Решение по дело №338/2020 на Районен съд - Самоков

РЕШЕНИЕ

№…114

гр. Самоков, 10.06.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в открито съдебно заседание, проведено на осми февруари през две хиляди двадесет и първата година, в състав:

    РАЙОНЕН СЪДИЯ  ЯНКО ЧАВЕЕВ

                                          

при участието на секретаря Дарина Н. сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 338 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Е.Т.Д. *** е предявила срещу „Д. Т.” ЕООД, гр. С., искове за заплащане на следните суми: сумата 643,84 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за м. януари 2020 г.; сумата 320,00 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за м. февруари 2020 г.; сумата 643,84 лв., представляваща за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 1 година, ведно със законната лихва върху всяка от тези суми, считано от предявяване на иска на 09.06.2020 г. до окончателното им изплащане, както и сумата 51,50 лв., представляваща обезщетение за забава върху претендираното трудово възнаграждение за м. януари 2020 г. за периода от 02.02.2020 г. до предявяване на иска на 09.06.2020 г. и сумата 20,48 лв., представляваща обезщетение за забава върху претендираното трудово възнаграждение за м. февруари 2020 г. за периода от 02.03.2020 г. до предявяване на иска на 09.06.2020 г. Ищцата претендира и сторените в настоящото производство разноски.

Твърди се в исковата молба и в уточняващата молба, постъпила в съда на 03.07.2020 г., че за времето от 18.04.2019 г. до 24.04.2020 г. между страните съществувало трудово правоотношение, възникнало на основание сключен между тях трудов договор, по силата на който ищцата полагала труд в базата на ответното дружество в с. Д., Община Самоков. На 24.04.2020 г. трудовият договор между страните бил прекратен, без ищцата да бъде уведомена за това, а за прекратяването на договора тя се осведомила от направена справка в регистрите на НАП. Ищцата твърди, че до предявяване на иска ответникът не й заплатил уговорените по размер в договора трудови възнаграждения за м. януари 2020 г. и за м. февруари 2020 г., както и дължимото й се обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, правото на който е възникнало за нея през време на съществуването на трудовото й правоотношение с ответника.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е представил отговор на исковата молба. В отговора ответникът не оспорва, че в посочения от ищцата период между тях е съществувало трудово правоотношение, както и че дължи на ищцата трудово възнаграждение за месец януари 2020 г. и за месец февруари 2020 г. в претендираните размери, като заявява, че признава исковете за тези суми. Оспорва обаче исковете за заплащане на обезщетения за забава върху всяка от сумите, като  твърди, че не е изпаднал в забава за плащане, тъй като от 17.02.2020 г. занапред ищцата престанала да се явява на работа, без да е поискала ползване на отпуск и без да е представила болничен лист за удостоверяване на неработоспособност поради заболяване. По тази причина ответникът безуспешно, при посочените в отговора на исковата молба обстоятелства, се опитвал да й поиска писмени обяснения, а впоследствие – и да й връчи заповед за прекратяване на трудовото правоотношение поради дисциплинарно уволнение, като в тази връзка изтъква и че наред с това я поканил да посочи банкова сметка, ***дения, но и това негово изявление останало невръчено на ищцата до предявяване на иска. Отправянето на такава покана било обусловено от обстоятелството, че съгласно уговореното в трудовия договор между страните, трудовото възнаграждение на ищцата за м. януари 2020 г. било платимо на 25.02.2020 г., а тя преустановила явяването си на работа на 17.02.2020 г. и в трудовото й досие не се съдържала молба за плащане на възнаграждението по банков път, а до този момент тя го получавала в брой срещу подпис по ведомост. Тези обстоятелства обосновават доводи на ответника, че ищцата не му оказала необходимото съдействие за изпълнение на задълженията му да й заплати дължимите й се трудови възнаграждения за м. януари 2020 г. и за м. февруари 2020 г., поради което ответникът не следва да търпи неблагоприятните имуществени последици, които законът свързва със забавеното плащане на процесните трудови възнаграждения. Все в тази връзка ответникът излага и доводи, че не следва да отговаря за разноски по исковете за заплащане на трудовите възнаграждения, тъй като ги е признал и не е дал повод за завеждане на делото.

