Решение по дело №2319/2024 на Административен съд - Варна

Производството e по реда на чл.118, ал.1 и ал.3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/, вр. чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по жалбата на Ф. А. А., [ЕГН], против Решение № 2153-03-136/30.08.2024г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ - Варна, с което е отхвърлена жалбата й с вх.№ 1012-03-479/01.08.2024г. против Разпореждане № 034-00-166-3/12.07.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица /Ръководителя на ОБ/ в ТП на НОИ - Варна, с което на основание чл.54ж, ал.1 и чл.54а, ал.1 КСО, вр. чл.11, § 3, буква „а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., й е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл.54а от КСО.

Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, поради допуснати при постановяването му съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон - конкретно на разпоредби на КСО и на Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. Твърди, че директорът на ТП на НОИ - Варна не е изследвал всички относими към случая факти, поради което е достигнал до неправилен извод, че между страните - Република България и Република [държава], липсва спор относно държавата на пребиваване, както и че центърът на жизнените й интереси е Федерална Република [държава]. Въпреки вменените задължения по цялостна проверка на събраните по преписката данни, административният орган не е анализирал възражението й, че при издаването на Разпореждане № 034-00-166-3/12.07.2024г. не са посочени правните основания, обусловили произнасянето на административния орган, което само по себе си е съществено нарушение, което накърнява правото й на защита. Посочено е, че правото на парично обезщетение се отказва на основание чл.54ж, ал.1, вр. чл.11, § 3, буква а) и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., от което следва, че се съдържат в цитирания Регламент, но в същия не съществува разпоредба чл.54ж. Относно извода на директора на ТП на НОИ - Варна – че в случая не е налице спор между двете държави - [държава] и България, относно държавата на пребиваване, сочи, че същият не намира опора в приложените по преписката документи, а именно депозирания със Заявление вх. № 034-00-166/18.04.2024г. структуриран електронен документ /СЕД/ Н006 и др. Твърди и че изводите на административният орган са в противоречие с приложимите разпоредби на КСО и Регламент (ЕО) № 883/2004г. В тази връзка сочи, че наличието на данни в СЕД Н006/11.06.2024г., обстоятелството, че е живяла в Република [държава] и е имала административен адрес в тази държава, не изключва необходимостта от преценка. Напротив, самото й физическо местонахождение и трудова заетост в тази държава за определен период от време - които обстоятелства не са спорни, изискват наличието на регистриран адрес. Сам по себе си този факт не води до безспорност и недопустимост на извършване на преценка налице ли са спрямо нея предпоставките за прилагане изключение от правилото, регламентирано в чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., както и Регламент (ЕО) № 987/2009г. по неговото прилагане. Позовава се на разпоредбата на чл.54а КСО и твърди, че отговаря на всички необходими предпоставки за отпускане на обезщетението, като своевременно е сезирала компетентния орган със Заявление вх. № 034-00-166/18.04.2024г. по чл.54а, ал.3 КСО, ведно с документи, които същият е поискал. Твърди, че въпреки цитирането на относими правни норми, административният орган е достигнал до неправилен извод, че спрямо нея не са налице основания за прилагане на изключението по чл.65, § 2 от Регламента. В тази връзка твърди и нарушения на чл.9, ал.1, 2, 4 и чл.36, ал.1 АПК, т.к. административният орган не е изследвал всички относими към случая факти и обстоятелства, и е достигнал до неправилен извод, че Р България не е компетентна държава по последна заетост, нито по пребиваване. Твърди, че нормата на чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. следва да се тълкува и прилага във връзка с чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009г., т.к. в същата са посочени елементите за определяне на пребиваването. В тази връзка твърди, че към датата на подаване на заявлението изцяло е отговаряла на условията за отпускане на исканото обезщетение. След прекратяване на трудовата й ангажираност, и след подаване на заявлението, постоянно живее в Р България, не е работила в друга държава членка на ЕС, с което се определя, че центърът на жизнените й интереси е в Р България, а не в [държава]. Позовава се на Решение U3/12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност и на т.29 от Решение на СЕС от 25.02.1999г. по дело С-90/97 и твърди, че когато при отсъствието на каквото и да е трудовоправно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост, то следва да се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., а обезщетенията да се предоставят от институцията по местопребиваване. В тази връзка сочи, че именно в РБ е регистрираният й постоянен адрес, разполага със собствен недвижим имот в [населено място], [община], в който живее непрекъснато със семейството си, където всъщност е живяла и преди да започне работа в [държава]. Всичките й роднини и преобладаващи социални контакти са в България. Намеренията й, обективирани и в трайното й поведение, са били да работи в [държава] за определено време след което да продължи да живее в България. Именно поради това всяка отпуска и при по-дълга почивка се е завръщала в България. Въпреки сравнително трайната си трудова ангажираност в [държава], не се е установявала там, не е наемала трайно или закупувала жилище. По изложените съображения твърди, че спрямо нея държавата на пребиваване е Република България, а не Република [държава]. Иска отмяна на обжалваното решение и връщане на административната преписка за ново произнасяне със задължителни указания за уважаване на депозираното от нея заявление.

