Р Е
Ш Е
Н И Е
№… Разград
3.ХІ.2020г. Разградски
окръжен
година Град
2020
съд
5.
Х.
На Година
публично
РАЯ
ЙОНЧЕВА
В заседание
в следния състав:
Секретар:Д.Георгиева
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА АТАНАС ХРИСТОВ
ЧЛЕНОВЕ:
2020
година №164
Като разгледа
докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА
В. гражданско
Д дело по
опис за година
за да
се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.
258 и следв. от ГПК.
С Решение №112/10.ІV.2020 по
гр.д.№986 по описа му за 2020г. РРС е уважил частично иска на З.М. като на осн. чл.2,т.3 ЗОДОВ е осъдил ответната Прокуратурата на Република България да му
заплати обезщетение в размер на 2 000лв. за неимуществени вреди, причинени му в резултат на повдигнато
му и поддържано обвинение за престъпление по чл.286 НК, по което с влязла в
сила на 22.VІІІ.2018г. Присъда №29/19.ІV.2018 по НОХД №620/2017 по опис на ШРС е
бил оправдан. До първоначално предявеният му размер от 10 000,00лв., искът за
неимуществени вреди е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
С така постановеното
решение РРС е постановил прекратяване на
производството по искове, предявени на
осн. чл. 2, т.3 ЗОДОВ от г-н З.М.,
както следва: срещу Прокуратурата на Р
България и КРС за дължимо му се в
условия на солидарна отговорност обезщетение в размер на 10 000,00лв. за
неимущестени вреди в резултат на осъждането
му от пъвоинстанционния КРС по поддържаното
от Прокуратурата незаконно обвинение и иск за дължимо му се на осн. чл.2б ЗОДОВ обезщетение в размер на 2000,00лв. за
неимуществени вреди, претърпени в
резултат от Прокуратурата на Р България на забавено производство.
Недоволни от така постановеното
решение са останали и двете страни, които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК го
обжалват с оплаквания за неправилност поради допуснати нарушения на материалния
закон, на съществени процесуални правила и необоснованост.
Прокуратурата на Република България обжалва
решението в осъдителната му част, твърдейки недоказаност на претендираните до
обезщетяването им на осн. чл.2 ЗОДОВ вреди.
В срока по чл.263 ГПК г-н М. се е възползвал от правото си на отговор и
е оспорил основателността на подадената
от Прокуратурата въззивна жалба.
Жалбоподателят М.
претендира за отмяна на решението в отхвърлителната му част, както и в частите,
с които по предявените от него искове е постановено прекратяване на
производството. Моли за постановяване на решение, с което исковете му бъдат
уважени на посоченото основание и в
пълен размер, срещу конституираните по тях страни, в това число и
привлечения към солидарна отговорност
КРС. В предоставения му за това срок, прави следните уточнения в предмета на
жалбата и на заявената с исковете защита:
В предмет на въззивното
обжалване твърди решението на РРС в частта, с която:
- за
разликата над 2000,00лв. до първоначално предявения му размер от 10 000,00лв. първоинстанционният съд е
отхвърлил като неоснователен иска му срещу Прокуратурата на Р България за
дължимо му се на осн. чл.2, т.3 ЗОДОВ обезщетение за търпени в резултат на поддържаното от прокуратурата обвинение за престъпление по чл.286 НК, по което с
влязла в сила присъда е признат за невиновен.
- първоинстанционният съд е прекратил като недопустимо производството по
иска му за осъждане на КРС солидарно с Прокуратура на Р
България за дължимо му се на осн.
чл.2,т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10
000,00лв., уточнявайки в петитум и обстоятелствена част на исковата си молба,
че същите е претърпял в резултат на постановената от КРС осъдителна присъда
по незаконно поддържаното от прокуратурата обвинение за престъпление по чл.286 НК; Като факт,
обосноваващ претендираната солидарна отговорност твърди постановяването на
осъдителната присъда по “договаряне на двата субекта“;
-
първоинстанционният съд е прекратил като
недопустимо производството по иска му, предявен на осн.чл.2б ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Р България за
2000,00лв., дължими му се в обезщетение
за претърпени в резултат на
забавено производство неимуществени
вреди;
-
първоинстанционният съд, приемайки че в петитум
е заявена защита на едно и също основание, и в един и същи размер, е прекратил като недопустимо производството
по иска му срещу Прокуратурата на Р България
за дължимо му се на осн. чл.2, т.3 ЗОДОВ обезщетение в размер на 10 000,00лв. В предоставения му
за това срок г-н М. уточнява, че изведената в отделен петитум претенция в
размер на 10 000,00лв. е за обещетяване на болките и страданията, причинени му от „веригите по ръцете му, многократните
арести и принудителните довеждания в Шумен“.
