№ 6184
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100507909 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 357/09.01.2023 г., постановено по гр.д. № 4911/2022 г. на
Софийски районен съд, 88 състав, съдът е признал за установено по предявените от
„Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк
(България)” ЕАД) срещу Д. Х. Т. и М. А. И. обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове, че на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл.
430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ Д. Х. Т. и М. А. И.
дължат при условията на солидарност на „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно
наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) следните суми: 4275,90 лева,
представляваща главница, начислена за периода от 15.07.2016 г. до 15.10.2019 г. по
Договор за банков кредит от 04.03.2008 г., изменен с Анекс № 1 от 30.10.2009 г. и
Анекс № 2 от 07.10.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.06.2021 г., до изплащане на
вземането, както и сумата от 105,75 лева – договорна /редовна/ лихва за периода от
15.07.2018 г. до 14.10.2019 г., за които суми е издадена Заповед от 15.07.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 35959/2021 г. по описа
на Софийски районен съд, 88 състав.
Със същото решение СРС е отхвърлил: иска за главница за разликата над
присъдения размер от 4275,90 лева до пълния претендиран размер от 4553,70 лева,
иска за възнаградителна лихва над присъдения размер от 105,75 лева до пълния
претендиран размер от 118,78 лева, както и иска за сумата в размер на 2285,40 лева,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.06.2018 г. до
20.06.2021 г.
1
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК СРС е осъдил ответниците Д. Х. Т. и М.
А. И. да заплатят на ищеца „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно
наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) сумата от 471,25 лева – разноски за
исковото и заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно
наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) е осъдено да заплати на Д. Х. Т.
сумата от 296,21 лева – разноски в исковото производство пред СРС и сумата от
175,33 лева – разноски в заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Кей Би Си Банк България” ЕАД (с предишно
наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД) е осъдено да заплати на М. А. И.
сумата от 296,21 лева – разноски в исковото производство пред СРС и сумата от
175,33 лева – разноски в заповедното производство.
С Определение № 18173/22.05.2023 г. СРС е изменил по реда на чл. 248 ГПК
решението в частта за разноските, като след извършено прихващане е осъдил „Кей Би
Си Банк България” ЕАД (с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД)
да заплати на Д. Х. Т. и М. А. И. по 235,92 лева – остатък от дължими разноски за гр.д.
№ 4911/2022 г. и ч.гр.д. № 35959/2021 г. на СРС.
Срещу решението на СРС е постъпила въззивна жалба от ответниците
длъжници Д. Х. Т. и М. А. И..
В жалбата са релевирани оплаквания, че първоинстанционното решение е
недопустимо, тъй като между страните е водено по-рано гр.д. № 36160/2014 г. на СРС,
34 състав, по което са претендирани главниците по същия договор за банков кредит от
04.03.2008 г. Твърди се, че спорът е бил решен с влязло в сила решение, ползващо се
със сила на пресъдено нещо, като правното основание на новото дело не е различно
само поради това, че в него се претендира падежирала главница, а не предсрочно
изискуема такава, както е било в първото дело. Евентуално се поддържа, че
първоинстанционният съд неправилно е формирал изводите си относно момента, в
който е настъпила предсрочната изискуемост на кредита. Поддържа се, че е видно от
решението по предходното дело, че исковете са били отхвърлени поради ненастъпила
предсрочна изискуемост към датата на заявлението по чл. 417 ГПК, а не към датата на
постановяване на решението. Поддържа се, че по предходното дело, в съответствие със
задължителното тълкувателно решение, съдът не е изследвал настъпването на
предсрочна изискуемост в рамките на производството, поради което решението по
предходното дело не формира СПН по въпроса настъпила ли е предсрочна
изискуемост след датата на заявлението по чл. 417 ГПК. Поддържа се, че
предсрочната изискуемост е настъпила на 27.03.2014 г., когато на Д. Т. е връчена
покана за доброволно изпълнение, като евентуални последващи дати на обявяване на
предсрочната изискуемост са тези на запознаване със заявлението по заповедното
производство, датата на връчване на исковата молба по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС,
датата на връчване на решението, датата на връчване на въззивната жалба на
ответницата Д. Т.. В тази връзка се поддържа, че с обявяване на предсрочната
изискуемост е започнала да тече погасителна давност, която е изтекла към датата на
подаване на настоящата искова молба, поради което главниците и претендираните
лихви са изцяло погасени по давност. Предвид изложеното се иска обезсилване, а при
условията на евентуалност – отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на
исковете. Претендират се разноски по делото.