В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от адв.Г. Г., която в пледоария по същество и в писмени бележки С.д. № 935/20.01.2025г. поддържа жалбата, моли същата да се уважи и претендира присъждане на разноски.

Ответната страна – директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез гл.юрк. Е. Л., оспорва жалбата по подробни съображения, изложени в писмен отговор С.д. № 16206/05.11.2024г. Счита, че обжалваното решение е постановено от материално и териториално компетентен орган, след изясняване на релевантните за случая факти и обстоятелства, при спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. Сочи, че след 28.02.2012г., с изключение на периода от 17.06.2020г. до 26.07.2021г., жалбоподателката не е извършвала трудова дейност, за която да е подлежала на задължително осигуряване по чл.4 и/или чл.4а КСО, и няма принос в осигурителната система на РБ, като в продължителен период - от 01.01.2023г. до 30.03.2024г. (1г. и 3м.) е осигурявана по законодателството на [държава]. От компетентната институция в [държава] чрез СЕД U17 - осигурително досие, е удостоверено, че през посочения период жалбоподателката е имала трудова заетост в [държава] и е подлежала на осигуряване по законодателството на [държава]. В издадения СЕД Н006 е удостоверено, че държавата на пребиваване е [държава]. Самата жалбоподателка е декларирала, че през последните пет календарни години преди прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост: от 01.01.2023г. до 30.03.2024г., е работила в [държава] като „машинен оператор“. Позовава се на Решение на СЕС от 30.09.2021г. по дело С-285/20 и твърди, че причините, по-специално от семеен характер, поради които лицето е преместило пребиваването си в държава членка, различна от компетентната държава членка, не следва да се вземат предвид за целите на прилагането на разпоредбата на чл.6, § 2 и 5 от Регламент № 883/2004. Позовава се и на Определение на СЕС по дело С-30/22, с което е прието, че чл.65, § 2 от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Сочи и че завръщането в държавата на произход не е спорно, както и че в горепосочения период жалбоподателката е упражнявала дейност като заето лице изключително на територията на друга държава - [държава], но без да има качеството на пограничен работник по смисъла на чл.1, буква е) от Регламент № 883/2004. По арг. от чл.61, § 2 от Регламент (ЕС) № 883/2004 и т.к жалбоподателката е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл.65, § 5, буква а), вр. § 2 от него. Твърди, че в административното производство е безспорно установено, че жалбоподателката за целите на данъчното облагане и социалното осигуряване е пребивавала в [държава], като прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави. Регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последна заетост, като в случая намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчита тогава, когато между отделните институции на двете държави няма съгласие. Позовава се на разпоредбата на чл.64, § 1, буква а) и буква б) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. и твърди, че жалбоподателката би могла да се възползва от възможността за т.н. „износ на парично обезщетение“, което се удостоверява в преносим документ U2 - запазване на правото на обезщетение за безработица.

В съдебно заседание ответникът се представлява от юрк.Л., която моли обжалваното решение, както и потвърденото с него разпореждане, да бъдат оставени в сила. В допълнение към доводите в писмения отговор, моли съдът да съобрази, че във всички фишове за заплати на жалбоподателката, са правени отчисления за здравно осигуряване, социално осигуряване, пенсионно осигуряване, осигуряване за безработица, осигуряване за медицинска сестра, както са правени отчисления за студентски заем, поради което противно на твърденията в жалбата, по време на последната си заетост е имала жизнени интереси в [държава] и пребиваването се преценява към момента на заетостта, а не към момента на завръщането – след прекратяване на заетостта. Моли съдът да се произнесе в този смисъл и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното:

На 18.04.2024г. с рег. № 034-00-166 /стр.72-83/, жалбоподателката Ф. А. А., в качеството на безработно лице, подала чрез директора на Дирекция „Бюро по труда“ до директора на ТП на НОИ – Варна, заявление за отпускане на обезщетение за безработица, прието със Справка вх. № 034-00-166-1/22.04.2024г.

В същото посочила, че през периода от 01.01.2023г. до 30.03.2024г. е упражнявала трудова дейност в [държава], като правоотношението й с работодателя било прекратено считано от 30.03.2023г.

Към заявлението е представена декларация по чл.65, ал.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., в която А. декларирала конкретните данни за заетост по време на престоя й в чужбина, а именно: 01.01.2023г. - 30.03.2024г., [държава] – машинен оператор. Декларирала е и че през периода на последната заетост в чужбина: няма съпруг/партньор във фактическо съжителство; няма деца до 18г.; преобладаващата част от роднините й са живели в Р България; разполага с постоянно жилище в Р България; плащала е данъци върху доходите в държавата по последна заетост; през последния период на заетост в чужбина е живяла под наем; завръщала се е в България няколко пъти в годината по причина - полагаем отпуск; нищо не я свързва с държавата по последна заетост в чужбина, има само работни отношения и няма намерение за пребиваване.

