Решение по адм. дело №494/2025 на Административен съд - Велико Търново

Производството е по реда на чл.405 от КТ.

 

Жалбоподателя М. М. М. от [населено място], община Свищов, чрез адвокат С. от САК е обжалвал предписание от 05.03.2025 година на инспектори при Дирекция „Инспекция на труда“ – Велико Търново, отразено в протокол за извършена проверка №ПР 2507472 от 5.03.2025 година с искане за обявяване на нищожността му. Сочи, че предписанието не почива на действителни факти и обстоятелства, а с него се цели прикриването на друго действително положение. Сочат се и неправомерни процесуални действия на инспекторите при ДИТ – Велико Търново, сред които е и принуда за подписване на текст на обяснения. Твърди се, че жалбоподателят е подведе, а и не било посочено от проверяващите кой е подал сигнала, въз основа на който е извършена проверката. Твърди се и наличие на злоупотреба със служебно положение на служителите, извършили проверката. Сочи се, че целта и е неправомерен интерес на други, като действителната цел е да се увредят правата на М.. Всъщност протоколът съдържал измислени факти и обстоятелства, част от които са установени измамно от лице в неравностойно положение и възпроизвеждат наказателни състави. Същият не е годен да издаването на предписание като процесното. С тези и други оплаквания моли съда да прогласи нищожността на въпросната принудителна административна мярка.

Ответникът, Дирекция „Инспекция по труда“ – Велико Търново, чрез представителя си отрича основателността на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

 

Съдът намира, че жалбата е допустима. Видно от изложеното в нея искане, претендира се нищожността на оспорения административен акт, като се иска и прогласяването и. В този случай приложение намира разпоредбата на чл.149, ал.5 от АПК вр. с чл.405 от КТ. От друга страна жалбоподателят е легитимиран да оспори процесното предписание, тъй като е негов адресат и последиците му го засяга неблагоприятно.

 

Следва да се отбележи най-напред, че в настоящият случай съдът може да провери само и единствено релевираното оплакване за нищожност на предписанието по чл.404, ал.1, т.1 от КТ.

Всъщност, както се установява и от преписката, процесното предписание е връчено на 05.03.2025 година, видно и от изявлението на жалбоподателя над подписа му, с което той възразява срещу написаното в протокола, който възпроизвежда и оспореният властнически акт.

Следователно, срокът за оспорване на законосъобразността на този акт е изтекъл на 19.03.2025 година, сряда, присъствен ден. Жалбата е подадена чрез ответника на 16.06.2025 година, като при това положение, с аргумент от чл.149, ал.5 от АПК съдът следва да се произнесе само досежно претенцията за нищожност на административиния акт. Така или иначе възраженията, касаещи неговата незаконосъобразност, са преклудирани понастоящем.

Съдът, след като прецени приложените към административната преписка и представените в съдебното заседание доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и становищата на страните, приема за установено следното:

Обжалваното предписание е издадено по реда и при условията на чл.404 от КТ във връзка с разпоредбите на Раздел I от Глава пета на АПК.

С предписанието, което е предмет на делото за отстраняване на констатирани нарушения и за отстраняване на вредните последици от тях е предписано от извършилите проверката инспектори при ДИТ – Велико Търново на основание чл.3, ал.1, т.1, буква „в“ от Наредба №5 от 29 декември 2002 година за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ и във връзка с чл.1, ал.1 от същата Наредба работодателят М. М. М., регистриран като земеделски производител с Булстат ********* да изпрати уведомление съгласно приложение №1 към чл.1, ал.1 от Наредба №5 от 29 декември 2002 година за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ за издадено постановление на 20.02.2025 година за обявяване на трудово правоотношение с лицето Т. Б. Е. с [ЕГН], полагащ труд като „работник, животновъд“, считано от 20.02.2025 година с място на работа Животновъден обект – Стопански двор ЖП гара – [населено място], община Свищов при условията на пълно работно време и трудово възнаграждение в размер на минималната работна заплата за страната за 2025 година по аргумент от чл.1, ал.1 от Постановление №359 от 23.10.2024 година за определяне размера на минималната работна заплата.

Предвид направените оплаквания, съдът намира, че издаденото предписание е валиден административен акт.

Както вече се отбеляза, същото е издадено от трима инспектори при Дирекция „инспекция по труда“ – Велико Търново. Според разпоредбата на чл.404, ал.1, т.1 от КТ „За предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда, както и органите по чл. 400 и 401 по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат следните принудителни административни мерки: да дават задължителни предписания на работодателите, предприятията ползватели, органите по назначаването и длъжностните лица за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, включително и на задълженията по социално-битовото обслужване на работниците и служителите и на задълженията за информиране и консултиране с работниците и служителите по този кодекс и по Закона за информиране и консултиране с работниците и служителите в многонационални предприятия, групи предприятия и европейски дружества, както и за отстраняване на недостатъците по осигуряването на здравословни и безопасни условия на труда;“. В съдържанието на самата разпоредба е посочено, че материално компетентни да прилагат принудителна мярка като процесната са дават са контролните органи на инспекцията по труда. В процесният случай подписалите протокола, възпроизвеждащ спорното предписание са двама главни инспектори и един инспектор при Дирекция „Инспекция по труда“ - Велико Търново, като в рамките на правомощията си те са извършвали контролна дейност за спазване на трудовото законодателство от страна на жалбоподателя в качеството му на работодател по смисъла на работодател по смисъла на §1, т.2 от ДР на ЗЗБУТ, а и по смисъла на §1, от ДР на КТ за полаган в полза на същия труд с място на полагането му в Стопанският двор в ЖП гара в [населено място]. Допълнително представените от ответника доказателства потвърждават този извод.

