Р Е
Ш Е Н
И Е
№…………./……...06.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
съдебно заседание, проведено на трети юни през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.с. ФИЛИП РАДИНОВ
при участието на секретар Румяна Дучева,
като разгледа докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д. № 271/2020 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по
постъпила въззивна жалба вх.№ 92477/11.12.2019г., подадена от Н.Д.В.,
с ЕГН ********** и постоянен адрес ***, срещу решение №4664/01.11.2019г.,
постановено по гр.д. № 14517/2018г. на ВРС, с което е признато за установено в
отношенията между страните, че въззивникът дължи на „Юробанк
България“ АД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление гр.София, район
Витоша, ул. „Околовръстен път 260“ сумите, за които е издадена Заповед
№3602/22.05.2018г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 7569/2018г. по описа на ВРС: 4631,11 лева -
главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 21.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението, 816,96
лева - договорна лихва за периода 14.04.2006 г. - 02.03.2018 г., 452,53
лева - мораторна лихва за периода от 14.04.2006 г. - 15.05.2018 г., 45,82
лева - такси за периода 14.04.2006 г. - 15.05.2018 г., дължими по Договор
за издаване на кредитна карта "EUROLINE" от 14.04.2006г.
В жалбата се поддържат доводи за
немотивираност и неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния
и процесуалния закон. Излагат се съображения, че пропускането на срока по
чл.131 от ГПК не лишава ответника от правото му на защита. Цитирана е съдебна
практика в смисъл, че възраженията за неравноправност на договорни клаузи не се
преклудират, тъй като по този въпрос съдът дължи служебно произнасяне, поради
което могат да се релевират и във въззивната инстанция, като във връзка с
възражението на страните следва да се предостави възможност за становище на
насрещната страна и ангажиране на доказателства от всяка от страните. Твърди
се, че съдът е допуснал процесуално нарушение като не е обсъдил релевираните
след срока за отговор възражения на ответника в тази насока. Излага се, че по
делото не е установено получаване на заемната сума, а лихвите и таксите са
начислени въз основа на неравноправни клаузи. Липсват представени доказателства
за сключен договор за кредит с твърдяния от ответника кредитен лимит.
В срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна, в който оспорва въззивната жалба и моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Оспорват се съображенията в
жалбата относно процесуалните последствия от пропускането на срока по чл.131 от ГПК, като се поддържа, че с изтичането му са се преклудирали всички възражения,
които ответникът е можел да направи своевременно. Освен като преклудирани,
възраженията на въззивника за неравноправни клаузи се оспорват като бланкетни и
немотивирани. Посочва се, че за да има надлежно възражение за неравноправност,
не е достатъчно ответникът да се позове на това понятие, а следва да посочи
конкретни факти и обстоятелства, които да обуславят твърдяния порок. Поддържа
се, че фактът на сключен между страните договор за кредит, получаването на
кредитната карта и усвояването на заемната сума не е бил оспорен от ответника в
срока по чл.131 от ГПК. Предоставянето на заемната сума в размер на 4631.11
лева се установява както от представените писмени доказателства - параметрична
справка за движението по кредитната сделка, месечни извлечения и детайлно
извлечение за извършени плащания, така и от заключението на ССЕ.
Картодържателят не е подавал информация за открадната или загубена кредитна
карта, откъдето следва, че същият е разполагал с нея и я е използвал. Дължимите
лихви и такси са изчерпателно уредени в общите условия. Размерът на минималните
месечни вноски, включително приложимият лихвен процент, се определя в месечните
извлечения, които се изпращат на картодържателя с обикновена поща. Съгласно
чл.12, вр. чл.10, б. „б“ от ОУ при изплащане на кредита на вноски се начислява
лихва, като приложимият лихвен процент се посочва в месечните извлечения.