С вх.№ 034-00-166-1/22.04.2024г. е изготвена Справка за приети, върнати и липсващи документи, с която са приети следните документи: заявление, приложение № 1 към чл.1, ал.1 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица; заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава членка на ЕС със СЕД U002 и U004; Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагането на чл.65, ал.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

С Разпореждане № 034-00-166-1/22.04.2024г. /стр.51/ на ръководителя на осигуряването за безработица, на основание чл.54г, ал.4 КСО производството по заявлението на А. рег. № 034-00-166/18.04.2024г. по отпускане на обезщетение за безработица било спряно, поради изискване по служебен път на СЕД U002 и СЕД U004 от Компетентната институция в [държава], необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица на основание чл.54а КСО.

В тази връзка са изготвени: искане U001CB - за осигурително досие - трансграничен работник; искане U003 - информация за заплатата; искане Н005 - информация за пребиваване. Получени са: U017 - осигурително досие; U004 – информация за заплата; Н006 – отговор на искането за информация за пребиваване.

С Разпореждане № 034-00-166-2/18.06.2024г. /стр.26/ производството по заявлението за отпускане на обезщетение за безработица е възобновено.

Изготвени са Справка „Актуално състояние на всички трудови договори“ по ЕГН на А. /стр.23/ - според която последният регистриран трудов договор с А. е прекратен на 26.07.2021г. , както и Справка по ЕГН от НБД „Население“ на ГД „ГРАО“ /стр.24/.

Към материалите по преписката е приобщено извлечение от Регистъра на осигурените лица /стр.52-71/, видно от който за периода след 28.02.2012г., с изключение на периода от 17.06.2020г. до 26.07.2021г., за жалбоподателката липсват подадени данни по чл.5, ал.4, т.1 КСО от осигурители в България.

С Разпореждане № 034-00-166-3/12.07.2024г., на основание чл.54ж, ал.1, вр. чл.11, § 3, буква „а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., ръководителят за осигуряването за безработица постановил отказ по заявлението на А.. Прието е, че с получен СЕД Н006 е удостоверено, че през периода на заетост от 01.01.2023г. до 30.03.2024г., за А. държавата на пребиваване е [държава]. От събраните доказателства и налични данни е обоснован извод, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост, следователно на основание чл.61 и по арг. от чл.65, § 2 и § 5, буква а) от Регламент (ЕО) № 883/2004г., България не е компетентната държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е обжалвано пред директора на ТП на НОИ – Варна, който с Решение № 2153-03-136/30.08.2024г. е отхвърлил жалбата като неоснователна. Приел е, че като гражданин на РБ, спрямо жалбоподателката намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. Общото правило за определяне на приложимото законодателство е формулирано в чл.11, § 3, буква „а“ от Регламента – че държавата членка по последна заетост, като компетентна държава, отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Изключенията от това правило са регламентирани в чл.65 от Регламента, като според § 2 от с.р., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което пребивава в тази държава или се върне в тази държава, се поставя на разположение на службите на заетост в държавата по пребиваване.

Тълкувайки дефинициите по чл.1, букви й) и к) относно „пребиваване“ и „престой“, както и на разпоредбата на чл.11 от Регламента, в контекста на събраните доказателства директорът на ТП на НОИ – Варна е приел, че последната заетост на жалбоподателката е в [държава], до момента на издаване на оспореното разпореждане не е извършвала трудова дейност в България, за която да е подлежала на задължително осигуряване по чл.4 и/или чл.4а КСО, поради което за целите на данъчното облагане и социалното осигуряване, А. няма никакъв принос в осигурителната система на РБ. Прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави. В случая намерението на лицето не е водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчита тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. В случая не е формиран спор между държавите членки, защото компетентната институция на [държава] е заявила становището си в получения на 11.06.2024г. СЕД Н006, а българската институция - ТП на НОИ, е приела същото. На практика А. не е била икономически обвързана с РБ, поддържането на контакти с най-близките й родственици в България е естествено поведение. Като съществен е оценен факта, че при проверка в Регистъра на осигурените лица /РОЛ/ на данните по чл.5, ал.4, т.1 КСО е установено, че за Ф. А. липсват подадени данни от осигурители в България за периода след 28.02.2012г., с изключение за периода от 17.06.2020г. до 26.07.2021г. - 01г., до момента на издаване на разпореждането и към момента на произнасяне с решението. Т.е., А. не е извършвала трудова дейност, за която да е подлежала на задължително осигуряване по чл.4 и/или по чл.4а КСО. Директорът на ТП на НОИ - Варна се е позовал и на разпоредбите на чл.64, § 1, буква а) и б) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. и е приел, че А. би могла да се възползва от възможността за „износ на парично обезщетение за безработица“, което се удостоверява с преносим документ U2. С оглед тълкуването на СЕС за приложението на чл.65, § 2 от Регламента, положението на А. е несъответно, т.к. е налице завръщане в държавата на произход след прекратяване на трудовата й дейност в [държава], където е пребивавала във връзка с дейността си.

В проведеното на 14.01.2025г. открито съдебно заседание като свидетели са разпитани М. Х. О. – роднина на жалбоподателката (А. е съпруга на негов братовчед) и Ю. Ф. Ю. – син на жалбоподателката. Свидетелите О. и Ю. дават показания, че жалбоподателката заминала за [държава] през 2020г. Причината била, че много време била безработна не можела да си намери работа в България. В [държава] живеела в работническо общежитие, не е наемала или купувала имот в [държава]. По време на пребиваването си в [държава] не е установила социални контакти, не е научила немски език. През отпуските и за празници, се прибирала при семейството си в България. След завръщането си в България живее в наследствена къща в [населено място].