Въззиваемият „Обединена българска банка” АД оспорва жалбата, като излага
съображения, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.
Поддържа, че изискуемостта на задължението е настъпила с изтичането на крайния
срок за погасяване на кредита, а именно – 15.10.2019 г. съгласно чл. 4 от Анекс №
2
2/07.10.2010 г. към Договор за банков кредит от 04.03.2008 г. Твърди, че банката е
предприела действия за събиране на вземанията си. Заявява, че не е налице
идентичност между настоящия процес и предходното дело между страните. Предвид
изложеното моли решението на СРС да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение. Претендира разноски по делото.
В хода на въззивното производство с Определение № 9204/21.08.2023 г. на
основание чл. 227 ГПК „Обединена българска банка” АД е конституирано като
въззиваем на мястото на „Кей Би Си Банк България” ЕАД (предишно наименование
„Райфайзенбанк (България)” ЕАД).
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира
следното:
СРС е сезиран с обективно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ
вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.
Безспорно по делото е, а и се установява от събраните пред СРС писмени
доказателства, че на 04.03.2008 г. между „Райфайзенбанк (България)” ЕАД и Д. Х. Т. е
сключен договор за банков кредит, по силата на който на кредитополучателя е
отпусната сумата от 10 150,00 лева. Кредитополучателят се е задължил да върне
кредита в срок до 15.03.2018 г.
Договорът е изменен с Анекс № 1/30.10.2009 г., в който като съдлъжник е
вписана М. А. И., като е предвидено, че крайният срок за погасяване на задълженията
е 15.10.2018 г. Анексът е подписан и от съдлъжника М. А. И..
С Анекс № 2/07.10.2010 г., сключен между банката кредитодател и двете
съдлъжници, крайният срок за погасяване на кредита е продължен до 15.10.2019 г.
Не е спорно и се установява по делото, че на 03.02.2014 г. банката кредитодател
е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, във връзка с
което е образувано ч.гр.д. № 5874/2014 г. на СРС. В хода на това производство е
поискано издаване на заповед за изпълнение срещу Д. Х. Т. и М. А. И. за следните
суми: главница в размер на 9171,90 лева, ведно със законната лихва за забава от
31.01.2014 г. до изплащането; изискуема редовна лихва в размер на 1615,32 лева за
периода 15.02.2011 г. – 25.02.2013 г.; изискуема наказателна лихва в размер на 1736,28
лева за периода 15.10.2011 г. – 30.01.2014 г.
Съдът е издал така поисканата заповед за изпълнение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК. След постъпили възражения в срока по чл. 414 ГПК банката
кредитодател е предявила срещу Д. Х. Т. и М. А. И. по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК
положителни установителни искове за установяване съществуването на задълженията,
за които е била издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 5874/2014 г. на СРС.
Въз основа на депозираната от банката искова молба е образувано гр.д. №
3
36160/2014 г. на СРС, 34 състав.
С Решение № 1208/18.02.2016 г. по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС съдът е
отхвърлил исковете на банката, като приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост
на кредита.
Банката е обжалвала първоинстанционното решение в частта, с която са
отхвърлени исковете за следните суми: 1167,52 лева, представляващи редовно
изискуема главница за периода 15.03.2011 г. – 15.02.2013 г.; 1615,32 лева,
представляващи редовно изискуема възнаградителна лихва за периода 15.02.2011 г. –
25.02.2013 г.; 353,26 лева, представляващи изискуема наказателна лихва за периода
15.02.2011 г. – 15.02.2013 г. Във връзка с така депозираната въззивна жалба е
образувано в.гр.д. № 5449/2016 г. на СГС, II-Б състав. В останалата необжалвана част
първоинстанционното Решение № 1208/18.02.2016 г. по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС е
влязло в сила.