Действащият към момента на сключване на договора лихвен процент е посочен в
приложението към общите условия. Същият е останал непроменен през срока на
действие на договора и възлиза на 16.45% при покупки и 16.85% при теглене в
брой. Процесният договор за кредитна карта е сключен без срок. Кредитът е
обявен за предсрочно изискуем на основание чл.15.1., б. „а“ от ОУ поради неплащане
на минималните месечни вноски по две последователни месечни извлечения, за
което длъжникът е надлежно уведомен чрез лице от домашните на 02.03.3018г.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.430, ал.1 и 2 от ТЗ, чл.86 и
чл.79, ал.1 от ЗЗД, предявен от „Юробанк България“ АД, срещу Н.Д.В.,
за приемане за установено в отношенията между страните, че ответника дължи сумите,
за които е издадена Заповед № 3602/22.05.2018г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 7569/2018г. по
описа на ВРС, както следва: 4631,11 лева - главница, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
21.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението; 816,96 лева - договорна лихва за
периода 14.04.2006 г. - 02.03.2018 г.; 452,53
лева - мораторна лихва за периода от 14.04.2006 г. - 15.05.2018 г. и 45,82 лева - такси за периода
14.04.2006 г. - 15.05.2018 г., дължими по Договор за издаване на кредитна карта
"EUROLINE" от 14.04.2006г.
В исковата молба
се твърди, че по силата на Договор за издаване на кредитна карта
"EUROLINE" от 14.04.2006 г., ищецът "Юробанк България" АД /с
предишно наименование „Българска Пощенска Банка" АД/ е предоставил на
ответника банков кредит, който картодържателят може да усвоява с издадената
кредитна карта в рамките на предоставения му кредитен лимит от 4900 лева. Договорът
е сключен без определен срок, като картодържателят дължи като главница това,
което е изтеглил от картата. Съгласно чл.9.1., б. „з“ от ОУ изплащането на
кредита се извършва съобразно месечните извлечения, изпращани от банката на
картодържателя по обикновена поща, които се извеждат от търговските книги на
банката и в които се отразяват всички операции с картата, размера на минималната
месечна вноска и срокът й за плащане. Начинът на издължаване на кредита е
уговорен в чл.10 и чл. 12 от ОУ. Приложимият лихвен процент се посочва в месечните
извлечения. За целия срок на действие на договора лихвените нива не са
променяни и са както следва: 16.45% годишно при покупки и 16.85% годишно при
теглене в брой. Поради неплащане на минималните месечни вноски по две
последователни месечни извлечения с краен срок на плащане 11.07.2017г. и
10.08.2017г., банката е упражнила правото си по чл.15.1., б. „а“ от ОУ да
прекрати договора, да обяви картата за невалидна, а кредитът за предсрочно
изискуем, с писмо изх. 6074/01.03.2018г., изпратено по „Български пощи“ЕАД и
получено от майката на адресата на 02.03.2018г. Претендираната главница от
4631.11 лева е формирана като сума от всички усвояване след приспадане на
извършените погашения. Претендираната сума от 452.53 лева представлява
мораторна лихва за периода 14.04.2006г.-15.05.2018г., начислена върху
главницата в размер на основния лихвени процент на БНБ + 10 пункта. Сумата от
45.82 лева представлява такси за периода 14.04.2006г.-15.05.2018г., дължими на
основание чл.11 от ОУ. Поради изпадането в забава на ответника ищецът се е
снабдил със Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, като с оглед депозираното от него възражение обективира искане за съдебно
установяване на вземането.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил
отговор на исковата молба.
Във възражението
по чл.414 от ГПК по ч.гр.д. № 7569/2018г. по описа на ВРС ответникът е
оспорил вземанията като погасени по давност.
След срока за отговор,
с писмено становище, ответникът чрез процесуалния
си представител, оспорва предявените искове като неоснователни. Поддържа
релевираното във възражението по чл.414 от ГПК възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на процесните вземания. Твърди, че договорът е нищожен на основание
чл.22 от ЗПК, тъй като противоречи на чл.5, чл.10а, ал.2 и чл.11 от ЗПК, а
клаузите за лихви и такси са неравноправни по смисъла на ЗЗП и противоречат на
добрите нрави, поради което се дължи връщане само на чистата стойност на
кредита. Излага, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл.5 от ЗКП за
предоставяне на необходимата информация за сравняване на различни предложения и
вземане на информирано решение. Оспорва факта на сключване на договора при
твърдяния кредитен лимит от 4900 лева, факта на получаване на кредитната карта
и факта на усвояване на процесната сума.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата
и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда. Искът е предявен по реда
на чл.415 от ГПК от заявителя срещу длъжника в преклузивния месечен срок от
уведомяването му за подаденото възражение, поради което се явява процесуално
допустим. Поради изложеното и доколкото е постановено при наличието на положителните и
липса на отрицателните процесуални предпоставки, обжалваното решение се явява
допустимо.