В с.з., чрез представляващият я
прокурор Енчев, Прокуратурата пледира за отмяна на решението в обжалваната
от нея част и за отхвърляне на претенцията за обезщетяване на твъдените от
ищеца неимуществени вреди, поради недоказаност на действително търпени
такива като пряк и непосредствен
резултат на обвинението; В условия на алтернативност, в случай, че съдът приеме за доказан фактическия състав на
вменяваната й по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ отговорност, моли за определяне на обезщетението в размер,
съразмерен на действително търпените от ищеца вреди и съответен на принципа за
справедливост. Счита за неоснователна
вменяваната й в отговорност продължителност на
воденото срещу ищеца наказателно преследване в съдебната му фаза; Осрова основателност на подадената от ищеца
въззивна жалба и моли за потвърждаване на решението в отхвърлителната му част,
както и в частите с характер на прераждащи хода на делото определения.
Като подадени в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, жалбите са допустими.
Съответно на дължимото по см. на чл.269 ГПК служебно произнасяне, с
мнозинството си съдът констатира, че
решението на първоинстанционния съд е валидно, а в обжалваните си части и
допустимо.
Разгледани по същество, съдът
приема подадените от страните жалби за неоснователни.
Като взе предвид събраните по делото доказателства, настоящият
въззивен състав намира, че при правилно изяснена фактическа обстановка
първостепенният съд обосновано е приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, поради което
отговорността на Прокуратурата на РБ следва да бъде ангажирана. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на Прокуратурата от
незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано,
като по силата на чл. 4 от ЗОДОВ тя (чрез своя процесуален субституент) дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно
от някое длъжностно лице.
В
конкретния случай се установява, че на 18.ХII.2012 г. срещу г-н М. е образувано досъдебно производство №332/2012
г. по описа на РУ „Полиция“ гр.Кубрат и същият
е бил привлечен към наказателна отговорност по обвинение за инкриминирано на 9.IХ.2010
г. в гр.Разград престъпление по чл.286 НК- набеждаване на адв. К.М. и Галя Станчева,
в извършване на престъпление
по чл.321, ал.2 от НК пред надлежен
орган на власт – Окръжна прокуратура
Разград .
На
16.VIII.2013 г. по
внесен от РП Кубрат обвинителен акт ДП №332/2012 г., на производство пред КРС е било образувано НОХД №179/2013 г. С постановената по същото Присъда №44/16.Х.2013 г. съдът е признал ищеца за виновен в извършване на престъпление по чл.286, ал.1 от НК и го е
осъдил на лишаване от свобода за срок от две години,
както и обществено порицание, като е отложил изпълнението на основание чл.66 от НК за изпитателен срок от четири години, считано от влизане в сила на
присъдата. С решение от 23.III.2014 г. по ВНОХД №127/2014 г. ОС Русе
отменя така постановената присъда и връща делото за новото му разглеждане от
друг състав на КРС.
След отвод на съдиите при КРС делото
е изпратено за разглеждане на РС Русе като първа инстанция. С разпореждане от 31.Х.2014 г. , потвърдено от ОС Русе с определение от 26.ХI.2014 г. по
ВЧНД №670/2014г., РС Русе прекратява образуваното
му на производство НОХД №2044/2014 г. и
на основание чл.249, ал.1 и ал.2 във вр. с чл.248, ал.2 т.3 от НПК връща делото на РП Кубрат за отстраняване на
допуснатите нарушения. В цитираните съдебни актове е посочено, че по внесения срещу М. обвинителен акт са допуснати съществени и
отстраними нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото му
на защита.
Следва
ново постановление за привличане на
обвиняем и за вземане на мярка за неотклонение подписка, което е връчено на ищеца на 15. ХII .2014 г. /л.406/. По внесен пред
РРС обвинителен акт е образдувано НОХД №178/2015 г. , което с разпореждане от 25.VIII.2015 г. е било прекратено и делото върнато на прокурора за отстраняване на
съществени нарушения. Това разпореждане
е отменено от ОС Варна с определение от 3.ХI.2015 г. по
ВЧНД №1449/2015 г. След изразено от подс. М. съмнение в безпристрастността на
съдиите от РРС, следва отвод на същите и изпращане на делото за разглеждането му от РС-Шумен.