С Решение от 08.06.2017 г. по гр.д. № 5449/2016 г. на СГС, II Б състав, частично
е отменено Решение № 1208/18.02.2016 г. по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС, като е
признато за установено, че Д. Х. Т. и М. А. И. дължат на „Райфайзенбанк (България)”
ЕАД следните суми: 1167,52 лева – главница, дължима по вноски с настъпил падеж от
15.10.2011 г. до 15.02.2013 г., 1615,32 лева – възнаградителна лихва, дължима за
периода от 15.02.2011 г. до 25.02.2013 г., 353,26 лева – неустойка за забава, начислена
за периода 15.10.2011 г. до 30.01.2014 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.
№ 5874/2014 г. по описа на СРС.
На 22.06.2021 г. банката е подала ново заявление за издаване на заповед за
изпълнение срещу Д. Х. Т. и М. А. И. за сумите: 4553,70 лева, представляващи редовно
падежирала главница за периода 15.07.2016 г. – 15.10.2019 г., ведно със законната
лихва от 21.06.2021 г. до изплащане на вземането изцяло; 118,78 лева, представляващи
договорна /редовна/ лихва за периода 15.07.2018 г. – 14.10.2019 г.; 2285,40 лева,
представляващи обезщетение за забава върху редовно падежиралата главница за
периода 21.06.2018 г. – 20.06.2021 г.
При така установеното от фактическа страна Софийски градски съд приема
от правна страна следното:
Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно.
Същото е и допустимо, като СГС не споделя доводите на въззивниците, че в
случая имало процесуална пречка за разглеждането по същество на предявените от
банката кредитор искове.
С влязлото в сила решение по предходното производство между същите страни
не е отречено изобщо съществуването на вземания в полза на банката. Отречено е
само правото но банката да претендира изпълнение предсрочно, т.е. преди изтичане на
срока за връщане на кредита, уговорен в полза на длъжника. В този смисъл с
решението по предходното дело, с което са отхвърлени част от исковете на банката,
единствено е прието, че тези претеции са предявени преждевременно. Няма обаче
никаква пречка в последващ процес банката да твърди настъпването на ново и
непреклудирано обстоятелство, а именно – настъпване на редовна изискуемост на
процесните вземания. Това ново обстоятелство не е обхванато от силата на пресъдено
нещо, формирана с постановеното по предходното дело решение. Точно поради това и
настоящото производство не е недопустимо, а решението на СРС не подлежи на
обезсилване.
В гореизложения смисъл е и трайната практика на ВКС. Така например в
Решение № 60102/06.10.2021 г. по т.д. № 1922/2020 г. на I Т.О. на ВКС е разяснено
4
следното: „При отхвърлен с влязло в сила решение иск, предявен по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК по съображения за ненастъпване на
предсрочната изискуемост на кредит, на която ищецът се позовава, силата на
пресъдено нещо относно отречения факт /отсъствие на предпоставките за
отнемане на преимуществото на срока/ се формира към датата на приключване на
устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в
сила. В тази хипотеза е установено, че правото на ищеца за предсрочно изискуемо
вземане не е възникнало към момента на влизане в сила на съдебното решение. Със
сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на
предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на
съдебното дирене.
Допустимо е в нов процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът да предяви
срещу същия ответник вземанията си, основани на същия договор за кредит, като
твърди нов /новонастъпил/ факт – осъществяването на условията и предпоставките
за предсрочна изискуемост на остатъка от кредитното задължение, настъпило след
края на устните състезания по предходното дело, тъй като в приключилото
производство съществуването на вземането за предсрочно изискуеми вноски е
отречено като неизискуемо, а не поради несъществуването на уговорена в кредитния
договор възможност ищеца да получи предсрочно цялата неиздължена част”.