По отношение на
неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на
чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания за неправилно формираните от съда изводи. Същите се концентрират
около поддържаните пред първата инстанция възражения за неравноправни клаузи за
лихви и такси. Останалите поддържани във въззивната жалба несвоевременно
релевирани оспорвания на факти (получаване на заемната сума и размера на кредитния
лимит), са преклудирани с изтичане на срока по чл.131 от ГПК, поради което не
подлежат на разглеждане. Във въззивната жалба липсват оплаквания във връзка с
възражението за погасителна давност, направено в срока по чл.414 от ГПК, поради
което същото не попада в пределите на въззивната проверка и съдът не дължи
произнасяне по него.
Съобразно
разпоредбата на чл. 430 ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и
срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я
върне след изтичане на срока, като се задължава да плаща лихва по кредита,
уговорена с банката.
Факта на съществуващо между страните облигационно
правоотношение по силата на сключен договор за издаване на кредитна карта EUROLINE с твърдяните в исковата молба параметри и
изправността на кредитора по него не е оспорен в срока по чл.131 от ГПК, поради
което, както беше посочено, всички релевирани от ответника възражения в тази
насока са преклудирани.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи,
че договорът е обективиран в двустранно подписано заявление за издаване на кредитна
карта от 14.04.2006г., от което се установява, че същият е сключен без определен срок при първоначална
транзакция в размер на 794.36 лева. Чрез подписите си страните са удостоверили
приемане на условията по договора и Общите условия, видно от съдържащото се в
него декларативно изявление на картодържателя. Размерът на уговорения кредитен
лимит – 4900 лева, е установим от представените по делото месечни извлечения, на
които в чл.9.1., б. „з“ от ОУ страните са придали значението на способ за
конкретизация на параметрите на дълга – минимални месечни вноски, падежна дата,
остатъчен размер на дълга, размер на кредитния лимит, лихвен процент и пр. От
заключението на вещото лице се установява, че реално усвоената сума по кредита
е в общ размер на 15871.28 лева. При липса на наведени в срока по чл.131 от ГПК
твърдения и своевременно ангажирани доказателства, ответникът да се е лишил от
държането на кредитната карта, следва да се приеме, че същият е извършил всички
констатирани транзакции и съответно е изразил воля за ползване на заемните
средства. Следователно картодържателят дължи връщане като главница на сбора от
всички усвоявания след приспадане на извършените погашения.
Съобразно размера на заемната сума и целта за
сключването на договора, съдът приема, че ответникът има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП, поради което по аргумент от чл.7, ал.3 от ГПК
съдът дължи служебно произнасяне за включване в договора на неравноправни
клаузи.
С пар.5 от ПЗР на Закона за потребителския кредит (Обн. ДВ. бр.18 от
5 Март 2010г.) е предвидено, че този закон не се прилага за договори за кредит,
сключени с потребители преди датата на влизането им в сила. Следователно процесният договор за кредит, сключен
на 14.04.2006г., не попада в приложното поле на ЗПК. По тези
съображения евентуалното несъответствие на процесния договор с въведените
впоследствие с цитирания закон съдържателни изисквания (за погасителен план,
шрифт, реквизити, ГПР и пр.) не води до опорочаването му поради липса на форма.
От друга страна, доколкото процесният договор за кредитна карта е сключен през
време на действие на Закона за
защита на потребителите, същият попада в приложното поле на този закон,
доколкото се касае за търговска
сделка за предоставяне на финансова услуга по смисъла на чл. 144 от ЗЗП във вр.
с пар. 13, т.12, б.б от ДР на ЗЗП.
В рамките на дължимата служебна проверка
съдът не констатира при сключване на договора страните да са се отклонили от
императивни разпоредби, уреждащи защитата на потребителя.
