Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………/……..05.2018
година,
гр.
Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ИВЕЛИНА СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ:КОНСТАНТИН ИВАНОВ
МАЯ
НЕДКОВА
при
участието на секретаря Габриела Димитрова
разгледа
докладваното от съдия Мая Недкова
въззивно
гражданско дело № 592 по описа на ВОС
за 2018год.
за
да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба вх. № 74243/19.12.2017г. от А.Е.А.,
ЕГН **********, с адрес ***, чрез процесуалния му представител – адв. Д.К. – ВАК срещу Решение № 4950/28.11.2017г. по
гр.д. № 2511/2017г. на ВРС, 19 св., с което
е ОТХВЪРЛЕН ИСКА на въззивника против Н.Е.У., ЕГН **********, с
адрес: ***, с правно основание чл. чл. 124 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС, за приемане за установено по отношение на
ответника, че ищецът е собственик, на основание давностно владение, на
недвижими имоти, находящи се на партерния етаж на сграда в гр. Варна, ул.
»Света гора» № 3, построена в УПИ VIII - 2125, в кв. 120, 28 микрорайон по
плана на гр. Варна, а именно: Ателие № 1 за индивидуална творческа дейност, с
площ от 18 кв.м., състоящо се от помещение за творческа дейност, антре,
складово помещение и санитарен възел, при граници: коридор и от две страни
двор, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху земята, и Ателие № 2 за индивидуална творческа дейност,
с площ от 20 кв.м., състоящо се от помещение за творческа дейност, антре и
санитарен възел, при граници: стълбищна клетка, от две страни двор и изба,
ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж върху земята.
Считайки обжалваното решение за неправилно и
необосновано, противоречащо на събраните доказателства, по подробно изложените
в жалбата съображения, моли за отмяната му и постановяване на друго, с което
иска да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Излагат се твърдения,
че съда неправилно е кредитирал събраните по дело свидетелски показания , като не ги е обсъдил в цялост и съобразно целия
събран по делото доказателствен материал. Оспорват се изцяло свидетелските
показания на Н.М., като се твърди , че същата следва да бъде подведена под
наказателна отговорност по чл.290 от НПК, за което въззвикът е депозирал жалба
до ВРП.
В съдебно заседание въззивика,чрез
процесуалния си представител, поддържа депозираната въззивна жалба,моли същата
да бъде уважена, претендира присъждане на сторените по делото разноски. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на въззиваемия. Представя писмени бележки.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил
отговор от насрещните по жалбата страна,
чрез процесуалния и представител, в който е изразено становище за
неоснователност на оплакванията срещу постановеното решение, което намира за
правилно и законосъобразно. Моли за потвърждаване на решението .
В
съдебно заседание по същество,чрез процесуалния си представител поддържа
депозирания отговор на въззвината жалба,моли същата да бъде отхвърлена и да се
присъдят направените по делото разноски.
За да се
произнесе по спора, съставът на ВОС съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по повод предявен от А.Е.А., ЕГН **********
с адрес *** против Н.Е.У. ЕГН **********
с адрес *** иск с правно основание
чл.124 от ГПК за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е
собственик на недвижими имоти, находящи се на
партерния етаж на сграда в гр. Варна, ул. »Света гора» № 3, построена в УПИ
VIII-2125, в кв. 120, а именно: Ателие № 1 за индивидуална творческа
дейност, с площ от 18 кв.м., състоящо се от помещение за творческа дейност,
антре, складово помещение и санитарен възел, при граници: коридор и от две
страни двор, ведно с ид. части от общите части на сградата и от правото на
строеж, и Ателие № 2 за индивидуална творческа дейност, с площ от 20
кв.м., състоящо се от помещение за творческа дейност, антре и санитарен възел,
при граници: стълбищна клетка от две страни, двор и изба, ведно с ид. части от
общите части на сградата и от правото на строеж.