Относно иска за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в отговора на исковата молба ответникът не заявява становище дали го признава или го оспорва поради изтъкната от него липса на посочване в исковата молба на броя на дните неизползван платен годишен отпуск, за които се претендира обезщетението и на това за коя година се отнася този отпуск.

Пред съда ищцата се представлява от пълномощника си адв. Г. В., който в с. з. на 16.11.2020 г. уточнява, че претендираното обезщетение е за неизползвания платен годишен отпуск през цялото време, в което между страните е съществувало трудово правоотношение.

Ответникът се представлява от пълномощника си адв. М. Д., който с оглед уточнителното изявление на процесуалния представител на ищцата относно иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск заявява, че признава този иск до размер на сумата 288 лв., представляваща обезщетение за 9 дни неизползван платен годишен отпуск.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени по свое убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 и чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, които са на общо основание допустими.

Направеното от ответника признание на исковете за заплащане на трудови възнаграждения за месеците януари и февруари 2020 г. е допустимо съгласно чл. 237, ал. 3 от ГПК, поради което тези искове следва да бъдат уважени съобразно признанието, ведно със законната лихва върху всяка от сумите по тях от предявяване на исковете на 09.06.2020 г. до окончателното им изплащане.

Исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетения за забавено изпълнение на задълженията на ответника за заплащане на горепосочените трудови възнаграждения са неоснователни.

В трудовия договор между страните е уговорено, че дължимото на ищцата трудово възнаграждение следва да й се изплаща до 25-то число на следващия месец, т. е. на месеца, следващ този, в който е положен труда, за който възнаграждението се отнася. Така изискуемостта на трудовото възнаграждение на ищцата за м. януари 2020 г. е настъпила на 26.02.2020 г., а на трудовото й възнаграждение за м. февруари 2020 г. – на 26.03.2020 г. До м. януари 2020 г. трудовото възнаграждение на ищцата за съответния месец й е изплащано в брой – срещу подпис в изготвяните от ответника ведомости за заплати. По делото не е спорно, че след 17.02.2020 г. ищцата не се е явявала на работа. Не се установява от доказателствата по делото след тази дата ищцата да се е явявала в предприятието на ответника с искане за заплащане на дължимите й трудови възнаграждения по който и да е от начините, установени в чл. 270, ал. 3 от КТ. Напротив, от представените писмени доказателства се установява, че дори искането на управителя на ответното дружество до ищцата за писмени обяснения по повод неявяването й на работа, считано от 17.02.2020 г., както и заповедта му за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” и за прекратяване на трудовото правоотношение, са останали невръчени на ищцата чрез куриер поради това, че тя не е намерена на известния на работодателя неин адрес, който е посочен и в исковата молба. В невръченото при тези обстоятелства искане за депозиране на писмени обяснения се съдържа и изрично изявление на управителя на ответното дружество, че ищцата не е изразила съгласие за плащане на трудовото й възнаграждение по банков път по посочена от нея сметка, което изявление се подкрепя от останалите доказателства, според които до деня, в който ищцата престанала да се явява на работа (17.02.2020 г.) същата е получавала трудовото си възнаграждение в брой срещу подпис във ведомостта за заплати.

Съвкупността от всички тези установени по делото обстоятелства обосновава извод, че към 26.02.2020 г. – датата на настъпване на изискуемостта на първото от процесните трудови възнаграждения на ищцата (за м. януари 2020 г.) последната вече не е оказвала необходимото съдействие на ответника, без което той не би могъл да изпълни паричното си задължение към нея. Това е така, защото от една страна ищцата не се е явявала в предприятието на ответника, за да получи трудовото си възнаграждение по обичайния дотогава начин – в брой, нито е упълномощила за това свои близки, а от друга страна - специалната разпоредба на чл. 270, ал. 3, изр. второ от КТ изисква работникът да отправи изрично писмено искане до работодателя трудовото му възнаграждение да му бъде изплащано по банков път – чрез посочена от него банка, каквото изявление не се установява ищцата да е отправила до ответника.