По отношение на договорната регламентация на
възнаградителната лихва не се констатират нарушения, водещи до ощетяване на
икономически по-слабата страна в правоотношението. Преди всичко дължимостта на възнаградителна лихва е уговорена
като функция от избора на длъжника за начина на усвояване и погасяване на
кредита. Според чл.10 от ОУ лихва се дължи само при теглене на пари в брой,
както и в случай, че ищецът избере връщане на дълга на части, т.е. на длъжника
е предоставена възможността да избегне начисляването на лихви при връщане на
дълга изцяло и ползване на картата само при покупки. На следващо място
възнаградителната лихва е уговорена във фиксиран размер – 18.50 %, който не би
могъл да се приеме за прекалено обременителен за потребителя. Нещо повече видно
от представените месечни извлечения и заключението на ССЕ реално прилаганият
годишен лихвен процент е 16.45 % при покупки и 16.85 % при теглене в брой, като
същият е останал непроменен през целия срок на действие на договора. Липсват представени
доказателства за едностранно увеличаване на лихвения процент, напротив прилаган
е по-нисък от уговорения. В начина на формиране на лихвата не е включена
променлива компонента, върху която потребителят да е лишен от възможност да
влияе. Доколкото лихвеният процент е уговорен като абсолютна величина, клаузата
за възнаградителна лихва не може да се приеме за неясна по смисъла на чл.147 от ЗПП.
Претендираната мораторна лихва е в размер на законната лихва за забава по смисъла на чл.1, ал.1 от Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения (основния лихвен процент на БНБ + 10 пункта), поради което не се явява неравноправна.
Договорната уредба на таксите по кредита също не е в
нарушение на потребителската закрила. Уговорените такси са ясно дефинирани по
вид услуга и размер в приложението към Общите условия: такса за одобряване на
кредит - 25 лева, такса за обслужване на кредита – 2.50 лв. на месец, такса за
ползване на кредит в брой – 3% (минимум 10 лв.), такса за ползване на кредит
над кредитния лимит – 5%. Уговорените такси за одобряване и обслужване на
кредита не противоречат на закона, тъй като забраната на чл.10а от ЗПК не е
действала към момента на сключването му. Таксите за обслужване на кредита са
уговорени срещу насрещна престация, доколкото спецификата на кредитния продукт
изисква ежемесечно изготвяне и изпращане на месечно извлечение, съдържащо
изчисления за минимална месечна вноска въз основа на потреблението за съответния
период. Таксите за теглене на суми в брой представляват допълнителна услуга, за
което няма законова пречка да се уговоря такса. Уговореният размер на таксите
не надхвърля присъщата им функция, поради което не може да се квалифицира като
прекомерен. С оглед изложеното цитираните клаузи не са в противоречие с добрите
нрави и добросъвестността, доколкото с уговарянето им кредиторът не е действал
със стремеж към постигане на неоснователно обогатяване.
Недължими се явяват единствено начислените от
кредитора такси, за които в договора липсват уговорки. В представения по делото
договор и ОУ не се съдържат клаузи за такса хартиено извлечение и такса
блокиране на карта. Липсват данни същите да произтичат от тарифа за таксите, с
която ответникът да е изразил съгласие, поради което претенцията в тази част се
явява недоказана по основание.
По изчисления на съда въз основа на приложеното към
ССЕ подробно извлечение от сметка, уговорените и дължими такси за одобряване и
обслужване на кредита и за теглене на суми в брой за периода 14.04.2006
г. - 15.05.2018 г. са в общ размер на 1027.55 лева. За
същия период начислените такси за хартиено извлечение са в размер на 196 лева, а таксите за блокиране на карта – 150 лева, или общо 316 лева, като тези суми по изложените
по-горе съображения съдът приема за недължими. Общият размер на извършените от
длъжника плащания за такси според експертизата за процесния период възлиза на
1297.73 лева. Заплатените такси са в по-голям размер от дължимите, поради което
претенцията с правно основание чл.79 от ЗЗД за сумата от 45.82 лева следва да
бъде отхвърлена като неоснователна.
С надплатената сума за такси в размер на 270.18 лева
следва да се извърши прихващане на изпълнението в поредността по чл.76, ал.2 от ЗЗД, чрез отнасянето й към задължението за мораторна лихва в размер на 452.53
лева. Налага се изводът, че претенцията за мораторна лихва се явява основателна
за сумата от 182.35 лева и неоснователна за разликата до претендираните 452.53
лева. Претенциите за главница и възнаградителна лихва следва да бъдат уважени в
пълния претендиран размер, установен със заключението на ССЕ след приспадане от
общо дължимите суми на извършените плащания. Изискуемостта на задълженията
съдът намира за настъпила преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК с
получаване от ответника на уведомлението за предсрочна изискуемост - 02.03.2018г., предвид безспорната установеност, че след правилно
прилагане на поредността на погасяване забава на длъжника към този момент е
налице.
