РЕШЕНИЕ
№ 246
гр. Сливница, 23.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Паулина Бл. Велкова
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20251890100376 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Oбразувано е по искова молба от Х. Г. А. срещу „И.А.М.“ АД, с която е предявен
осъдителен иск за присъждане на сумата в размер на 1 лева, частичен от сумата в общ
размер на 39.16 лева, недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски
кредит № 4457907 от 14.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г. до окончателното плащане.
Твърди се, че между страните е сключен договор за паричен заем № 4457907 от
14.04.2022, по който ответникът е заемодател, а ищецът заемател. Договорът бил нищожен,
доколкото не отговарял на изискванията по чл11, ал.1, т.10 ЗПК, а именно неправилно е
посочен размерът на ГПР, поради което и платените по него суми над отпуснатия кредит се
явяват недължимо платени. С оглед изложеното се предявява иска. Претендират се
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска.
Районен съд - Сливница, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи че е платил
на ответника сума в размер на 1 лева – договорна лихва по договор за потребителски
кредит № 4457907 от 14.04.2022 г. Ответникът следва да докаже основанието за плащане на
сумата, както и валидността на
С Определение от 19.08.2025 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за потребителски кредит № 4457907 от 14.04.2022 г. с посоченото от
ищеца съдържание.
1
Не се спори между страните, а и от представеното по делото Решение № 205 от
06.12.2023 г. по гр.д. № 13/2023 г. по описа на РС – Сливница, влязло в сила, се установява,
че към процесния договор за кредит е сключен договор за гаранция от 14.04.2022 г. между
ищцата и „Ф.Б.“ ЕООД, в изпълнение на поставено условие по договора за кредит за
предоставяне на обезпечение по същия, предвидено в чл.4, ал.1 от него. По договора за
гаранция е предвидено възнаграждение за гаранта в размер на 158.64 лева.
Безспорно между страните е, че възнаграждението за гаранта не е включено в размера
на посочения в договора за кредит ГПР.
Съгласно разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора за потребителски кредит
следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит.
Такъв разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, съдът приема, че е
възнаграждението за гаранта, което макар и да е уговорено по друго правоотношение с трето
лице, е свързано с договора за кредит и това правоотношение е възникнало във връзка и по
повод на договора за кредит. Възнаграждението за гаранта се поема още към момента на
сключване на договора за кредит и приемането на това задължение – поръчителство чрез
гарант, на който се заплаща възнаграждение, представлява условие за сключване на договора
за кредит. Без приемането на това условие не може да бъде сключен договора за кредит.
Като не е включена стойността на възнаграждението за гаранта към ГПР, е нарушена
разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото не е посочен коректен размер на ГПР, което
се приравнява на липса на ГПР.
Горното прави договора недействителен, поради сключването му в противоречие със
законна, на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК.
Предвид обстоятелство, че съдът прие, че договорът за кредит е недействителен,
платено по него над отпуснатия кредит е недължимо платено и подлежи на връщане,
съгласно разпоредбата на чл.34 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит бъде признат за недействителен потребителят връща само чистата
стойност на кредита, тоест отпуснатия кредит без да дължи лихви и други разноски по
кредита.
Ответникът признава, че по договорът за кредит ищцата е заплатила общо сумата в
размер на 519.84 лева, от които 500 лева, платена главница за усвоен кредит и 19.84 лева –
договорна лихва.
С оглед изложеното по-горе платената по недействителния договор за кредит
договорна лихва в размер на 19.84 лева се явява недължимо платена и подлежи на връщане.
С Протоколно определение от 30.09.2025 г., по искане на ищцата и по реда на чл.214,
ал.1 ГПК, съдът е допуснал изменение на размера на предявения иск, като същият е
увеличен от 1 лева, предявен като частичен от сума в общ размер на 39.16 лева на 19.84
лева.
Предвид посоченото искът се доказа по основание и размер и ще се уважи в пълния
предявен размер.
