Решение по адм. дело №1286/2025 на Административен съд - Пловдив

Производство по реда на чл.268 вр. с чл.267 ал.2 т.5 ДОПК.

Н. Т. К. - А., [ЕГН], [населено място], [улица], представлявана от адв. П. П., обжалва Решение № 124 от 30.05.2025г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение, като неоснователна жалбата й против Разпореждане изх. № [рег. номер]-137-0002577/11.04.2025г. за отказ за погасяване по давност на публични вземания, издадено от ст. публичен изпълнител в Дирекция Събиране при ТД на НАП – Пловдив.

- Оспореното решение се счита за незаконосъобразно поради противоречие с материалния закон и несъобразяване с фактите, установени с представените доказателства по изпълнителното дело. Посочено е, че с Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 02-240-6500/29.09.2015г., издаден на основание чл.27 ал.3, ал.5 и ал.7 ЗПЗП, чл.162 ал.2 т.8 и т.9 ДОПК, чл.5, пар. 1 и 2 от Регламент /ЕС/ № 65/2011 и във вр. с влязъл в сила Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент изх.№ 02-240-6500/6275 от 26.11.2013г., съгласно който е прекратен многогодишния ангажимент на жалбоподателя на основание чл.14 ал.1 от Наредба № 11 от 03.04.2008г., тъй като не е подадено заявление за подпомагане за 2012г., тоест – за четвъртата година от поетия петгодишен ангажимент по мярка 212 Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони от ПРСР за периода 2007-2013г., е определен размер на публично държавно вземане – 50% от изплатеното до момента компенсаторно плащане, съгласно чл.14 ал.1 т.3 от Наредба № 11 от 03.04.2008г. Изпълнителното дело е образувано за събиране на посоченото публично държавно вземане. Заявено е, че не се спори за това, че с неподаването на заявление за подпомагане – лицето е допуснало бездействие и същевременно е допуснало нередност по см. на Регламент № 2988/95 относно защитата на финансовите интереси на ЕО. Направено е позоваване на Решение № 10121/2022г. по д. № 1663/2022г., ВАС и се поддържа, че в случая е налице влязъл в сила акт за прекратяване на многогодишен ангажимент с изх. номер от 26.11.2013г. и задължението е възникнало през 2013г. Съобразно чл.171 ал.2 ДОПК, абсолютният десетгодишен погасителен давностен срок е започнал да тече на 01.01.2014г. и е изтекъл на 01.01.2023г., независимо от това дали са налични спирания или прекъсвания на този срок. В хипотеза на влизане в сила на акта за прекратяване на многогодишен ангажимент през 2014г., следва, че задължението е възникнало през 2014г. и абсолютният десетгодишен погасителен давностен срок е изтекъл на 01.01.2024г. Поискана е отмяна на решението с връщане на преписката на публичния изпълнител с указания за правилното приложение на чл.171 ал.2 ДОПК.

В ход по същество адв. П. поддържа, че ако приложим е Регламент № 2988/1995г., следва, че погасителната давност е изтекла. Заявено е, че актът, въз основа на който е образувано принудителното изпълнение е погасен по давност. Претендират се разноски за безплатно адвокатско възнаграждение.

- Ответникът Директор на ТД на НАП [населено място] чрез процесуалния си представител юрисконсулт М. Калдъшева счита жалбата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представен е списък на разноските.

Поддържат се съображенията, изложени в решението и в представеното с преписката писмено становище по същество, според което решението е законосъобразно, а доводите в жалбата са неоснователни.

Жалбата е подадена на 12.06.2025г. в законоустановения 7 дневен срок /чл.268 ал.1 вр. с чл.267 ал.2 т.5 ДОПК/ от адресат на неблагоприятен акт /решението е връчено на 06.06.2025г., л.13/, поради което допустима.

1. Решение № 124/30.05.2025г. е издадено от Директора на ТД на НАП – Пловдив, компетентен орган по смисъла на чл.267 ал.2 т.5 ДОПК, въз основа на което правно основание е издаден оспорения административен акт : „ Решаващият орган в 14-дневен срок от постъпване на редовна жалба се произнася с решение, с което може да: 5. остави жалбата без уважение.“.

