№ …………….
гр. София, 27.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД - Наказателно
отделение, ХІІ въззивен състав, в публично съдебно заседание,
проведено на седми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВ
ПАВЕЛ
ПАНОВ
при
секретаря Гергана Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Кехайова ВНЧХД
№ 2702 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С
присъда от 11.03.2019 г. по НЧХД № 11211/2017 г. по описа на СРС, НО, 1 състав,
съдът е признал подсъдимия Л.Д.Д. за невиновен за това, че на 15.02.2017 г., в
гр. София, пред състав на Софийски районен съд, в депозиран отговор на искова
молба е използвал, следните унизителни за честта и достойнството на частния
тъжител изрази: „... ищцата е адвокат с юридическо образование, който си
позволява откровени лъжи и твърдения в исковата молба...“, „...по отношение на
твърденията на ищцата, че сме се срещали минути преди насрочения час, заявявам,
че това е откровена лъжа“, поради което и на основание чл. 304 от НПК, го е
оправдал по обвинението да е извършил престъпление по чл. 146, ал. 1 от НК. Със
същата присъда съдът е признал подсъдимия Л.Д.Д. за невиновен и в това, че на
15.02.2017 г., в гр. София, пред състав на Софийски районен съд, в депозиран отговор
на искова молба е приписал престъпление на частния тъжител като е използвал
следните изрази: „...договорът за правна защита и съдействие не е приложен като
доказателство от ищцата, тъй като по същество представлява документ с невярно
съдържание“, поради което и на основание чл. 304 от НПК, го е оправдал по
обвинението да е извършил престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК.
Недоволна
от така постановената присъда е останала частната тъжителка, която в законния
срок, е депозирала въззивна жалба и допълнение към нея против първоинстанционния
съдебен акт, с които се прави искане за отмяна на атакуваната присъда като
неправилна. Излагат се аргументи за постановяване на присъдата в нарушение на
закона, без да е направен обективен анализ на събраните по делото доказателства
и без да са били обсъдени всички инкриминирани с тъжбата изрази, които водят на
извод за осъществени, както от обективна, така и от субективна страна състав на
престъпление против доброто име, честта и достойнството на личността. Твърди
се, че в инкриминирания документ ясно е посочено, както престъплението, което е
приписано на тъжителката, така и лицето, към което то е било насочено. Предлага се въззивната инстанция да отмени
обжалваната присъда, като постанови нова, с която да признае подсъдимия за
виновен в извършването на престъпленията, за които е обвинен. Прави се искане
за присъждане на разноски.
В
разпоредително заседание проведено на 09.07.2019 г., въззивният съд, по реда на
чл. 327 от НПК, е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се
налага разпит на подсъдимия и/или свидетели, изслушването на експертизи, както
и ангажирането на нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл
не се налага провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието
на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на
делото.
В
откритото заседание пред втората инстанция повереникът на частния тъжител
поддържа въззивната жалба и постъпилото допълнение към нея. Прави искане за
отмяна на постановената присъда и постановяване на нова осъдителна такава и по
двата пункта на повдигнатите с частната тъжба обвинения. Без да възразява срещу
възприетата фактическа обстановка, критикува правните изводи, до които е
достигнала първата инстанция. Приема, че макар подсъдимият да разполага с право
на защита в рамките на воденото гражданско дело, това не му позволява да отправя
клеветнически твърдения. Като приема, че по делото безспорно е установено, че
договорът за правна защита не е с невярно съдържание, прави искане за признаване
на подсъдимия за виновен по двете повдигнати с тъжбата обвинения, претендира и
осъждането му да заплати направените по делото разноски от частната тъжителка.
Защитникът
на подс. Д. – адв. М., моли въззивният съд да отхвърли жалбата на частния
тъжител като неоснователна, тъй като първоинстанционният съдебен акт е правилен.
Пояснява, че се касае за думи и изрази, които са извадени от контекста,
използвани в документ, чрез който подсъдимият е упражнявал правото си на защита.