Ето защо с поведението си като кредитор по паричните задължения на ответника за заплащане на трудови възнаграждения за м. януари 2020 г. и за м. февруари 2020 г. ищцата е изпаднала в забава и съгласно общото правило на чл. 96 от ЗЗД така ответникът е освободен от последиците на собствената му забава – в случая от задължението да плати обезщетение за забавено изпълнение на тези трудови възнаграждения на ищцата от настъпване на тяхната изискуемост - на 26.02.2020 г., респ. 26.03.2020 г. (а не от 02.02.2020 г., респ. 02.03.2020 г., както ищцата претендира в исковата молба) до предявяване на исковете. Затова исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни.

Искът с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ е частично основателен.

Установява се от представените извлечения от ведомости за заплати за м. октомври, ноември и декември 2019 г. и се потвърждава от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че през тези месеци ищцата е ползвала общо 27 дни платен годишен отпуск. Видно е от представените писмени разрешения от управителя на ответното дружество върху образец на „заявка за промяна на седмичен график на заетостта“ (л. 59), че от тези 27 дни платен годишен отпуск 21 дни са разрешен отпуск за времето от 23.10.2019 г. до 20.11.2019 г. включително и 6 дни разрешен отпуск за времето от 02.12.2019 г. до 09.12.2019 г. включително. От страна на ищцата не са оспорени твърденията на ответника в молба, постъпила в съда на 10.12.2020 г. (л. 58 от делото), че в периода от 14.08.2019 г. до 22.10.2019 г. тя е била непрекъснато в отпуск за временна неработоспособност, разрешен с болнични листа, поради което са изцяло неоснователни и голословни твърденията на ищцата, че резолюциите на представител на работодателя върху представения образец на заявка за промяна на седмичен график на заетостта, съдържащ нейно искане за разрешаване ползването на платен годишен отпуск от 19.08.2019 г. до 31.08.2019 г., били антидатирани за само за целите на настоящото производство. Напълно логично и в съответствие с чл. 175, ал. 1 от КТ е по такова искане на работника, отправено на 30.07.2019 г., работодателят на 14.08.2019 г. да разреши ползване на отпуска „след връщане от болничните” - когато вече е узнал за първия от издадените болнични листа, при положение, че началната дата на искания платен годишен отпуск (19.08.2019 г.) все още е била предстояща.

Далеч по-съществено е друго – съгласно чл. 173, ал. 1 от КТ платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с писмено разрешение от работодателя, т. е. законът не установява писмена форма за валидност, нито за доказване, на волеизявлението на работника, че иска да ползва платен годишен отпуск в определен период от време, а такава форма е установена единствено за изявлението на работодателя, представляващо разрешение за ползването му. Ето защо и при положение, че ищцата изобщо не е оспорила, че в периодите от 23.10.2019 г. до 20.11.2019 г. и от 02.12.2019 г. до 09.12.2019 г. фактически е ползвала общо 27 работни дни платен годишен отпуск, за който от писмените доказателства се установява че й е разрешен и платен, е без правно значение обстоятелството, че липсват доказателства за нейни писмени изявления до работодателя за ползване на платен годишен отпуск в тези размери и периоди. Очевидно е, че поради сравнително дългия период на временна неработоспособност на ищцата (повече от 2 месеца) обстоятелствата, които са мотивирали първоначалното й желание за продължителност на ползването на платен годишен отпуск, което е обективирано писмено на 30.07.2019 г., са се изменили и след изтичане на срока на последния й болничен лист работодателят й е разрешил повече платен годишен отпуск, отколкото първоначално е заявила, с което тя се е съгласила, фактически ползвайки го в периодите от 23.10.2019 г. до 20.11.2019 г. и от 02.12.2019 г. до 09.12.2019 г. и получавайки възнаграждение по чл. 177 от КТ. В този смисъл доводите на ищцата в молба, постъпила в съда на 22.01.2021 г., че едва ли не ползването на платен годишен отпуск в тези периоди й било едностранно наложено от работодателя при липсата на законоустановените предпоставки за това, са напълно голословни и доказателствено неподкрепени. Поради това твърденията на ответника в представената заповед № 108/24.04.2020 г. на управителя на ответното дружество, с която трудовото правоотношение с ищцата е прекратено, че на ищцата следва да се изплати обезщетение в размер 288 лв. за 9 дни неизползван отпуск, както и процесуалните изявления на пълномощника на ответника в тази насока в настоящото производство, са основателни и на ищцата не се следва обезщетение за повече дни неизползван платен годишен отпуск.