По образуваното му на производство НОХД №1070/2016
г. РС Шумен е провел четири открити с.з. като отлаганията са били свързани с
невяване на подсъдимия, неустановяването му на
посочения за призоваването му адрес и постановени в тази връзка от съда
разпореждания за принудителното му довеждане. НОХД №1070/2016 е приключило с
оправдателна присъда, която в образваното по протест на прокуратурата и по жалби
на частните обвинители ВНОХД №498/2016 г. по описа на ОС Шумен е била отменена
и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на ШРС. В хода на това
въззивно прозводство делото е отлагано поради неявяване на подсъдимия и съдът е
отановил разппореждане за принудителното му довеждане.
След
връщане на делото, на производство пред ШРС е било образувано НОХД №620/2017 г., което видно
от ползващите се с доказателствена сила протоколи, е протекло в шест открити
с.з. –разглеждането на делото е отлагано поради неявяване на подсъдимия и при
постановени от съда разпореждания за принудителното му довеждане.
Производството по НОХД №620/2017 г. е приключило с Присъда №29/19.ІV.2018г. с
постановяване, на която ШРС признава г-н. М. за невиновен и го оправдава по
вмененото му в нак. отговорност престъпление по чл.28 НК. В пространно
изложените към присъдата му мотиви, ШРС е приел, че обвинението не е доказало
съставомерност на деянието от субективна страна.
По
протест на прокуратурата и по жалби на частните обвинители, както и по жалба на
оправдания с присъдата М., на производство пред ШОС е било образувано ВНОХД №
177/2018, съдържащо данни за поставено от съда принудително
довеждане на ищеца поради неявяване на
същия в с.з. при ревдовност в
призоваването му. С
постановеното по делото Решение №68/22.VIII.2018г. въззивният съд
потвърждава оправдателната присъда на ШРС. Като необжалваемо решението на ШОС и
потвърдената с него оправдателна присъда влизат в сила на 22.VIII.2018г.
В мотиви на решението си
първоинстанцинният съд обстойно е описал –по вид, дати и основание действията, предприети
в хода на воденото срещу М. наказателно
производство и в двете му фази – досъдебна и съдебна. При отчетена обоснованост и изчерпателност на
приетите, и анализирани в мотиви на първоинстанционното решение факти, свързани
с хода на воденото срещу М. наказтелно производство, на осн.чл. 272 ГПК
въззивният съд препраща към същите. В
хода на въззивното производство не се ангажираха доказатлства налагащи извод за
различна от приетата в първоинстанционното производство фактическа обстановка.
С направеното във въззивното производство
уточнение, ищецът претендира от Прокуратурата обезщетение за болки и страдания,
които получил от поставените му при принудителните довеждания белезници.
В приложените като доказателства
преписки по НОХД №1070/2016 и НОХД №620/2017 по опис на ШРС, и двете въззивни
НОХД на ШОС е посочено, че
постановяваните от съдилищата принудителни довеждания на ищеца са изпълнени
от съответните служби на ОЗ“Охрана“. За
това, какво е било поведението на охранителите към подсъдимия при изпълнение на
разпореденото им от съда принудително
довеждане, както и дали на същия са поставяни белезници, по делото не са
ангажирани доказателства, въпреки изрично предоставената от съда възможност за
това. Установява се, че принудителните
довеждания са осъществявани на различни дати, в хода на производства пред
различни съдилища, като ищецът не сочи,
относимо на коя от тези дати е получил претендираните до обезщетяването им
вреди с характер на телесни повреди,
както и в какво се изразяват последните.
Отразеният в протокола отказ на въззивника М. да ангажира доказателства
във връзка с твърдението му за
поставяни при принудителните му довеждания белезници, като и за това
кога е получил претедираните до обезщетяването им телесни повреди, мотивира
отказът на съда от назначаването на СМЕ, която да установи степента и харктера
на тези увреждания.