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи.

Жалбата е подадена от надлежна страна, в срока по чл.118, ал.1 КСО и срещу годен за обжалване акт – решение на директора на ТП на НОИ-Варна по чл.117, ал.1, т.2, буква „б“ КСО, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

При извършване на проверката по чл.168 АПК съдът намира, че обжалваното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган по чл.117, ал.3 КСО – директорът на ТП на НОИ – Варна. Решението съдържа всички съществени реквизити по чл.59, ал.2 АПК, в т.ч. фактическите и правни основания, мотивирали произнасянето по същество.

Неоснователно с жалбата се поддържа допуснато нарушение на правото на защита, т.к. от привръзката на чл.54ж, ал.1, вр. чл.11, § 3, буква "а" и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. следва, че всички цитирани разпоредби се намират в Регламента, а в същия разпоредба чл.54ж, ал.1 липсва. Подобна неприцизност при цитиране на приложимите разпоредби е допусната в Разпореждане № 034-00-166-3/12.07.2024г., но в Решение № 2153-03-136/30.08.2024г. - което е и предмет на съдебното обжалване, относимите към спора разпоредби, вкл. тази на чл.54ж, ал.1 КСО са цитирани коректно - с източник и съдържание, поради което жалбоподателката не е лишена от възможност да разбере правния контекст на спора.

В хода на производството не са допуснати съществени процесуални нарушения като при произнасянето по жалбата срещу разпореждането на Ръководителя на ОБ, директорът на ТП на НОИ-Варна е приложил правилно материалния закон.

Съображенията на съда са следните:

Между страните не се спори, че жалбоподателката е български гражданин, която след 28.02.2012г., с изключение за периода от 17.06.2020г. до 26.07.2021г., не е работила и не е осигурявана по трудово правоотношение в Р България, и която в периода от 01.01.2023г. до 30.03.2024г. е живяла, работила и е осигурявана в [държава].

Спорът между страните е формиран по въпроса дали жалбоподателката има право да претендира от ТП на НОИ - Варна обезщетение за безработица по чл.54а КСО?

Относими към разрешаване на спорните въпроси са следните разпоредби на КСО и на правото на ЕС:

І. Кодекс за социалното осигуряване:

Съгласно чл.54а, ал.1 КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: т.1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; т.2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а или професионална пенсия по чл.168; т.3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда.

Съгласно ал.2 на с.р., за придобиване право на парично обезщетение по ал.1 се зачита и времето: …; т.4. зачетено за осигурителен стаж по законодателството на друга държава на основание на международен договор, по който Република България е страна или на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност.

ІІ. Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004г. за координация на системите за социално осигуряване /Основния регламент/:

Относими към спора са следните съображения от Основния регламент:

(7) Предвид големите различия, съществуващи в националното законодателство с оглед персоналния обхват, е препоръчително да се установи принципът, че настоящият регламент се прилага към граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, пребиваващи на територията на държава членка, които са или са били подчинени на социалното законодателство на една или на повече държави членки, а също и за членовете на техните семейства и преживелите ги лица.

…

(9) Съдът на Европейските общности по различни поводи дава становище относно възможността за равно третиране на обезщетения, доход и факти; този принцип трябва да се приеме изрично и да се развие, като се спазят същността и духа на съдебните решения.

(10) Въпреки това, принципът да се третират някои факти или събития, настъпили на територията на друга държава членка все едно, че са настъпили на територията на държавата, чието законодателство се прилага, не следва да се противопоставя на принципа за сумиране на периоди на осигуряване, на заетост, на самостоятелна заетост или на пребиваване, завършени съгласно законодателството на друга държава членка с тези, завършени съгласно законодателството на компетентната държава членка. Поради това, периодите, завършени съгласно законодателството на друга държава членка следва да се вземат под внимание единствено чрез прилагане принципа за сумиране.

(11) Приравняването на факти или събития, настъпили в държава членка по никакъв начин не може да предостави компетентност на друга държава членка или да доведе до приложимост на нейното законодателство.

…

(13) Правилата за координация трябва да гарантират на лицата, които се движат в Общността, на лицата на тяхна издръжка и на преживелите ги лица, запазване на придобитите или придобивани права и предимства.

(14) Тези цели трябва да бъдат постигнати, в частност, чрез сумиране на всички периоди, които се зачитат съгласно различните национални законодателства за придобиване и упражняване на правото на обезщетения, и за изчисляване на размера на обезщетенията, както и чрез предоставяне на обезщетения за различните категории лица, попадащи под действието на настоящия регламент.

(15) Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социално осигуряване само на една отделна държава членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това.

(16) В Общността по принцип не е оправдано поставянето на социалноосигурителните права в зависимост от мястото на пребиваване на заинтересованото лице, въпреки това, в специфични случаи, в частност, що се отнася до специални обезщетения, свързани с икономическото и социалното положение на заинтересованото лице, мястото на пребиваване би могло да бъде взето под внимание.

