Р
Е Ш Е
Н И Е
№
град Ловеч, 14.11.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, касационен
състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИМИТРИНА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИРОСЛАВ ВЪЛКОВ
ГАБРИЕЛА
ХРИСТОВА
при секретаря Татяна Тотева и с участието на прокурора
Кирил Петров, като разгледа докладваното от съдия Христова к.а.д. № 340/2022г.
по описа на Административен съд Ловеч, за да се произнесе съобрази:
Производството е по реда на глава дванадесета от АПК
във връзка с чл.285, ал.1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража (ЗИНЗС).
С Решение № 150/03.08.2022г., постановено по адм. дело
№ 108/2022г., Административен съд Ловеч, шести състав е отхвърлил изцяло
предявения от З.С.С. с ЕГН **********, в момента изтърпяващ присъда „лишаване
от свобода“ в Затвора *, иск против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лв., за причинени
неимуществени вреди, претърпени от ищеца в периода 03.07.2020г. – 08.02.2021г. от
незаконосъобразни действия и бездействия на служители на ответника.
Решението е обжалвано в законния срок с касационна
жалба от надлежно легитимирано лице – лично от З.С.С. и от назначения му от
съда процесуален представител адв. В.Г..
В жалбите се излагат съображения за неправилност и
необоснованост на съдебния акт. Твърди се, че изводите на съда за отхвърляне на
предявения иск са неправилни, тъй като от събраните доказателства се установява,
че по отношение на С. не е прилагано никакво лечение или такова много
несполучливо, неадекватно и неподходящо, поради което няма подобрение, а
влошаване на здравословното му състояние. Иска се отмяна на решението на АС
Ловеч и уважаване на иска от касационната инстанция.
В съдебно заседание касаторът и неговия процесуален
представител поддържат жалбата и излагат доводи за нейната основателност.
Ответникът, редовно призован, в съдебно заседание не
се явява и не се представлява. В представено писмено становище оспорва
касационната жалба и моли за потвърждаване на оспореното решение, като излага
доводи по същество на спора.
Представителят на Окръжна прокуратура Ловеч дава мотивирано
заключение за неоснователност на касационната жалба.
Административен съд Ловеч, касационен състав, като
съобрази наведените доводи и провери обжалваното решение при спазване
разпоредбата на чл.218 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в
законоустановения срок и от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното
решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Административният съд е бил сезиран с искова молба от З.С.С.,
с която е предявен иск срещу ГДИН София за присъждане на обезщетение на
стойност 10 000 лева за претърпени от него неимуществени вреди, причинени
му от незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на ответника,
настъпили вследствие на неосигуряване на
подходящо лечение на ищеца за периода 03.07.2020г. – 08.02.2021г.
Съдът, след като е обсъдил събраните в хода на
съдебното дирене доказателства, включително и във връзка с възраженията на страните,
е приел, че искът е неоснователен. Решаващият
състав не е установил незаконосъобразни действия и бездействия на
администрацията на затвора във връзка със здравното обслужване на С.. Съдът е
приел, че в Затвора * е обособен медицински център, който се посещава от
лишените от свобода, както и при спешни оплаквания, като за исковия период
ищецът се е записал за посещение в него, била му е предоставяна медицинска
помощ и в СБАЛЛС при Затвора *. Съобразена е от първоинстанционния съд представената
по делото история на заболяването на С. с посочената диагноза, лечение и
бележки на лекуващия лекар, епикриза и декларация за отказ от лечение,
подписана от ищеца. Административният съд
е приел, че на ищеца е била оказвана своевременна и адекватна медицинска помощ,
въпреки че начинът на лечение не се включва в понятието „административна
дейност” съобразно трайната практика на ВАС и административните съдилища. Съдът
е счел, че затворническата администрация е изпълнила задълженията си съгласно ЗИНЗС
и ППЗИНЗС и е организирала и провела изследвания и лечение на С.. В заключение съдът е приел, че не са налице елементите
от фактическия състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и поради това обстоятелство не би
могла да се ангажира отговорността на ГДИН по този ред, като предявеният иск от
С. следва да се отхвърли изцяло като неоснователен.
Настоящият състав на касационната инстанция преценява
обжалваното решение като правилно. Отговорността
на държавата се понася от юридическото лице, от актовете, действията или
бездействията на чиито органи и длъжностни лица, произтичат вредите. Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ е органът, осъществяващ прякото
ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода, като
същият е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск
като самостоятелно юридическо лице.
Неоснователни са оплакванията на касатора за
неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и
необоснованост. Първоинстанционният съд е събрал по делото допустими и относими
доказателства, които е обсъдил и анализирал, включително и в тяхната
съвкупност, въз основа на което е установил обективната фактическа обстановка
по делото. Въз основа на тези обективни факти, съдът е формирал обосновани
правни изводи и е приложил правилно материалния закон. Решението е мотивирано с
подробни и правилни мотиви.
Съгласно разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, забраняващ подлагането на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение (т.е.
поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна,
облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност). Настъпването на неимуществени вреди при
констатиране на такива нарушения се предполага до доказване на противното.
Отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС
възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: допуснати от
специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС; Нарушението на чл.3 от ЗИНЗС да е при или по повод изпълнение на
наказание „лишаване от свобода” или на мярка „задържане под стража”; претърпяна
вреда (имуществена и/или неимуществена) и причинна връзка между допуснатите от
специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл.3 от ЗИНЗС
и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва
да са налице кумулативно – липсата на който и да е от елементите от
правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за
претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността на
държавата в исково производство по чл.203 и сл. от АПК.
