането в сила на тези закони, до предявяването на иска не е изтекъл период, по-дълъг от 10 години.

          Въз основа на събраните по делото доказателства, на основание чл.235, ал.2 от ГПК, съдът намира следното:

          От Писма от Министерски съвет, Дирекция по вероизповеданията, №196/10.07.1996 г./на л.11/ и №395/05.01.1998 г. /на л.12/ се установява, че Мюсюлманското изповедание не е прекратявало своето съществуване като юридическо лице в периода от 1919 г. до настоящия момент. Съгласно уставите от 1919 г. и 1945 г. на мюсюлманското изповедание, най-малката организационна единица на изповеданието са били мюсюлманската верска общност (община) и нейното настоятелство. Съгласно Глава II, а, § 8 от Устав за духовното устройство и управление ***, обн. ДВ, бр.65/26.06.1919 г., мюсюлманската вероизповедна община е била юридическа личност и е притежавала и стопанисвала имотите на джамиите и училищата си /на л.14-гръб от делото/. Според действащият към 1998 г. Устав на мюсюлманското изповедание /на л.69-76/, наследник на тази община се явява мюсюлманското настоятелство. От Удостоверение №02.18-352/07.08.2003г. от Администрация на Министерския съвет /на л.13/ се установява, че религиозната институция М.и. е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода от 26.06.2019 г. до 22.11.1945 г. при действието на Устава на духовното устройство и управление ***, обн. ДВ, бр.65/26.06.1919 г., утвърден с Указ №12 на Цар Борис III, обн. В ДВ бр.63/26.06.1919 г. С Решение от 04.06.2013 г. по ф.д.№1659/2003 г. на Софийски градски съд /на л.271/ Мюсюлманското изповедание е вписано като правоприемник на конкретно изброени мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., в това число и на Мюсюлманската вероизповедна община в гр. К.. Съгласно Устава за духовното устройство и управление ***, одобрен от Министъра на външните работи и изповеданията на 23.11.1945 г. мюсюлманската вероизповедна община запазва статута си на юридическа личност /съгласно §8 от Глава IIа/. Съгласно чл.6 от Закона за изповеданията, обнародван в ДВ бр.48/01.03.1949 г., от момента на утвърждението устава на изповеданието на министъра на външните работи, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност. От този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието. Местните поделения на Мюсюлманското изповедание - Мюсюлманското настоятелство отново придобива статут на юридическо лице, съгласно чл.7 от Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Република България, приет на 19.09.1992 г. и утвърден по реда на чл.6 от Закона за изповеданията /на л.43 от делото/, но след съответна регистрация като юридическо лице. Местното поделение на Мюсюлманското изповедание в гр. К., възниква като юридическо лице по решение на Висшия мюсюлмански съвет от заседание, проведено на 11.12.2009 г. по Протокол №9 /на л.167 от делото/ - Мюсюлманското настоятелство в гр. К., с регистрирането му с Решение №62/08.01.2010 г. по фирмено дело №18/2009 г. на К.йския окръжен съд /на л.169/. Следователно, към момента на влизане в сила на §5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /обн. ДВ бр.120/29.12.2002 г./, местното поделение на Мюсюлманското изповедание в гр. К. -  Мюсюлманското настоятелство – К. не е съществувало като юридическо лице, и реституционният ефект на разпоредбата /при наличие на останалите предпоставки за настъпване на реституция/ следва да е настъпил в имуществото на Мюсюлманското изповедание, което е било правоприемник на бившия собственик Кмюсюлманска вероизповедна община към момента на влизане в сила на §5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /обн. ДВ бр.120/29.12.2002 г. Изложеното обосновава извод за наличие на активна материално-правна легитимация на ищеца да претендира ревандикацията на процесния имот на посочените в исковата молба основания.

          За установяване на оспорената идентичностт на процесния имот с имота – предмет на Нотариален акт №*****г. /на л.148 от делото, с препис на л.398/ по делото са приети от първостепенния съд първоначална Съдебно-техническа експертиза вх.№ 660/17.02.2014 г. /на л. 363/ и допълнителна Съдебно-техническа експертиза вх.№1192/28.03.2014 г. /на л.399/, които установяват кадастралния и регулационния статут на процесния имот по плановете на гр. К. за периода от 1921 г. до предявяването на иска, но не дават ясен отговор на въпроса относно идентичността на имота, описан в Нотариален акт №*****г. като нива, как точно се съотнася към отразените в плановете на гр. К. поземлени имоти, находящи се мястото на сегашния поземлен имот с идентификатор *********** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.К., одобрени със Заповед № *******************г. на ИД на АГКК- С., който се претендира от ищеца. Ето защо, пред въззивната инстанция е допусната и приета нова Съдебно-техническа експертиза вх.№260037/07.03.2024 г. /на л.307-л.333/ от която се установява, че в представения по делото на л.148 в копие, а на л.398 от първоинстанционното дело - в нотариално заверен препис Нотариален акт №10, рег.498, дело №*****г.,  съставен на 23.09.1922 г. от К.йския мирови съдия, е описана нива с площ от 11 /единадесет/ „дюлюма“ и 2 /две/ „лехи“, която площ, съгласно действащият към този момент Закон за мерките и теглилките, в сила от 01.01.1882 г., се приравнява на  11 200 квадратни метра. Имотът е индивидуализиран със своето местонахождение в местността „Х А“ /съобразно изписването на местността в копието от оригинала на документа на л.148/ в К.йското землище, и посочени съседи: „на изток гробища, на запад градината на Х Х.и къщата на фабриканта М., на север път на А. и на юг шосето“. Към този нотариален акт не е запазена скица, на която същият да е визуализиран /такава скица не е описана и в нотариалния акт/. При съставянето му е представен Крепостен акт /тапия/ №26 от месец февруари, 1909 г., легализиран от *****Околийска комисия по проверка правата на собственост върху недвижимите имоти в новите земи на 16. Декември, 1921 г., който също не е запазен. От направена справка в Р.И.М.– гр. К., от книгата „К.“ с автор М М, изд. С., 2000 г., стр.199,  експертизата е установила, че имотите на фабриканта М. са се намирали на ул.“А Б №/същата улица е посочена като граница на имота, за който е съставен Акт №122 за завзет държавен имот от 20.04.1950 г. на л.327 от делото на КОС/, съответстваща на сега съществуващата улица „Г. Ч.“, която е северна граница на процесния имот, съгласно действащия Регулационен план на гр. К. от 1980 г. /видно от скица №6 към експертизата. Забележка: приложената по делото скица към експертизата, приложена на л.324, е отпечатана в дребен мащаб и с лошо качество, но в приложените от вещото лице електронни файлове на диск, представен от вещото лице като приложение към експертизата, копия от който са връчени и на страните по делото, тази и останалите скици на вещото лице са с отлично качество, като електронните файлове позволяват увеличаване на изображението, при което детайлите, отразени на скиците са ясно видими/. Посочената улица е отразена като северна граница на процесния имот и на Комбинираната скица, изготвена от първоначалната СТЕ на л.366 от делото, както и на скиците към ДСТЕ на л.407-л.4011 и л.413. Градината на Х Х.е била на юг и югоизток от имотите на М.. На изток описаната в нотариалния акт нива е била в края на очертанията на град К. /видно от топографските планшети – Приложение №9 и №10 към експертизата/ и е граничела със стари гробища, на север е граничела с път на А. и на юг с шосето. Макар експертизата да не може да определи с абсолютна точност границите на описания имот в Нотариален акт №*****г., вероятните му граници са визуализирани на Приложение №2 към експертизата, със защриховка в жълт цвят, на л.320 от въззивното дело. Защрихованата част е с площ от 11 400 кв.м., като 9 200 кв.м. от нея попадат в площта на процесния ПИ с идентификатор ***********. По одобрения през 1921 г. регулационен план на гр. К. е формиран парцел VIII, с отреждане „За турска гимназия“, от квартал 62-63, в който е разположена по-голямата част от имота, описан в Нотариален акт №10, рег.498, дело №*****г. В следващия регулационен план на гр. К. от 1956 г. процесният имот папада в квартал 34, в който е нанесена сграда Турско единно училище, за която не е отреден отделен парцел. По действащия и сега регулационен план на гр. К. за процесния имот е отреден УПИ VI с отреждане „За музей“, от кв. 50. При анализа на топографския планшет на гр. К. от 1935 година, аерофотоснимките от 1963 г., 1974 г., 1987 г. и 2020 г. се констатира, че контурите на сградата на сегашния исторически музей са едни и същи. Това обосновава извода на експертизата, че между сградата на някогашното медресе, и сега съществуващата сграда на Р.И.М.- К. съществува идентичност по отношение на контурите, а след завършване на грубия строеж на сградата след 1928 г. тази експертиза приема, че е налице идентичност и по отношение на обема и етажността. От анализа и дешифрирането на аерофотоснимките от 1963, 1974, 1987 и 2020 г., и предоставените архивни снимки на сградата от 1926 г. и след 1928 г. /Приложение №11 към експертизата, на л.330-331/, се констатира, че няма цялостно разрушаване на сградата на бившето медресе след 1950 г. Извършени са мащабни строително-монтажни работи за адаптиране на сградата за Р.И.М.– гр. К., чийто вид и обем, според вещото лице, са от компетентността на строителен инженер.