Аналогично в Решение № 60118/15.10.2021 г. по т.д. № 2848/2019 г. на I Т.О. на
ВКС се застъпва, че „в хипотезата на отхвърляне на искове, не защото е отречено
възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните
вземания, няма процесуална пречка същите вземания да бъдат предмет на нов иск
при твърдение за нов непреклудиран факт – настъпване на изискуемост на
вземанията след края на съдебното дирене по предходното дело”.
В Решение № 50120/27.10.2022 г. по т.д. № 2313/2019 г. на I Т.О. на ВКС също е
прието, че „правото на банката да събере произтичащите от договора за банков
кредит и анекса парични вземания по съдебен ред, вкл. като предяви за тях
осъдителен иск, не е преклудирано от формираната сила на пресъдено нещо с
влязлото в сила решение между страните за отхвърляне на иска на банката по чл.
422 ГПК за оспореното вземане в заповедното производство по чл. 417 ГПК, предвид
основанието за отхвърляне на иска – поради ненастъпила предсрочната изискуемост
на вземането преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК”.
По наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение СГС намира следното:
Спорният по делото въпрос е кога е настъпила изискуемостта на
претендираните в настоящото производство вземания, произтичащи от договор за
кредит, респ. кога е започнала да тече погасителната давност за тях.
Поначало съгласно чл. 70, ал. 3 ЗЗД при лихвоносно парично задължение,
каквото безспорно е това по договора за банков кредит, срокът по договора се счита
уговорен в полза на длъжника. С изтичането на уговорения срок, в който следва да се
изпълни вземането, задължението става изискуемо и на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД
започва да тече погасителната давност.
Възможно е обаче кредиторът да упражни потестативното си право и да обяви
вземането за предсрочно изискуемо, вследствие от което длъжникът да изгуби
предимството на уговорения в негова полза срок.
Обявяването на предсрочната изискуемост предполага изрично и недвусмислено
изявление на кредитора, че ще счита цялото задължение или непогасения остатък от
него за предсрочно изискуем. Самата предсрочна изискуемост обаче настъпва едва
5
след получаване от страна на длъжника на волеизявлението на кредитора и то при
условие че към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи обявяването
й. Тоест, за да настъпи предсрочна изискуемост, трябва обективно да съществуват две
предпоставки – липса на погасяване на задълженията в съответствие с уговореното
между страните и кредиторът да е упражнил надлежно правото си да обяви
предсрочната изискуемост.
Безспорно възприето е както в съдебната практика, така и в правна доктрина, че
силата на пресъдено нещо обхваща всички факти, които са настъпили до края на
съдебното дирене пред въззивната инстанция. Съдът на основание чл. 235, ал. 3 ГПК
има задължение при решаване на делото да вземе предвид всички новонастъпили
факти. Ако страните не се позоват на тези новонастъпили факти до края на съдебното
дирене пред въззивната инстанция, то те се преклудират и в последващ процес не
могат да бъдат отново релевирани.
Съгласно мотивите на т. 9 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС „изпълнителната сила на заповедта настъпва /а в
хипотезата по чл. 417 ГПК се стабилизира/ след влизане в сила на съдебното решение
по установителния иск, което се ползва със сила на пресъдено нещо. Обективните
предели на силата на пресъдено нещо се разпростират относно съществуване на
правото както към момента на приключване на съдебното дирене, така и към минал
момент – от деня на неговото възникване. Посоченият в нормата на чл. 422, ал. 1
ГПК момент, от който искът се смята за предявен, не следва да се тълкува в смисъл,
че съществуването на материалното право се установява единствено и само към
този минал момент, без да се съобразяват фактите от значение за съществуването
му към момента на формиране на силата на пресъдено нещо – приключване на
съдебното дирене, след което решението е влязло в сила. (...)
По общото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти,
които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след
предявяване на иска – от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска,
предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. 415, ал. 1 ГПК”.
