№ 1630
гр. Варна, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско
дело № 20223100501880 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 51124/26.07.2022г., подадена от
Р. Д. П., ЕГН **********, гр. Варна, чрез адв. Т. Г., срещу Решение
№2062/24.06.2022г., постановено по гр.д. № 8475/2021г. на ВРС, 19-ти състав,
в частта, с която жалбподателката е осъдена да заплати на ЗК „Слънчево –
Припек - 94“, ЕИК *********, с. Слънчево, сумата от 9 000 лева,
представляваща наемно възнаграждение, дължимо за периода от 01.02.2018г.
до 31.07.2020г. по сключен помежду им Договор за наем от 15.09.2015г.,
както и сумата от 1 721.08 лева, представляваща обезщетение за забава,
начислено за периода от 01.02.2018г. до 15.06.2021г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на исковата молба – 15.06.2021г. до
окончателното й изплащане.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност на решението
в обжалваната част. Въззивникът счита, че първостепенният съд е тълкувал
неправилно представените доказателства и не ги е обсъдил в тяхната
съвкупност, като е вложил погрешен смисъл в тях. Оспорва изводите на съда
досежно обстоятелството, че сключеният договор се отнася за стопанска
сграда № 1, като сочи, че към момента на подписването му тази сграда е била
съборена и неизползваема. Счита, че неправилно първоинстанционният съд
не е дал вяра на показанията, дадени от водените от ответника свидетели, като
ги е счел за заинтересовани и предубедени, които показания кореспондират с
представените писмени доказателства. Намира, че разпоредбата на чл.172 от
1
ГПК е превратно приложена. Твърди, че не дължи наемна цена след
01.02.2018г., тъй като след тази дата процесната сграда се е ползвала от новия
наемател Г. А.а и сочи, че сграда № 2 е била наета от Г. А.а на 01.02.2018г., а
сграда № 1 била съборена към този момент. Противопоставя се на извода на
първоинстанционния съд относно противоречието между свидетелските
показания и ССЕ, тъй като тази експертиза не установява изяснените от
свидетелите факти, поради което и няма как да им противоречи. Акцентира,
че ВРС не е обсъдил всички ответни възражения. Счита, че показанията на св.
М. са неправилно кредитирани. Намира, че неправилността на решението
досежно претенцията за главница води до неправилност и по отношение на
акцесорната претенция. Моли за отмяна на решението и присъждане на
съдебно-деловодни разноски. В открито съдебно заседание жалбата се
поддържа.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата страна ЗК „Слънчево – Припек - 94“, която счита въззивната
жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и обосновано.
Моли за потвърждаване на обжалвания акт и претендира съдебно-деловодни
разноски. В открито съдебно заседание отговорът на въззивната жалба се
поддържа.
Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е
в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен
акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
Производството пред РС – Варна е образувано по предявени обективно
кумулативно съединени искове от ЗК „Слънчево – Припек- 94“ ЕИК
*********, срещу Р. Д. П., ЕГН**********, с правна квалификация чл.232
ал.2 пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 9000
лева, представляваща дължим наем за периода 01.02.2018г.- 31.07.2020г. по
Договор за наем от 15.09.2015г., сключен между ищеца и ответницата, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 15.06.2021г. до окончателното изплащане на задължението и с
правна квалификация чл.86 ЗЗД, за осъждане на ответницата да заплати на
ищеца сумата от 1978,07лева, представляваща сбор от обезщетение за забава
начислено за периода 01.02.2018г. до 15.06.2021г.
Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически
2
твърдения: по силата на сключен между страните договор за наем от
15.09.2015г. ищецът в качеството си на наемодател отдал на ответницата в
качеството й на наемател собствената си сграда, представляваща стопанска
„сграда 2“ срещу задължение на ответницата да заплаща наем в размер на 300
лева с падеж първо число на месеца, предхождащ ползването. Считано от
01.02.2018г. ответницата преустановила плащанията по месечните вноски,
като по този начин не изпълнила задължението си за заплащане на общо 30
бр. месечни вноски за периода 01.02.2018г.-01.08.2020г. В тази връзка
Председателят на ЗК изпратил покана – предизвестие до ответницата за
заплащане на неплатения наем и за прекратяване на договора, получена лично
от нея. Твърди и че към настоящия момент ответницата не е изпълнила
задължението си да заплати дължимата наемна цена, поради което излага
съображения, че последната следва да бъде осъдена да заплати и дължимата
лихва за забава. Моли за уважаване на исковите претенции и присъждане на
сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор от страна на ответницата, с
който заявява, че предявените искови претенции са неоснователни. Оспорва,
твърдението, че след 01.02.2018г. между страните е съществувало наемно
правоотношение, както и че след тази дата имотът е ползван от нея. Сочи, че
сключеният договор е прекратен на 01.02.2018г. по взаимно съгласие на
страните по устна договорка с тогавашния председател на ЗК – г-жа
Георгиева, като от този момент ответницата е освободила заетото помещение.
Сочи, че ЗК е сключила нов договор за наем с дата 01.02.2018г. за същото
помещение с друго лице – Г.И., за срок от 5 години. Поради изложеното,
ответницата обективно не е могла да ползва посоченото помещение в
заявения исков период. Във връзка с изложеното поканата до ответницата за
разваляне на договора, предаване на владението и за заплащане на наемна
цена нямала правно действие доколкото договорът между страните бил
прекратен на 01.02.2018г. Моли за отхвърляне на исковата претенция и за
присъждане на разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно чл.232, ал.2 ЗЗД, наемателят е длъжен да заплаща наемната
цена за ползването на вещта.
Между страните е обявено за безспорно при първоинстанционното
разглеждане на делото, че между тях е валидно възникнала облигационна
връзка по сключен договор за наем от 15.09.2015г., с който ищецът е отдал на
ответницата стопанска „сграда №2“ в с. Слънчево.
Видно от приобщения по делото договор от 15.09.2015г., ищецът е
отдал под наем на ответницата стопанска „сграда 2“ за отглеждане на крави.
Съгласно чл.2, договорът е сключен за срок от шест години, като претенцията
на ищеца е в рамките на договорения срок. Съгласно чл.1 от договора,
месечната наемна цена за срока на договора е в размер на 300лева, а съгл.
чл.5, наемът се заплаща ежемесечно в срок до 1 - во число на месеца,
предхождащ ползването. В чл.9 от договора, страните изрично са договорили,
че изменение, допълнение, или прекратяване на договора е допустимо въз
3
основа на писмено съглашение.
Тъй като между страните е сключен писмен договор, то на осн. чл.164,
ал.1, т.5 ГПК, прекратяването на договора за наем не може да бъде
установявано в процеса посредством гласни доказателства. Респективно,
изводите на съда дали към процесния период договорът за наем е бил
прекратен, не могат да бъдат основани само на показанията на разпитаните по
инициатива на въззивницата свидетели в рамките на първата инстанция.
Същевременно, от въззивницата не са ангажирани писмени
доказателства, годни да обосноват извод за прекратяване на облигационната
връзка. Представените декларация за намерение за прекратяване на дейността
и протокол на ОДБХ – Варна касаят животновъдната дейност на
наемателката, а не сключения договор за наем. Тези документи няма данни да
са достигнали до наемодателя.
От неоспореното заключение на вещото лице по приетата съдебно-
графологична експертиза, което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, се установява, че е налице поправка в представения
договор за наем между ЗК „Слънчево – Припек” и Галина А.а Иванова от
01.02.2018г., като наетият обект е бил описан под номер 1, след което
цифрата е поправена на 2. Поради това, следва въз основа на доказателствата
да се приеме, че този договор е бил сключен за стопанска сграда номер 1 и за
неоснователно се възприема възражението, че за същия обект, предмет на
договора за наем между страните и за исковия период, е бил налице договор
за наем с друго лице, а именно Г.И..