…

(38) Необходимо е да се създаде Административна комисия, съставена от по един правителствен представител от всяка държава членка, натоварена, в частност, с всички административни въпроси, или въпроси на тълкуването, произтичащи от разпоредбите на настоящия регламент, и с насърчаване на по-нататъшно сътрудничество между държавите- членки.

Съгласно чл.1, за целите на Основния регламент:

a) „дейност като заето лице“ означава всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за целите на социално осигурителното законодателство на държавата членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение;

…

в) „осигурено лице“, във връзка с клоновете на социалното осигуряване, обхванати от дял III, глави 1 и 3, означава всяко лице, което отговаря на условията, изисквани от законодателството на компетентната по дял II държава членка, за придобиване на право на обезщетения, отчитайки разпоредбите на настоящия регламент;

…

й) „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава;

к) „престой“ означава временно пребиваване;

…

м) „компетентен орган“ е, по отношение на всяка държава членка, министърът, министрите или друг равностоен орган, който отговаря за схемите за социално осигуряване за цялата или за част от съответната държава членка;

…

п) „институция“ означава, по отношение на всяка държава членка, органът или властта, отговарящи за прилагането на цялото или част от законодателството;

р) „компетентна институция“ е:

i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение;

…

с) „институция по място на пребиваване“ и „институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция – институцията, определена от компетентния орган на съответната държава членка;

т) „компетентна държава членка“ е държавата членка, в която се намира компетентната институция;

…

ф) „период на заетост“ или „период на самостоятелна заетост“ са периодите, определени или зачитани от законодателството, съгласно което те са придобити, както и всички периоди, зачитани за такива, ако се признават от посоченото законодателство за приравнени на периоди на заетост или на самостоятелна заетост;

х) „период на пребиваване“ са периодите, определени или признати за такива от законодателството, съгласно което те са завършени или се считат за завършени.

Съгласно чл.2, § 1 от Основния регламент, същият се прилага към граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Според определения в чл.3, буква з) материален обхват на Регламента, същият се прилага към всички законодателства относно обезщетенията за безработица.

Съгласно чл.6 от Основния регламент „сумиране на периоди“, освен ако друго не е предвидено в настоящия регламент, компетентната институция на държава членка съгласно чието законодателство:

- придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения,

- обхвата на законодателството, или

- достъпа до или освобождаването от задължително, или доброволно продължено осигуряване по избор на лицето

зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Правилата за определяне на приложимото законодателство са регламентирани в дял II, чл.11 от Основния регламент.

Според чл.11, § 1, лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава членка. Това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял.

Според § 3, съгласно членове 12 - 16:

a) спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава членка се прилага законодателството на тази държава членка;

…

в) спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка.

…

д) всяко друго лице, към което букви a) - г) не се прилагат, е подчинено на законодателството на държавата членка по пребиваване, без да се засягат останалите разпоредби на настоящия регламент, гарантиращи му обезщетения съгласно законодателството на една или повече други държави членки.

Съгласно чл.13, § 1 от Основния регламент, лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави членки е подчинено на: а) законодателството на държавата членка по пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава членка или ако е наето от различни предприятия или различни работодатели, чието седалище или място на дейност се намира в различни държави членки, или б) законодателството на държавата членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, който го е наел, ако то не осъществява значителна част от дейността си в държавата членка по пребиваване.

Според § 2 на с.р, лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки е подчинено на: а) законодателството на държавата членка по пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава членка, или б) законодателството на държавата членка, в която е съсредоточена дейността му, ако то не пребивава в една от държавите членки, в която осъществява значителна част от дейността си.

Съгласно чл.61, § 1 от Основния регламент, компетентната институция на държава членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Въпреки това, когато приложимото законодателство поставя правото на обезщетения в зависимост от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на друга държава членка, такива периоди не се зачитат, освен ако такива периоди биха били зачетени като осигурителни периоди, ако са били завършени в съответствие с приложимото законодателство.

Според § 2 на с.р., с изключение на случаите по член 65, параграф 5, буква a), прилагането на параграф 1 на този член е в зависимост от това, дали заинтересованото лице, в съответствие със законодателството съгласно което се претендират обезщетенията, е придобило последно:

- осигурителен период, ако това законодателство изисква осигурителен период,

- трудов стаж, ако това законодателство изисква трудов стаж,

или

- стаж като самостоятелно заето лице, ако това законодателство изисква стаж като самостоятелно заето лице.

Съгласно чл.64, § 1 от Основния регламент, напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните граници:

a) преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешително за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок;

б) безработното лице трябва да се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на държавата членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол, установена там и да спазва условията, установени от законодателството на тази държава членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията, ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата, когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да удължат този срок в изключителни случаи;

в) правото на обезщетения се запазва за срок от три месеца от датата, на която лицето е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на държавата членка, която е напуснало, при положение, че общата продължителност на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока на обезщетенията, на които лицето е имало право съгласно законодателството на тази държава членка; Компетентните служби или институции могат да удължат тримесечния срок до максимум шест месеца;

г) обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от нея законодателство и за нейна сметка.

Според чл.65, § 1 от Основния регламент, лице, което е безработно частично или през различни периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е живяло в държава членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава членка, както ако е пребивавало в тази държава членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава членка.