Деликтната отговорност на държавата не се презюмира от
закона, поради което в тежест на ищеца, по арг. чл.154, ал.1 от ГПК вр. с чл.144
от АПК, е да проведе главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл.3
от ЗИНЗС от страна на органите по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, както правилно е
указал първоинстанционния съд. Доказването на настъпването на неимуществени
вреди, за които нормата на ал.5 на чл.284 от ЗИНЗС е въвела оборима презумпция,
не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на
обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция
се простира и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната
отговорност – причинна връзка между нарушението на чл.3 от ЗИНЗС и настъпилия
вредоносен резултат. От изложеното следва, че главната задача на ищеца в исковото
производство по чл.284 от ЗИНЗС е да докаже незаконосъобразни действия или
бездействия на затворническата администрация, нарушили чл.3 от същия закон.
По делото от страна на ищеца не са доказани
бездействия на затворническата администрация по задължение, произтичащо пряко
от нормативен акт, т.е. неизвършването на фактически действия, които
затворническата администрация е длъжна да извърши по силата на закона. Не са
доказани и извършени действия, които не се основават на административен акт или
на закона.
Видно от съдържанието на касационната жалба, с нея не
се повдига спор по релевантните факти. Първоинстанционният съд се е съобразил с
рамките на подадената искова молба и посочените в нея фактически твърдения,
като е изследвал визираните от ищеца факти, чрез които той е обосновавал
претендираните от него неимуществени вреди, за чието репариране претендира и
въпросното обезщетение. Изцяло правилни и обосновани са фактическите
установявания на първата инстанция за надлежно и своевременно предоставена медицинска
помощ, първоначално реализирана още в МЦ в Затвора в град *, а в последствие и
в СБАЛЛС, като данните за това правилно са черпени от представената от
ответника справка, история на заболяването и епикриза, като те не са оспорени,
нито опровергани от събраните по делото доказателства.
Ето защо, касационната инстанция напълно споделя така
изведените въз основа на коментирания доказателствен материал фактически изводи
относно това, кога и как е реализирана медицинска помощ в заявения от ищеца
процесен период и че такава реално е била осъществена по отношение на С.. При
това положение изцяло правилен се явява и правният извод на първоинстанционният
съд, че не се доказва твърдението за незаконосъобразно бездействие от страна на
затворническата администрация в претендираната от ищеца насока, включително и че
влошеното му здравословно състояние се дължи на такова поведение.
Медицинското обслужване на лишените от свобода, намира
своята уредба в глава 10, раздел І от ЗИНЗС, глава ІІІ от ППЗИНЗС, както и в
издадена от Министъра на здравеопазването и Министъра на правосъдието на
основание чл.128, ал.3 от ЗИНЗС Наредба №2 от 22.03.2010г. за условията и реда
за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, като нищо от тази
нормативна регламентация не се установява да е било нарушено, съответно да е
било допуснато незаконосъобразно бездействие. Данните пред първоинстанционния
съд еднопосочно сочат, че административното задължение, свързано от една страна
с изискване за предприемане на активни действия по превенция на евентуалните
заболявания, а от друга – с изисквания за осигуряване на своевременно
диагностициране и лечение при възникване признаци на заболявания, е изпълнено
по отношение на ищеца. Първоинстанционният състав правилно и законосъобразно
приема, че в конкретния случай не са налице всички изискуеми материално-правни
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника за вреди по реда на чл.284
от ЗИНЗС, тъй като пред него не се доказва да е проявено незаконосъобразно
фактическо бездействие, респективно действие от страна на затворническата
администрация, изразяващо се в неизпълнение на задължения, пряко произтичащи от
разпоредбите на чл.2, чл.3 и чл.128 от ЗИНЗС, респективно извършване на
незаконосъобразни действия, като от тези фактически бездействия/действия
касаторът да е търпял негативни изживявания, съответно на това, те да са и в
пряка причинно-следствена връзка с това бездействие/действие.
В случая следва да се отграничи, че ефикасността,
резултатността и правилността на оказаната в местата за лишаване от свобода
медицинска помощ от гледна точка на утвърдените медицински стандарти (чл.80 от
Закона за здравето, във вр. с чл.6, ал.1 от Закона за лечебните заведения) и
дали същата отговаря на изискванията за достатъчност и качество (чл.81, ал.2,
т.1 от Закона за здравето), не може да се вмени в задължение и/или да бъде
контролирано от затворническата администрация, тъй като не се касае за
административна дейност, а за медицинска такава, контрол върху която се
осъществява от контролните органи, посочени в ЗЛЗ, Закона за здравето и Закона
за здравното осигуряване (арг. чл.6, ал.6 от ЗЛЗ).
Липсва неосигурено, отказано или забавено медицинско
лечение, в следствие на което ищецът да е бил поставен при нечовешки условия на
живот, с което да са нарушени човешките му права според чл.3 от ЕКЗПЧОС.
Съгласно презумпцията по чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното,
но за да се предполагат вреди, следва да са налице действия или бездействия,
които да подлагат лишения от свобода на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. Такива в първоинстанционното производство не са доказани
като част от фактическия състав на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
При отсъствието на поддържаните касационни основания,
решението на административния съд като валидно, допустимо и правилно следва да
бъде оставено в сила, а касационната жалба – без уважение.
Водим от горното и на
основание чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Ловешки административен съд, касационен
състав
Р Е
Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 150
от 03.08.2022г., постановено по адм. дело № 108/2022г. по описа на Административен
съд Ловеч.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.