          Съдът намира тази експертиза за компетентно изготвена, обоснована с технически анализ на множество обективни данни от съхранени писмени документи, аерофотоснимки, картни материали, поради което съдът кредитира изводите на експертизата. Те се подкрепят и от заключенията на приетите пред първостепенния съд технически експертизи – СТЕ с вх.№660/17.02.2014 г./на л.363-366/ и ДСТЕ вх.№1192/28.03.2014 г. /на л.399- л.413/. Към ДСТЕ вх.№1192/28.03.2014 г. е приложена скица на л.404 от делото на КОС, от 27.04.1922 г., представляваща Извадка от регулационния план на гр. К., на която са отразени имоти с номера 49, 55 и 56, в квартали 62 и 63 от  регулационния план от 1921 г. Отразената в тази скица ситуация съответства и на Скица – Приложение №4 на л.322 към заключението на СТЕ вх.№260037/07.03.2024 г., приета от въззивния съд. От посочените скици ясно се вижда, че на западната граница на имота по регулационния план от 1921 г., установен като идентичен с процесния,  е налице отразена сграда в северната част, с лице към същата улица, която е северна граница и на процесния имот /съответстваща на описаната в нотариалния акт граница „.. на запад…къщата на фабриканта М.…“, която се установява от експертизата, че е била с адрес ул.“А. Б./, а южно от нея са нанесени топографски знаци за градина /съответстваща на описаната в нотариалния акт граница: „…на запад градината на Х Х…“/, северно и южно от имота са налице отразени стари пътища /съответстващи на описаните в нотариалния акт граници: „на север път на А. и на юг шосето“/. Във връзка с източната граница на имота, по делото са налице данни за наличие на гробища в непосредствена близост до сградата на медресето в показанията на свидетелите Л. Х.и св.Ф. М., разпитани в о.с.з. на 25.02.2014 г. /протокол на л.371 – л.372 от делото на КОС/ - „Където е построено медресето, там е било гробище. Не знам дали е било турско или българско. Медресето оставаше малко извън града. Там бяха ниви, имаше градини и нямаше други строежи“ /св.Х чиито показания се отнасят за периода от 1934-1938 г./ и „Около медресето имаше двор, а оградата я строяха тогава, и когато е строиха, ние се страхувахме, защото излизаха кости, тъй като е имало гробище на това място преди строежа на медресето. Гробището е било мюсюлманско, но тогава вече не се погребваше там. Училището тогава беше на края на града. От долната страна на училището помня, че имаше лозе…“ /от показанията на св. М, относими към периода от 1946-1950 г./.  Изводът за идентичност на имота, описан в Нотариален акт №10 / 1922 г., от който ищецът сочи, че праводателят му черпи правата си, с процесния недвижим имот, който се претендира, се подкрепя и от приобщеното към делото на л.323 писмено доказателство – Писмо до Министерството на външните работи и изповеданията /Дирекция на изповеданията/, в отговор на негово писмо изх.№47617-29-V от 21.11.1947 г., съхранено в Държавен архив, фонд 2 К, инв.опис №1, архивна единица №26. От текста на същото се обосновава извод, че *****вероизповедна община през 1947 г. се е легитимирала като собственик на мястото, на което е построена сградата на медресето,  а по приращение – и на самата сграда на медресето, построено на това място, с Нотариален акт №10 от 23.09.1922 г. /„1.Въз основа писмото на Гл. Мюфтийство за построяване на едно медресе в гр.К. с инициативата на Вероизповедна община в едно събрание на 10.III.1921 г. се учредил един построителен комитет от видни просветни деятели на гр.К. под надзора на К М. По такъв начин е построена зданието с ръководството на стр. комитет. 2. Местото което построена зданието  е собственост на Кърджал. В. община, тъй като общината притежава нотариален акт 10.  23.IX.1921 г.  3. Зданието е построена за Вероизповедна община и потози начин в едно общо сабрание на 11.XII.1932 г. с протоколно решение е предадена на В.община“/. Този документ е само от една страница, с незавършен вид и без подпис на издател, но е надлежно съхранен във фонда на Държавен архив, което е индиция за автентичността на неговото съдържание, макар писмото да не е датирано, да не е подписано, и да е неясен авторът му. Писмо със сходно съдържание, от Председателя на *****вероизповедна община, чрез К.йския околийски мюфтия, до „Почитаемото Министерство на Външните Работи и Вероизповеданията / Дирекция на Изповеданията / С.“,  с изходящ №59/31.XI.1947 г. на *****вероизповедна община /печатът, в който е вписан изходящият номер, е поставен обратно/,  също в отговор на писмо №47617-29-V от 21.11.1947 г., е представено в цялост, приложено към исковата молба, на л.129 от делото на КОС. Макар с лошо качество на копието, в него ясно се чете текста на т.2: „Мястото на което е построена сградата е закупено от *****вероизповедна община от братята М Ч и Хза /100 000/ сто хиляди лева, обаче номиналната стойност е била най малко три пъти по голяма и е отстъпена на тая цена, само защото върху нея ще се построи Медресе. За купеното место мюсюлманската вероизповедна община притежава нотариален акт №10 от 23.IX.1922 г.“  Посоченото писмо носи и печата на Държавен архив, за издаден препис от документ със сигнатура: фонд 2К, инв.опис 1, а.е.26, л.97 и л.98, идентичен със сигнатурата на Държавен архив за архивната единица на писмото на л.323 /за която не са посочени листове/. Посоченото обосновава извод, че документът на л.323 вероятно е чернова, въз основа на която е изготвен текстът на окончателният документ – официалното писмо на л.129, което е изведено с изходящ номер от регистратурата на Квероизповедна община.

          При така събраните по делото доказателства, от анализа им в тяхната съвкупност, съдът намира за установено по несъмнен начин, че придобитият от *****мюсюлманска вероизповедна община недвижим имот, описан в Нотариален акт  от 23.09.1922 г. с №*********, дело №*****г. на К.йския мирови съдия, е идентичен с имота с планоснимачен номер 56, за който е бил отреден парцел VIII – „За турска гимназия“, в кв.62 и 63, по регулационния план от 1921 г. на гр. К.. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че към 23.09.1922 г., когато е сключен договорът за покупко-продажба на имота с Нотариален акт  от 23.09.1922 г. с №*********, дело №*****г. на К.йския мирови съдия, регулационният план от 1921 г. на гр. К. вече е бил одобрен, но имотът в нотариалният акт не е описан с идентификацията му според плана. Това е така, тъй като съгласно действащият в този период чл.35 от Закон за имуществата, собствеността и сервитутите /Обн. в ДВ, бр. 29 от 07.02.1904 г., в сила от 01.09.1904 г.; отм., бр. 92 от 16.11.1951 г./, „Установяването на границите става, съгласно с документите на собствениците, а при нямане на такива, според владението им.“ Посочената разпоредба е изисквала в нотариалният акт за покупко-продажба да бъдат вписани границите на имота, съгласно документа за собственост на праводателя, а не границите на имота, съгласно действащият регулационен план. По тази причина при съставянето на нотариалния акт не е описана като представена на нотариуса скица на имота. Наред с това, съгласно чл. 40 от действащия към 1922 г. Закон за благоустройството на населените места в Царство България /след изменението от ДВ бр.60/1911 г./: „Когато споредъ утвърдена дворищна регулация се придава, къмъ едно дворище съсѣдно мѣсто, стопанинътъ на такова дворище е дълженъ да отчужди придаваемото се къмъ двора му съсѣдно мѣсто, най-късно двѣ години, а въ столицата една година, считано отъ деня, когато е утвърдена регулацията. Слѣдъ изтичането на тоя срокъ заинтересованиятъ съсѣдъ има право да заяви въ кметството, за да го снабди съ изпълнителенъ листъ за стойностьта на мѣстото.“    Ако тези условия не бъдат изпълни, дворищната регулация на може да се приеме за приложена, а отчуждителното й действие – за настъпило /в този смисъл Решение №330/06.07.2010 г. на ВКС – II гр.отд.  по гр.д.№4033 от 2008 г., образувано по описа на  I гр.отд. на ВКС/. Видно от скицата на л.404, към 27.04.1922 г. регулационният план не е бил приложен. Това е така, тъй като съгласно чл.26 от ЗБНМЦБ /в редакцията след изменението от ДВ бр.60/2011 г./ „Като се установи регулацията на отдѣлнить дворища (чл. 20), послѣднить се означавать покрай планоснемачнить имъ номера по редь и съ окончателна административна номерация.“, а на посочената скица липсва окончателна административна номерация на имота по регулационния план, като имотните граници /черните линии/ не съвпадат с дворищно-регулационните линии. Посоченото обосновава извод, че към 23.09.1922 г. регулационният план на гр. К. от 2021 г. е бил одобрен, но в частта му по отношение на поземления имот, описан в Нотариален акт  от 23.09.1922 г. с №*********, дело №*****г. на К.йския мирови съдия, не е бил приложен, тъй като все още не е бил изтекъл 2-годишният срок за прилагането му по чл.40 от ЗБНМЦБ, поради което имотът все още не е бил означен с окончателна административна номерация по плана. Поради липсата на изрична разпоредба, забраняваща сделки с недвижими имоти, за които не са уредени регулационните сметки и регулационният план не е приложен, следва да се приеме, че Нотариален акт  от 23.09.1922 г. с №*********, дело №*****г. на К.йския мирови съдия е валиден, и е произвел вещно-транслативно действие по отношение на собствеността върху отразения в него недвижим имот. Съдът намира за установено от фактическа страна, че 9 200 кв.м. от имота, описан в Нотариален акт №10, рег.498, дело №*****г.  попадат в площта на претендирания от ищеца поземлен имот с идентификатор *********** по КККР на гр.К., целият с площ от 10 709 кв.м., като съотношението на площите на имота по плана от 2021 г. и имота по КККР от 2006 г. е визуализирано на Комбинирана скица – Приложение №2  на л.320 към СТЕ, приета от въззивния съд.

