Р
Е Ш Е Н И Е
№ 2744 28.10.2019г.
гр.Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският районен съд ХVІ
–ти граждански състав
на двадесет и шести
септември две
хиляди и деветнадесета
година
в публично заседание в
следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПЕТРОВА
при секретар Марина Димова,
като разгледа докладваното от
съдия Петрова
гражданско дело № 1288 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното :
Производството по делото е образувано по исковата
молба на П.Г.К., ЕГН **********,***, чрез адвокат З.М., съдебен адрес:***,
административен адрес: град Созопол, ул. „Хан Крум“ №2, за осъждане на
ответника да заплати на ищеца на основание чл.225, ал.3 от КТ сумата 4900 лева,
представляваща обезщетение за недопускането му до работа след възстановяването
му със съдебно решение за периода от 01.09.2017 година до 01.06.2018 година,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане
на вземането, както и направените в производството съдебно – деловодни
разноски.
Твърденията са, че с решение от
01.08.1995 година, постановено по гражданско дело № 3915/1994 година на
Бургаски районен съд е отменена като незаконосъобразна Заповед № 610 от
26.10.1994 година на и.д. Кмет на Община Созопол, с която е бил уволнен от
изпълняваната от него длъжност „Ръководител управление Просвета и Култура“ в
Община Созопол. С решение по гражданско дело № 1411 по описа на Бургаски
окръжен съд за 1995 година въззивната инстанция е потвърдила решението на
първоинстанционния съд. Със същото решение Община Созопол е осъдена да му
заплати сумата 36 624 лева /неденоминирани/, представляваща обезщетение по
чл.225, ал.1 от КТ. След влизане в сила
на решението и в срока по чл.345, ал.1 от КТ се явил в Община Созопол,
за да заеме длъжността си. Твърди, че не е допуснат до работното място за
изпълнение на трудовите му функции. Работодателят му отказал допускането като
мотивирал отказа си със закриване на длъжността от щатното разписание на
Общината, съгласно отговор от 29.03.1996 година. Впоследствие ищецът предявил
няколко иска с правно основание чл.225, ал.3 от КТ за различни периоди от време,
по които ответникът е осъден да му заплати обезщетения на посоченото правно
основание. В исковата молба е посочено още, че към настоящия момент Община
Созопол продължава да не изпълнява съдебното решение за възстановяване на ищеца
на длъжност, поради което за ищеца е налице правен интерес да претендира
обезщетение на посоченото правно основание за периода от 01.09.2017 година
до 01.06.2018 година. Относно размера на
обезщетението ищецът излага, че съгласно Тълкувателно решение № 2 от 12.12.2013
година на ВКС по тълкувателно дело №2/2013 година на ОСГК обезщетението по
чл.225, ал.3 от КТ се определя на базата на последното месечно трудово
възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, като същото не може да
бъде по - малко от размера на установената за страната минимална работна
заплата. Посочва, че последното получено от него брутно трудово възнаграждение
е в размер на 7,31 лева /деноминирани/ е значително по – ниско от минималната
работна заплата за страната към момента на завеждане на исковата молба. Поради
това счита, че размерът на обезщетението следва да бъде определен съобразно
размера на минималната работна заплата за страната за процесния период, който е
както следва: 460 лева от 01.01.2017 година до 31.12.2017г. /ПМС № 141 от
13.07.2017 година/ и 510 лева месечно за периода от 01.01.2018 година до
31.12.2018 година /ПМС № 316 от 20.12.2017 година/. Поради това счита, че
размерът на обезщетението за периода от 01.09.2017 година до 01.06.2018 година
е 4900 лева. Приложени са писмени доказателства и преписи от постановени
съдебни решения по повод предявени от ищеца искове на същото основание, но за
други периоди.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил
отговор на исковата молба, с който претенцията се оспорва като неоснователна. Не
оспорва размера на последното получено от ищеца трудово възнаграждение.
Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че по повод подадено от него заявление
за работа е получил отказ. Твърди, че ищецът е бил поканен с писмо от Община
Созопол да приложи към заявлението минимално необходимите за разглеждането му
документи – диплома и трудова книжка, както и, че му е било обяснено, че при
откриване на свободна длъжност и обявяването й за заемане с или без конкурс,
ищецът разполага с възможността за кандидатства за заемането й. Ответникът
излага, че оспорва твърдението, че Общината не е допускала ищеца да заеме
длъжността на която е възстановен, тъй като такава длъжност не съществува от 20
години, както и правния му извод, че не е допуснат да изпълнява работата, на
която е възстановен поради виновно поведение. На следващо място сочи, че за
процесния период ищецът е работил по трудово правоотношение и при други
работодатели при неяснота на основанията за прекратяване на правоотношенията с
тях, което от своя страна представлява пречка да се счита още възстановен на
длъжност в Община Созопол. Отделно от това ответникът твърди, че претенцията е
неоснователна и поради факта, че през исковия период ищецът не е претърпял
твърдените от него щети от недопускане до работа, тъй като е работил и
получавал месечно значително по – високи доходи от размера на МРЗ. С тези
мотиви моли за отхвърляне на иска.
