РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 01.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ Г.

при участието на секретаря Димитринка Иванова,

като разгледа докладваното от младши съдия Г. въззивно гражданско дело № 8709 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Ж.Г.Д., уточнена по отношение на направеното искане в съдебното заседание от 07.03.2019 г., срещу Решение № 41151/21.05.2018 г. по гр. дело № 10073/2018 г. на Софийския районен съд, 76. състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на въззивника, че дължи на „Ф.и.“ ЕАД сумата от 1 265 лева – задължение по договор за заем, сключен между въззивника и „П.Ф.Б.“ ООД на 20.02.2014 г., което било цедирано на „Ф.и.“ ЕАД на 21.03.2016 г., като с решението са присъдени и разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението в обжалваната му част поради необоснованост, противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционния съд бил приел неправилно, че първоначалният кредитор – „П.Ф.Б.“ ООД, бил уведомил въззивника Д. за извършената цесия. Твърди се, че цесионерът и въззиваема страна – „Ф.и.“ ЕАД, не било упълномощено да съобщава цесията. Поддържа се още, че цесията не е съобщена надлежно по делото, тъй като въззивникът Д. се представлява от особен представител, който представлявал длъжника единствено за целите на процеса, а не за материалноправни изявления. Поради това се твърди, че въззиваемото дружество „Ф.и.“ ЕАД (ищец в първоинстанционното дело) не е надлежно материално легитимирана страна в процеса, тъй като ефектът на цесията не е настъпил, щом същата не е съобщена надлежно на длъжника от първоначалния кредитор (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Излагат се и доводи за противоречия в диспозитива на първоинстанционното решение, тъй като съдът бил приел, че определени суми са установени като дължими, но бил приел, че искът за тях е неоснователен. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявените искове.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемото дружество – „Ф.и.“ ЕАД, в който се поддържа неоснователност на същата. Твърди се, че по делото е представено пълномощно, издадено от „П.Ф.Б.“ ООД, с което въззиваемото дружество е упълномощено да съобщава за извършената между двете посочени по-горе дружества цесия на длъжниците. Излагат се доводи, че с това е извършено редовно съобщение до въззивника Ж.Д. от пълномощник на първоначалния му кредитор. Излагат се доводи, че особеният представител имал правата на упълномощен адвокат, поради което цесия можела да се съобщи и на него. Излагат се доводи, че няма противоречия в диспозитива на първоинстанционното решение, като волята на съда, изразена в мотивите ясна, а е възможно единствено в решението да има очевидна фактическа грешка.

В съдебното заседание въззиваемото дружество не е изпратило представител. Особеният представител на въззивника Д. е уточнил петитума на въззивната жалба, като е посочил, че обжалва решението частично – само в частта, с която е уважен предявения от „Ф.и.“ ЕАД иск.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

На първо място съдът следва да разгледа възражението във въззивната жалба за противоречие в диспозитива на първоинстанционното решение, тъй като съдът бил уважил всички искове на въззиваемото дружество „Ф.и.“ ЕАД, но бил посочил, че част от тях са неоснователни. Това възражение е направено във връзка с обжалването от страна на въззивника Д. на цялото първоинстанционното решение, което в последствие не се поддържа, но оплакването от въззивната жалба за противоречи в мотивите на първоинстанционното решение не е оттеглено и въззивният съд следва да го разгледа.

Диспозитивът на първоинстанционния съд по предявените от „Ф.и.“ ЕАД се състои от две части – уважителна, с която е признато, че въззивникът Д. дължи на дружеството сумата от 1 265 лева, и отхвърлителна, с която за неоснователни са приети три други иска – за възнаградителна договорна лихва, за законна лихва за забава и за такси по договора за кредит. Вярно е, че тези две части на диспозитива не са отделени на нов ред, но думата „отхвърля“ е подчертана в диспозитива на решението с получер шрифт (наричан в разговорната реч под влияние на английския език „болдван“) и с главни букви. Поради това волята на първоинстанционния съд е напълно ясна и безпротиворечива – един иск е приет за основателен и е уважен, три иска са отхвърлени като неоснователни. Липсват каквито и да е противоречия във волята на съда, като това не е отчетено от страните най-вероятно поради невнимание.