          По отношение идентичността на сградата за медресе, построена в поземления имот, придобит от *****мюсюлманска вероизповедна община с Нотариален акт №10, рег.498, дело №*****г., и съществуващата  понастоящем сграда с идентификатор ***********.1 – Регионален исторически музей, актуван като публична държавна собственост, построена в поземлен имот с идентификатор *********** по КККР на гр.К., от събраните по делото доказателства се установява следното:

          От приетата от въззивния съд Съдебно-техническа експертиза вх.№260037/07.03.2024 г., се установява в т.2 от заключението, че между сградата на някогашното медресе и сега съществуващата сграда на Р.И.М.– К., съществува идентичност по отношение на контурите. От дешифрирането и анализа на аерофотоснимките от 1963 г., 1974 г., 1987 г. и 2020 г.  и предоставените снимки на сградата от 1926 г., и след 1928 г. /Приложение №11 към експертизата/, експертизата установява, че след 1950-та година не се е осъществявало цялостно разрушаване на сградата на бившето медресе, като са осъществени мащабни строително-монтажни работи за адаптиране на сградата за Р.И.М.– К..

          Съдът кредитира изводите на тази експертиза, като ги намира за обосновани от осъществения от вещото лице подробен експертен анализ на картографските данни, данни от аерофотозаснемания на района на процесния имот през различни години, и данни от съхранени архивни фотографии, обективиращи местонахождението и състоянието на имота през различни години от периода. Изводите на експертизата кореспондират и на събраните по делото гласни доказателства, които са непротиворечиви по отношение на идентичността между построеното  медресе в имота на *****мюсюлманска вероизповедна община, и сградата на Р.И.М.– гр. К.. Това се установява от показанията на св. Х роден през 1926 г. /“Бях на осем години, като тръгнах на училище. Не беше напълно завършена сградата на училището. Лявата страна беше построена, а дясната беше празна. Имаше покрив. В дясната страна нямаше прозорци, а в лявата страна имаше построена сграда, където учениците учеха. Беше сграда на три ката…Това беше от лявата страна…От дясната страна имаше бетон, не беше готова. Не знам дали  дясната страна впоследствие е била довършена и от кого…Тази сграда я има и днес в гр.К.…На стаите, които бяха отдясно, подовете не бяха направени. Гълъби имаше вътре в стаите. Там имаше само външни стени и покрив, а вътре нямаше нищо“/, от показанията на св. М, родена през 1939 г. /“От първи до четвърти клас, от 1946 г. до 1950 г., съм учила в медресето…Учебните стаи бяха от лявата страна, като се застане с лице към сградата…Както е сега сградата, така си беше и тогава…Цялата сграда беше такава, каквато си е и сега…Може и да съм влизала в дясната половина на сградата тогава, но нямам спомен.“/, от показанията на св. П. /“От процедурата за изготвянето на историческата справка, която започнахме още през 1994 г., стана видно, че строителството е започнало през 1923 г…Когато Окръжният съвет взема решение да я предостави за музей през 1978 г., тогава се извършва цялостна реконструкция на сградата, която завършва през 1983 г...“/ от показанията на св.К./“От 1984 г. работя в РИМ-К. като уредник…Това, до което аз лично съм достигнала, е, че сградата е известна с името медресе. Построена е през периода от 1923 г. до 1928 г. и след това продължава нейното доизграждане…В сградата е било турското училище…След това моите спомени са, че в тази сграда беше ОУ“Кирил и Методи“.  Дори си спомням, че на купулния етаж на училището се намираше една археологическа експозиция, която като ученичка съм виждала. Говоря за годините преди 1978 г. От 1978 г., това вече са пак документални данни, с решение на Окръжен Народен съвет – К. сградата е предоставена за музей и започва процес на проектиране…Извършена е пълна адаптация на сградата, включително конструктивни сериозни промени, защото до тогава сградата не е имала плочи. Знаете, че тя е многоетажна…Този процес на реконструкция на сградата продължи до 1983 година като строителство.“/.

          Във връзка с възражението на ответника, че реконструкцията на сградата, извършена във връзка с отреждането й за музей, фактически е довело до възникването на нова вещ, различна от някогашното медресе, макар и при запазване на външния вид на медресето, по делото е приета пред първостепенния съд съдебно-техническа и архитектурна експертиза /СТАЕ/ вх.№1518/25.04.2014 г. /на л.424-л.503 от делото на КОС/. Същата, след подробно обследване на съхранените документи във връзка с осъществените СМР по строителството и реконструкцията на сградата, обосновава извод, че сградата, построена през 30-те години, е претърпяла сериозни архитектурни и конструктивни промени – от монолитно изградена полумасивна постройка, същата е реконструирана в масивно изградена сграда. Техническото описани на сградата, съгласно съставения Акт №122 от 20.04.1950 г. е триетажна сграда със застроена площ  от 980 кв.м. Липсват за етапите и степента на завършеност на вътрешните строителни работи за ползване на цялата сграда за нуждите на основно турско училище. С реконструкцията на съществуващата сграда, осъществена в периода от 1979 г. до края на 1982 г.,  са извършени: промяна във вътрешното разпределение на сградата; промяна и изграждане на нови конструктивни части, осигуряващи устойчивост и сигурност на сградата, пробити са нови отвори на врати, съборени са стари и са изградени нови зидове, като конструкцията е оразмерена за много по-високи натоварвания; изпълнени са изцяло нови инженерни инсталации: електро – външни и вътрешни, ВиК – външни и вътрешни, инсталации за отопление и вентилация, инсталации за защита и охрана на музейните експонати; изцяло нови са довършителните работи – настилки, облицовки, почистване на мазилките по каменните стени, окачени тавани; подменени са разрушени и нарушени части от външната каменна зидария, обработени са видими бетонни елементи от фасадата, монтирани и подменени са липсващите и повредени балконски парапети. В периода 30.12.1982 г. – 15.01.1983 г. се прави преглед на строежа и строителната документация, и се въвежда в експлоатация обект: „Преустройство на училище „Кирил и Методи“ в музей“ /Приложение №7 към експертизата, на л.478-487/. В одобрените със Заповед №*******************г. кадастрална карта и кадастрални регистри на гр. К., сградата е отразена с идентификатор ***********.1 със застроена площ от 945 кв.м., на три етажа, построена през 1928 г., с извършено преустройство и реконструкция през 1983 г. При изслушването на експертизата в о.с.з. на 14.05.2014 г. вещите лица допълват, че при последната реконструкция има надстрояване на надзид, над последната таванска плоча, около 50 см., което се вижда добре на последния снимков материал, приложен към експертизата, като покривната конструкция е изцяло нова – направен е изцяло нов купол. По снимковия материал се установява, че сградата и преди е имала купол, но той е преизграден с нова метална конструкция. Външният облик като цяло е запазен, но констукцията на сградата е изцяло подменена. Преди реконструкцията сградата е била триетажна, а сега по новите нормативи тя е четири-етажна, като има един подземен етаж. Подземен етаж е имало и преди реконструкцията, което се установява от обстоятелството, че когато гарнизона взима недовършената сграда под наем, той взима само коридорите на източното крило и две стаи в подземния етаж.