Съгласно чл. 268 ал.1 и ал.2 ДОПК : „В случаите по чл. 267, ал. 2, т. 2, 4, 5 и 6 длъжникът или взискателят може да обжалва решението пред административния съд по постоянния адрес или седалището на длъжника в 7-дневен срок от съобщението. Преписката се изпраща на административния съд в тридневен срок от постъпването на жалбата.; Решението на административния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.“.

Директорът на ТД на НАП – Пловдив е обсъдил данните от преписката във вр. с жалбата против Разпореждане изх. № [рег. номер]-137-0002577/11.04.2025г. за отказ за погасяване по давност на публични вземания, издаден по молба на оспорващото лице, с която е претендирано погасяване по давност на публично задължение, представляващо недължимо изплатени суми по влязъл в сила АУПДВ № 02-240-6500/29.09.2015г. на ДФЗ. В случая изпълнителното дело е образувано с № ********* от 2020г. Съобщението за доброволно изпълнение от 27.02.2020г. е връчено на задълженото лице на 13.03.2020г. С Постановление от 02.03.2020г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки с връчени на съответните банки запорни съобщения, а постановлението е връчено на задълженото лице на 11.03.2020г. С Постановление от 15.02.2024г. е наложен запор върху две МПС-та с изпращане на запорно съобщение до ОД МВР – Пловдив и отбелязването за налагането му е от 16.02.2024г. – връчено на 08.03.2024г. С Постановление от 11.03.2024г. е наложен запор върху вземане от трето задължено лице, връчено на жалбоподателя на 30.03.2025г. В решението е пояснена правната същност на давността и е направено позоваване на основанията, които водят до прекъсване, съответно спиране на давността /чл.172 ДОПК/. Посочено е, че след прекъсването й, започва да тече нова давност – заличава се с обратно действие изтеклият давностен срок и започва да тече отново законоустановеният такъв. Разграничена е последицата от прекъсването на давностния срок от тази при спирането – срокът не тече за периода на производството или действието, по повод на което се осъществява спирането и след преустановяването му, давността продължава да тече.

По отношение на АУПДВ от 29.09.2015г. е вписано, че задължението по същия представлява 50% от общата изплатена сума по Мярка 212, на основание чл.14 ал.1 и ал.2, т.3 от Наредба № 11/03.04.2008г. и подлежи на доброволно плащане в 50 – дневен срок от деня, следващ връчването на акта. АУПДВ е връчен на 08.10.2015г. и срокът за доброволното му изпълнение е изтекъл на 27.11.2015г., поради което задължението е изискуемо през 2015г. Петгодишната давност по чл.171 ал.1 ДОПК започва да тече от 01.01.2016г. и изтича на 01.01.2021г., ако в този срок не са предприети действия с последица – спиране или прекъсване на давността. В случая са приложени обезпечителни мерки, които на основание чл.172 ал.1 т.5 ДОПК спират давността. Прието е, че за процесното задължение не е изтекла 5 – годишната давност, както и не е изтекъл 10-годишният абсолютен давностен срок по см. на чл.171 ал.2 ДОПК.

2. Оспореното решение е издадено от компетентен орган в писмена форма. Обжалваното пред административния орган разпореждане също е издадено от компетентен орган – ст. публичен изпълнител в компетентната териториалната дирекция на НАП и в рамките на правомощията му /чл. 226 ал. 1 от ДОПК/. Налице са валидни административни актове, в писмена форма, с фактическите и правни основания за постановяването им.