Приема, че не е осъществен състав на нито едно от престъпленията, за които
подсъдимият е предаден на съд. Инкриминираните изрази са били обективирани в
жалба, в която Д. е изразил мнение, гарантирано от Конституцията и ЕКПЧ.
Оспорва се размерът на претендираните от частния тъжител разноски и на свой ред
се отправя искане за присъждане на направените по делото разноски.
В
правото си на лична защита, подсъдимият заявява, че не е осъществил състав на
престъпление, а единствено е квалифицирал думите на частната тъжителка в
документ, адресиран до съда. Оспорва заключението на допуснатата от първата
инстанция СГЕ, доколкото същата е изследвала единствено копие, а не оригиналния
документ. В предоставената му последна дума прави искане за потвърждаване на присъдата,
постановена от районния съд като правилна, тъй като отправените обвинения целят
финансова изгода.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалваният
съдебен акт, изложеното във въззивната жалбата и допълнението към нея, както и
доводите и възраженията, направени в съдебното заседание и след като въз
основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна
проверка на обжалвания съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира
за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.
По
същество, същата е неоснователна.
Първоинстанционната
присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка, която по категоричен
начин се установява от събраните по делото доказателства, обсъдени в мотивите
на присъдата. Въз основа на събрания доказателствен материал,
първоинстанционният съд напълно обосновано е приел, че подс. Л.Д.Д. не е
извършил престъпленията, за които е обвинен.
За
да постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие, в хода на което
е приобщил чрез прочитане по реда на чл. 283 от НПК събраните писмени
доказателства, изслушани са били обясненията на подсъдимия Л.Д. (л. 46 от
делото); била е допусната, изготвена и е приета от съда графическа експертиза
(л. 52-58 от делото).
Пред
настоящата съдебна инстанция не беше проведено съдебно следствие и не бяха
събрани нови доказателства, поради което, съдът изгради своите фактически и
правни изводи на база на доказателствата, събрани и проверени в хода на
съдебното следствие пред първата съдебна инстанция.
Въззивната инстанция счита, че вътрешното убеждение на
районния съд по съставомерните факти е формирано на основата на правилен анализ
на събраните по делото доказателствени материали, като споделя доводите и
съображенията му относно тяхната оценка. Първостепенният съд е кредитирал
изцяло всички събрани по делото доказателства, включително и писмените такива,
както и се е доверил на заключението на изготвената по делото СГЕ, като въз
основа на тях е изградил своето вътрешно убеждение относно фактическата
обстановка по делото, която се споделя напълно и от настоящия съдебен състав.
Въззивният съд намира, че не са налице основания за промяна на така
установената от първостепенния съд фактическа обстановка, доколкото пред
настоящата инстанция не се установиха нови факти и обстоятелства, които да
доведат до промяната й по същество, а от друга такива не се установиха и от
собствения анализ на доказателствените източници. Поради това настоящата
инстанция напълно възприема приетата от първостепенния съд фактическа
обстановка, доколкото тя е правилно установена, на база на вярна и точна
преценка на доказателствения материал, а именно:
Подсъдимият Л.Д.Д. е роден на *** г. в гр. София, българин, български гражданин, живущ ***, с
висше образование, работещ със собствен бизнес, женен, ЕГН **********,
неосъждан.
На 09.12.2015 г. частният
тъжител (ЧТ) И.И., адвокат в САК, сключила договор за правна защита и съдействие
с бланков № 47154 с подсъдимия, в качеството му на неин повереник. Предмет на договора
било оказване на процесуално представителство и консултация на Д. по гражданско
дело № 70930/2015 г. по описа на СРС - 84 състав Г.О. Размерът на адвокатското възнаграждение
бил уговорен между двамата в размер на 800 лв. Тъй като подсъдимият бил
финансово затруднен платил на адв. И. само част от възнаграждението в размер на
300 лв., а останалата част от сумата било договорено да се изплати до
31.01.2016 г.