Както беше посочено по-горе, гласни доказателства не могат да
обосноват извод за прекратяване на договора за наем, като за пълнота следва
да се посочи и че ангажираните от ответника свидетели П.П. и А.Т. не
установяват факта, за който са поискани от ответницата в
първоинстанционното производство, а именно постигнато между страните
споразумение за прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие.
Съдът обсъжда тези показания само досежно останалите факти, за които са
поискани, а именно, че държането на обекта на договора е предадено от
ответника на ищеца през м. 02.2018г. и след тази дата имотът е бил ползван
от друго лице - наемател. В тази връзка, на първо място, изложеното от
свидетелите на ответницата, че след 2018г. стопанска сграда №2 се е ползвала
от Г.И. противоречи на установеното от съдебно-графологичната експертиза,
че договорът с това лице е сключен за стопанска сграда №1, поради което
съдът не кредитира показанията на свидетелите на ответницата в тази част.
Същевременно, изцяло в съответствие с установеното за описания договор с
Г.И. от писмените доказателства и СГЕ, ангажираният от ищеца свидетел
М.М. сочи, че Р. е ползвала обор №2, а Г.И. е ползвала сграда №1, поради
което съдът кредитира тези показания като съответстващи на останалите
събрани по делото доказателства. По този начин, липсата на нарочно
изявление от наемателя към наемодателя за прекратяване на договора и
съвкупният анализ на доказателствата в тяхната връзка, установява по делото,
че въззивницата Р. П. в рамките на заявения период е ползвала наетия имот,
представляващ стопанска сграда №2.
Но дори и едностранно по своя воля наемателката да е преустановила
4
ползването на наетия имот, то след като не е прекратила надлежно сключения
договор за наем, уведомявайки насрещната страна по договора, наемната цена
за процесния период е дължима от нея към наемодателя.
Горните изводи мотивират въззивния съдебен състав да приеме, че в
рамките на заявения от ищеца период - 01.02.2018г. до 31.07.2020г. между
страните е бил действащ сключеният договор за наем, при което
въззивницата дължи заплащане на наемна цена за този период, възлизаща в
общ размер от 9000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
исковата молба, до окончателното изплащане.
С оглед основателността на главния иск, основателна се явява и
акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава доколкото и
претенцията е съобразена с падежите на претендираните наемни вноски. Във
въззивната жалба не са наведени оплаквания досежно присъдения размер на
лихвата за забава от първоинстанционния съд.
Поради съвпадане правните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските в процеса:
С оглед изхода на спора, отправеното своевременно искане и
представените доказателства, и на основание чл.78, ал.3 ГПК, въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сторените в
настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер от 1000лв. Съставът на въззивния съд намира за неоснователно
направеното възражение за прекомерност на така претендираното адвокатско
възнаграждение, тъй като минималният еднократен размер на адвокатско
възнаграждение съобразно материалния интерес по спора и чл.7, ал.2 от
Наредба 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза в размер от 851.63лв., който размер е съвсем близък до
претендирания от въззиваемата страна.
Водим от горното, съдебният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2062/24.06.2022г., постановено по гр.д.
№ 8475/2021г. на Районен съд - Варна, 19-ти съдебен състав, в частта, с която
Р. Д. П., ЕГН **********, с адрес *****, е осъдена да заплати на ЗК
„Слънчево – Припек - 94“, ЕИК *********, с. Слънчево, сумата от 9 000
лева, представляваща наемна цена, дължима за периода от 01.02.2018г. до
31.07.2020г. по сключен Договор за наем от 15.09.2015г., както и сумата от
1 721.08 лева, представляваща обезщетение за забава, начислено за периода
от 01.02.2018г. до 15.06.2021г., ведно със законна лихва върху главницата,
считано от датата на исковата молба – 15.06.2021г. до окончателното й
изплащане.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Р. Д. П., ЕГН**********, с адрес *****, да заплати на ЗК
„Слънчево – Припек- 94“ ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление с.Слънчево, сумата от 1000лв. /хиляда лева/, представляваща
5
сторени във въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, на
осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване (чл. 280, ал.3, т.1
ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6