          Във връзка със пора относно идентичността на съществуващата сега сграда на Р.И.М.– гр. К., и построената сграда за медресе в имота, придобит от *****мюсюлманска вероизповедна община с Нотариален акт №10, рег.498, дело №*****г., във въззивното производство е допусната и изготвена и съдебно-техническа строително-инженерна експертиза, изготвена от в.л. С.Ж. с вх.№260005/24.01.2025 г. От същата се установява, че процесната сграда е построена поетапно в периода от 1922 г. до 1930 г. като медресе /турско частно училище/ и е представлявала триетажна масивна сграда с подземие, със застроена площ на същата от 944,90 кв.м., приета през 1932 г. За сградата не са установени налични строителни книжа и документи – разработен проект за мюсюлманско училище, строително разрешение, други строителни книжа за надеждността, сигурността и завършеността на конструкцията на сградата, за захранването на същата с ток и вода. От приложени по делото снимки за периода до 1936 г. се констатира, че сградата не е била напълно завършена, видимо е била изградена с каменна зидария, на три етажа, без фасадни мазилки и видимо без монтирана навсякъде дограма на прозорци. До започване на реконструкцията на сградата по проект: „Преустройство на училище „К и М“ в музей“, изпълнението на който е започнало на 15.09.1979 г. /съгласно план №529/23.08.1979 г. за финансиране на обекта/, сградата е била масивна. Съгласно строителните норми, като такава се определя сграда с външни носещи тухлени стени или от друг строителен материал, с дебелина най-малко една тухла /дебелина над 25 см/ или каменна зидария на варов или глинен разтвор. В конкретния случай сградата е била с носещи външни зидани стени от каменна зидария на варов разтвор с дебелина  от 50 см. до 100 см., с подови конструкции от дървен гредоред. Няма точни данни за състоянието на сградата към 1950 г., нито какви точно ремонти и други дейности са били извършвани в периода от 1950 г. до 1979 г., но такива дейности са били извършвани, тъй като към 1961 г. сградата отново е била ползвана за училище – през 1961 -1962 г. в сградата започва да функционира ОУ“К и М“, което функционира като такова до 1976 година, когато училището се премества в друга сграда. Няма данни за цялостно разрушаване на сградата на бившето „медресе“ и впоследствие за цялостното й изграждане наново. Налице са данни за разрушаване и ново изграждане на елементи от сградата, при запазване на ивичните основи на същата от каменна зидария на разтвор. Има разрушаване на стени от каменна зидария на разтвор на част от носещите фасадни стени и част от вътрешните носещи и преградни стени, изпълнени с каменна зидария с дебелина 50-100 см., на варов разтвор. Не е възможно да се определи обема на напълно разрушените каменни зидове по стени, респективно – на запазените такива. Видимо от огледа на място, фасадите на сградата се очертават на места новите стоманобетонови плочи, в която част е била разрушена в цялост негодната каменна зидария, има и места, където не се виждат тези плочи. Напълно разрушени са: подовите междуетажни дървени гредореди и същите са заменени със стоманобетонови плочи и изпълнени допълнително стоманобетонови пояси, греди и колони, както и частично стоманени колони и греди. По-голямата част от натоварването на плочите се поема от вътрешни стоманобетонови елементи. Напълно съборено е старото вътрешно стълбище на сградата, като същото е заменено с ново стълбище със смесена конструкция – стоманена и стоманобетонова. Напълно разрушена е покривната плоча – дървен гредоред, и същата е заменена със стоманобетонова плоча и изпълнени допълнително стоманобетонови пояси и греди. Напълно разрушена е покривната конструкция – дървена на скатен покрив и купол, като покривната конструкция е изцяло подменена, като е изпълнен нов надзид над 50 см., нова дървена покривна конструкция и нов обем в тавана. Куполът е изпълнен с нова конструкция с дървена обшивка и медна ламарина. Турските керемиди са подменени с нов тип. Увеличен е обема на сградата в посока тавански етаж, като са създадени нови пространства с нови обеми. Съборени са стари преградни и част от носещи зидове и са направени нови зидове, старите увредени и некачествено изпълнени фасадни носещи зидове на сградата са съборени, като след укрепване и направа на подовите стоманобетонови плочи са наново иззидани и възстановени. Премахнати са всички налични към 1950 г. дограми на врати и прозорци, и всички вътрешни инсталации. Изпълнена е изцяло нова конструкция при монтирания нов асансьор. Пробити са нови отвори в част от изпълнените каменни зидове за врати, част от отворите на прозорците са разширени и са оформени сводове в горната им част, като са изпълнени нови стоманобетонови елементи, извършено е подкопаване  с допълнително укрепване на основите на сградата от каменна зидария. Изпълнени са допълнителни стени и пояси от стоманобетон, изпълнени са нови инсталации – водопроводна, канализационна, електро-силова и осветителна, вътрешно телефонни, радиоозвучителни, пожарогасителна, пожароизвестителна, климатична, отоплителна, вентилационна, сигнално-охранителна. Сградата като музей е довършена с допълнителни средства за художествена украса. За преустройството на сградата от училище „К и М“ в музей е следвало да се изпълнят много високи технически и функционални изисквания към самата сграда. Сградата има ново предназначение с нова функция и предмет на ползване. С промяната на предназначението на сградата са създадени нови вътрешни обемно-планировъчни решения със съвременни архитектурно-строителни материали, инсталационни решения, нови решения на конструктивната част, специфична технология за изпълнение на качеството на вложените материали, осигуряващи сигурност и защита на обекта. На базата на тези констатации е обоснован извод, че сградата е претърпяла сериозни архитектурни и конструктивни промени – от монолитно изградена постройка с носещи каменни зидове и дървен гредоред, същата е реконструирана в масивно монолитно изградена сграда със стоманобетонови плочи между етажите. Към настоящия момент състоянието на музейната сграда изцяло удовлетворява изискванията за безопасна експлоатация. За същата има изготвено архитектурно заснемане и изготвен доклад за техническо обследване на съществуващата сграда от 16.12.2014 г. При изслушването на заключението в о.с.з. на 07.03.2025 г. вещото лице пояснява, че голяма част от конструктивните елементи на сградата са подменени, но част от тях са запазени – основите, които са с каменна зидария и част от носещите каменни зидове, но тези запазени елементи са усилвани. Другите конструктивни елементи – плочи, колони, покривна конструкция, греди – са нови, те са стоманенобетонови, изцяло нова е вътрешната стълбищна клетка. Всички инсталации в сградата са изцяло нови. Дограмите също са изцяло нови. От старата сграда са запазени основите, които са с каменна зидария, и са допълнително усилени, както и част от носещите каменни зидове – фасадни и вътрешни. Всичко друго е ново, включително покрива, който е изцяло нов. Сградата е със същата застроена площ, но разгърнатата застроена площ на сградата е увеличена, тъй като има нови използваеми пространства – оформен е нов тавански етаж, като частично е преобразувано съществувалото преди неизползваемо подпокривно пространство, което към момента е по-голямо и се използва за складови нужди.

          Съдът кредитира така изготвеното заключение на експертизата, като го намира за много подробно, конкретно, обосновано, съобразено със събраните по делото писмени доказателства, и подкрепено с конкретно позоваване на относимите към заключението документи. Същото изцяло се подкрепя от приетите по делото съдебно-технически експертизи, и кореспондира на събраните гласни доказателства.