Настоящият съдебен състав намира за необходимо първо да разгледа оплакването във въззивната жалба относно активната легитимация на въззиваемото дружество „Ф.и.“ ЕАД. Същата се извлича по делото от твърдяното му качество на цесионер, което според въззиваемото дружество е възникнало в резултат на прехвърляне на вземането на „П.Ф.Б.“ ООД срещу въззивника Д. – предмет на настоящото производство, с договор от 21.02.2016 г. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД, за да може прехвърлянето на едно вземане (ако то съществува) да бъде противопоставено на длъжника по същото, са необходими две условия – договор за прехвърляне на вземането и съобщаване за прехвърлянето от първоначалния кредитор (цедента) на длъжника.

По делото се установява от представените неоспорени писмени документи, че на 21.03.20016 г. с договор за прехвърляне на вземания с изх. № 2137/21.03.2016 г. (на лист 9 – 14 от първоинстанционното дело) между „П.Ф.Б.“ ООД и въззиваемото дружество – „Ф.и.“ ЕАД, е постигнато съгласие в чл. 2 от договора „П.Ф.Б.“ ООД да прехвърли вземанията си към клиенти, описани в Приложение № 1 към същия договор, на въззиваемото дружество – „Ф.и.“ ЕАД срещу изплащане на цена. На лист 15 от делото е представено потвърждение, подписано от посочените по-горе две дружества, че цената по договора е била платена и прехвърлянето е извършено. На лист 16 – 18 от първоинстанционното дело е представено и Приложение № 1 към договора за цесия, в което е включен списък на прехвърлените вземания, като на отделен ред е посочено и вземането към въззивника Ж.Д., което според приложението е възникнало от договор от 20.04.2014 г. и според страните по договора към онзи момент е в размер на 2 795, 24 лева. Следователно от представените по делото писмени доказателства се установява, че между „П.Ф.Б.“ ООД и въззиваемото дружество – „Ф.и.“ ЕАД, е сключен валиден договор за прехвърляне на процесното вземане и в отношенията между тези две лица вземането принадлежи на „Ф.и.“ ЕАД.

За да има действие за длъжника обаче прехвърлянето на вземания трябва да му е съобщено от първоначалния кредитор (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). В случая по делото е представено пълномощно от този кредитор – неучастващото по дружеството лице „П.Ф.Б.“ ООД (на лист 19 по делото), с нотариална заверка на подписа на управителя на първоначалния кредитор – П.Х., с рег. № 4933/05.04.2006 г. на нотариус В.Б., с което въззиваемото дружество „Ф.и.“ ЕАД и представителят му А.Г.са упълномощени да съобщават извършеното между двете дружества прехвърляне на вземания по договор от 21.03.2016 г. на длъжниците по прехвърлените вземания. На лист 20 от първоинстанционното дело е представено и уведомление до въззивника Д., подписано от пълномощника А. Г.като представляващ „Ф.И.“ ЕАД. С това може да се направи извод, че последващият кредитор (цесионерът) е валидно упълномощен да съобщи за извършеното прехвърляне на вземането на въззивника Д.. Такава възможност се допуска и от практиката на Върховния касационен съд (ВКС) – в цитираните в първоинстанционното решение актове на ВКС –  Решение № 137/02.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014 г., III ГО, и Решение № 156/30.11.2015 г. по т.д. № 2639/2014 г., II ТО.