На основание чл. 168 т. 3 ДОПК публичното вземане се погасява по давност, като в посочения случай се "отписва" съобразно правилото на чл. 173 ДОПК и е приложим чл. 225 ал. 1 ДОПК, регламентиращ прекратяване на производството по принудително изпълнение на публичните вземания, с разпореждане на публичния изпълнител в нормативно уредените в посочения текст случаи, в т.ч. и тези по т. 7 - когато това е предвидено със закон. Общ принцип в прилагането на института на погасителната давност е, че с погасяването на едно вземане по давност не отпада дългът, а възможността за неговото принудително събиране. Предявяването на възражение за изтекла давност е право на длъжника, което той може да не упражни, а да изплати доброволно погасеното по давност задължение. В обратната хипотеза - при изтекла погасителна давност и след позоваване на този юридически факт, е налице основание за прекратяване на действията по принудителното изпълнение на публично вземане от страна на публичния изпълнител. От момента на настъпване на основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото става недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен да съобрази този факт при наведено възражение /давността не се прилага служебно/, а в случай, че не възприеме възражението за изтекла погасителна давност - решаващият орган по чл. 266 ал. 1 ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния срок, респективно - настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното производство, при което да отмени евентуално извършените действия по принудителното изпълнение на такова вземане. Следователно, възраженията за недължимост на публично държавно вземане поради настъпване на някой от фактите от обхвата на чл. 168 ДОПК, в т.ч. и за погасяването му поради изтекла погасителна давност, следва да бъдат заявени пред публичния изпълнител. При евентуален отказ по искането за предприемане на действия по смисъла на чл. 225 ал. 1 вр. чл. 173 ДОПК, те могат да бъдат изтъкнати при защитата срещу действията на публичния изпълнител по принудителното изпълнение на погасено по давност вземане, а в случай, че незаконосъобразно не бъдат взети предвид и от решаващия орган по чл. 266 ал. 1 ДОПК - в производството пред административния съд, образувано при условията на чл. 268 ДОПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 171 ал. 1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

Съгласно чл.172 ал.1 от ДОПК, давността спира в предвидените от закона случаи по т. 1 до т. 6. Съгласно ал. 2 на чл. 172 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение, а според ал.3 на чл.172 от прекъсването на давността започва да тече нова давност.

Институтът на давността е материалноправен, поради което спрямо него следва да намери приложение нормативната уредба, която е била в сила към момента на възникване на задължението.

3. Фактическата установеност не е спорна и е обоснована с данните от преписката. В хода на делото се установи, че актът за прекратяване на многогодишен ангажимент от 26.11.2013г. е връчен на 20.01.2014г. и не е обжалван. Влязъл е в сила на 03.02.2014г. Задължението е възникнало с влизане в сила на акта за прекратяване на многогодишен ангажимент и на основание чл.171 ал.1 ДОПК – погасителната давност е започнала да тече на 01.01.2015г. /“Публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.“/. АУПДВ е издаден на 29.09.2015г. при неизтекла погасителна давност, което е налице и в хипотеза на възникнало задължение с издаване на акта за прекратяване на многогодишен ангажимент. АУПДВ е връчен на 08.10.2015г. и срокът за доброволното му изпълнение е изтекъл на 27.11.2015г., поради което задължението е изискуемо през 2015г. АУПДВ не е оспорен и е в сила от 23.10.2015г. В жалбата не е поддържано оспорване на АУПДВ и това обстоятелство не се твърди в съдебното производство. Както бе посочено, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане и в тази вр. при влязъл в сила АУПДВ, съгласно чл. 165 ДОПК – „Събирането на държавните и общинските публични вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган, освен ако в закон е установено друго.“. При прекъсване на давността през 2015г., петгодишната давност по чл.171 ал.1 ДОПК започва да тече от 01.01.2016г. и изтича на 01.01.2021г., а 10-годишният абсолютен давностен срок изтича на 01.01.2026г.

В настоящото производство съдът не може да констатира, че АУПДВ, въз основа на който жалбоподателят поддържа, че е образувано изпълнителното дело за принудително изпълнение /изпълнително основание/, е погасен по давност – това възражение следва да бъде направено в хода на обжалване на съответния АУПДВ.

Независимо от изложеното се съобрази, че по аргумент от чл. 1, § 1 от Регламент № 2988/95 на Съвета от 18.12.1995г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности /Регламент 2988/95/ във връзка с чл. 27 ал. 6 ЗПЗП, следва, че текстът на чл. 3, § 1 от посочения регламент, в своята ал. 1 предвижда, че срокът за давност за процедурите е четири години от момента, в който нередността по смисъла на чл. 1, § 1 е извършена. Това е посочено и в цитираното от жалбоподателя решение на ВАС – срокът по регламента касае процедурите от обхвата на регламента : административните проверки, мерки и санкции. В тази вр. според чл. 3, § 1 от регламента : Срокът за давност за процедурите е четири години от момента, в който нередността по смисъла на член 1, параграф 1 е извършена. Въпреки това секторните правила могат да предвиждат и по-кратък срок, който не може да бъде по-малък от три години.; В случай на продължаваща или повторно извършена нередност срокът за давност започва да тече от датата, на която нередността е прекратена. В случай на многогодишна програма срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена.; Срокът за давност се прекъсва от всяко действие на компетентните органи, което е нотифицирано на лицето, свързано с разследването или правните действия, отнасящи се до нередността. Срокът за давност започва да тече отново след всяко действие, което го прекъсва.