Между двете страни по този
договор възникнал спор дали остатъкът от парите в размер на 500 лева са дължими
от страна на подсъдимия или не, поради което ЧТ И.И. инициирала образуването на
дело в СРС с № 57272/2016 г. по описа на 79 състав II Г.О.
По повод на така
образуваното дело подс. Д. депозирал в деловодството на състава отговор на
искова молба с вх. №5022226 от 15.02.2017 г. (л. 38-41 от делото), в която
оспорил допустимостта и основателността на претенцията на И. като изложил
възраженията си. Посочил включително, че: „... Ищцата е адвокат с юридическо
образование, който си позволява откровени лъжи и твърдения в исковата молба в
нарушение на чл. 3 от ГПК и етичния кодекс на адвоката, заобикаляйки истината и
закона с добре изработени и тренирани професионални трикове.“ Подсъдимият
оспорил и договора за правна защита и съдействие, като заявил, следното: „...
договорът за правна защита и съдействие не е приложен от ищцата, тъй като по
същество представлява документ с невярно съдържание“, като впоследствие изложил
аргументи, че същият не бил изготвен по надлежния ред, в него не било отразено
заплащането на сумата, което довело до неговото ощетяване, тъй като съдът не му
присъдил разноските, които бил заплатил. В точка II.5. от отговора, подсъдимият
заявил следното: „...по отношение на твърденията на ищцата, че сме се срещали
минути преди насрочения час, заявявам, че това е откровена лъжа. Срещата ни
беше един час преди насроченото заседание, тъй като трябваше да доведа до
разпит поискан от мен свидетел.“ След това е изложил твърдения, че са имали
достатъчно време за да изяснят отношенията си и той да се издължи на частната
тъжителка, което и сторил, като й заплатил дължимата остатъчна сума. Препис от
отговора на исковата молба тъжителката получила на 24.03.2017 г.
С частна тъжба срещу Д. вх. №1050214/29.06.2017
г. /л.3 и л.5 от делото/, И.И. сезирала Софийския районен съд, като било
образувано НЧХД № 11211/2017 г. по описа на същия съд, НО, 1-ви състав.
В хода на съдебното следствие
пред районния са приобщени по реда на чл. 283 НПК събраните писмени
доказателства, изслушани са обясненията на подсъдимия Л.Д., допусната е и е приета
от съда графическа експертиза.
Правилно първостепенният съд
е кредитирал обясненията на подсъдимия, в частта в която установява отношенията
му с тъжителката по повод възникналия между тях правен спор, във връзка с който
Д. е изготвил и депозирал в СРС отговор на искова молба по реда на ГПК. В
посочената част същите освен доказателствено средство се явяват и способ за
защита. Независимо от това и доколкото не се опровергават от останалия събран
по делото доказателствен материал се приемат за достоверни и от въззивната
инстанция. Твърденията, наведени от подсъдимия, че не той е подписвал процесния
отговор на искова молба, както и представения договор за правна защита и
съдействие се възприемат единствено като опит за
изграждане на защитна теза, поради което не се кредитират с доверие. Коректно
този извод на първата инстанция, споделен и от настоящата се базира на извършен
анализ и съпоставка на тези гласни доказателствени средства със заключението на
допусната от съда и приета СГЕ. Последната, анализирана редом с останалите
събрани по делото доказателства, свързани с това, че спорният документ е бил
депозиран пред гражданския съд от името на подсъдимия, без да са налице данни
за оспорване на авторството му в рамките на производството по реда на ГПК,
установява по безспорен и несъмнен начин лицето, от което изхожда писменото
волеизявление. Ето защо съдът намира, че обстоятелството, че именно подсъдимият
е автор на инкриминирания документ, се установява по категоричен начин от
доказателствения материал по настоящото дело.