Според § 2 от с.р., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.

Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Съгласно чл.65, § 5, буква а) от Основния регламент, безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

ІІІ. Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г. за координация на системите за социална сигурност /Регламента за прилагане/.

Относими към спора са следните съображения на Регламента за прилагане:

(1) Регламент (ЕО) № 883/2004 осъвременява правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки, като определя мерките и реда за тяхното прилагане и ги опростява за всички участващи страни. Следва да бъдат определени правила за прилагане.

…

(10) За да се определи компетентната институция, а именно тази, чието законодателство се прилага или която е отговорна за изплащането на определени обезщетения, данните на осигуреното лице и на членовете на семейството му трябва да се проверят от институциите на повече от една държава членка. За да се гарантира, че съответното лице е защитено по време на необходимата комуникация между институциите, следва да се предвиди разпоредба за предварително членство в система за социална сигурност.

(11) Държавите членки следва да си сътрудничат за определяне мястото на пребиваване на лицата, за които се прилагат настоящият регламент и Регламент (ЕО) № 883/2004 и, в случай на спор, да вземат предвид всички приложими критерии за разрешаване на въпроса. Държавите членки могат включат критериите, посочени в съответния член на настоящия регламент.

(12) Много от предвидените в настоящия регламент мерки и процедури имат за цел да осигурят по-голяма прозрачност относно критериите, които трябва да се прилагат от институциите на държавите членки съгласно Регламент (ЕО) № 883/2004. Такива мерки и процедури произтичат от практиката на Съда на Европейските общности, решенията на Административната комисия и повече от 30 години опит в осъществяване на координацията на системите за социална сигурност в контекста на основните свободи, залегнали в Договора.

(13) Настоящият регламент предвижда мерки и процедури за насърчаване на мобилността на заетите и безработните лица. Погранични работници, които са станали напълно безработни, могат да се регистрират към службите по заетостта както в държавата на пребиваване, така и в държавата-членка, където последно са били заети. Но при всички случаи те следва да имат право на обезщетения само от държавата членка на пребиваване.

Съгласно чл.5, § 1 от Регламента за прилагане, документи, които са издадени от институция на държава членка и показват положението на дадено лице за целите на прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане, и подкрепящите доказателства, въз основа на които са издадени документите, се приемат от институциите на останалите държави членки, доколкото не са отнети или обявени за невалидни от държавата членка, в която са били издадени.

Съгласно чл.6, § 1 от Регламента за прилагане, освен ако в регламента по прилагане не е предвидено друго, при различия в становищата на институциите или органите на две или повече държави членки относно определянето на приложимото законодателство, спрямо заинтересованото лице временно се прилага законодателството на една от тези държави членки, като приоритетът се определя, както следва:

а) законодателството на държавата членка, където лицето в действителност упражнява дейност като заето или самостоятелно заето лице, при положение че тази дейност се упражнява само в една държава членка;

б) законодателството на държавата членка на пребиваване, където заинтересованото лице упражнява част от своята(ите) дейност(и), или където лицето не е заето или самостоятелно заето;

в) законодателството на държавата членка, чието прилагане е било поискано най-напред, когато лицето упражнява дейност или дейности в две или повече държави-членки;

Съгласно чл.11, § 1 от Регламента за прилагане, при различия в становищата на институциите на две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му;

vi) държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Според § 2 на чл.11 от Регламента за прилагане, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в §1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

Съгласно чл.54, § 1 от Регламента за прилагане, член 12, параграф 1 от регламента по прилагане се прилага mutatis mutandis спрямо член 61 от основния регламент. Без да се засягат задълженията на ангажираните институции, съответното лице може да представи пред компетентната институция документ, издаден от институцията на държавата членка, на чието законодателство се е подчинявала дейността му като заето или самостоятелно заето лице, като посочи завършените периоди по силата на това законодателство.

Съгласно чл.55, § 1 от Регламента за прилагане, за да попадне в обхвата на член 64 от основния регламент, безработно лице, което отива в друга държава членка, информира компетентната институция преди заминаването си и изисква документ, удостоверяващ, че то запазва правото си на обезщетения при условията, предвидени в член 64, параграф 1, буква б) от основния регламент.

Тази институция информира съответното лице за неговите задължения и му предоставя посочения по-горе документ, който включва следната информация:

а) датата, на която безработното лице е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на компетентната държава;

б) срокът, предвиден в съответствие с член 64, параграф 1, буква б) от основния регламент, за регистрация като търсещо работа лице в държавата членка, в която е отишло безработното лице;

в) максималният срок, през който правото на обезщетения може да бъде запазено в съответствие с член 64, параграф 1, буква в) от основния регламент;

г) обстоятелствата, които биха могли да повлияят на правото на получаване на обезщетения.

Съгласно чл.56, § 1 от Регламента за прилагане, когато в съответствие с член 65, параграф 2 от основния регламент, безработното лице реши да бъде на разположение и на службите по заетостта в държавата членка, в която е упражнявало последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, като се регистрира там като лице, търсещо работа, то информира за това институцията и службите по заетостта на държавата членка по мястото му на пребиваване.