В исковата и уточняващата молби
ищецът твърди, че е придобил посочените два имота в следствие на продължило
повече от 10 години трайно явно и необезпокоявано владение на същите. Твърди,
че считано от м. 02.2005г. владее двете
ателиета, извършва ремонти в тях, включително основен ремонт през 2016 г. и ги
счита за свои, поради което моли правото му на собственост да бъде установено
по отношение на ответника, който само формално се легитимира като техен
собственик въз основа на издадени констативни нотариални актове за собственост.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът
Н.Е.У. е депозирал отговор на исковата
молба, в който изразява становище за
допустимост, но неоснователност на иска. Оспорва твърденията на ищеца, че е
придобил собствеността по отношение на двете ателиета въз основа на изтекла в
негова полза придобивна давност, поради това, че ответникът никога не е
преставал да ги счита за свои. Посочва, че имотът, в който се намират
процесните помещения /тогава избени помещения/, е бил собствен на майка му – Н.А.Мардиросова,
която на 27.11.1997 г. му го е
прехвърлила чрез дарение. Ищецът, заедно с баща си /брат на Н.Мардиросова/ били
допуснати да ползват двете ателиета, тъй като не разполагали с друго жилище и
това намерение не е било променяно от никоя от страните. Ответникът твърди, че
макар трайно да живее в чужбина със семейството си и рядко да посещава имотите в
България, ги счита за свои. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
В съдебно заседание страните
поддържат тезите си.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено при
наличие на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд
е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Съдът, след съвкупния анализ на
събраните по делото пред първа и
настоящата инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона,
достигна до следните фактически и правни
изводи:
Основателността
на предявения иск предполага установяване от ищеца, чиято е доказателствената
тежест съобразно правилата на чл.124 от ГПК, при условията на пълно и главно
доказване, че е придобил собствеността по силата на въведеното от него
придобивно основание. Материалноправната си легитимация ищеца позовава на
оригинерен способ – изтекла в негова
полза придобивна давност, считано
от м.02.2005г. до дата на подаване на исковата молба 22.02.2017г.
По делото няма спор по фактите, а и се
доказва от събраните по делото писмени доказателства, че:
Наследници на К.А.К.,
починала през 1990 г., са А. А.К.- съпруг, починал през 1995 г., М.А.Е.-дъщеря,
Н.А.М.-дъщеря и Е.А.Е. – син.Последният е баща на ищеца. Родители на Н.Е.У. са Н.А.М.и
Е.Д.У.,т.е ищеца е син на брата на майката на ответника
от брака на К.К. с първия и съпруг А.Е., починал през м.08 .1965 г.
С договор за дарение от 27.11.1997г. Н.А.М.е дарила на сина си Н.Е.У.
жилище на първия етаж от сграда, находяща се в гр. Варна, р-н Аспарухово, ул.
Света Гора 3, ½ ид.ч. от стълбището за първия и втория етаж, гараж от
дясната страна на сградата, две избени помещения, както и ¼ ид.ч. от
право на строеж върху държавна земя.
С договор за покупко-продажба от
2004 г. Н.Е.У. е продал на Г.С.Г.жилище на първия етаж от сграда, находяща се в
гр. Варна, р-н Аспарухово, ул. Света Гора 3, с площ от 122 кв.м., ведно със
съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху мястото.
С нотариални актове от 2004 г. (л. 4-5 от първоинстанционното дело) ,
на основание дарение и чл.38 ал.5 от ЗУТ, Н.Е.У. е признат за собственик на
следните недвижими имоти: Ателие № 2 за индивидуална творческа дейност,
с площ от 20 кв.м., находящ се в гр. Варна, р-н Аспарухово, ул. Света Гора 3,
състоящо се от помещение за творческа дейност, антре и санитарен възел, при
граници: стълбищна клетка, от две страни двор и изба, попадащо в партерния етаж
на сградата, построена в УПИ VIII-2125, в кв. 120, ведно с ид. части от общите
части на сградата и от правото на строеж върху земята; Ателие № 1 за
индивидуална творческа дейност, с площ от 18 кв.м., находящ се в гр. Варна, р-н
Аспарухово, ул. Света Гора 3, състоящо се от помещение за творческа дейност,
антре, складово помещение и санитарен възел, при граници: коридор и от две
страни двор, опадащо в партерния етаж на сградата, построена в УПИ VIII-2125, в
кв. 120, ведно с ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху земята.
Ответника не оспорва, че ищеца
живее в процесните имоти.По делото са представени: Удостоверение
за променен постоянен адрес, от което се установява, че ищецът от 2000 г. е със
заявен постоянен адрес *** Гора 3 и 3А, както и Решение на ВОС (л.
6) ,от което се установява, че в регистъра на юридическите лица с нестопанска
цел, през 2014 г., е вписано сдружение „Спортен клуб Триумф“, със седалище
гр. Варна, ул. Света Гора 3, с представляващ А.Е.А..
Няма спор, а и е се доказва от заключението на приетата по дело и кредитирана от съда СТхЕ, че процесните две ателиета
са самостоятелни обекти.
В първоинстанционното
производство са приети, като писмени доказателства и :
данъчна оценка (л. 25, 35), удостоверения
(л. 26, 36, 44), приходни квитанции (л. 85 – 88), разрешения за строеж (л.