Въз основа на така установената
по делото фактическа обстановка и след направения от него анализ на доказателства, от правна страна
въззивният съд приема следното:
В жалбата на Прокуратурата
се релевират доводи за неправилност
на първоинстанционния съдебен акт в осъдителната му част, позована на
липсата на доказателства за реално претърпените от ищеца вреди. Основанието за
ангажиране на отговорността но Прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обективен факт, изводим
отобстоятелствто, че обвиненото в извършване на престъпление от общ характер лице
е било било
оправдано с влязла в сила присъда. Т.е.,
по см. на л.2 ЗОДОВ обвинението в престъпление е винаги незаконно, щом има
влязла в сила и постановена от съд оправдателна присъда. Отнася се до специално установена от закона
гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата
възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки
– в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и
оправдаването му. Отговорността на прокуратурата в случая се извлича от една страна от правомощията й
по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването, вкл.
съставянето на обвинителен акт за предаване на обвиняемия на съд, поддържането на обвинението в хода на инстанционно развилите се и
инициирани по протести на прокуратурата производства; от задължението на
прокуратурата да доказва виновността на
привлеченото към наказателна отговорност
лице и съставомерността на вменяваното
му в отговорност деяние , а от друга - от постановяването на влязла в сила присъда ,
с която лицето е оправдано.
По делото е безспорно и се следва
за установено от доказателствата, че е налице незаконен акт на правозащитен
орган - обвинение в извършване на престъпление, за което въззивникът М. е бил оправдан .
В решение № 480/23. ІV.2013 година,
постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ІV г. о. е посочено, че
обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане
на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват
в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е
не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и
психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е
нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето,
обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие е оправдано,
изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно;
накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното
му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика
разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се
изхожда само от формалните, външни доказателства. С оглед на приетото в
решението съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за
установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за
претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената
връзка между него и незаконното уволнение. Единствено в случаите, при които се търсят и съответно
установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно
проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка.
Това
означава, че съдът може да присъди обезщетение за естествените, презумптивни вреди, които в
резултат на незаконно подвигнатото му и поддържано обвинение, лицето е търпяло в рамките на обичайното и
без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване
на основанието за възникване на отговорността по чл. 2, ал.
1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. В този смисъл е
и решение № 55/11.III.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година
по описа на ВКС, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.I.2013 година,
постановено по гр. д. № 1568/2011 година по описа на ВКС, ІV г. о. е посочено,
че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което в
случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по
основание. В този случай, в тежест на
пострадалия е да докаже всяко свое негативно изживяване, каквито доказателства
в случая въззивникът не е ангажирал.
По делото е оспорено настъпването
на твърдяните от ищеца вреди, съотв. причинната връзка между обсъдения по-горе
незаконен акт и вредите. От съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства, въззивният съд намира за установено, че в резултат на незаконното обвинение за престъплението,
за което впоследствие е бил оправдан, емоционалното състояние на ищеца е било
засегнато; изпитвал е присъщите на човек, подложен на наказателна
репресия, безпокойство и страх, че ще бъде несправедливо осъден; Тези последици са закономерен (обичаен)
резултат от повдигането на обвинението. За тези неблагоприятни последици
първоинстанционният съд е ангажирал отговорността на ответника.
Относно размера следва да се
съобрази, че обезщетението за причинените неимуществени вреди се определя от
съда съобразно принципа на чл. 52 от ЗЗД по справедливост (§ 1 от ЗР на ЗОДОВ).
Обхватът и съдържанието на това понятие са изяснени още в раздел ІІ на
Постановлението на Пленума на ВС № 4/1968 г. В актуалната практика на ВКС са
изработени и утвърдени няколко критерия, въз основа на които съдът определя
справедливото обезщетение, а именно - продължителността на наказателното
преследване, личността на увредения и притежавания от него авторитет в
обществото (социалното му положение), възрастта му, настъпилите промени в
семейството и общността, в която живее или работи, допълнително настъпилите
обстоятелства, които са се отразили на неговата репутация, негативното
отражение на наказателното производство върху душевното му състояние (така
решение № 16 от 2.II.2011 г. по
гр. д. № 396/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.).
Към посочените критерии следва да
бъдат прибавени характерът на престъплението по повдигнатото обвинение, каква
мярка за неотклонение е била взета и с каква продължителност, колко и какви
други мерки за процесуална принуда са били упражнени, и какъв е бил ефектът им върху ищеца и неговата среда (така
р. № 401/21.Х.2011 г. по гр. д. № 483/2011 г. на ВКС, ІV г. о.). В
решение решение № 55/ 11.III.2013г. по гр. д. № 1107/2012 г. на
ВКС, ІV г. о. като критерий за определяне размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди е възприет икономическия растеж и стандарта на живот към
датата на увреждането
Настоящият състав намира, че установените по
делото обстоятелства и проявеното от пострадалия процесуално
бездействие по отношение на разпределената му доказателствена тежест, обосновават извод за доказаност на иска за
неимуществени вреди в граници, в каквито те са засегнали ищеца конкретно.