Предявеният иск е с правно основание
чл.225, ал.3 от КТ.
От събраните по делото
доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност и приложимия
материален закон, се установява следното от фактическа и правна страна:
Съгласно ал. 3 на чл. 225 от КТ,
когато незаконно уволнен работник или служител бъде възстановен на работа и
след явяването му в предприятието, за да заеме работата, на която е
възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява, работодателят и виновните
длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя в размер на
брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му
допускане на работа.
С влязло в сила решение от
01.08.1995 година, постановено по гражданско дело № 3195 по описа на Бургаски
районен съд за 1994 година е отменена като незаконосъобразна Заповед № 610 от 26.10.1994 година на временно
изпълняващия длъжността Кмет на Община Созопол, с която на основание чл.190,
т.1, 2, 3 и 4 от КТ на ищеца П.Г.К. е наложено дисциплинарно наказание
„уволнение“, поради неспазване на чл.193, ал.1 от КТ. С посочения съдебен акт
ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност – ръководител
Управление „Просвета и култура“ при Община Созопол. След влизане в сила на
решението, в срока по чл. 345 от КТ, ищецът се е явил в Община Созопол за
заемане на длъжността на която е бил възстановен, но не е бил допуснат до
работното място за изпълнение на трудовите му функции, въпреки че е представил
писмено заявление за това от 26.03.1996 година. Посочения факт е установен със
сила на присъдено нещо по иск против работодателя за осъждането му да му
заплати обезщетение на основание чл.225, ал.3 от КТ – за недопускане на работа,
с решение № 25 от 17.03.2005 година, постановено по въззивно търговско дело №129 по описа на Апелативен
съд – Бургас, с което ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 94,34 лева на посоченото основание за
периода от 28.03.1996 година до 01.04.1997 година, ведно със законната лихва от
датата на завеждане на иска на 26.04.1996 година до окончателното й плащане.
Посочения съдебен акт е постановен, след като с решение № 1132 от 28.09.2004
година на ВКС, постановено по гражданско дело №
2166/2002 година, е отменено решение от 15.02.2002 година по гражданско
дело №63/2001 година на Бургаски апелативен съд.
По делото е представено писмо от
Кмета на Община Созопол до ищеца, в което е посочено, че са запознати с
решението на съда за отмяна на уволнението като незаконосъобразно и изразяват
готовност то да бъде изпълнено. Посочено е, че той не може да бъде възстановен
на длъжността Ръководител на Управление „Просвета и култура“, тъй като с
решение на Общинския съвет от 17.03.1995 година е приета нова структура на
общинската администрация и ново щатно разписание, в което липсва управление
„Просвета и култура“ и длъжност ръководител на управлението.
Като писмено доказателство е прието
заявление от 03.10.2013 година, в което ищецът е поискал да бъде допуснат да
изпълнява работата на която е възстановен. По повод това заявление му е
изпратено писмо от името на Кмета на Община Созопол, в което е посочено какви
документи следва да бъдат представени. Към заявление от 08.02.2014 година ищецът
е приложил поисканите в писмото документи.
При така събраните доказателства,
настоящият състав приема, че е налице недопускане до работа на ищеца,
възстановен на заемана преди уволнението длъжност с влязло в сила съдебно
решение. По отношение на възражението на ответника приложение следва да намери
тълкуването на закона, дадено в Решение № 314 от 19.11.2012 година на ВКС, по
гражданско дело № 307/2012 година, III г.о.. В него е посочено, че:
„Възстановяването на незаконно уволнения работник на предишната работа се
извършва с влязло в сила решение. То възстановява трудовото правоотношение
занапред във вида, в който е съществувало към незаконното уволнение – както би
съществувало, ако работникът не беше уволнен /чл.345, ал.1, чл.354, ал.1,т.1 от КТ/. Възстановеният на работа работник е длъжен да се яви в срока по чл.345,
ал.1 КТ, за да заеме работата. Еднократното явяване с такава готовност е
достатъчно, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл.345, ал.1 от КТ. Ако междувременно длъжността е съкратена и работникът не може реално да я
изпълнява занапред, работодателят следва да прекрати възстановеното трудово
правоотношение на това основание /Решение по гр.д. №1467/10 г., по гр.д.