2
Като законна последица от уважаване на претенцията на ищеца, върху нея следва да
се присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г.
до окончателното плащане, каквото искане изрично е направено още в исковата молба.
По отговорността за разноските:
Предвид изхода на спора право на разноски се поражда за ищеца, който е направил
своевременно искане за присъждане на такива.
Ищецът доказа следните разноски: 50 лева – платена държавна такса.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие /л.37/, съгласно който
на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от ЕАД „Д. М.“.
Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че национална уредба, която има задължителен характер, предвижда
невъзможност, адвокатът и неговият клиент да договорят възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите,
каквато е Висшия адвокатски съвет, каквато е Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, както и невъзможност съдът да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно
позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително
и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени
на адвокатските услуги.
Доколкото Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, то настоящият съдебен състав
приема, че не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения,
предвидени в Наредбата и може да определи възнаграждението по чл.38 ЗА под минимума,
посочен в нея.
В този смисъл са и Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на
ВКС, II ТО, Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д № 1908/2022 г. на ВКС, I ТО.
Съдът счита, че при определянето на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА, следва
да се изхожда на първо място от конкретната правна и фактическа сложност на делото,
извършените по него процесуални действия, вида и обема извършена работа от адвоката,
както това е предвидено в нормативен акт, приет от държавен орган – Министерски съвет –
Наредбата за изплащане на правната помощ, която също е със социална насоченост и има за
цел да се определят възнагражденията за адвокатските услуги, предоставени на лица в
затруднено материално положение, а не от размера на интереса по делото, който да е
определящ за размера на адвокатското възнаграждение.
Ограничението на чл.38, ал.2 ЗА, да не може да се определя адвокатско
възнаграждение под минимума, посочен в Наредбата, води до прехвърляне на социалната
помощ изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатската услуга, независимо че е била
поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за предоставена в обществен интерес,
след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да
договаря дори и в общия случай.
3
В конкретиката на настоящия правен спор, с оглед ниската правна и фактическа
сложност на делото, предвид множеството идентични дела, водени в страната, включително
и в Районен съд – Сливница, по които има многобройна практика в постановения от
настоящия състав смисъл, идентичната защита по двата иска, произнасяне по исковете само
на база писмени доказателства, събрани на ниво искова молба, изготвяне на искова молба,
без явяване в открито съдебно заседание, че адекватното и справедливо адвокатско
възнаграждение е в общ размер на 200 лева или 240 лева с ДДС. Следва да се отбележи, че
този размер е близо до максималния размер на адвокатското възнаграждение по чл. 25, ал. 2,
вр. ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, към момента на сключване на
договора за безплатна правна помощ.
Над този размер съдът счита, че адвокатското възнаграждение е прекомерно и не
отговаря на извършената работа от адвоката и на правната и фактическа сложност на
делото.
Следва да се посочи, че в периода 2023 г. до 2025 г. от ищцата Х. Г. А. са образувани 33
дела с идентичен предмет - потребителски спор, по всяко едно от което е представен договор
за безплатна правна помощ. С оглед множеството дела, които се генерират от този ищец с
идентични правни спорове то и защитата по всеки един от тях е еднотипна, поради което и
съдът е определил възнаграждение за адвокатското дружество в посочения по-горе размер.
Така мотивиран, Районен съд - Сливница
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ****************, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ № **, „С.ц.“, ет.*, офис ************, представлявано от С.К.
– изпълнителен директор ДА ЗАПЛАТИ НА Х. Г. А., ЕГН **********, с адрес: село Х.,
сумата в размер на 19.84 лева, недължимо платена сума по нищожен договор за
потребителски кредит № 4457907 от 14.04.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г. до
окончателното плащане, както и 50 лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ****************, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ № **, „С.ц.“, ет.*, офис *********, представлявано от С.К. –
изпълнителен директор ДА ЗАПЛАТИ НА Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАТ ************** на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 240 лева с ДДС -
адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Окръжен съд - София.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________
4