В случая е приложим 4-годишния давностен срок по отношение процедурата по установяване на публично държавно вземане, представляващо възстановяване на недължимо платена финансова помощ по мярка от ПРСР 2007 - 2013. Съгласно чл. 1 от Регламент № 2899/95, с този регламент се въвеждат общи правила, отнасящи се до единните проверки и административните мерки и санкции, касаещи нередностите по отношение правото на Съюза. В чл. 1, (2) от Регламент 2899/95 е дадена легалната дефиниция на понятието „нередност“ - всяко нарушение на разпоредба от правото на Съюза в резултат на действие или бездействие от икономически оператор, което е имало и би имало за резултат нарушаването на общия бюджет на Съюза.

Тоест, цитираният регламент се разглежда във вр. с възражение за изтекъл давностен срок за процедурата по установяване на публично държавно вземане, считано от датата, на която е изтекъл срокът за подаване на заявлението за подпомагане - за кампания 2012г. в конкретния случай, като изложените съображения касаят единствено заявеното от жалбоподателя в ход по същество, без да са относими към законосъобразността на обжалваното решение, тъй като АУПДВ е влязъл в сила.

В тази насока се съобрази, че разпоредбите на чл. 4 и 5 от регламента дефинират административните мерки и административните санкции. Изключването от подпомагане и установяването на публично държавно вземане за възстановяване на получената финансова помощ, е административна мярка, предвид съдържанието чл. 4 от Регламент № 2899/95, а не санкция. В случаи на многогодишни програми, каквато е ПРСР 2007 – 2013, в рамките на която е поетият многогодишен ангажимент по мярка 212, срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена съгласно чл. 3, втора алинея, изречение второ от Регламента. За това обстоятелство не са посочени данни от оспорващото лице. Актът за прекратяване на многогодишен ангажимент от 26.11.2013г. е в сила от 03.02.2014г. Уведомлението за започнало производство по издаване на АУПДВ е от 27.07.2015г., а издаването му е на 29.09.2015г. От датата, на която е следвало да бъде подадено заявление за подпомагане за 4-та година от поетия 5-годишен ангажимент – кампания 2012г. до дата на издаване на АУПДВ не са изминали 4 години. Възприето е в съдебната практика, че когато земеделският стопанин не е подал заявление за подпомагане за петата година от поетия петгодишен ангажимент, по този начин чрез бездействие е извършил нередност с продължаващо неизпълнение. Поради това приложим спрямо него е чл.3, §1, изр. трето от Регламент № 2988/95, съгласно който срокът за давност започва да тече от датата, на която нередността е прекратена. В случаи на многогодишни програми, каквато е ПРСР 2007 – 2013, в рамките, на която е поет многогодишен ангажимент, срокът за давност във всеки случай продължава, докато програмата изрично не бъде прекратена съгласно чл. 3, втора алинея, изречение второ от Регламента. Конкретиката на фактите касае многогодишен ангажимент, поради което от значение за давността е дали програмата е прекратена. Първото действие на административния орган по установяване на нередност е изпращане на уведомлението по чл.26 ал.1 АПК – в случая от 27.07.2015г. Тоест, 4-годишният давностен е прекъснат с изпращане на уведомлението от 27.07.2015г. Давността е прекъсната и от следващата дата /28.07.2015г./ започва да тече нов 4-годишен срок. АУПДВ е издаден на 29.09.2015г. Следователно, към датата на образуване на производството по издаване на процесния АУПДВ извършената нередност не е прекратена, а с влизането в сила на акта за прекратяването на многогодишния ангажимент от 03.02.2014г. е възникнало задължение на основание чл. 14 ал.1 от Наредба № 11 за връщане на съответния % от получените компесаторни плащания. Това задължение е публично държавно вземане на основание чл. 162 ал.1 т.8 ДОПК. АУПДВ от 29.09.2015г. не е издаден при изтекъл давностен срок.