89-90), обяснителна записка (л. 91), схема и скица (л. 108), акт за прихващане
или възстановяване (л. 109 – 110), справка за незаплатени задължения (л. 111),
скица, удостоверение,конструктивна експертиза, схема, обяснителна записка,
проект, (л. 112 -120), приходни квитанции (л. 138-140), шофьорска книжка,
разрешително за управление, паспорти, разрешително за работа, здравно
удостоверение, известие за конфискация, удостоверение за трудова заетост,
формуляр за подновяване на договора за наем (л. 141-162).
Във вторинстанционното производство е прието копие на л.7 от военната
книжка на ищеца, от което се установява , че същия е уволнен от военна служба
на 29.12.2001г.
Спорът по делото е дали
ищеца в хода на производството е установил по тъпя на пълното и главно
доказване намерението си да държи веща като своя,манифестирайки това намерение
пред ответника,през изискуемия от закона давностен срок.
Основното възражение на въззивника в
депозираната жалба е , че съдът неправилно е възприел и тълкувал събраните по
делото доказателства , най -вече гласните такива, като е достигнал до извод ,
че от страна на ищеца липсва поведение,
което да съответства на едни собственик
на имат, което несъмнено да сочи, че упражнява правомощията си на абсолютното
право на собственост.
Възраженията на въззивника са неоснователни.
Настоящия
съдебен състав счита, че извода на ВРС, че ответника не е собственик на имота
въз основа на изтекла негова полза
придобивна давност , е правилен.
За доказване на
твърдените факти за осъществено владение върху процесния имот,с намерение за
своене, въззивникът е ангажирал пред първа инстанция гласни доказателства чрез
разпитана свидетелите П.А.Б.и Ю.Р.Т.и двамата без
родство със страните, чиито показания съда цени като обективни доколкото се
базират на лични впечатления и не противоречат на останалия събран поделото
доказателствен материал. Съвкупно от показанията им се установява, че ищеца
живее на ул. Света Гора № 3, в квартал
Аспарухово, на втория етаж,в двете ателиета. Св. Б.излага , че знае , че те са
негови - на А.А., тъй като преди той
живеел там с родителите си, а от 2004 - 2005 г. живеел самостоятелно. Други
хора там не са виждали,освен дядото и бабата на ищеца, които живеели над ателиетата.
През септември миналата година идвал брокер, който да огледа помещенията.
Ищецът извършил основен ремонт на имотите. До 2003 г. - 2004 г. баща му живеел
там. Свидетелят Б.посочва, че Н.У. е син на лелята на А., която е идвала при
бабата и дядото. Идвала е и другата леля.
За опровергаване
твърденията на ищеца, ответника е ангажирал гласни доказателства чрез разпит на
св. Н.А.М./майка на ответника/ и
П.Е.У. /брат на ответника/, чиито показания съда цени в условията на
чл.175 от ГПК и като обективни, безпротиворечиви, базиращи се на лични
впечатления и кореспондиращи с останалия събран по делото доказателствен материал.
Следва да се отбележи, че представените от ищеца доказателства за заведено по
негова жалба – сигнал в РП-Варна, ДП 95/2018г. срещу Н.А.М.за престъпление по
чл.290 от НК, са ирелевантни към настоящия момент и не разколебават съда, доколкото
до доказване на противното с надлежен акт на правораздавателен орган, свидетелката не е
осъществила състава на чл.290 от НК. Съвкупно от
показанията им се установява, че Н.Е.У.
живее в Америка, от единадесет години, а преди това четири години в Канада. Посочва, че родителите на М.и баба и дядо на У. живеели в Аспарухово, на партера и първия
етаж. Семейството на бащата на ищеца - брат на свидетелката и вуйчо на
свидетеля, живеело на долния етаж, на
партера. Къщата била прехвърлена само на свидетелката, а през 1997 година тя е
прехвърлила на сина си. След като ищецът се върнал от казармата, помолил да
остане да живее там. Свидетелката и сина й
разрешили на ищеца да ползва долните две стаи заедно с брат й. Свидетелят
У., като пълномощник на брат си, започнал да прави стъпки по смяна на статута
на долните помещения, с цел продажбата, но майка му се съпротивила
да се продават помещенията, тъй като вуйчо му – Е.А., нямало къде да
живее. След това Н. решил да продава цялата къща, като свидетелката го
помолила, долните две стаи да не ги продава, а да ги остави на брат й да ги
ползва, който през това време живеел в една колиба, в Казашка махала/с.Казашко,обл.Варна/. Никога
не било ставало въпрос, че А., счита тези помещения за свои. Оставили го, от
човешка гледна точка, да ползва тези помещения, докато си намери квартира.
Свидетелят поддържа контакт с брат си, като никога не е заявявал, че се отказва
от този имот и счита имота за свой. Свидетелят от 2005 година не е влизал в
имота.