Правилно съдържанието на отношенията
между И. и Д., станали повод за иницииране на настоящето наказателно
производство, са били изведени от сключения между частната тъжителка и
подсъдимия договор за правна защита и съдействие от 09.12.2015 г., както и от
приложеното по делото Решение № 23299 от 28.05.2018 г. на 79 състав второ
гражданско отделение на СРС.
Обективният факт на използване
на инкриминираните изрази е установен по безспорен и категоричен начин от
приложения по делото отговор на искова молба (л. 38-41 от делото). Резонни и
законосъобразни са изводите на районния съд, че прилагането на инкриминирания
документ в рамките на производството пред гражданския съд е не само допустимо,
но и напълно законосъобразно. Не се касае за лична кореспонденция, ползваща се
с гаранциите за защитата, закрепени в разпоредбата на в чл. 33 от Закона за
адвокатурата. Отговорът на исковата молба няма личен характер, касае се за
специфичен процесуален инструмент, чрез който ответникът по един заведен
граждански иск може да упражни правото си на защита и в един първоначален етап
да изложи своите аргументи и да релевира факти, от значение за изясняване на спора.
Отговорът на исковата претенция се прилага по делото, остава на разположение на
страните, които имат право да се запознаят с него. С оглед гореизложеното
въззивната инстанция не намери основание да ревизира становището на първата, за
кредитиране на процесния отговор на исковата молба, договора за правна защита и
съдействие и Решението на състава на ГО на СРС.
Относно възражението на
подс. Д., че доколкото СГЕ е работила единствено с фотокопие на документ, поради
което и изводите й не могат да се кредитират с доверие, настоящият състав прие,
че същите са неоснователни. Липсват данни, от които да може да се направи извод
за изготвяне на експертното становище от некомпетентно вещо лице. Същото е дало
подробни отговори на зададените въпроси и по същество съдът я кредитира изцяло.
Фактът, че е изготвена след изследване на фотокопия на представените документи (договор за правна защита и съдействие с бланков №
47154 и отговор на искова молба по гр. д. № 57272/16г. на СРС 79 състав) само
по себе си не е основание да се приеме, че формираните изводи са неправилни,
още повече, че вещото лице е категорично в становището си, че изследването на
фотокопие на документа не е причина за несигурност на заключението. Не на
последно място следва да се отбележи, че се касае за копия от документи, които
са били заверени с „вярно с оригинала”, за което изявление служител на СРС, 79
състав е положил подписа си. Именно поради това съдът намира, че от приложените
по делото ксерокскопия на договор за правна защита и съдействие с бланков №
47154 и отговор на искова молба по гр. д. № 57272/16г. на СРС 79 състав може да
се направи извод, че именно оригиналните документи са възпроизведени в тези копия,
направени чрез копирна машина. Практически налице е препис от документ, който
по своята същност представлява възпроизвеждане на оригинала посредством друго
конкретно писмено изявление на същото лице (автора на документа) или на друго
лице и последните имат качеството на документи, доколкото съдържанието на
оригинала е визирано в новото конкретно заверително изявление.
Предвид
всичко изложено до тук, първоинстанционният съд е формирал и верни изводи
относно фактите по делото. Такива са и направените заключения от правна страна.
Същите са в съгласие със закона и постоянната съдебна практика. Липсва осъществен
от подсъдимото лице състав на престъпна деятелност по повдигнатите му обвинения
по чл. 146, ал. 1 и по чл. 147, ал. 1 от НК. С действията си подс. Л.Д. не е
осъществил признаците на обида и/или клевета, както от обективна, така и от
субективна страна.
На първо място съгласно чл. 146, ал.