Поради частично несъвпадение в крайните изводи на
двете инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта
относно претенцата по чл.422 ГПК, чл.79, ал.1 от ЗЗД и частично относно
претенцията по чл.422 ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД за разликата над 182.35 лева до 452.53
лева, като вместо него бъде постановено друго, с което исковете бъдат
отхвърлени. В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
По
отговорността за разноски:
Формираният извод за частична неоснователност на
иска налага да бъде ревизирано първоинстанционното решение и в частта за
разноските, като в тази част същото бъде отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78.ал.1 от ГПК в полза на
въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от иска
в размер на 2430.19 лева, от които 610.42 лева от общо 644.68 лева, за заповедното производство, 1106.98 лева
от общо 1169.11 лева, за първоинстанционното производство и 712.79 лева от
общо 752.79 лева, за въззивното производство.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на
въззивника се следват разноски с оглед отхвърлената част от иска в размер на 8.91
лева от общо 167.62 лева, представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Разноски за адвокатско възнаграждение не се присъждат поради липса на
представени доказателства за реалното му заплащане.
С оглед изложените
съображения, настоящият състав
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ
решение
№4664/01.11.2019г., постановено по гр.д. № 14517/ 2018г. на ВРС, В ЧАСТТА, с която е прието за установено в отношенията между
страните, че Н.Д.В., с ЕГН **********, дължи на „Юробанк България“ АД, с ЕИК
*********, разликата
над 182.35 лева до 452.53 лева - мораторна лихва за
периода от 14.04.2006 г. - 15.05.2018 г. и сумата от 45,82 лева - такси
за периода 14.04.2006 г. - 15.05.2018 г., както и в частта за разноските, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Юробанк
България“ АД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление гр.София, район
Витоша, ул. „Околовръстен път 260“, срещу Н.Д.В., с ЕГН ********** и
постоянен адрес ***, искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.415, ал.1, т. 2
от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД и чл.79, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи разликата над 182.35 лева до 452.53 лева
- мораторна лихва за периода от 14.04.2006 г. - 15.05.2018 г. и сумата от 45,82
лева - такси за периода 14.04.2006 г. - 15.05.2018 г., дължими по Договор
за издаване на кредитна карта "EUROLINE" от 14.04.2006г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 7569/2018г. по описа на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№4664/01.11.2019г., постановено по гр.д. № 14517/ 2018г. на ВРС, В ЧАСТТА, с която е прието за установено в отношенията между
страните, че Н.Д.В., с ЕГН ********** и постоянен адрес ***, дължи на „Юробанк
България“ АД, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление гр.София, район
Витоша, ул. „Околовръстен път 260“, сумата от 4631,11 лева
- главница, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 21.05.2018г. до окончателното изплащане на задължението,
сумата от 816,96 лева - договорна лихва за периода 14.04.2006 г. -
02.03.2018 г. и сумата от 182.35 лева - мораторна лихва за
периода от 14.04.2006 г. - 15.05.2018 г., дължими по Договор за издаване на кредитна
карта "EUROLINE" от 14.04.2006г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.
№ 7569/2018г. на ВРС.
ОСЪЖДА Н.Д.В., с ЕГН ********** и
постоянен адрес ***, да заплати на „Юробанк България“ АД, с ЕИК
********* и седалище и адрес на управление гр.София, район Витоша, ул.
„Околовръстен път 260“, сумата от 2430.19 лева, представляваща сторени в
производството съдебно-деловодни разноски съразмерно с
уважената част от иска, формирана както следва: 610.42 лева, за заповедното производство по ч.гр.д. №7569/2018г. на ВРС, 1106.98 лева, за първоинстанционното производство и 712.79 лева, за
въззивното производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД, с ЕИК
********* и седалище и адрес на управление гр.София, район Витоша, ул.
„Околовръстен път 260“, да заплати на Н.Д.В., с ЕГН ********** и
постоянен адрес ***, сумата от 8.91
лева, представляваща сторени във въззивното производство
разноски съразмерно с отхвърлената част от иска, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280,
ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.