По тези съображения искът с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е основателен и следва да бъде уважен до размер 288 лв., представляващ обезщетение, дължимо на ищцата при прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, за 9 работни дни неизползван от нея платен годишен отпуск, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 643,84 лв. искът е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен. Върху уважения размер на този иск следва да се присъди законна лихва от предявяването му до окончателното изплащане на сумата, доколкото такова искане е направено от ищцата с молбата й, постъпила в съда на 22.01.2021 г. и то не представлява иск, нито увеличение на иска, а искане за прилагане на законна последица от уважаване на иска, каквото е допустимо да бъде отправено до края на съдебното дирене пред настоящата инстанция.

Съгласно чл. 242, ал. 1 от ГПК съдът следва да допусне предварително изпълнение на решението по уважените искове за заплащане на трудови възнаграждения и на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

По разноските:

Ответникът е признал онези от исковете, които са уважени, а останалите искове на ищцата са отхвърлени. По съображенията, изложени относно исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съдът намира, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Ето защо на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК същият не следва да бъде осъждан за разноски по уважените искове нито в полза на ищцата, нито в полза на съда. От друга страна на ответника се следват всички направени от него разноски, от които ищцата не е освободена на основание  чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, с оглед на което тя следва да му заплати направените по делото разноски в размер на 300 лева за платено адвокатско възнаграждение. По аналогични съображения ищцата следва да заплати по сметка на РС – Самоков сумата 60 лв., представляваща изплатено от бюджета на съда възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводната експертиза, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК ищцата е освободена само от разноски, които се внасят предварително по сметка на съда, но не и от всякакви разноски независимо от изхода на делото.

Воден от гореизложеното, съдът

 

РЕШИ:

 

ОСЪЖДА „Д. Т.” ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. С., ж. к. „Д.”, бл. ., вх. ., ет. ., ап.., да заплати на Е.Т.Д., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 963,84 лв. представляваща сбор от дължими на основание чл. 128, т. 2 от КТ брутни трудови възнаграждения за м. януари 2020 г. в размер 643,84 лв. и за м. февруари 2020 г. в размер 320,00 лв., както и сумата 288,00 лв., представляваща дължимо на основание чл. 224, ал. 1 от КТ обезщетение за 9 дни неизползван платен годишен отпуск през време на съществуването на трудовото правоотношение между страните, основано на трудов договор № .. г., ведно със законната лихва върху всяка от тези суми, считано от предявяване на исковете на 09.06.2020 г. до окончателното им изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ В ЧАСТТА МУ за разликата над уважения му размер от 288,00 лв. до пълния предявен размер от 643,84 лв. и ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата 51,50 лв., претендирана като обезщетение за забава върху трудово възнаграждение за м. януари 2020 г. за периода от 02.02.2020 г. до предявяване на иска на 09.06.2020 г. и сумата 20,48 лв., претендирана като обезщетение за забава върху трудово възнаграждение за м. февруари 2020 г. за периода от 02.03.2020 г. до 09.06.2020 г.

ПОСТАНОВЯВА, на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК, предварително изпълнение на решението в частта му относно присъдените трудови възнаграждения и обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ.

ОСЪЖДА Е.Т.Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Д.тр.” ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. С., ж. к. „Д.”, бл.., вх. ., ет. , ап. ., сумата 300 лв. за разноски за платено адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Е.Т.Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати по сметка на Районен съд – Самоков сумата 60,00 лв. за възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводната експертиза, изплатено от бюджета на съда.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис, а в частта, с която е допуснато предварително изпълнение на решението относно присъдените трудови възнаграждения и обезщетение – с частна жалба пред СОС в едноседмичен срок от същия начален момент.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: