ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1818
гр. Бургас, 03.08.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на трети август през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Веселка Г. Узунова
Членове:Даниела Д. Михова
Детелина К. Димова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500932 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 274 и следващите от ГПК и е образувано по частната
жалба на Б. А. Х., ЕГН **********, чрез адв.Елена Топузанова от БАК, със съдебен адрес:
гр.Бургас, ул.“Иван Шишман“ № 20, ет.1, офис 3, против Определение № 2989/01.06.2022 г.
по гр.д.3525/2022 г. по описа на Бургаския районен съд, с което съдът е прогласил, че не е
международно компетентен да разгледа делото, образувано по молба на частната
жалбоподателка против В. С. А., с правно основание в чл.127а, ал.2 от СК за даване на
разрешение, заместващо съгласието на бащата В. С. А. за издаване на личен паспорт на
детето М. В. А. само със съгласието на нейната майка Б. А. Х., както и за даване на
разрешение за пътуване на детето на страните – М. В. А., род. на *** г. в страните-членки на
Европейския съюз, Сърбия, Турция, Северна Македония, Черна гора, Швейцария,
Лихтенщайн, Норвегия и Исландия, придружавано от своята майка Б. А. Х. или
упълномощено от нея лице, до навършване на пълнолетие от детето, и е прекратил
производството по делото.
Твърди се, че обжалваното определение е незаконосъобразно.
На първо място се твърди, че уредбата на издаването на документи за
самоличност е изключена от предметния обхват на горепосочения Регламент (ЕО) №
2201/2013 г. на Съвета на Европа от 27.11.2013 г., както и въпросите, свързани с пътуване на
дете в чужбина, тъй като в случая делото не е за родителски права или за издръжка, а се
касае за производство, посредством което детето да се снабди с документ за самоличност.
Сочи се, че детето М. В. А. е български гражданин и паспорт може да и бъде издаден само
от българските власти.
1
Твърди се, че в случая бързината е от съществено значение, и поради
обстоятелството, че ответникът е български гражданин и живее в България, Българският съд
е този, който най-бързо може да образува, проведе и приключи това производство, за
разлика от германския съд.
На следващо място се твърди, че дори да се приеме, че въпросите свързани с
пътуването на детето в чужбина, са въпрос на родителско отговорност, искът за издаване на
лични документи на детето, не е в обхвата на Регламента.
Твърди се, че дори да се приеме, че въпросите свързани с пътуването на детето в
чужбина, попадат в обхвата на Регламента, то по съображение 13 от преамбюла на
Регламента, във връзка с чл.15 от Регламента, вр.§3, б."б”, V и V на същия член, предвид
безспорната особена връзка на детето с България, в най-добър интерес за детето е искът да
бъде разгледан от българския съд, който единствено е компетентен и да даде разрешение за
издаване на лични документи.
Отделно от това се сочи, че чл.12, §3 от Регламента предвижда, че е налице
изключение от правилото на чл.8, §1 от същия, в случаите когато са налице кумулативно
дадените предпоставки на б. "а" и б. "б" от разпоредбата. Съгласно чл.12, §3, б.V от
Регламента, за да възникне компетентността на съда да разгледа спора е необходимо детето
да има основна връзка с тази държава-членка, предвид българското гражданство на детето, и
това, че бащата, също е гражданин и има обичайно пребиваване в Република България тази
предпоставка е налице.
На следващо място се твърди, че съдът не е отчел и предвидената в чл.12, §3,
б."б" от Регламента предпоставка, а именно компетентността на съда , пред който е бил
предявен иска да е била изрично или по недвусмислен начин приета от съпрузите или от
носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда, което е във
висш интерес на детето. Сочи се, че разпоредбата на чл.12, §3, б."б" от Регламента
предвижда компетентността на съда да бъде приета и от двамата родители било изрично,
било по друг недвусмислен начин. Сочи се, че съпругът, предявил иска очевидно се
съгласява с компетентността на съда с предявяването на иска пред същия, но към този
момент ответникът не е уведомен за предявения иск и не би могъл да изрази становище за
това приема или не компетентността да разгледа спора. Той може да изрази такова
становище едва след като бъде уведомен от съда за предявения иск, което се извършва с
връчването на преписа от исковата молба. След това връчване било с отговора си по чл.131
от ГПК, било с друг нарочен документ, ответникът може да направи изрично изявление за
това дали приема или не компетентността на сезирания съд. Цитира се в този смисъл
Определение М 402 от 23.08.2016 г. на ВКС по ч.гр.д.1790/2016 г., IV г.о., ГК и
Определение № 217/7.04.2015 г. по ч.гр.д.522/2015 г. по описа на ВКС, ГК, което се отнася
за приложението на Регламент (ЕО) № 44/2001 г. на Съвета от 22.12.2000 г., относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела, който е отменен от 10.01.2015 г.
По изложените съображения се твърди, че български съд не би могъл да извърши
2
проверка за това дали е налице компетентност да разгледа спора за родителска отговорност
по реда на чл. 12, §3 от Регламента, без преди това да е уведомил ответника за предявения
иск и същият, било чрез подаване на отговор на исковата молба или по друг начин да е
изразил становище относно това приема или не компетентността на сезирания съд или пък е
предприел действия, от които може да бъде направен недвусмислен извод, относно това
обстоятелство. Твърди се също, че Българският съд следва да приеме, че му е учредена
мълчаливо международна компетентност по чл.24 от Регламента, ако ответникът се яви и не
оспори компетентността му.
Твърди се, че в случая, като е извършил проверка за това дали е компетентен да
разгледа спора, без да е връчил препис от исковата молба на ответника и без да се е убедил,
че същият е уведомен по друг начин за предявения иск, съдът е нарушил чл.17 от
Регламента, която изисква да се извърши преценка дали компетентността на българския съд
не е възникнала по силата на чл. 12, § 3 от Регламент (ЕО) № 2201 /2013 г. и изводите му са
неправилни.
Посочва се, че цитираните от първоинстанционния съд съдебни актове
/Определение № 60508 от 18.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 913/2021 г., III г. о., ГК и
Определение № 91 от 12.03.2021 г. на ВКС по ч.гр. д. Ха 3972/2020г., Ш г. о. на ВКС/,
касаят производства, относно упражняване на родителски права, лични отношения и
заплащане на издръжка, при което и двамата родители и детето са имали обичайно
местоживеене в една и съща държава-членка, различна от България, като и по двете дела,
ответникът е направил възражение за липса на международна компетентност на българския
съд.
Претендира се обжалваното определение като незаконосъобразно и неправилно,
да бъде отменено и делото да се върне на първоинстанционния съд, за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Препис от частната жалба не е връчван на ответника В. С. АНГ., както не му е
връчен и препис от исковата молба.
Частната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законовия срок, от легитимирано лице, поради което съдът я намира за допустима.
След преценка на твърденията на жалбоподателя и на събраните доказателства,
съдът прие за установено от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния БРС е образувано по исковата молба
на Б. А. Х. против В. С. А., с която на основание чл.127а от СК е поискано съдът да замести
съгласието на бащата В. С. А. за издаване на личен паспорт на детето М. В. А. само със
съгласието на нейната майка Б. А. Х., както и да даде разрешение за пътуване на детето на
страните – М. В. А., в страните-членки на Европейския съюз, Сърбия, Турция, Северна
Македония, Черна гора, Швейцария, Лихтенщайн, Норвегия и Исландия, придружавано от
своята майка Б. А. Х. или упълномощено от нея лице, до навършване на пълнолетие от
детето.
3
В исковата молба се твърди, че детето М. В. А. е родено от краткотрайна връзка
на страните, които скоро след раждането й са се разделили. Твърди се, че от 2017 г. майката
и детето живеят в ***, където майката работи, а детето е посещавало детска градина, като
през учебната 2021/2022 г. е ученичка във втори клас в училище в ***. По твърдения на
ищцата, М. е „израснала“ в*** и двете са се „установили трайно“ в тази държава и ще
останат да живеят там, а бащата не проявява интерес към детето.
Препис от исковата молба не е връчен на ответника.
С обжалваното определение съдът е приел, че след като детето има обичайно
местопребиваване в друга държава членка, произнасянето по иска по чл.127а от СК попада в
приложния обхват на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и
делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000
(за краткост Регламента). Посочил е, че съгласно чл.17 от Регламента, служебно следи дали
е международно компетентен по спора. Посочил е, че съгласно чл.8 от Регламента, според
която съдилищата на държавата-членка са компетентни по делата, свързани с родителската
отговорност за детето, ако то има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по
времето, когато съдът е сезиран, при спазването на условията на членове 9, 10 и 12. Посочил
е, че в случая съгласно твърденията в исковата молба и представените доказателства,
майката и детето живеят в *** от 2017 г., като детето трайно е установено в тази държава.
Приел е, че гражданството на родителите е ирелевантно за определяне на компетентния съд,
ако детето е с установено обичайно местопребиваване в друга държава членка, какъвто е и
конкретният случай. Посочил е, че чл.9 и чл.10 от Регламента са неприложими, и не е
изпълнено условието на чл.12, пар.1 от Регламента за компетентност на българския съд, тъй
като липсва производство за развод (родителите не са били в брак).
Съдът е посочил, че не са налице предпоставките за пророгация на компетентност
на българския съд, визирани в Регламента, тъй като майката, която непосредствено
упражнява родителските права, има обичайно местопребиваване в ***; по нейни твърдения
в исковата молба бащата не се интересува от детето и не й заплаща издръжка, и детето няма
„основна връзка с България“.
По изложените съображения е приел, че Българският съд не разполага с
компетентност за произнасяне по предявения иск и е прекратил делото.
Бургаският окръжен съд, в настоящия съдебен състав, намира, че частната жалба
е основателна.
Съдът намира за неоснователно първото оплакване в жалбата, че Регламент №
2201/2003г. на Съвета на ЕО е неприложим по отношение на спор с правно основание
чл.127а от СК. Разрешение по този въпрос е дадено с Решение от 21 октомври 2015 г. по
дело C‑215/15, постановено по повод отправено преюдициално запитване на ВКС. По
поставения въпрос, Съдът на ЕС е отговорил, че искът на единия родител съдът да замести
липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето им извън държавата членка
4
по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в
материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003
г.
Съдът намира за неоснователно и второто възражение на жалбоподателката - че
не съществува механизъм, по който германски съд да постанови заместващо съгласие на
бащата – български гражданин. Подобно твърдение за липса на правен ред, по който
германски съд да издаде заместващо съгласие за пътуване на дете от родител, който е чужд
гражданин /неподкрепено от доказателства/, не би могло да даде основание за дерогиране
правилата за международна подсъдност на споровете за родителска отговорност, доколкото
последните са от значение за допустимостта на производството. Следва да се посочи, че
производството по чл.127а, ал.2 от СК има характер на съдебна администрация и същото
може да бъде отново инициирано, ако бъде установено, че компетентния съд в *** е отказал
да разгледа искането с аргумент, че подобна процедура не е предвидена в националното
законодателство на тази държава.
Съдът намира обаче, че жалбата е основателна по следните съображения:
Правилото на чл.8, §1 от Регламента установява общото правило, че компетентни
да разгледат спора са съдилищата на държавата-членка, ако детето има местопребиваване в
тази държава-членка по времето, когато съда е сезиран. Правилото на чл.8, §1 от Регламента
обаче не е абсолютно. Съгласно §2 от същата разпоредба, то се прилага при спазване
условията на чл.9, чл.10 и чл.12 от Регламента, които предвиждат изключения от общото
правило за компетентност. Затова при изпълнение на задължението си по чл.17 от
Регламента за извършване на служебна проверка за компетентност съдът следва да провери
не само това дали е компетентен по силата на чл.8, §1 от Регламента, но и това дали
неговата компетентност не се обуславя от някое от изключеният, посочени в чл.8, §2 на
Регламента. В случай, че при извършената проверка той констатира, че не е компетентен по
смисъла на чл.8, §1, следва да се извърши проверка дали неговата компетентност не е
възникнала по силата на чл.9, чл.10 или чл.12 от Регламента. Както е посочил ВКС в свое
Определение № 402 от 23.08.2016 г. по ч.гр.д.1790/2016 г., IV г.о., ГК, приемането на
обратното би обезсмислило установените в чл.9, чл.10 и чл.12 от Регламента изключения,
тъй като би направило невъзможно тяхното прилагане. Затова правилото на чл.8, §2 от
Регламента следва да се разбира в смисъл, че предвидените в посочените в него три текста
изключения, пророгиращи общата компетентност на съда по чл.8, §1, са с предимство пред
правилото, установяващо общата компетентност на съдилищата за разглеждане на спора за
родителска компетентност. Предвид на това, ако е налице някое от тези изключения, именно
съда, за който те се отнасят е компетентен да разгледа спора, а не съда по чл. 8, § 1 от
Регламента.
Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случая не са налице
визираните изключения по чл.9 и 10 от Регламент № 2201/2203.
Съгласно Определение № 402 от 23.08.2016 г. на ВКС по ч.гр.д.1790/2016 г., IV
г.о., ГК, чл.12, §3 от Регламент № 2201/2203 предвижда, че е налице изключението от
5
правилото на чл.8, §1 от Регламента, в случаите когато са налице кумулативно дадените
предпоставки на б."а" и б."б" от разпоредбата. Съгласно чл. 12, § 3, б. "а" от Регламента за да
възникне компетентността на съда да разгледа спора е необходимо детето да има основна
връзка с тази държава-членка и особено по силата на факта, че единият от носителите на
родителската отговорност има обичайното си местопребиваване в тази държава-членка, или
че детето е гражданин на тази държава-членка. Доколкото в случая ответникът има
обичайно пребиваване в Република България тази предпоставка е налице. Съгласно
предвидената в чл.12, §3, б."б" от Регламента предпоставка, компетентността на съда, пред
който е бил предявен иска следва да е била изрично или по недвусмислен начин приета от
съпрузите или от носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на
съда и да е във висш интерес на детето. Разпоредбата предвижда компетентността на съда да
бъде приета и от двамата родители било изрично, било по друг недвусмислен начин.
Съпругът, предявил иска се съгласява с компетентността на съда с предявяването на иска
пред същия. Към този момент обаче ответникът е не е уведомен за предявения иск и не би
могъл да изрази становище за това приема или не компетентността да разгледа спора. Той
може да изрази такова становище едва след като бъде уведомен от съда за предявения иск,
което се извършва с връчване на препис от исковата молба. След това връчване било с
отговора си по чл.131 от ГПК, било с друг нарочен документ, ответникът може да направи
изрично изявление за това дали приема компетентността на сезирания съд или да
предприеме съответни действия, от които да бъде направен недвусмислен извод за това.
Преди ответникът да бъде уведомен за предявения иск, обстоятелството дали той приема
или не компетентността на сезирания съд може да бъде прието за установено, ако се докаже,
че той е в известност за предявения иск и е приел или не компетентността на сезирания съд.
Изложеното налага извода, че българският съд не би могъл да извърши проверка за това
дали е налице компетентност да разгледа спора за родителска отговорност по реда на чл. 12,
§3 от Регламента, без преди това да е уведомил ответника за предявения иск и същият, било
чрез подаване на отговор на исковата молба или по друг начин да е изразил становище
относно това приема или не компетентността на сезирания съд или пък е предприел
действия, от които може да бъде направен недвусмислен извод относно това обстоятелство.
Настоящият състав изцяло приема посоченото в цитираното по-горе определение
на ВКС, поради което намира, че към настоящия момент – преди ответникът А. да е бил
уведомен за делото и да му е връчен препис от исковата молба, съотв.да е имал възможност
да направи изрично изявление за това дали приема компетентността на сезирания съд или да
предприеме съответни действия, от които да бъде направен недвусмислен извод за това,
неправилно първоинстанционният съд е направил извод, че не са налице предпоставките по
чл.12, §3 от Регламента за пророгация на българския съд; неправилно е приел, че не е
международно компетентен за разгледа и да се произнесе по иска по чл.127а от СК и
неправилно е прекратил производството по делото.
Поради несъвпадането на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното
определение следва да бъде отменено и делото следва да се върне на първоинстанционния
6
съд за продължаване на производството чрез връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея на ответника. След връчване на ответника на препис от исковата
молба, с оглед предприетите, или липсата на предприети, процесуални действия от страна
на ответника, първоинстанционният съд следва да прецени и да се произнесе дали е
международно компетентен да разгледа предявените искове.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯВА Определение № 2989/01.06.2022 г. по гр.д.3525/2022 г. по описа на
Бургаския районен съд.
ВРЪЩА делото на Бургаски районен съд за продължаване на
съдопроизводствените действия.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7