В трайната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК по други
сходни казуси, се приема, че ако в първото водено производство между страните е
установено, че не е настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, то се
формира сила на пресъдено нещо по този въпрос и в последващ процес е недопустимо
да се стигне до пререшаване. В последващия процес съдът е длъжен да приеме, че
изискуемостта е настъпила най-рано след края на съдебното дирене, проведено пред
въззивния съд по първото производство между страните.
В горепосочения смисъл е Решение № 60102/06.10.2021 г. по т.д. № 1922/2020 г.
на I Т.О. на ВКС, в което върховните съдии са разяснили, че „ в новия процес съдът не
е обвързан от твърдяната от ищеца дата на отнемането на преимуществото на
срока и може да приеме за различна от посочената от ищеца дата на нейното
настъпване с оглед събраните по делото доказателства /решението по т.д.№
1912/2017 г. на Първо т.о. на ВКС/, но във всички случаи е длъжен да зачете, че тази
изискуемост не е настъпила преди датата на приключване на устните състезания по
предходното производство, в което е отречено вземането на кредитора за вноските
с ненастъпил падеж. В последващото производство съдът не може да приеме
настъпването на предсрочната изискуемост към дата, към която с влязлото в сила
решение е отречено настъпването на този факт.
По тези съображения, ако с влязло в сила решение е отхвърлен иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК поради ненастъпване на твърдяната от
6
ищеца предсрочна изискуемост на вземания по договор за кредит, недопустимо е, с
оглед разпоредбата на чл. 297 ГПК, при нов иск със същото правно основание и
позоваване на обявена след влизане в сила на решението по предходното дело
предсрочна изискуемост на същия кредит, последната да се счете за доведена до
знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното дело
искова молба, съдържаща твърдение за отнемане на преимуществото на срока”. В
същия смисъл са и Определение № 60578/01.11.2021 г. по т.д. № 555/2021 г. на I Т.О.
на ВКС, Решение № 60118/15.10.2021 г. по т.д. № 2848/2019 г. на I Т.О. на ВКС,
Решение № 118/11.12.2020 г. по т.д. № 2278/2019 г. на I Т.О. на ВКС, Решение №
132/13.01.2021 г. по т.д. № 2195/2019 г. на I Т.О. на ВКС.
В случая първоинстанционният съд се е съобразил изцяло с цитираната трайна и
непротиворечива практика на ВКС и правилно е приел, че на основание чл. 297 ГПК е
обвързан от обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана по
предходното дело, водено между страните. В тази връзка СРС правилно е счел, че е
длъжен да приеме, че изискуемостта на претендираните в настоящото производство
вземания е настъпила най-рано след края на съдебното дирене по предходното дело.
В настоящия казус банката кредитор претендира, че вземанията са дължими
поради настъпване на редовна изискуемост. Това обстоятелство е настъпило след края
на съдебното дирене по гр.д. № 36160/2014 г. на СРС, по което с влязло в сила съдебно
решение е отречено настъпването на предсрочна изискуемост за всички вноски по
договора за кредит, дължими за периода след 15.03.2013 г.
По настоящото дело не се твърди, нито се установява настъпване на друго
обстоятелство след края на съдебното дирене по първото дело между страните, което
да е направило претендираните кредитни вноски за периода 15.07.2016 – 15.10.2019 г.
предсрочно изискуеми. Затова съдът е длъжен да приеме, че вноските за посочения
период са станали изискуеми съобразно с уговорения между страните погасителен
план.
Следва да се посочи, че главницата по договора за кредит се погасява с общата
петгодишна давност, като изпълнението на части не превръща задължението на
кредитополучателя в периодично такова – така Решение № 65/06.07.2018 г. по т.д. №
1556/2017 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 103/16.09.2013 г. по т.д. № 1200/2011 г. на II
Т.О. на ВКС, Решение № 28/05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г. на III Г.О. на ВКС,
Решение № 45/17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на II Т.О. на ВКС.
Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, според която давността
при договора за кредит започва да тече от датата на изискуемостта на отделната
погасителна вноска, а не от крайния срок за погасяване на целия кредит – така
Решение № 45/17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на II Т.О. на ВКС, Решение №
147/10.03.2021 г. по т.д. № 2356/2019 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 93/17.05.2021 г.