1 от Наказателния кодекс, изпълнителното деяние при обидата се изразява в
казването или извършването на нещо унизително за честта или достойнството на
другиго в негово присъствие. Обидните действия трябва да се възприемат от
потърпевшия, като това може да стане като ги чуе или види (Реш. № 664/
1972 г. на Върховен съд). Законът не уточнява и не ограничава обидното действие
или бездействие, достатъчно е чрез него да се унизява честта или достойнството
на друго лице и то да е казано или извършено в негово присъствие, независимо от
начина и формата на казването или извършването. Правото на чест, достойнство и
добро име са защитени и с чл. 32 от Конституцията на Република България. Честта
и достойнството се свързват с дължимото уважение към качествата на личността,
нейните морални и етични принципи, доброто й име, почитта и уважението, които й
се дължат. Приема се категорично в доктрината, а и в съдебната практика, че
използваният от законодателя израз „в негово присъствие” следва да се тълкува в
смисъл, че е необходимо обиденият да има обективната възможност да възприеме
унизителната за него проява – такава възможност е съществувала в обсъждания
случай предвид начина на разпространение на проявата, възприета от частната
тъжителка като обидна. Следователно обида има и тогава, когато лицето не
присъства на мястото, но чуе обидните изрази по телефон, по радиото и
телевизията, или ги прочете в писмо, публикация в пресата или интернет, като
тези обстоятелства не се припокриват с т. нар. неприсъствена („задочна”)
обида, която е несъставомерна (така е възприето и в Реш. № 390/ 1970 г., на
ВС). В обсъжданата хипотеза е категорично установено, че инкриминираните изрази
са били възприети от частната тъжителка. Независимо от това заявеното в
отговора на исковата молба от подсъдимия: „.... Ищцата е адвокат с юридическо
образование, който си позволява откровени лъжи и твърдения в исковата молба
....“ и „...по отношение на твърденията на ищцата, че сме се срещали минути
преди насрочения час, заявявам, че това е откровена лъжа“, не се явява от такъв
характер, който да може обективно да се възприеме като унизителен за честта
и/или достойнството. Обективната годност казаното или извършеното от
подсъдимия да може да се възприеме като
такова с унизителен характер се преценява на основата на приетите в обществото
морални норми за нормално човешко общуване, за зачитане честта и достойнството
на всекиго. Или, за да е налице обида, следва казаното или извършеното да е
обективно годно да накърни достойнството на пострадалия и следователно да се
явява според съвременните обществени стандарти неприлично, вулгарно, цинично,
ругателско. Следователно наред със субективната преценка на пострадалия, която
може да е неправилна, се изисква обективно казаното или извършеното да е
унизително, т.е. да е генерално неприемливо за обществото. Поради това личните
възгледи на лицето, към което са отправени думите, са без значение за
наказателноправната оценка относно характера на казаното и/или извършеното. По
този начин основният елемент, който трябва да бъде изследван при преценката за
наличие на обида, е характера на използваните от дееца думи - дали те са от
естество да накърнят достойнството на отделната личност съобразно съвременните
стандарти за неприемливо, унизително и непристойно отношение. В настоящия казус
инкриминираните изрази -„.... Ищцата е адвокат с юридическо образование, който си
позволява откровени лъжи и твърдения в исковата молба ....“, „...по отношение
на твърденията на ищцата, че сме се срещали минути преди насрочения час,
заявявам, че това е откровена лъжа“, се явяват абсолютно негодни от обективна
страна да засегнат честта и достойнството на тъжителката. Те не са нито
цинични, нито вулгарни или неприемливи думи. Не са и такива, заредени с
негативен смисъл до такава степен, която обективно да засяга честта и
достойнството на отделния индивид.
Не следва да бъде подминат и
контекстът в който са били използвани изразите - от ответник по искова
претенция, заведена от тъжителката, като
с изявленията за неистинност, практически подсъдимият е упражнил правото
си да оспори твърденията в исковата молба и по този начин се е защитавал. Ето
защо правилно е преценено от контролирания съд, че при това положение
инкриминираните изрази, са представлявали единствено способ за защита в
гражданскоправен спор, отнесен пред компетентен съд и доколкото не са груби, цинични,
вулгарни, не биха могли да осъществят от обективна страна състава на вмененото
на подсъдимия престъпление обида. Тъй като подсъдимият не е осъществил основния
състав на престъплението обида е безпредметно да се обсъжда дали са налице
квалифициращите обстоятелства по чл. 148, ал.1, т.1 и т. 2 от НК, твърдени в
тъжбата.