По искане на службите по заетостта на държавата членка, в която то е упражнявало последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице, службите по заетостта по мястото на пребиваване изпращат необходимата информация, отнасяща се до регистрацията и търсенето на работа от безработното лице.

От цитираните правила за координация на националните системи за социално осигуряване следва, че стълкновителните разпоредби относно приложимото законодателство, съдържащи се в Регламент (ЕО) № 883/2004, се основават на принципа lex loci laboris, което означава, че по правило всяко лице, което осъществява дейност като заето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа дейност – чл.11, § 3, буква а) от Основния регламент.

Макар от съображение (16) от Основния регламент да следва, че в Общността по принцип не е оправдано поставянето на социалноосигурителните права в зависимост от мястото на пребиваване на заинтересованото лице, законодателството на държавата по пребиваване - lex domicilii, обаче се прилага, когато лицето не осъществява икономическа дейност – чл.11, § 3, буква д) от Основния регламент (напр. пенсионери, деца, студенти), или лицето осъществява икономическа дейност в две или повече държави членки, или работникът или служителят има няколко работодатели – чл.13 от Основния регламент.

Пребиваването играе важна роля като стълкновителна разпоредба и в случаите на възможно припокриване на обезщетения, вкл. в сферата на обезщетенията за безработица – чл.65 от Основния регламент, която разпоредба урежда случаите на безработно лице, което е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка.

Във всички случаи, както следва от чл.11, § 1 от Основния регламент, лицата, за които се прилага регламента са подчинени на законодателството само на една държава членка, което се определя в съответствие с дял II от Регламента.

При неправилно тълкуване на приложимите към спора разпоредби на Основния регламент, жалбоподателката неоснователно поддържа, че като напълно безработно лице, което след м.04.2024г. пребивава на територията на Република България, има право на обезщетение за безработица от НОИ, чрез компетентното ТП – Варна.

Безспорно жалбоподателката като български гражданин, който е работил и е осигуряван в друга държава членка – [държава], попада в обхвата на Регламент (ЕО) № 883/2004 и разпоредбите на същия следва да се съобразят при преценката дали има право на обезщетение за безработица.

Както правилно обаче е приел директорът на ТП на НОИ – Варна в обжалваното решение, в контекста на стълкновителните разпоредби от Основния регламент относно приложимото законодателство, държавата на пребиваване се преценява към периода на упражняване на последната заетост, а не след нейното приключване.

Хипотезите, регламентирани в чл.65 от Основния регламент, следва да се тълкуват в смисъл, че се отнасят до случаите, в които по време на трудовата заетост, заетото лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава по смисъла на чл.1, буква т) от Основния регламент – вж. в този смисъл т.1 от Решение U2 от 12 юни 2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, а случаят на жалбоподателя не е такъв.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че в периода от 01.03.2023г. до 30.03.2024г., жалбоподателката е живяла, работила по трудово правоотношение и е осигурявана в [държава], поради което съгласно общото правило на чл.11, § 3, буква а) от Основния регламент, по отношение на нея се прилага законодателството на държавата по последната заетост, т.е. в случая на [държава]. През периода на заетост в [държава] жалбоподателката е пребивавала именно в тази държава по смисъла на чл.1, буква й) от Основния регламент и критериите по чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т.к: е живяла и работила в [държава] повече от една година (1г. и 3м) – чл.11, § 1, буква б), т.i от Регламента за прилагане; според представените фишове за заплати, е плащала данъци, осигуровки и застраховки в [държава] – чл.11, § 1, буква б), т.vi от Регламента за прилагане.

При тези обективни елементи на обичайното пребиваване, правилно ръководителят на ОБ и директорът на ТП на НОИ – Варна са приели, че към периода на упражняване на последната заетост в [държава], жалбоподателката е пребивавала по смисъла на чл.1, буква й) от Основния регламент именно на територията на [държава].

При това положение жалбоподателката не попада в хипотезата на чл.65, § 2, а в хипотезата на чл.64 от Основния регламент и независимо че се е поставила на разположение на службите по заетостта в РБ, може да претендира от тях единствено съдействие за намиране на работа, но не и обезщетение за безработица – така в Решение на Съда на ЕС от 11 април 2013г. по дело Jeltes, Peeters и Arnold, С-443/11.

Противно на твърденията на жалбоподателката, този извод не противоречи на тълкуването, дадено от Административната комисия в Решение U3 от 12 юни 2009г., т.3 – ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение е прекратено или срокът му е изтекъл), то да се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл.65, § 2 от регламента и обезщетенията да се предоставят от институцията по местопребиваване.

Така даденото тълкуване от Административната комисия не следва да се прилага изолирано, а в контекста на разпоредбата на чл.65, § 2 от Основния регламент и очевидно не се отнася за случаите, като този на жалбоподателката, т.к., както бе посочено по-горе, държавата на пребиваване се преценява към периода на упражняване на последната заетост и по правилата на чл.11, § 3 от Регламента за прилагане, държавата на пребиваване в случая е [държава], която е и държавата на заетост.