Изхождайки от горното и предвид възрастта на пострадалия в периода на
започването на наказателното производство (67г.) – възраст, когато човек е утвърдил
стереотипи, изградил характер и ценностна система, създал е обкръжение и социум;
характера увреждането – негативно търпени, в
рамките на обичайното емоции; задълбочаване на изграденото в годините
негативно отношение към органите на съдебната власт, с проявления на същото при
водените от и срещу него процеси; установения слаб интензитет на претърпените
емоционални и психически страдания и дискомфорт; тежестта на вменяваното с обвинението
престъпление- тежко
умишлено по см. на чл.93 НК, за което е предвидено наказание „лишаване от
свобода“ за срок от една до шест години;
продължителността на наказателния процес –
около шест години; взетата по отношение на ищеца мярка за
неотклонение "подписка", която не се установява да е дала отражение в
обичайните за ежедневието му занимания и контакти; липсата на данни незаконното обвинение да има
траен негативен ефект върху здравето, личния и социален живот на жалбоподателя;
няма данни същият да е загубил работата си или
да е имал сериозни проблеми с нея по причина на незаконното обвинение.
При съобразяване икономическите
условия в страната към 2018г. и на всички горепосочени обстоятелства при прилагане на предвидения в чл. 52 ЗЗД
принцип на справедливостта, съдът намира, че за репариране на доказано
търпените от З.М. неимуществени вреди се следва обезщетение присъдения с обжалваното решение в размер на 2 000 лева.
В обобщение, настоящият състав приема, че присъденото от
първоинстанционния съд обезщетение в размер на 2 000 лв. е справедливо и
съответно на действителния обем на търпените от ищеца неимуществени вреди от
незаконното обвинение, поради което жалбите и на двете страни срещу решението в
частта, в която е присъдена репарация до този размер, се явяват неоснователни.
Подадената от въззивника М. жалба
срещу решението, в частите му с характер
на определения, преграждащи хода на предявените от него искове, е
неоснователна. Процесуалната
легитимация е процесуална предпоставка, и то от категорията на абсолютните, за
която съдът следи служебно. Ако тя липсва, липсва право на иск в полза на
страната по делото и затова съдът няма право да разгледа и реши спора по
същество, а е длъжен да прекрати делото. В петитума на исковата молба и допълнителната
такава ищецът М. претендира
неимуществени вреди, произтичащи от изживени отрицателни емоции вследствие на постановената
от КРС присъда , с която е бил признат за виновен и
осъден за извършване вменяваното му в
отговорност престъпление по чл286НК.
Отговорност за вреди на съда от осъждане
на наказание по Наказателния кодекс, когато лицето бъде оправдано, по смисъла
на чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ, възниква само при наличие на влязла в законна сила
присъда, с която лицето е било признато за виновно и осъдено на наказание по НК
и впоследствие същата е била отменена по реда на извънредните способи за
отмяна, като лицето е признато за невиновно и оправдано. Само в тази хипотеза
съдът отговаря самостоятелно за вреди по посочения текст, като в настоящия
казус изложените обстоятелствата в исковата молба не могат да се субсумират под
визираната правна норма, което предпоставя липса на процесуална легитимация на КРС
като ответник по предявения на осн.чл.2 ЗОДОВ иск за ангажиране на отговорността му солидарно с прокуратурата. В този смисъл, в полза
на ищеца липсва право на иск срещу постановилия осъдителната присъда КРС и
затова първмоинстанционният съд не е имал правото да разгледа и реши спора по същество, а е бил длъжен да прекрати делото.
Следва да се посочи, че основанието на, което се претендира солидарната отговорност на КРС и Прокуратурата за обезвреда на търпените от въззивника М.
вреди не намира опора в доказателствата и закона. Съдът намира,че не са налице законовите
предпоставки за солидарна отговорност на тези ответници по предявените срещу
тях с исковата молба претенции за заплащане обезщетения за вреди,произтичащи от
техни актове или действия. Съгласно разпоредбата на чл. 8ал.1 от ЗОДОВ, обезщетение
за вреди, причинени при условията на чл. 1ал.1, чл. 2, ал.1 и 2, чл. 2а и чл.