Предвид изложеното отново се отбелязва, че 4-годишния давностен срок по чл. 3 от Регламент № 2988/95 касае процедурата по установяване на публично държавно вземане, представляващо възстановяване на недължимо платена финансова помощ по мярка от ПРСР 2007 - 2013.

Предвид срок за доброволното изпълнение на АУПДВ, изтекъл на 27.11.2015г., следва извод, че 5 – годишен по чл.171 ал.1 ДОПК срок започва да тече от 01.01.2016г. и изтича на 01.01.2021г., а 10-годишната абсолютна давност изтича на 01.01. 2026г. През 2020г. с Постановление от 02.03.2020г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки с връчени на съответните банки запорни съобщения, а постановлението е връчено на задълженото лице на 11.03.2020г. Описаните следващи постановления за налагане на обезпечителни мерки също са връчени на оспорващото лице.

В тази вр. и като допълнение се отбелязва следното : В Тълкувателно решение № 7 / 15.04.2021г., постановено по тълкувателно дело № 8/2019г., ВАС е възприето, че образуването на изпълнителното дело, макар да е посочено в раздел ІV „Действия“ на глава ХХV „Принудително изпълнение“ от ДОПК, не представлява същинско действие по принудително изпълнение. Същинските действия са конкретни и насочени срещу имуществото на длъжника, те целят удовлетворяване на кредитора и погасяване на публичното вземане. В рамките на образуваното изпълнително дело може да се започне принудително изпълнение. До това развитие на отношенията ще се стигне едва тогава, когато длъжникът, след като е поканен, не е изпълнил доброволно публичното задължение, установено по основание и размер. Позоваването на предвидената в закона погасителна давност е средство за защита на длъжника. Ето защо всяко действие, с което давността се прекъсва, следва да е доведено предварително до неговото знание. При образуването на изпълнителното дело длъжникът не взема участие, следователно с това действие не може да бъде прекъсвана давността. Съгласно чл.221 ал.4 ДОПК : „В случаите, когато не са наложени обезпечителни мерки, принудителното изпълнение върху вземания на длъжника и върху негови движими и недвижими вещи започва чрез налагането на запор, съответно чрез вписването на възбрана, с постановление на публичния изпълнител.“. ПНОМ имат присъща цел – обезпечение и на практика не целят прякото удовлетворяване на кредитора и погасяване на публичното вземане /обезпечението служи за осигуряване на изпълнението/. Според посоченото Т.Р. : „Изпълнителното производство като съвкупност от правни и фактически действия условно може да бъде разделено на два стадия: 1. предварителен, в който се образува изпълнителното дело и на длъжника се изпраща съобщение за доброволно изпълнение. 2. същински, в който се предприемат конкретни действия по принудително изпълнение чрез изпълнителните способи по чл. 215, ал. 1, т. 1-3 ДОПК.“. Налагането на обезпечителни мерки не е в обхвата на изпълнителните способи.

От една страна е налице обезпечително действие с последицата по см. на чл.172 ал.1 т.5 ДОПК – но спирането на срока на давността означава, че същият не тече докато действат обезпечителните мерки, а в оспореното решение не е посочено за какъв период действат ПНОМ. След като ответникът приема хипотезата на спиране на давността, следва да посочи за какъв срок спира, за да има яснота дали след изтичане срока на обезпечителните мерки, спрямо остатъка от спирането до дата на подаване на молбата-възражение е изтекъл срокът по чл.171 ал.1 ДОПК. Отсъствието на мотиви за срока на действие на наложените обезпечителни мерки и информация за продължаване на срока на обезпечителните мерки /с арг. от чл.121 ДОПК/ не позволява позоваването на чл.171 ал.2 ДОПК.

При тези съображения в разглеждания случай следва, че 10-годишната абсолютна давност изтича на 01.01. 2026г. и жалбата не е основателна.

Мотивиран така, съдът

Р Е Ш И :

Отхвърля жалбата на Н. Т. К. - А., [ЕГН], [населено място], [улица], против Решение № 124 от 30.05.2025г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив.

Осъжда Н. Т. К. - А., [ЕГН], [населено място], да заплати на НАП – юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. /чл.78 ал. 8 ГПК, вр. чл.37 ал.1 ЗПП и чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ – изм. в сила от 01.10.2025г./.

Решението не подлежи на обжалване.