Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260098 19.01.2021 г. град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският районен
съд ХХІ-ви
граждански състав
На петнадесети януари
две хиляди двадесет и първа година
В публично заседание,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Моника Яханаджиян
при
секретаря:Жасмина Славова, като разгледа докладваното от съдия М.Яханаджиян гражданско
дело №2424 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба на „Теленор България” ЕАД, ЕИК ………………, със седалище и адрес на управление: …………………..,
подадена чрез пълномощник – адв.В.Г., съдебен адрес:***, с която се моли съда
да приеме за установено, че ответникът П.Ф.Я., ЕГН **********, адрес ***, дължи
на ищеца сумата от 164,26 лева, от която 43,80 лева са незаплатените лизингови
вноски по договор за лизинг от 18.04.2018 г. и 120,46 лева са остатъка от
неустойка за предсрочно прекратяване на договорен абонаментен план за услуги от
18.04.2018 г., за които суми има издадена по ч.гр.д.№633/2020 г. по описа на
РС-Бургас Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
№211/31.01.2020 г.
Сочи
се в исковата молба, че между страните
има сключен договор за мобилни услуги
от 18.04.2018 г. по програма ……………, като ответникът е абонат на ищеца с абонатен
№…………….. за уговорения срок на действие 24 месеца на предпочетената абонаментна
програма до 18.04.2020 г. Според изложените в обстоятелстваната част на
исковата молба фактически твърденя поради неизпълнеине на абоната да заплати
стойността на потребени и фактурирани услуги на стойност 27,26 лева, ищецът е
прекратил едностранно индивидуалните договори на ответника за ползваните
абонаменти и е издал по абонатен №…………. крайна фактура №**********/25.08.2018
г. с начислена обща сума за плащане в размер на 244,26 лева. Твърди се, че
задължението включва неустойка за предсрочно прекратяване на договорите за
мобилни усулги, в размер на 174,31 лева и сума за потребени мобилни усулги от
предходни отчетни периоди в размер на 26,15 лева. Поради прекратяване на
договорите за мобилни услуги и преустановяване на предоставяните услуги, на
основание т.12, ал.2 от ОУ, за предсрочно изискуеми са обявени лизинговите
вноски, дължими след м.08.2018 г., когато е издадена крайната фактура
№**********/25.08.2017 г., както следва: за устройство, марка ……………………. се
дължат 43,80 лева по договор за лизинг от 18.04.2018 г., по който длъжникът не
е заплатил 19 броя лизингови вноски на стойност в размер на 41,61 лева, дължими
за периода м.08.2018 г. – м.03.2020 г., нито е върнал мобилното устройство,
поради което е дължима и допълнителна сума от 2,19 лева по чл.1, т.2 от
договора.
В подкрепа на иска са ангажирани доказателства,
претендират се разноски.
В съдебно заседание ищецът не се представлява, представя
становище, вх.№216530/14.01.2021 г., л.45.
В срока по чл. 131 ГПК ответната
страна чрез назначения му от съда особен представител депозира писмен отговор
на иска, в който оспорва иска за неустойка като неоснователен на подробно
изложени в отговора аргументи. Прави възражение за прекомерност на търсените
разноски за адвокат от страна на ищеца.
В съдебно заседание ответникът се
представлява от назначения му особен представител – адв.В.Ч., която поддържа
отговора на исковата молба, не ангажира нови доказателства.
ПРАВНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ
на предявения установителен иск е по чл.422 от ГПК.
При
преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази закона, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
По
делото е приложено ч.гр.д.№633/2020 г. по описа на РС-Бургас, от съдържанието
на което е видно, че е образувано на 30.01.2020 г. по заявление на „Теленор
България“ ЕАД, по което има издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №211/31.01.2020 г., с която е разпоредено длъжникът
П.Ф.Я., да заплати на заявителя сумата от 43,80 лева, представляваща сбор от
неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 18.04.2018 г. и сумата от
120,46 лева, представляваща договорна неустойка, съгласно фактура с №**********/25.08.2018
г., ведно със законната лихва върху горните главници, начиная от подаване на
заявлението на 30.01.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.