          При установеното от фактическа страна, от правна страна съдът намира, че построената сграда за медресе в имота, придобит от *****мюсюлманска вероизповедна община с Нотариален акт №10, рег.498, дело №*****г., и сега съществуващата сграда и идентификатор ***********.1 не съставляват различни самостоятелни обекти на собственост. Съществуващата сега сграда на Р,  е идентична с построената сграда за медресе през 1928 г. При извършеното преустройство и реконструкция в периода 1979 г. - 1983 г., по отношение на сградата са осъществени мащабни строително-монтажни работи, които са довели до цялостна подмяна на конструкцията на сградата, цялостна промяна на вътрешното й разпределение и изграждане на изцяло ново стълбище, изцяло нов покрив, увеличаване обема на подпокривното пространство и превръщането му в използваем тавански етаж, изграждане на изцяло нови вътрешни и външни инсталации - водопроводна, канализационна, електро-силова и осветителна, вътрешно телефонни, радиоозвучителни, пожарогасителна, пожароизвестителна, климатична, отоплителна, вентилационна, сигнално-охранителна. Променено е функционалното предназначение на сградата – построена за медресе, тя конструктивно и пространствено е била пригодена да осъществява функцията на училище, а при преустрояването й да осъществява функцията на музей,  сградата е претърпяла сериозни архитектурни и конструктивни промени – от монолитно изградена постройка с носещи каменни зидове и дървен гредоред, същата е реконструирана в масивно монолитно изградена сграда със стоманобетонови плочи между етажите, и понастоящем отговаря на много високи технически и функционални изисквания. Създадени са нови вътрешни обемно-планировъчни решения със съвременни архитектурно-строителни материали, инсталационни решения, нови решения на конструктивната част, специфична технология за изпълнение на качеството на вложените материали, осигуряващи сигурност и защита на обекта. Въпреки това, по делото се установява, че сградата не е била изцяло разрушавана - от старата сграда са запазени основите, които са с каменна зидария, които са допълнително усилени, както и част от носещите каменни зидове – фасадни и вътрешни. Сградата е със същата застроена площ, запазен е цялостният й външен архитектурен облик. Следва да се отбележи, че именно това е била и целта на реконструкцията – да бъде реставрирана и съхранена сградата /от Писмо изх.№Д 335/19.03.1979 г. на л.435/, и именно с оглед на обстоятелството, че същата е „запазена във висока степен в автентичен вид“ и с „висока културно-историческа стойност със своята обемно-пространствена композиция, архитектурно-художествен облик и висока степен на съхранена автентичност“ /от Протокол №2/05.03.2004 г. от заседание на Експертния съвет на НИПК, на л.240/, е обявена с решение по т.4 от Протокол от 15.12.2005 г. /на л.241/ от Националния съвет по опазване на паметниците на културата, по предложение на Експертния съвет на Националния институт за паметниците на културата към Министерството на културата, и одобрено със Заповед №РД09-694/27.12.2005 г. на Министъра на културата /на л.347/, за архитектурно-строителен паметник на културата с категория „Национално значение“. Извършените мащабни строително-ремонтни дейности, независимо от количеството вложени средства от държавния бюджет, и съотношението между стойността на сградата в първоначалния й вид, и стойността на сградата след извършване на мащабната й реставрация, придружена с цялостна реконструкция на съществуващите основи и външни стени, изграждането на нова стомано-бетонна носеща конструкция и изграждане на изцяло нов покрив, цялостно ново изграждане на всички вътрешни инсталации, изцяло ново разпределение на вътрешните пространства и изграждане на ново монументално стълбище, имат характер на подобрения. Подобряването на една вещ /недвижим имот/ може да породи облигационни отношения между собственика на вещта и подобрителя, но няма вещноправен ефект. Подобряването на вещта не води до възникването на нова вещ, независимо от количеството вложени материали и стойността на извършените СМР за подобряването на вещта, доколкото не е променено естеството на вещта – същата остава с характеристиката на сграда, със същата застроена площ и контури, на същото място /върху същите основи/, със същия архитектурен външен облик. Установява се, че е увеличена разгърнатата застроена площ на сградата, чрез създаването на нов използваем обем в таванския етаж на сградата /в тази връзка съдът кредитира заключението на приетата пред въззивния съд СТЕ, изготвена от вещото лице – строителен инженер/, но не е налице възникването на нов самостоятелен обект на собственост /отделен етаж, с функционална обособеност на самостоятелен обект на собственост/. В новия обем са развити обслужващи /складови/ помещения, поради което не е налице възникване на нов самостоятелен обект в сградата, който може да бъде нов самостоятелен обект на собственост.  

          При приетата идентичност на съществуващата понастоящем сграда, със сградата за медресе, построена в имота на бившия собственик – Кмюсюлманска вероизповедна община, по делото се установява, че сградата е построена след придобиването на имота от *****мюсюлманска вероизповедна община. При липса на твърдения по делото да е било учредено право на строеж в полза на трето лице, на основание чл.77 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, правото на собственост върху постройката е възникнало в патримониума на собственика на поземления имот, в който същата е построена. Ирелевантно в случая е обстоятелството, дали същата е била построена при спазване на изискванията за осъществяване на строителството, въз основа на надлежно изготвени строителни книжа или без такива. До доказване на противното, съгласно въведената с чл.78 от ЗИСС законова презумпция, „ всичките постройки, посаждания и работи, които са направени отгоре или отдолу на земята, се предполага да са направени от собственика с негови средства и принадлежат нему“. В настоящия случай от ответника са релевирани твърдения, че сградата е била построена с обществени средства и труд на населението, съгласно Закона за трудовата повинност, но не се твърди да е учредено  право на суперфиция в полза на лице, различно от собственика на поземления имот. В тази връзка са показанията на свидетеля П., който твърди сградата да е била построена изцяло с държавни средства, но от последващите му показания става ясно, че същият визира извършените СМР по сградата след 1950 г. В показанията си св.К.твърди, че от своя дядо знае, че при строежа на сградата на медресето най-напред е бил довършен първият етаж, след което дълго време не е строено, а в последствие значителен брой граждани на гр. К. са положили труд в изпълнение на задълженията си по Закона за трудовата повинност, приет от правителството на Александър Стамболийски, като са строили с материали, купувани от гражданската община, от която било гласувано да се отделят средства за строителството на медресето.  Същевременно при разпита на св. Х. същият заявява: „Чувал съм от дядо, че ходжите събират по селата пари за медресе. Освен пари се събираха и кожи от закланите животни. Тези кожи ги продаваха и събираха и други помощи от близките села. Тези пари се събираха за строителството на медресето. Строителния материал го караха с конски каруци. Хората го караха, работеха като бригада. Парите и кожите ги даваха мюсюлманите от района. Моят дядо беше богат човек. Той също е давал пари за медресето. Аз съм чувал, че е давал пари…Така съм чувал от дядо си, че тези средства се събират за построяването на медресето и съм сигурен, че за там са отивали парите…Имаше един мъж на име Ш и той събираше парите, кожите, и той отговаряше…“. Свидетелката М твърди: „Тази сграда е построена с помощта на турците от околията. Моята майка разправяше, че на курбан-байрама, всички кожи са събирани от хората, давали са хората доброволен труд, носели са камъни. На майка ми бабата и дядото са били заможни хора и те са помагали със средства. Аз лично не знам кой точно е построил медресето, била съм малка. Каквото знам е от това, което ми е казвала майка ми, а тя казваше, че с помощта на турците е построено медресето. Построено е, за да учат турските ученици там, за да има училище.“

          Съдът кредитира показанията на св. Х. и св. М, като кореспондиращи на приетото по делото писмено доказателство – Писмо изх.№59/31.11.1947 г. /на л.129/, в което се сочи в т.3 за построяването на медресето с „волни пожервувания от мюсюлманското население от Родопския край“, както и е изискано разрешение от Г мспециално за събиране на курбанските кожи за построяването на медресето, което разрешение било дадено с писмо №1717/08.07.1921 г., и впоследствие е давано ежегодно, докато е траело строителството. С писмо №16/21.05.1922 г. е било поискано разрешение от Министерството /не е посочено кое/ за допълнително събиране на помощи от мюсюлманското население от Момчилградска, Златоградска и Ардинска околия. В бюджетите на вероизповедалната община ежегодно са предвиждани помощи за построяването на медресето, в периода от 1921 г. до 1927 година. В т.6 се сочи, че тъй като медресето се е строяло за вероизповедалната община, комитета по строежа в едно общо събрание на 11.12.1922 г. с протоколно решение е предало зданието на мюсюлманската вероизповедална община и от тази дата тя е заригистрирала в административната градска община зданието, като свой собствен имот. Впоследствие Мюсюлманската вероизповедна община се е погрижила за довършването /от т.11/, като е направен подът и вратите на долния етаж – салоните, и три стаи на едната половина, врати, прозорци и прегради на стаи на 4-ти етаж и други поправки.