по гр.д. № 2766/2020 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 63/01.06.2022 г. по т.д. №
2140/2018 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 102/05.08.2022 г. по гр.д. № 1759/2021 г. на
IV Г.О. на ВКС, Решение № 50076/14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на I Т.О. на ВКС.
Задълженията за лихва се погасяват на основание чл. 111, б. „в” ЗЗД с кратката
тригодишна давност.
Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземане се смята за
предявен от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. По
арг. от чл. 116, б. „б” ЗЗД с предявяването на положителен установителен иск за
признаване съществуването на вземане давността се прекъсва.
По настоящото дело СРС е признал за установено, че в полза на банката
кредитор съществува вземане за главници в размер на 4275,90 лева, дължими за
7
периода от 15.07.2016 г. до 15.10.2019 г., както и за възнаградителни лихви в размер на
105,75 лева, дължими за периода от 15.07.2018 г. до 14.10.2019 г.
Погасителната давност за най-ранната вноска по кредита (тази за 15.07.2016 г.),
която СРС е признал, че се дължи, поначало би изтекла на 15.07.2021 г. Давността за
най-рано начислените възнаградителни лихви от 15.07.2018 г., признати за дължими от
СРС, също поначало би изтекла на 15.07.2021 г. В периода на течене на погасителната
давност обаче е приет специалният Закон за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание от 13 март 2020
г. и за преодоляване на последиците. Съгласно чл. 3, т. 2 от този закон за срока от
13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните
срокове, с изтичането на които се погасяват или се придобиват права от
частноправните субекти.
С Решение на Народното събрание на Република България, обн. в ДВ, бр.
22/2020 г., е обявено извънредно положение в Република България, считано от 13 март
2020 г. до 13 април 2020 г. С Решение на Народното събрание на Република България,
обн. в ДВ, бр. 33/2020 г., срокът на обявеното извънредно положение е удължен до 13
май 2020 г. След тази дата срокът на извънредното положение не е удължаван.
С § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ, обн. в ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., е предвидено, че
спрелите през извънредното положение срокове продължават да текат след изтичането
на 7 дена от обнародването на ЗИДЗЗ в „Държавен вестник“.
Следователно в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. не е текла погасителна
давност (общо 69 дена). С тези 69 дена се удължава възможността на кредиторите да
търсят принудително събиране на вземанията си след отпадане на извънредното
положение. Тоест едва на 22.09.2021 г. изтича давността за най-ранната дължима
вноска по кредита, тази от 15.07.2016 г., както и давността за най-рано начислената
възнаградителна лихва от 15.07.2018 г.
От доказателствата по делото е видно, че банката кредитор е подала заявление
за издаване на заповед за изпълнение на 22.06.2021 г. От тази дата се считат предявени
и обективно съединените искове по чл. 422 ГПК, които са висящи пред настоящата
съдебна инстанция. Следователно банката кредитор надлежно и своевременно е
прекъснала давността за претендираните в настоящото производство вземания. В този
смисъл първоинстанционният съд законосъобразно и в съответствие с доказателствата
по делото е приел, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.
Предвид изложеното дотук СГС намира, че въззивната жалба е неоснователна.
Крайните изводи на СГС и СРС съвпадат, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има само въззиваемият „Обединена
българска банка” АД. Последният е претендирал юрисконсултско възнаграждение,
което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК се определя от съда.
Като взе предвид материалния интерес, правната и фактическа сложност на
делото, както и положените усилия от процесуалния представител на въззиваемия,
съдът намира, че на банката следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100,00 лева.
Предвид цената на обективно и субективно съединените искове на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 357/09.01.2023 г., постановено по гр.д. №
4911/2022 г. на Софийски районен съд, 88 състав.
ОСЪЖДА Д. Х. Т., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ж.к. ******* и М. А.
И., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ж.к. „******* ***, да заплатят на основание
чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на „Обединена българска банка” АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление в гр. София, район „Триадица”, бул. *******
сумата от 100,00 лева, представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
Решението на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9