№1528/09 г. на трето г.о., по гр.д. №2302/05г. на първо г.о. на ВКС/. Тогава
работникът няма право на обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ – Решение по гр.д.
№1287/91г. на трето г.о.„ При това положение настоящият състав приема, че
възражението на ответника е неоснователно.
Като писмени доказателства са приети
постановени и влезли в сила решения по искове от ищеца против ответника,
предявени на същото основание, с които претенциите са уважени. Последната претенция касае периода от 01.03.2016
година до 01.09.2017 година.
По възражението на ответника, че за
исковия период ищецът е получавал доходи настоящият състав приема следното:
От приетата справка от персоналния
регистър на НОИ за осигурителния период от 01.01.2017 година до 31.12.2018
година се установява, че за исковия период ищецът П. Г.К. е бил самоосигуряващо се лице и не е
получавал доходи от дивиденти, както и от трудови правоотношения с „Лекарствена
лига – търговия и инвестиции“ ООД. Не е установено за този период да е започнал
работа по друго трудово правоотношение с
по - високо възнаграждение от получаваното на работата, на която е възстановен
/В този смисъл Решение №14 от 19.11.2012
година, постановено по гражданско дело № 307/2012 година на ВКС, Трето
гражданско отделение/.
При това положение настоящият състав приема,
че искът е доказан по основание.
На основание чл.162 от ГПК по
отношение на размера на претенцията съдът приема следното: Съгласно
Тълкувателно решение 2/2013 година на ОСГК на ВКС обезщетението по чл.225, ал.3
от КТ се определя на базата на последното месечно трудово възнаграждение,
получено преди незаконното уволнение, като същото не може да бъде по - малко от
размера на установената за страната минимална работна заплата. В случая е
безспорно, че последното получено брутно трудово възнаграждение е в размер на
7,31 лева /деноминирани/. Поради това
размерът на обезщетението следва да бъде определен съобразно размера на
минималната работна заплата за страната за процесния период, който е, както
следва: 460 лева от 01.01.2017 година до 31.12.2017г. /ПМС № 141 от 13.07.2017
година/ и 510 лева месечно за периода от 01.01.2018 година до 31.12.2018 година
/ПМС № 316 от 20.12.2017 година/. За процесния период 01.09.2017г. до
01.06.2018г. размерът на обезщетението възлиза на 4390 лева. По изложените
съображения искът за периода от 01.09.2017г. до 01.06.2018г. е основателен до
размера от 4390 лева, като Община Созопол следва да се осъди да заплати на П.К.
посочената сума. В останалата си част до целия търсен размер от 4900 лева искът
е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Главницата от 4390 лева следва да
бъде присъдена ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 11.02.2019 година до окончателното й плащане.
С оглед изхода на делото, на
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
съдебно – деловодни разноски в размер на 493 лева, съразмерно на уважената част
от иска.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК
ответникът дължи по сметка на Бургаски районен съд държавна такса, която
предвид цената на иска и правилото на чл.1 от Тарифата на държавните такси по
реда на ГПК е в размер на 175,60 лева.
Мотивиран от горното, Бургаският
районен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА
Община Созопол, административен адрес: град Созопол, ул. „Хан Крум“ №2, да заплати
на П.Г.К., ЕГН **********,***, сумата 4390
лева /четири хиляди триста и деветдесет лева/, представляваща обезщетение
за недопускането му до работа след възстановяването му със съдебно решение
01.08.1995 година, постановено по гражданско дело № 3915 по описа на Бургаски
районен съд за 1994 година, потвърдено с Решение по гражданско дело № 1411 по
описа на Бургаски окръжен съд за 1995 година,
за периода от 01.09.2017 година до 01.06.2018 година, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба на 11.02.2019 година до окончателното й плащане, както и сумата 493 лева /четиристотин
деветдесет и три лева/, представляваща разноски, направени по водене на делото,
като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над
4390 лева до целия претендиран размер от 4900 лева.
ОСЪЖДА Община Созопол, административен адрес: град
Созопол, ул. „Хан Крум“ №2, да заплати по сметка на Бургаски районен съд
държавна такса в размер на 175,60 лева /сто седемдесет и пет лева и шестдесет
стотинки/.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :п/
не се чете/
Вярно с оригинала! МД