Както е прието и в т.9 от цитираното по-горе Решение U2 на Административната комисия, въпреки че правилото по чл.65, § 5 от Основния регламент – отговорността за изплащането на обезщетенията да се прехвърля от компетентната държава към държавата на пребиваване, на чиито служби по заетостта засегнатото лице се поставя на разположение – понастоящем е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава членка и са оставили семействата си в държавата си по произход.

Всъщност, както следва от съображения (10) и (11) на Основния регламент, периодите, завършени съгласно законодателството на друга държава членка следва да се вземат под внимание единствено чрез прилагане на принципа на сумиране и приравняването на факти или събития, настъпили в държава членка по никакъв начин не може да предостави компетентност на друга държава членка или да доведе до приложимост на нейното законодателство.

Отделно от изложеното, доколкото правилата за определяне на приложимо законодателство в Основния регламент и в Регламента за прилагане целят координация, а не хармонизация на националните правни уредби, следва да се държи сметка и за въведените национални изисквания, като това по чл.54а, ал.1 КСО - правото на парично обезщетение за безработица да е обвързано със завършването на периоди на осигуряване съгласно националното законодателство.

В този смисъл, с т.2 от Решение № Н6 от 16 декември 2010г. Административната комисия за координация на системите за социална сигурност е приела, че всички периоди във връзка със съответния осигурителен случай, завършени по законодателството на друга държава членка, се вземат предвид единствено като се прилага принципът на сумиране на периодите, определен в чл.6 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и чл.12 от Регламент (ЕО) № 987/2009г. Принципът на сумиране изисква периодите, за които е подадена информация от други държави членки, да се сумират без да се поставя под въпрос тяхното качество. Според т.3 от Решение № Н6 обаче, държавите членки си запазват – след като са приложили принципа на сумиране по т.2 – правомощието да определят други свои условия за предоставяне на обезщетения за социална сигурност, като вземат предвид чл.5 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. – стига тези условия да се прилагат по недискриминационен начин – като прилагането на този принцип не се накърнява от чл.6 от Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Именно такова специално условие е поставеното в чл.54а КСО - правото на обезщетение за безработица да е обусловено от завършването на периоди на осигуряване в Р България.

От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че в периода след 28.02.2012г., с изключение на периода 17.06.2020г. – 26.07.2021г., както и в периода след завръщането си в Р България, жалбоподателката не е започвала работа по трудово правоотношение и не доказва периоди на заетост, за които да е осигурявана в РБ, поради което може да претендира обезщетение за безработица на основание Основния регламент само чрез сумиране на осигурителните периоди, завършени в [държава], ако положението й съответства на визираното в чл.65, § 5, буква а) от Регламента, във връзка с чл.65, § 2 от него, а както съдът вече изложи мотиви по-горе, това не е така.

За целия период, в който жалбоподателката е упражнявала трудова дейност в [държава], тя е пребивавал по смисъла на чл.1, буква й) и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 в тази държава, която е компетентната държава по смисъла на чл.65, § 2. Едва след като дейността като заето лице е преустановена, жалбоподателката се е завърнала в България за да поиска от компетентния орган – ТП на НОИ – Варна, отпускането на обезщетение за безработица.

Както правилно е прието в обжалваното решение и в разпореждането на ръководителя на ОБ, случаят на жалбоподателката се обхваща изцяло от тълкуването, дадено от Съда на ЕС в Определение от 24 март 2023г. по дело DV, С-30/22, с което е прието, че член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

При така даденото тълкуване, правилно директорът на ТП на НОИ – Варна е приел, че положението на жалбоподателката попада в обхвата на разпоредбата на чл.64 от Основния регламент, касаеща напълно безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава членка и отидат в друга държава членка – които лица, в случай че са се регистрирали като търсещи работа в държавата по последната заетост и са били на разположение на нейните служби в продължение най-малко на четири седмици след като са станали безработни, си запазват правото на обезщетение от компетентната държава (тази, по заетост) за срок от три месеца от датата, на която са престанали да бъдат на разположение на службите по заетостта на държавата членка, която са напуснали и при положение, че общата продължителност на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока на обезщетенията, на които лицата са имали право съгласно законодателството на тази държава членка.

По изложените съображения жалбата следва да се отхвърли като неоснователна.

Предвид изхода на спора, на основание чл.143, ал.3 АПК в полза на ответната страна следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение. Процесуалното представителство е реално осъществено, поради което възнаграждението е дължимо и следва да се определи по реда на чл.37 от Закона за правната помощ, вр.чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 100,00лв.

Водим от горното, Варненският административен съд, VIII-ми състав

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Ф. А. А., [ЕГН], против Решение № 2153-03-136/30.08.2024г. на директора на ТП на НОИ - Варна, с което е отхвърлена жалбата й с вх.№ 1012-03-479/01.08.2024г. против Разпореждане № 034-00-166-3/12.07.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Варна, с което на основание чл.54ж, ал.1 и чл.54а, ал.1 КСО, вр. чл.11, § 3, буква „а“ и чл.65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., й е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ОСЪЖДА Ф. А. А., [ЕГН] да заплати на Национален осигурителен институт разноски за производството, в размер на 100 (сто) лева.

Решението, съгласно чл.119, вр. чл.117, ал.1, т.2, буква б) КСО, не подлежи на обжалване!