Към
същото ч.гр.дело са приложени договор за мобилни услуги от 18.04.2018 г. и договор
за лизинг от същата дата, от съдържанието на които е видно, че са подписани от
страните по настоящето дело – „Теленор България“ ЕАД и ответника Я.. От
съдържанието на сключения между страните договор за лизинг се установява и това,
че има за предмет мобилно устройство таблет, модел ………………., чиято стойност
възлиза на сумата от 93,37 лева с включено ДДС, както и че договорът е сключен
за срок от 23 месеца, през които ответникът следва да заплаща месечна лизингова
вноска в размер на 2,19 лева с включено ДДС, съгласно посочения в договора
погасителен план.
Приети
като доказателства по делото са и два броя фактури с №№**********/25.05.2018 г.
и №**********/25.06.2018 г., а по ч.гр.д.№633/2020 г. е приложена и фактура
№**********/25.08.2018 г., като от съдържанието на всички е видно, че първите
две са издадени за дължими от ответника абонаментни такси и лизингови вноски, а
последната е за неустойка, сумите по които няма данни да са платени от страна
на ответника.
При
така приетото за установено от фактическа страна се налагат следните изводи:
Съдът
констатира, че исковата молба, по повод на която е образувано производството по
гражданско дело №2424 по описа на Бургаски районен съд за 2020 г., против
длъжника в заповедното производство по ч.гр.д.№633/2020 г. по описа на
РС-Бургас, е подадена в едномесечния срок от уведомяването, съгласно чл.415 от ГПК и указанията, дадени с разпореждане от 06.02.2020 г., от лице легитимирано
да предяви иск, поради което и същият се явява допустим.
В
тежест на ищеца бе да се установи наличието на облигационна връзка с ответника.
Същата не се оспорва от ответника, чрез назначения му от съда особен
представител и се установява от приетите като писмени доказателства договори.
Ответникът
не оспорва, а това се установява и от текста на чл.4 от договора за лизинг от
18.04.2018 г., че е получил мобилното устройство, поради което и съдът приема,
че ищецът е изправна страна по този договор, тъй като е изпълнил задължението
си по чл.342, ал.1 от ТЗ, а именно да предостави мобилното устройство на
лизингополучателя. От този момент за ответника е възникнало задължението да
заплаща дължимите лизингови вноски за времето на действие на договора. По
делото не се твърди процесният договор за лизинг да е развален, или прекратен,
поради което и съдът приема, че е действал до изтичане на срока, за който е бил
сключен. По делото няма данни и за настъпила предсрочна
изискуемост на вноските по лизинга, доколкото няма изрично заявено от
лизингодателя и достигнало до знанието на лизингополучателя изявление, че
трансформира вземането си в предсрочно изискуемо или че прекратява договора от
определена дата за напред или че го разваля на някое от основанията предвидени
в закона. Към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 30.01.2020
г., срокът на действие на договора не е изтекъл. Към приключване на съдебното
дирене обаче е изтекъл, поради което и изискуеми, поради настъпил падеж на
месечните лизингови вноски, са неплатените от ответника такива. По отношение на
тях лизингодателят има право да претендира тяхното присъждане, тъй като независимо
от липсата или не на обявена по надлежния ред предсрочна изискуемост на
вземанията по Договора за лизинг от 18.04.2018 г., ответникът е бил длъжен да
заплати уговорените в договора лизингови вноски. Твърденията на ищеца са, че те
са 19 на брой. Доказателствената тежест за установяване на тяхното плащане е на
лизингополучателя – ответник в настоящото производство. В случая ищцовата
страна твърди един отрицателен факт - липса на плащане на 19 броя лизингови
вноски по договора за лизинг от 18.04.2018 г., който не подлежи на доказване от
същата, а на оборване от ответната страна с надлежните за това доказателства,
удостоверяващи извършено плащане на дължимите вноски, което може да стане само
с писмени такива. По делото не са представени документи, доказващи плащане от
страна на ответника, поради което и искът е основателен и доказан в размера от
41,61 лева. За разликата до претендирания размер от 43,80 лева искът следва да
се отхвърли като неоснователен.
Относно претендираната неустойка.
Настоящият състав счита, че клаузата в подписания от страните договор,
уреждаща задължение за заплащане на неустойка при предсрочно прекратяване в
размер на стандартните такси до края на срока на договора е нищожна поради
накърняване на добрите нрави и не поражда задължения за ответника. В този
смисъл възражението на осочения представител е основателно.