2б, ал.1,може да се търси по този закон, а не по общия ред. В случая нормата на
чл. 53 от ЗЗД е неприложима. Търсенето на солидарна отговорност в процесния
случай се изключва поради обстоятелството, че претендираните от
ищеца вреди не са причинени при
условията на съпричастност, а както се твърди в самата искова молба, те са
резултат от различни актове, действия или бездействия на различни органи по
различно време, с различен резултат. Наред с това следва да се отбележи, че
солидарната отговорност възниква по силата на закон или договор. В ЗОДОВ
законодателят не е предвидил носенето на солидарна отговорност. Разбира се, следва
да се зачете приложимостта на разпоредбите на гражданските закони за
неуредените въпроси и това следва от законовата разпоредба на пар.1 от ПР на
ЗОДОВ. Т.е. солидарната отговорност не може да бъде изключена абсолютно при
всички случаи на търсене отговорност по ЗОДОВ. Само, че тя следва да се изведе
от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба, а в процесния случай
фактическото изложение в исковата молба не води до извод за носене на такава
солидарна отговорност. Твърдението за
постигната между ответниците „договореност“ за осъждането му, заявено от ищеца за първи път пред
въззивната инстанция, не намира опора в доказателствата и на придвидените
според НПК правомощия на съда и
прокуратура в нак. производство.
По предявения на
осн. чл.2бЗОДОВ иск, основаващ се на твърдения за претърпени
от ищеца вреди вследствие на прекомерната продължителност на производството, първоинстанционният
съд е дал указания и служебно е изискал релевантните за допустимостта на този
иск доказателства.
Съгласно чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.)
държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ
предвижда, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б,
ал. 1 по приключени производства само когато е изчерпана административната
процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от
Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. На основание
чл. 60а, ал. 4 ЗСВ (ДВ, бр. 50 от 2012 г.) заявленията на граждани и юридически
лица срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с
които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен
срок, се подават в 6-месечен срок от приключване на съответното производство с
окончателен акт чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на
правосъдието.
В съдебната практика (Определение №
10/ 5.I.2018 г. по гр. д. № 2643/2017 г.,
III г. о. ВКС) последователно се приема, че когато наказателното производство е
приключило след влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ и Глава трета "а" ЗСВ, съдът прилага този закон, като е длъжен
да следи за процесуалното изискване (положителна предпоставка) за допустимостта
на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ – т. е да
е изчерпана административната процедура, по която няма постигнато споразумение.
Изчерпана административна процедура по смисъла на закона означава започнала и
финализирана с акт по чл. 60е ЗСВ, който административен акт може да бъде
позитивен (благоприятстващ) или негативен (неблагоприятстващ) за лицето, подало
заявление за обезщетение. Когато министърът на правосъдието, респ. оправомощено
от него лице откаже да разгледа заявлението, било като подадено след срока по
чл. 60а, ал. 4 ЗСВ или поради неотстранена в указан срок друга нередовност,
редът за защита на лицата е чрез обжалване по реда чл. 197 АПК. Гражданите и
юридическите лица могат да предявят иск по
чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ по приключени производства само когато е изчерпана
административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава трета
"а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато
споразумение. Когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение,
съгласно чл. 8 ЗОДОВ се прилага този начин. В случая е предвидено исковият ред
да се прилага само след изчерпване на административната процедура – ако се
отрича правото на обезщетение по същество или не се стигне до споразумение с
държавата по обезщетението, а не когато ищецът не прибегне до тази процедура
или поради своята небрежност я компрометира с нередовно или просрочено
заявление, на касвото сочат събраните по делото доказателства. В тази си част решението е правилно и следва
да бъде потвърдено.
Твърдението на ищеца за причинени му в хода
на нак.производство телесни повреди при поставяне на белезници е недоказано.
Освен това, доколкото принудителното му довеждане е изпълнено от ОЗ“Охрана“ и
по разпореждане на съд, така предявената претенция не сочи на основание за
ангажиране отговорността на Прокуратурата за
обезщетяване на вредите, твърдени като получени при поставяне на
белезници.
По така изложените мотиви, с
мнозинството си съдът
Р
Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА в цялост Решение №112/10.ІV.2020
по гр.д.№986/2020 по описа на РРС.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при
наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.
ДГ