Фактическият състав на владението съгласно чл.68, ал.1 от ЗС
включва както обективният елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективният елемент - вещта да се държи като своя.
Законодателя не изисква владението на имота
да е свързано с постоянно пребиваване, обработване и т.н. ,т.е. за да е
постоянно едно владение, не е необходимо във всеки един момент да се извършават
действия, чрез които да се манифестира правото на собственост. От събраните по
делото гласни доказателства не се установява наличието на двата елемента от
фактическия състав на придобивната давност: считайки го за свой, ищецът да е упражнявал фактическа власт по отношение на
имота, като едновременно с това да е демонстрирал поведение сочещо намеренията му за своене т.е. във всеки един момент да е могъл при желание
да упражни правомощията на абсолютното
право на собственост,без противопоставянето на друг правен субект, през изискуемия от закона период.
Настоящия състав споделя изложеното от
първоистанционния съд ,че плащането на данъци и такси
е публично-правното задължение на собственика на имота, но от една страна това
задължение може да бъде изпълнено от всяко едно трето лице, а от друга, то не
може да доведе до извода, че платецът на тези задължения е установил фактическа
власт върху имота и има намерение за своене. Декларирането на имота и
заплащането на данъци за него по принцип е годно да удостовери намерение за
своене на имота, но това обстоятелство не е достатъчно за да се направи извод
за придобиване по давност. Това се отнася и за обстоятелството, че на адреса на
имотите е регистриран постоянния адрес на ищеца, както и регистрацията на
сдружение “Спортен клуб Триумф“.Представените по дело доказателства за
регистрация на постоянен адрес и седалище на фирма на ищеца не опровергават
този извод. Не доказват, а опровергават твърденията на ищеца за платени от него
данъци на имота, представените от него писмени доказателства- л.109 от дело, от
които е видно , че партида 4712061026001 е закрита и му се възстановяват
надвнесени данъци.Видно от съобщение – л.87 от дело, партидата на имота е с №
6009251121003 и с титуляр ответника. Видно
от приетите по делото копия на квитанции същия е заплащал данъка на имота .
Не разколебават достоверността на св.
показания и представените пред втора инстнация писмении доказателства – копие
от л.7 от военна книжка, доколкото при стриктната им преценка е видно, че ищеца
се е уволнил м.12.2001г., а видно от приети по дело - л. 154,155, документи/легализиран
превод/ от Служба по гражданство и
емиграция на Канада, личните документи на ответника са отнети – на 08.09/08./2002г.,
т.е. твърденията на въззвиника, че няма как във времето същите да са се засичали е несъстоятелно. Не е аргумент в
подкрепа на твърдението на ищеца, че е манифестирал владението си , чрез ремонт
, доколкото правилно РС е приел,че
поддръжката на помещенията е в
интерес на ползващия ги и това обстоятелство не е явна и категорична
демонстрация за своене за себе,поради което не прави ищеца собственик на имотите.
Факта ,че ищеца и баща му , не
поддържат отношения с ответника , не ги прави собственици на процесните
помещения, само с факта на владението им
през десетгодишен период, при липса на постъпки от тяхна страна на явно
демонстриране на намеренията им за своене пред легитимиращия се за собственик - ответник.
С оглед изложеното съдът приема, че ищецът е
установил осъществяването на фактическа
власт по отношение на двете ателиета, но
едновременно с това не е демонстрирал поведение сочещо намеренията му за своене.
Достигайки
до същите правни изводи първоинстационният съд е постановил правилно решение,
което следва да бъде потвърдено,а въззвината жалба да бъде отхвърлена.
С
оглед изхода на спора, на въззиваемия следва да се присъдят направените по
делото разноски за настоящата инстанция в размер на 1500.00 лева – представляващи
заплатено възнаграждение за един адвокат,за изготвяне на отговор на въззивна
жалба и процесуално представителство, съгласно представения списък по чл.80 от ГПК и доказателства към него.Съда счита за неоснователно възражението на
въззивника по чл. 78 ал.5 от ГПК , доколкото същото не превишава минималните
размери определени в чл. 7 ал.2 т. 5 и чл. 9 ал.1 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения, Окръжен съд
гр.Варна,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4950/28.11.2017г. по гр.д. №
2511/2017г. на ВРС, 19 св.
ОСЪЖДА А.Е.А., ЕГН **********,
с адрес *** ДА
ЗАПЛАТИ на Н.Е.У.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 1500/хиляда и
петстотин/ лв., представляваща
направени по делото разноски,във въззивната инстанция на основание чл. 78 ал.3
от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано с касационна
жалба пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.