Съобразно нормата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. Така функциите, които изпълнява, са обезпечителна и
обезщетителна, като идеята на обезпечителната функция е да се гарантира точното
изпълнение на поетите задължения. В конкретния случай уговореният размер на
неустойката всъщност е равен на цената на самата услуга за оставащия период от
договора, като по този начин се позволява на доставчика да получи цялата цена,
независимо от това, че след прекратяването той не предоставя услугата.
Допустимо е също така уговарянето от страните на неустойка за вредите от
предсрочното прекратяване на срочен договор за услуга, но само в рамките на
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, иначе клаузата
за неустойка би била нищожна, поради накърняване на добрите нрави, за което
съдът следи служебно, като преценката се извършва към момента на сключване на
договора, а не към последващ момент – т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010
г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази преценка следва да се изходи
преди всичко от характерните особености на договора за услуга и вида на
насрещните престации: мобилният оператор се задължава да предостави на
потребителя ползването на мобилни услуги срещу абонаментна такса, а
потребителят – да я заплати, но само срещу предоставената му услуга. От друга
страна, ако е уговорена неустойка при предсрочно прекратяване на договор за
услуга, в размер на всички неплатени по договора абонаментни вноски до края на
срока му, мобилният оператор по прекратения договор ще получи имуществена
облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора, като в
случая дори в пъти повече, доколкото неустойката се определя въз основа на
стандартната месечна такса, а не въз основа на индивидуално договорената между
страните преференциална месечна такса. Следователно уговорената по този начин
неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън по-горе очертаните функции на
неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване
на предоставящия услугата мобилен оператор и нарушава принципа за
справедливост. Уговорката за неустойка в полза на мобилен оператор при
предсрочно прекратяване на договор за услуга поради неплащане на сума по
договора от потребителя, определена в размер на всички абонаментните вноски за
периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок, е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
В този смисъл е и константната практика на ВКС: Решение №110/21.07.2016 г. по
дело №1226/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 193/09.05.2016 г. по т.д. №
2659/2014 г. на ВКС , I т.о. и Решение № 219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г.
на ВКС , I т.о. Следва да се посочи, че съдът следи служебно за нищожността на
договорните клаузи предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на
закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията
и доказателства по делото. В този смисъл са Решение № 178 от 26.02.2015 г. по
т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., ІІ т. о., ВКС, т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС.
Ето защо в тази му част искът е неоснователен и следва да се отхвърли като
такъв.
Следва да бъде разгледано възражението за прекомерност на претендираното от
ищеца адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно с оглед на
претендирания материален интерес и нормата на чл.7 от Наредба №1/9.07.2004 г. На ищеца следва да се присъдят разноските от исковото и заповедното
производство, съобразно уважената част на иска.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.235 от ГПК, Бургаският районен
съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 от ГПК по отношение на “Теленор България” ЕАД, ЕИК ……………..,
със седалище и адрес на управление: …………….., че П.Ф.Я., ЕГН **********,
адрес *** му дължи сумата от 41,61 лева (четиридесет и един лева и шестдесет и
една стотинки), представляваща незаплатените лизингови вноски по договор за
лизинг от 18.04.2018 г., за която сума има издадена по ч.гр.д.№633/2020 г. по
описа на РС-Бургас Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
№211/31.01.2020 г., като в останалата част до предявения размер от 43,80 лева и
за сумата от 120,46 лева, представляваща остатък от неустойка за предсрочно
прекратяване на договорен абонамент за услуги от дата 18.04.2018 г., ОТХВЪРЛЯ иска.
ОСЪЖДА П.Ф.Я.,
ЕГН **********, адрес ***, ДА
ЗАПЛАТИ на “Теленор България” ЕАД, ЕИК …………….., със седалище и адрес
на управление: ………………………, сумата от 102,59 лева (сто и два лева и петдесет и
девет стотинки), представляваща направените в исковото производство
съдебно-деловодни разноски, съразмерно на уважената част от иска.
ОСЪЖДА П.Ф.Я.,
ЕГН **********, адрес ***, ДА
ЗАПЛАТИ на “Теленор България” ЕАД, ЕИК …………….., със седалище и адрес
на управление: …………………….., сумата от 31,66 лева (тридесет и един лева и
шестдесет и шест стотинки), представляваща направените в заповедното производство
съдебно-деловодни разноски, съразмерно на уважената част от иска.
Решението
подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от
съобщаването.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: / п /
Вярно с
оригинала
Ж. С.