На
следващо място по отношение на престъплението клевета от обективна страна
изпълнителното деяние по основния й състав се осъществява чрез разгласяването
на позорно обстоятелство за другиго или приписването му на престъпление. В конкретния
случай подс. Д. е обвинен в това, че на 15.02.2017 г., в гр. София, пред състав
на Софийски районен съд, в депозиран отговор на искова молба е приписал
престъпление на частния тъжител като е използвал следните изрази: „...договорът
за правна защита и съдействие не е приложен като доказателство от ищцата, тъй
като по същество представлява документ с невярно съдържание“.
За
обективната съставомерност на клеветата, задължителен критерий е отправените от
дееца изрази по своята същност да са позорни и като такива да са от естество да
опетнят доброто име на оклеветения в обществото, да са в състояние да променят
в негативен аспект обществената оценка, която общността дава за честта на
лицето. В този смисъл настоящия съдебен състав не намира, че изразът „...договорът
за правна защита и съдействие не е приложен като доказателство от ищцата, тъй
като по същество представлява документ с невярно съдържание“ по своята същност
е позорен и не е от естество да промени в негативен план обществената оценка за
личността на частната тъжителка. С него не може да се припише и престъпление. Освен
изложеното, следва да се отбележи, че по делото не беше доказана и
неистинността на въпросното твърдение, доколкото се касае до оспорване на
съдържанието на документ в рамките на образувано гражданско дело, чиято
основателност подлежи на установяване с влязъл в сила съдебен акт.
На
следващо място внимателният анализ на инкриминирания израз не сочи с него да са
били направени твърдения, че именно частната тъжителка е изготвила или е използвала
частен документ с невярно съдържание. Напротив, подсъдимият е посочил, че
именно поради компрометираното съдържание на документа, същият не е бил
използван, като изобщо в нито един момент не са били наведени твърдения именно
тъжителката да го е съставила.
По
този начин с инкриминирания израз подс. Д. не би могъл да осъществи от
обективна страна престъплението клевета като припише извършване на престъпление
от частната тъжителка, доколкото българският наказателен закон не инкриминира
съставянето или използването на частен документ (какъвто безспорно е договорът)
с невярно съдържание. Доколкото подс. Д. не е твърдял частната тъжителка да е
извършила престъпление по смисъла на НК е невъзможно да се приеме, че й е
приписал извършване на каквато и да било противоправна проява.
С оглед изложеното и след внимателно
и задълбочено изследване в съвкупност на целия доказателствен материал и
детайлен прочит на отговора на исковата молба изпратен до СРС, настоящият
въззивен състав не намира никакъв друг мотив за подаването му от страна на
подсъдимия, освен желанието му да се защити във връзка с подадената срещу него
искова молба, като не може да се приеме, че в случая подсъдимият е обидил и/или
наклеветил тъжителката, като в този смисъл и това възражение съдът преценява за
неоснователно.
Искането на страните за присъждане
на направени разноски не следва да се разглежда от настоящия съд, тъй като по
делото липсва произнасяне по този въпрос от първата съдебна инстанция, ето защо
в случай на обсъждането му за първи път от настоящата съдебна инстанция би се
премахнал предвидения двуинстанционен съдебен контрол. За страните съществува
процесуална възможност да поискат присъждане на направените разноски от СРС,
което определение ще подлежи на съдебен контрол пред СГС.
При
извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на
правилността на обжалваната присъда, въззивната инстанция не констатира
наличието на основания, налагащи нейното изменяне или отмяна, поради което и с
оглед изложените съображения, постанови своето решение.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда от 11.03.2019г. по НЧХД № 11211/2017 г. по описа на
СРС, НО, 1 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.