          При така събраните по делото доказателства съдът намира да не е надлежно оборена презумпцията на чл.78 от ЗИСС, че постройката, направена върху имота, придобит от *****мюсюлманска вероизповедна община с Нотариален акт №10, рег.498, дело №*****г., е изградена от собственика с негови средства, и с построяването й е станала негова собственост.

          От изложените съображения съдът намира за установено от фактическа и правна страна, че претендираният от ищеца Поземлен имот с идентификатор *********** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.К., одобрени със Заповед № *******************г. на ИД на АГКК- С., със стар идентификатор №1245, с площ от 10 710 кв.м., е частично идентичен с поземления имот, придобит от *****мюсюлманска вероизповедна община с Нотариален акт №10, рег.498, дело №*****г., до размера на площта от 9 200 кв.м. визуализирана на Комбинирана скица – Приложение №2  на л.320 към СТЕ, приета от въззивния съд. Претендираната от ищеца масивна триетажна сграда с идентификатор ***********.1, със застроена площ от 945 кв.м., при съседи на поземления имот: ПИ 40909.108.22, ПИ 40909.108.28, ПИ 40909.108.23, ПИ 40909.108.27, ПИ 40909.108.26 и ПИ 40909.108.25, с адрес на поземления имот: гр. К., ул.“Р. №****, представляващ по настоящем Р.И.М.– гр. К., е идентична със сградата, построена за медресе в периода 1922 г. – 1928 г., придобита с построяването й по приращение от *****мюсюлманска вероизповедна община, като собственик на поземления имот, в който е била построена.

          Съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, че поради цялостното преработване и реконструиране на сградата на медресето в резултат от осъществените строително-ремонтни дейности в периода 1979 г. -1983 г. за приспособяването на сградата за музей, е възникнала нова вещ, върху която правото на собственост е възникнало на самостоятелно основание в патримониума на държавата, като собственик на материалите, вложени в строителството, които преобладават в субстанцията на сега съществуващата сграда, и поради обстоятелството, че извършеното мащабно строителство надхвърля по обем и стойност запазената част от сградата. Наведените възражения сочат на позоваване от страна на ответника на основанията на чл.94, ал.1 и ал.2 от ЗС и чл.95, ал.1 от ЗС. Посочените основания за придобиване на собствеността са оригинерни по своя характер, и са приложими при възникването на нова вещ при наличие на конкуриращи се права на две или повече лица. В конкретния случай между страните няма спор, че към момента на осъществяване на  строително-ремонтни дейности в периода 1979 г. - 1983 г. сградата е била вече отчуждена, и е била държавна собственост. Няма спор между страните, а и се установява от приобщената по делото строителна документация, че извършената реставрация и реконструкция на сградата, са осъществени със средства от държавния бюджет, и от държавна организация /СД“ИСС“-К./ по реда на действащия в същия период Правилник за капиталното строителство. Следователно, както изходната вещ, която е била реставрирана, така и вложените в реставрацията и реконструкцията средства и материали, са били държавна собственост, поради което към момента на извършване на преработването на сградата не е била налице конкуренция на права на различни лица. Възникналата впоследствие конкуренция в резултат от реституционен процес не създава основание за приложимост на разпоредбите на чл.94 и чл.95 от ЗС.

          Във връзка с твърдяното отчуждаване на процесните имоти без законово основание:

          Съдът намира за безспорно между страните, че сградата, построена за медресе, придобита от *****мюсюлманска вероизповедна община с факта на построяването й, е била предназначена за турско училище, и е функционирала като такова в периода след построяването й, до завземането й от държавата, който факт е удостоверен като настъпил с представения по делото Акт №122 от 20.04.1950 г. за завзет държавен имот /на л.327 от делото на КОС/.

От писмо от *****вероизповедна община изх.№29/03.01.1935 г. /на л.313/ се установява, че до началото на 1935 г. част от сградата на медресето е била използвана за отдаване под наем на турски търговец, но същият е известен, че следва да освободи наетия склад, тъй като е нужен за нуждите на учениците. От показанията на св. Х. се установява, че същият е учил в сградата на медресето, в периода от 1934 г. до 1938 г., от първи до четвърти клас. След това продължил да учи в друго училище, защото войниците завзели медресето. Обстоятелството, че през 1939 г. сградата на медресето е била използвана за нуждите на военния гарнизон, се установява и от Протокол от 05.04.1945 г. /на л.315/. В него са налице данни, че с писмо №5856/24.07.1939 г. *****градска община е съобщила на Мюсюлманската вероизповедална община, че за нуждите на интендатството на 10-та пехотна дивизия е била определена източната част на зданието на турското училище /медресето/ срещу определен наем от 12 000 лв. годишно, и е наредила да се предаде помещението на интендантството, което е било сторено на 24.07.1939 г. /видно от Опис №1 на л.110, съставен във връзка с предаването на източната част от сградата на медресето/. От същия протокол се установява, че ползването на сградата от интендантството е продължавало към датата на извеждане на писмото /05.04.1945 г./, като освен източната част на сградата, от есента на 1939 г. фактически са били ползвани и помещенията в западната част на сградата, но дължимите наеми за целия период не са били плащани. От показанията на св. М се установява, че същата е учила в сградата на медресето в периода от 1946 г. до 1950 г., от 1-ви до 4-ти клас. Тези нейни показания се подкрепят от писмо изх.№487/м.декември, 1945 г., от К.йското мюсюлманско настоятелство до Комисаря по разпределението /на л.108/ в което се посочва,  че всички ученици, дошли да получат образование, са били настанени в стаи на медресето, поради което се иска разрешение за закупуване на материали за направата на легла на тези ученици. От съдържанието на черновата на писмото – отговор от м. ноември, 1947 г. /на л.323/ става ясно, че към момента на съставянето му, в него се помещава турското народно училище /от последния ред на писмото/. В окончателният текст на писмото изх.№59/31.11.1947 г. в т.13 се посочва, че учениците от основното училище са преместени в медресето /текстът е в горния край на последната страница от документа на л.131 и частично не се чете, тъй като част от него не е копирана/. Данни за това, че през периода 1945-1946 година медресето е било използвано като училище са налични и в Протокол №7 от 14.08.1950 г. на К.йския градски народен съвет, където в обсъжданията по т.2 от дневния ред /на л.141/ е протоколирано, че след 09.09.1944 година сградата на медресето отново е превърната в турско училище, но поради лошото състояние на сградата, „децата, особено зимно време, са изложени на студ, течения и други неудобства“, поради което се предлага сградата на медресето отново да се предостави на войсковите поделения в града, а тази на училище „Христо Смирненски“, която е нова и отговаря на всички условия за нормална работа, и до момента се ползва от войсковите поделения, да се освободи от тях, и в нея да се настанят турските деца от турското училище.

          От посочените доказателства съдът намира за установено от фактическа и правна страна, че процесната сграда е била построена за медресе, т.е. турско училище, и с построяването си е станала собственост на *****мюсюлманска вероизповедална община. Построяването й е осъществявано поетапно в периода след 1922 г. и до 1934 г. сградата е била покрита с покрив, и части от нея са отдавани под наем на търговци. В началото на 1935 година в сградата е започнала да се осъществява учебна дейност, като до 1939 г., е функционирала като турско начално училище. От  24.07.1939 г. до м. април, 1945 г. сградата е била заета за нуждите на интендантството на 10-та пехотна дивизия.  Към месец декември, 1945 г., сградата на медресето е била освободена от интендантството /видно от писмо №III 3713 от 22.12.1945  на л.111 и Протокол №34 от декември, 1945 г. на л.113/, и в нея отново са настанени ученици /видно от писмо №487/м. декември, 1945 г. на л.112/. От началото на 1946 г. в сградата отново е осъществявана учебна дейност на турско начално училище /от показанията на св. М, писмо на л.129 и писмо на л.323/.