По делото обаче липсват доказателства да са правени дори опити за съобщаване на това уведомление на въззивника Д.. Същото е приложено по делото, като въззиваемото дружество (ищец в първоинстанционното дело) – „Ф.и.“ ЕАД, твърди, че с получаването на това уведомление от длъжника – въззивника Д., са настъпили ефектите на прехвърляне на вземането. Тази теза по принцип намира упора в съдебната практика, доколкото няма значение дали изявлението за прехвърляне на вземането ще се съобщи на длъжника извънсъдебно или в рамките на съдебен процес. Доколкото обаче в настоящия съдебен процес длъжникът не е открит или призован, а се представлява от особен представител, то не е извършено надлежно уведомление. Особеният представител има правата на процесуален представител на страната, но не упълномощен от нея, а назначен от съда, и то единствено с цел защита по делото. Той не може да приема други волеизявления от името на представлявания от него. Приемането на обратната теза би означавало да се позволи на особения представител, назначен за целите на съдебното производство, да замества представляваното от него лице като генерален пълномощник, а не това е целта на института на представителството в процеса по чл. 47, ал. 6 ГПК.

При липсата на каквито и да е индиции да е правен опит да бъде потърсен длъжника, за да му се съобщи уведомлението за извършената цесия, следва да се приеме, че особеният представител не може да приема подобни книжа от името на длъжника, и това приемане да има ефекта на съобщаване на цесията на длъжника. Поради това следва да се приеме, че въззиваемото дружество „Ф.и.“ ЕАД няма материална легитимация като кредитор по делото, тъй като не са изпълнени предпоставките по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и искът следва да се отхвърли като предявен от страна, която не е активна материалноправно легитимирана по него.

При този извод на съда е безпредметно обсъждането на въпроса дали вземането на първоначалния кредитор – „П.Ф.Б.“ ООД, спрямо въззивника Д. въобще е възниквало.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат само на въззивника Ж.Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доколкото той не е направил искане за присъждането им поради неучастието си по делото, разноски не следва да му се присъждат. Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта за разноските, тъй като с оглед изхода на спора въззивникът Д. не следва въобще да понася отговорност за такива, а първоинстанционният съд го е осъдил да плаща разноски.

Тъй като въззивната жалба е подадена от освободена от държавна такса страна – особен представител, въззиваемото дружество – „Ф.и.“ ЕАД, следва да бъде осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати държавна такса за въззивното производство в размер на 25, 30 лева по бюджетната сметка на Софийския градски съд.

Настоящото решение е предявено по искове, всеки от които е с цена под 5 000 лева, и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 41151/21.05.2018 г. по гр. дело № 10073/2018 г. на Софийския районен съд, 76. състав, В ОБЖАЛВАНАТА МУ ЧАСТ, с която е признато за установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК от „Ф.и.“ ЕАД  иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 99 ЗЗД срещу Ж.Г.Д., че Ж.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Ф.и.“ ЕАД, с ЕИК: ********, са адрес: ***, сумата от 1 265 лева (хиляда двеста шестдесет и пет лева) – предоставена сума по договор от 20.02.2014 г., цедиран на 21.03.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 04.07.2017 г., както и
В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която Ж.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***, е осъден да плати на „Ф.и.“ ЕАД, с ЕИК: ********, са адрес: ***, сумите от 344, 27 лева (триста четиридесет и четири лева и 27 стотинки) – разноски в заповедното производство, и 64, 34 лева  (шестдесет и четири лева и 34 стотинки) – разноски в първоинстанционното дело, вместо което

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от „Ф.и.“ ЕАД  срещу Ж.Г.Д. иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че Ж.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Ф.и.“ ЕАД, с ЕИК: ********, са адрес: ***, сумата от 1 265 лева (хиляда двеста шестдесет и пет лева) –  задължение по договор за заем, сключен между въззивника и „П.Ф.Б.“ ООД на 20.02.2014 г., което било цедирано на „Ф.и.“ ЕАД на 21.03.2016 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Ф.и.“ ЕАД, с ЕИК: ********, са адрес: ***, да плати по бюджетна сметка на Софийския градски съд, сумата от 25, 30 лева (двадесет и пет лева и 30 стотинки) – държавна такса във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.