В този смисъл съдът намира, че процесното предписание е издадено от компетентни по материя, степен и територия административни органи.

Следва да се отбележи, че в АПК няма позитивноправни критерии, отграничаващи параметрите на нищожните от незаконосъобразните административни актове.

Преценката за порочността на определен административен акт следва да бъде извършена на основата на визираните в АПК основания – чл.146 от АПК. Този извод следва от разпоредбите на чл. 168, ал. 1 и ал. 2 АПК.

При това, съдът дължи произнасяне досежно валидността на оспорения административен акт, не само на плоскостта на изискването за издаването му от страна на компетентен орган, а и на останалите основания, посочени в нормата на чл. 146 АПК.

С оглед на посоченото доктриналното, а и практически приложимото разбиране което се следва е, че нищожен е онзи този акт, при който липсва правообразуващ елемент, липсва факт, който обуславя самото му съществуване. Това може да бъде липса на форма на волеизявлението, липса на воля на власт, липса на овластяване от законодателя на съответния субект да формира и упражни власт. За разлика от нищожните актове, незаконосъобразните актове /т.н. в доктрината унищожаеми актове/ порокът не засяга съществуването на волята и на акта, който я възпроизвежда, а правното му действие.

В този контекст съдът констатира, че освен, че е издадено от компетентни по материя, време и място органи, процесната административна мярка е възпроизведена в писмена форма, поради което не може да се приеме, че изобщо липсва форма на акта, която да е равнозначна на липсата на съществуването воля която е и правообразуващият елемент на разпоредения правен резултат.

Въпреки доводите в тази насока в жалбата, в случая не е налице и противоречие с материалния закон, което да е с интензитет, водещ до липсата на акт, което от своя страна да обуславя извод за нищожност. Предписанието не противоречи на правопорядъка, установен с КРБ, не е в колизия със свръхповелителни материално-правни норми, които да са основата на този правопорядък в държавата и не е лишено въобще от всякаква нормативна основа, доколкото е предвидено като възможен административен акт в разпоредба на КТ. Предписанието не противоречи на установения в страна обществен ред, не влиза в противоречие и с норми на първичното и вторитчонот право на ЕС, забраняващи издаването на акт като процесния или императивно и категорично забраняващи национално законодателство, което да предвижда издаването на такива актове.

В този смисъл противоречието с материално правни разпоредби може да доведе до порока нищожност само когато е констатирана пълна липса на условията /предпоставките/, визирани в хипотезата на приложимата материалноправна норма; когато актът е лишен от каквото и да е законово основание; когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един овластен от закон орган. Процесният случай не попада в нито една от тези хипотези.

Същественото нарушение на административно – производствените правила е основание за нищожност на административния акт само и единствено тогава, когато това нарушение е довело до липсата на формирана воля или до невалидното и формиране, каквито обстоятелства не се констатират понастоящем. Твърдените като неверните обстоятелства, които са съобразени при издаване на акта /ако такива изобщо са налице/ могат да опорочат волята на издателя му, но не са порок, който да опровергава липсата на волеизявление или пък невалидното му формиране и оттам но могат да обусловят наличието на порока нищожност.

Евентуалното превратно упражняване на власт в конкретният случай също не може да доведе до претендирания от жалбоподателя правен резултат. Дори и да се приеме хипотетично и условно, че е налице такова упражняване на власт, не е налице преследването на императивно недопустима от гледна точка на правовия ред в страната цел, която чрез издаването на предписанието да се преследва от издателя му.

С тези аргументи съдът намира, че жалбата е неоснователна и подлежаща на отхвърляне.

Разноски: При този изход на спора в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – София се следват юрисконсултско възнаграждение в размер от 200х лева на основание чл.24, изречение първо от НЗПП във връзка с чл.37 от ЗПП.

Водим от горното, Великотърновският административен съд, шести състав

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. М. М. от [населено място], община Свищов, [ЕГН], против предписание от 05.03.2025 година на инспектори при Дирекция „Инспекция на труда“ – Велико Търново, отразено в протокол за извършена проверка №ПР 2507472 от 5.03.2025 година.

ОСЪЖДА М. М. М. от [населено място], община Свищов, [ЕГН], да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ разноски в размер от 200 /двеста/ лева.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 – дневен срок от съобщаването му на страните.