      На 12.10.1946 г. е публикуван в Държавен вестник бр.234 Закон за допълнение на закона за народното просвещение, с параграф единствен: Вместо „Глава VI – педагогически училища“ се поставя  „Глава VI – малцинствени училища“, с членове от чл.154 до чл.164к, с които се урежда статута на малцинствените училища в България, като такива, „предназначени само за ученици от небългарска народност, които са български поданици, принадлежащи към признато от Б. д. инородно малцинство, живеещо в нейните граници.“ Съгласно чл.154, такива училища от всички степени се откриват от общините и държавата, и се издържат по отношение на веществените разходи от съответната община, а по отношение на учителския и административен персонал – от държавата. В чл.160, б.А като такива изрично са визирани турските училища, като се определя кои предмети ще се изучават на турски език, и кои – на български език. Същевременно, съгласно разпоредбата на чл.164е, „Училищните фондове и имоти на съществуващите до влизане в сила на този закон частни малцинствени училища, преминават в общия училищен фонд в положението, в което се намират, а сградите, инвентара и учебните пособия се предават безвъзмездно на общините, за нуждите на съответните малцинствени училища“. Разпоредбата следва да се тълкува във връзка с разпоредбите на Глава Х на Закона за народното просвещение, обн. ДВ бр.49 от 1909 г., където в чл.106 е предвидено задължение за всяка община, която разполага с училищна сграда /“училищна община“/, да основе училищен фонд за подпомагане издръжката на основните училища, който  фонд се образува от приходите на недвижимите имоти и капитали, които притежават училищата; приходите от непокритите недвижими държавни имоти, които  държавата би отпуснала на училището; приходите на обработени земи от мерите или от общинските гори; приходи на пасища, лодки (гемии), каменоломни и други имоти, определени за училищата; глоби, определени по ЗНП; определените от съответните закони данъци, берии, глоби и суми в полза на училищните фондове; частни подаръци и завещания; чалташките земи, определени за училищата; излишъците от училищните бюджети; налози върху неоженените младежи над 30 годишна възраст по 10 лв. годишно. С изменението на закона с ДВ, бр.87/21.07.1921 г. се прибавя забележка към чл.366 /който при изменението става чл.361/, съгласно която мюсюлманските училища имат и свои училищни фондове и имоти, за които се прилагат общите разпоредби на Глава Х – чл.106 и чл.107 от ЗНП(1909 г.). Следователно, със Закона за допълване на Закона за народното просвещение се закриват частните малцинствени училища, в това число и частните турски училища, каквото е било и медресето, функциониращо към *****мюсюлманска вероизповедална община,  и съгласно разпоредбата на чл.164е от Закона за допълнение на Закона за народното просвещение (обн.ДВ бр.234 от 12.10.1946 г.) училищните имоти, както и училищния фонд на частното турско училище, от които е била подпомагана издръжката на училището - в това число и лозето, находящо се в поземления имот, в който е построена сградата на медресето, от което училището е събирало приходи от наем. Съгласно чл.63 от ЗНП (1909 г.) е имало задължително изискване в двора на всяко училище да има градина с минимална площ от 1 дка с разсадник за практическо упражнение на учениците, поради което към този момент лозето към училището е било част от прилежащия към училището имот. Тези имоти /поземлен имот с лозе върху част от площта му/ са преминали в общия училищен фонд на *****градска община, а сградата на училището е следвало да бъде предадена безвъзмездно на общината, за нуждите на съответното малцинствено държавно или общинско училище, което съобразно чл.154 от ЗДЗНП се открива за нуждите на турското население. Следователно, по силата на разпоредбата на чл.164е от Закона за допълнение на Закона за народното просвещение, обн.ДВ бр.234/12.10.1946 г., поземленият имот, собственост на *****мюсюлманска вероизповедна община, придобит с договор за покупко-продажба от 23.09.1922 г. с Нотариален акт №*********, дело №*****г. на К.йския мирови съдия, за който  по регулационния план на гр. К. от 1921 г. е отреден парцел VIII-56 от кв.62-63, с отреждане „За турска гимназия“, е преминал в общия училищен фонд, съществуващ към *****градска община, а сградата на медресето е следвало да бъде безвъзмездно предадена на общината, за нуждите на малцинственото турско училище, което по делото се установява, че е било открито от общината за нуждите на турското население. Посочената законова разпоредба е с вещен ефект по отношение на правото на собственост, като същото от патримониума на принципала на частното училище, който към този момент е била *****мюсюлманска вероизповедна община, е преминала в патримониума на местната Кградска община, част от чието имущество е общия училищен фонд, на основание чл.106 от Закона за народното просвещение от 1909 г. Настъпило е безвъзмездно отчуждаване на собствеността, принадлежаща на частното турско малцинствено училище, по силата на закона, а именно - чл.164е от Закона за допълнение на Закона за народното просвещение, в полза на *****градска община. В същия закон не е предвидено провеждане на отчуждително производство, както и обезщетяване на отчуждения собственик на училищните имоти, а напротив – изрично е предвидено преминаване на имуществото автоматично по силата на закона в патримониума на общината, и безвъзмездния характер на правоприемството. Година по-късно, по силата на Конституцията на Народна република България /Обн. - ДВ, бр. 284 от 06.12.1947 г. /, общината губи своята правосубектност и възможността да притежава имущество. Притежаваното от нея имущество преминава в патримониума на Държавата, по силата на чл.2 от Закона за държавните имоти /Утвърден с Указ № 1772 от 7.12.1948 г., Обн. - ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г./. Това правоприемство настъпва след отчуждаването, и то касае транслирането на собствеността от патримониума на общината – в патримониума на Държавата, което също става по силата на закона, и само се удостоверява чрез съставянето на актове за завзетите държавни имоти. Едва по-късно, с влизане в сила на Закона за изповеданията, обн. ДВ бр.48/01.03.1949 г., с чл.21 на изповеданията се забранява да откриват болници, сиропиталища и други подобни заведения, а заварените от закона такива заведения на изповеданията преминават под управлението на Министерството на народното здраве или на Министерството на труда и социалните грижи, а движимите и недвижимите им имущества стават държавна собственост. Предвидено е на собствениците на тези имущества да се дава справедливо обезщетение, чийто размер се определя от комисия, сформирана по определен в същата разпоредба ред, и чийто решения подлежат на обжалване. Видно от разпоредбата, в нея не са посочени изрично учебни заведения, а Министерството на народното просвещение не е посочено сред министерствата, под чието управление преминават имуществата. Това е така, именно поради вече настъпилото закриване на частните малцинствени учебни заведения, по силата на предходния Закон за допълнение на Закона за народното просвещение, настъпило през 1947 г. и преминаването на имуществата на училищата по определен него ред. В този закон само изрично е прогласено в чл.20,ал.2 от ЗИ, че възпитанието и организирането на децата и младежта се извършва под собствените грижи на държавата и се намира извън кръга на дейност на изповеданията и техните свещенослужители.

          В подкрепа на изводите за осъществено отчуждаване на процесните имоти са наличните по делото писмени доказателства: Писмо изх.№17/08.04.1947 г. до Кмета на *****градска община /на л.120/, Писмо вх.№18/18.02.1947 г.  от Кмета на *****градска община до Околийския училищен инспектор /на л.125/, Писмо вх.№100/18.10.1947 г. от Околийския училищен инспектор до Кмета на гр. К. /на л.121/. В последното се нарежда общините да приема от съответните частни турски училищни настоятелства всички движими и недвижими имущества, включително и наличните суми от касиерите. След извършването на предаването и приемането, частните турски училищни настоятелства престават да функционират. Всички разходи, извършени след получаването на писмото от частните турски училищни настоятелства се обявяват за незаконни. Препис от същото писмо с изх.№236/16.10.1947 г. е връчен на Частното турско училищно настоятелство /на л.127/. От писмо изх.№129а от 24.10.1947 г.  до Началника на Труда в гр. К. /на л.128/ се прави запитване относно уреждането на правата на уволнените бивши служители в закритото частно турско училище – писар, счетоводител, и двама прислужници.  От съставения Акт №122 от 20.04.1950 г. /на л.327/ се установява, че към датата на съставянето му имота вече е завзет от държавата – както сградата на турското основно училище със застроена площ 980 кв.м., така и незастроената площ от 9000 кв.м.  Видно от Протокол №7 от 14.08.1950 година на К.йския градски народен съвет, към тази дата владението върху бившия имот на *****мюсюлманска вероизповедна община вече е било предадено на Градския народен съвет, и той е взел решение относно начина на ползването на сградата /по т.2 от дневния ред/, като е извел от сградата турското училище и го е преместил в друга сграда, а сградата на медресето е предоставена за ползване на войсковите поделения в града.

          Следва да бъде обсъдено и релевираното от ищеца под формата на реплика в исковата молба, че осъщественото отчуждаване на имота противоречи на нормативен акт от по-висок ранг, а именно -  приложимо „Съглашение по мюфтийския въпрос“, представляващо изр.2-ро на §VII, от Раздел II от Съглашението за уреждането на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство, подписано на 19.04.1909 г. /по нов стил/ в Цариград от Турското правителство и Българското правителство, обнародвано в ДВ бр.13/1910 г. /където е предвидена възможност за отчуждаване на вакъфска сграда само след като се определи друго място за сграда, равнопоставено по местонахождение, и след заплащане на собствеността върху сградата/, поради което не е породило правни последици. Възражението е неоснователно, поради следните съображения:

          При извършването на семантичен, логически и исторически анализ на текста на разпоредбата на §VII, от Раздел II от международния договор Съглашението за уреждането на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство, подписан на 19.04.1909 г. /по нов стил/ в Цариград от Турското правителство и Българското правителство, обн. в ДВ бр.13/1910 г.: „Ще се бди за доброто съхранение на недвижимите вакъфски имоти, находящи се в България.“ се обосновава извод, че разпоредбата урежда съдбата на вече съществуващи имоти /“за доброто съхранение...на имоти, находящи се…“, които едновременно притежават характеристиките на „недвижими“ и на „вакъфски“, и по своето местонахождение същите попадат на територия, която е под суверенитета на Б. д..

При осъществяване на историческо тълкуване на разпоредбата, съдът взема предвид, че с подписването на Берлинския договор от Великите сили през м. юли, 1978 г., гр. К. остава в пределите на Османската империя, в Източна Румелия, като придобива самостоятелен статут едва след присъединяването на Източна Румелия към Княжество България на 06.09.1885 г. и обявяването на политическата независимост на България от Османската империя на 22.09.1908 г. Независимото Царство България е признато от Великите сила през 1909 г. След тези политически актове, относно статута на физическите и юридическите лица и изповеданията, както и относно собствеността върху недвижимите имоти на територията на гр.К., се прилагат законите на Царство България. Посоченото преминаване на недвижимостите, които са били собственост на Мюсюлманското изповедание, с вече учреден статут на „вакъфи“ според действащото на територията на Турската империя шериатско право, преминавайки под юрисдикцията на Б. д., е породило необходимост от защита и уреждане на статута на тези вече възникнали по чуждото право специфични имуществени права в патримониума на Мюсюлманското изповедание. От текста на  §168 от Устава за духовното устройство и управление ***, утвърден с Указ № 12 на Цар Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919 г.: „Вакъфите, които сега се управляват от мютевелии, според учредителните им актове „вакъфнаме“, се отнемат от ръцете на последните и се управляват, съгласно условията на вакъфнаметата, от настоятелствата, а на мютевелиите настоятелството плаща предвиденото във вакъфнамето възнаграждение, като им се предоставя само правото на обикновен надзор върху тия вакъфи.“ се обосновава извод, че „вакъфите“ възникват по силата на нарочен и специфичен учредителен акт „вакъфнаме“, в който се урежда статутът им, и правилата за тяхното управление. Съгласно в §173, „Всички юридически сделки с вакъфите, като прехвърляне, придобиване, преминаване по наследство, наемане, замяна и пр., предвидени в наредбите за вакъфите в шерията и минали по установения ред, през отдела за вакъфите при главното мюфтийство, стават с предварително разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията, и влизат в сила, след като бъдат утвърдени от същото министерство“ /на л.31-32 от делото/. В посочената разпоредба относно реда за извършване на сделките с вакъфи, се извършва препращане към нормативната уредба по шерията, като към фактическия състав за сключването на разпоредителните сделки с вакъфи, уреден в наредбите по шерията, се добавят кумулативно като условия за валидност на сделките два административни акта – предварително разрешение за извършване на сделката от Министерството на външните работи и изповеданията, и последващо утвърждаване от същото министерство. Въз основа на съвкупния анализ на посочените исторически факти и правни норми, се обосновава извод, че статутът на имота, като „вакъф“, възниква съобразно шериатското право, действащо на територията на Турция до момента на признаването на суверенитета на Царство България по отношение на територията на бившата Източна Румелия, в това число и на територията на гр. К.. Този статут, съобразно шериатското право е възниквал  с нарочен учредителен акт /“вакъфнаме“/, по силата на който се определя и начина, по който имота следва да бъде управляван. Този вид собственост няма аналог в българското право, поради което и реда за осъществяване на сделките с нея, съгласно Устава от 1919 г., се урежда чрез препратка към шериатското право. Такъв особен статут по отношение на недвижимите имоти не би могъл да възникне по отношение на имот, находящ се на територията на Царство България, и придобит от Мюсюлманското изповедание впоследствие - през 1922 г., съобразно българските закони. Изискването, заложено в §173 от Устава за духовното устройство и управление ***, утвърден с Указ № 12 на Цар Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919 г.,  за спазване на особения ред за предварително одобряване на сделките с вакъфи от отдела за вакъфите при главното мюфтийство по наредбите за вакъфите по шериата, има характер на вътрешноорганизационно изискване за спазване на определен вътрешен ред, което няма действие по отношение на валидността на последващи сделки за придобиване на недвижими имоти, находящи се на територията на България, и сключени при действието на българското право. По отношение на такива имоти не се учредява статут на „вакъф“ по смисъла на шериатското право. Такъв статут не може да възникне и по силата на действието на Устава на Мюсюлманското изповедание, което има действието на вътрешноустройствен акт, и не може да противоречи на българските закони /съгласно чл.5 от Закона за изповеданията/. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че по делото няма данни за конкретните имоти да е бил спазен от самото М.и. и от *****мюсюлманска вероизповедна община така установения ред за вакъфите при сключване на договора за покупко-продажба от 23.09.1922 г. с Нотариален акт №*********, дело №*****г. на К.йския мирови съдия, както и за последващото отдаване под наем на части от процесните имоти на различни търговци. По тези съображения няма основание да се приеме, че разпоредбата на §VII, от Раздел II от международния договор Съглашението за уреждането на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство, подписан на 19.04.1909 г. /по нов стил/ в Цариград от Турското правителство и Българското правителство, обн. в ДВ бр.13/1910 г., разпростира действието си и върху придобитите впоследствие недвижими имущества на Мюсюлманското изповедание, като установява специфични привилегировани условия при отчуждаването им.

          Посоченото обосновава извод, че процесният имот е бил отчужден на законово основание – чл.164е от Закона за допълване на Закона за народното просвещение, обнародван в ДВ бр.234 от 12.10.1946 г., и по установения в същия закон ред. Последиците от това отчуждаване са останали извън обхвата на реституционните закони, като посоченият закон не е включен в обхвата на разпоредбата на §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ.

          По изложените съображения, не е налице претендираното от ищеца правно основание по §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във връзка с чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ за възстановяване в патримониума му на собствеността върху процесните имоти – поземлен имот и сграда, които съдът прие за идентични с отчуждените  от *****мюсюлманска вероизповедна община, поради което предявените искове са неоснователни, и следва да се отхвърлят.

Като е достигнал до същите крайни изводи, първостепенният съд е постановил правилен като резултат съдебен акт, който следва да се потвърди.

          При този изход от спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, в полза на ответника следва да бъдат присъдени направените разноски за въззивното производство. В последното съдебно заседание по делото процесуалният представител на въззиваемата страна е претендирал присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съдът определя на основание чл.78, ал.8 от ГПК във вр. чл.37 от ЗПП, във вр. чл.25, ал.2 от НЗПП юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв., което въззивникът-ищец следва да бъде осъден да заплати.

          Така мотивиран, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА Решение №132 от 16.06.2014 г., постановено по гр.д.№3 по описа за 2013 г. на Окръжен съд – К., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М.и. против Б. д. ревандикационен иск с правно основание чл.108 от ЗС, във връзка с §5 от ПЗР на Закона за изповеданията, във вр. с чл.2, ал.2, във вр. чл.3, ал.2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, с който се иска да бъде признато за установено по отношение на Република България, че Мюсюлманското изповедание е собственик на Поземления имот с идентификатор *********** по Кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.К., одобрени със Заповед № *******************г. на ИД на АГКК- С., със стар идентификатор №1245, с площ от 10 710 кв.м.,  както и на намиращата се в поземления имот масивна триетажна сграда с идентификатор ***********.1, със застроена площ от 945 кв.м., при съседи на поземления имот: ПИ 40909.108.22, ПИ 40909.108.28, ПИ 40909.108.23, ПИ 40909.108.27, ПИ 40909.108.26 и ПИ 40909.108.25, с адрес на поземления имот: гр. К., ул.“Р. №****, представляващ по настоящем Р.И.М.– гр. К., и осъждане на ответника Република България да предаде на Мюсюлманското изповедание владението върху този имот.

          ОСЪЖДА Мюсюлманското изповедание, с ЕИК *********, със седалище ***, с адрес на управление:***, да заплати на Областен управител на Кобласт, в качеството на пълномощник на Министъра на регионалното развитие и благоустройството, като представител на държавата по чл.31, ал.2 от ГПК, разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв. /петстотин и четиридесет лева/.

          Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1.                         2.