РЕШЕНИЕ
гр. София, …………. г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV „Д” състав,
в публичното заседание на пети декември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
Мл.
Съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева
гр. дело № 14919 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 426491/11.06.2018 г., постановено по гр.
д. № 35608/2015 г., СРС, 90 състав са отхвърлени предявените от З. „А.“ АД
срещу Агенция „П.И.“ обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) във вр. с чл. 49 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата от 1208 лв., представляваща изплатено обезщетение по
застраховка „Каско“ на МПС в размер на имуществените вреди претърпени от
собственика А.Х.на лек автомобил марка и модел „Фолксваген Туран“ с рег. № РА ******, вследствие на ПТП, при
което управляваният от Е.М.автомобил попада в необезопасена неравност /дупка/
на пътното платно на 20.05.2010 г. на Републикански път посока с. Дъбница към
с. Долно дряново, която сума застрахователното дружество е изплатило на застрахования
за репариране на вредите, и която причинителят на вредите не възстановил на
застрахователя и мораторна лихва за периода от 24.06.2012 г. до 24.06.2015 г.,
начислена върху главницата от 1208 лв. в размер на 372,18 лв., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 24.06.2015 г. до окончателното
изплащане на сумата.
Срещу така постановеното решение е предявена въззивна
жалба от ищеца, който поддържа, че решението на СРС е неправилно и несъобразено
със събраните по делото доказателства. Излага подробни съображения, че съдът
неправилно е приел, че към датата на застрахователното събитие не е налице
действащ договор за застраховка между ищеца и А.Х., като видно от приложената
застрахователна полица за процесния увреден автомобил е налице валидно сключен
застрахователен договор за комбинирана застраховка „Каско“ с период на
застрахователното покритие от 13.05.2010 г. до 12.05.2011 г., като фактът на
плащане на застрахователната премия не е предмет на производството. Поддържа
се, че ако липсваше валидно застрахователно правоотношение, нямаше да е налице
основание за заплащане. Излагат се доводи, че неправилно съдът е приел, че не е
доказано къде е настъпило застрахователното събитие, тъй като в уведомлението –
декларация за щета, съставено от водача на автомобила, ПТП се е осъществило при
движение по републиканския път, като описанието на местопроизшествието в
отправената до АПИ покана е достатъчно за ответника да локализира участъка от
пътната мрежа. Искането към съда е да отмени обжалваното решение и да уважи
предявените искове. Претендират се разноски.
В отговора на въззивната жалба ответникътът поддържа,
че обжалваното решение е законосъобразно, тъй като съдът правилно е приел, че не
е налице валидно застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на
увредения автомобил. Поддържа се, че ответникът изрично е възразил по отношение
на местонахождението на настъпилото ПТП и дали то е от общинската или
Републиканската пътна мрежа. Иска се потвърждаване на решението на СРС.
Третото лице-помагач не е взело становище.
В законоустановения срок е постъпила и частна жалба от
ответника Агенция „П.И.“, с която се обжалва Определение от 05.09.2018 г.,
постановено по делото, с което е оставена без уважение молбата на същия за
допълнение на решението в частта за разноските.
В срока за отговор не е взето становище по частната
жалба от страна на ищеца.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт и възраженията на двете страни.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК, поради което е допустима, но се явява неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
СРС, 90 състав е бил сезиран с регресен осъдителен
иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ(отм.) и с иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови решението
си, първоинстанционният съд е приел, че към момента на настъпване на процесното
застрахователно събитие между ищеца и застрахования, както и че не е установено
къде е настъпило ПТП, поради което исковете са отхвърлени.
В чл. 213 КЗ (отм.) е уредено едно специално
суброгационно право в отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при
настъпване на застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а
изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение,
вследствие на което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) встъпва в правата на
увредения срещу причинителя на вредата или срещу застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност”, обезпечил деликтната отговорност на виновния за
настъпването на процесното ПТП водач на МПС.
Съгласно чл.213, ал.1, изр.І КЗ „с
плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне”.
Предпоставките за уважаване регресната
претенция на застрахователя са:
1) застрахователно правоотношение по
договор за имуществена застраховка;
2) в изпълнение на този договор
застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение;
3) отговорност на ответника за вредите
по чл.49 ЗЗД.
Според чл.49 ЗЗД този, който е възложил
на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго,
която има обективен характер, защото не произтича от вината на възложителя на
работата, а от тази на нейния изпълнител.
За да бъде ангажирана отговорността на
възложителя по чл.49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки:
1) осъществен фактически състав по
чл.45 ЗЗД от физическо лице–пряк изпълнител на работата с необходимите
елементи: деяние, вреда–имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между
деянието и вредата, противоправност и вина; не е необходимо да се установяват
конкретните лица, осъществили деянието (така-ППВС№7/1959 г. на ВС, т.7), а само
качеството им на изпълнители на възложена работа;
2) вредите да са причинени от
изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа–чрез действия,
които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия да
се изпълнят задължения, които произтичат от закона, техническите и други
правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват
изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966
г.).
Не се спори, а и от представения Протокол за ПТП се
установява, че процесното застрахователно събитие е настъпило на 20.05.2010 г.
От представената по делото комбинирана застрахователна
полица № 100303А4803599/12.05.2010 г., се установява, че между ищцовото
дружество и А.Х.е сключен договор за имуществено застраховане „каско“ за лек
автомобил „Фолксваген“, модел „Туран“, с рег. № РА ******, с уговорено
застрахователно покритие за периода от 13.05.2010
г. до 12.05.2011 г. Страните са се съгласили, че заплащането на дължимата
застрахователна премия ще бъде разсрочено на четири вноски, изискуемостта на
първата от които настъпва на 12.05.2010 г. – деня на сключване на договора.
Съгласно диспозитивната правна норма, уредена в чл.
187 КЗ, застрахователният договор влиза в сила след плащането на цялата дължима
премия или на първата вноска от нея при разсрочено плащане, освен ако със закон
или със самия застрахователен договор е предвидено друго. Следователно, ако не
е уговорено различно, заплащането на първата вноска от разсрочената
застрахователна премия представлява част от фактическия състав, при чието
настъпване се поражда правното действие на този договор за застраховка „Гражданска
отговорност”. Това обстоятелство представлява conditio juris (условие на правото), като то не се
отразява на предметното съдържание на сделката, а предпоставя нейното проявление.
Настоящата съдебна инстанция обаче намира, че процесният
застрахователният договор е покривал настъпването на застрахователния риск, към
момент на неговото сключване (12.05.2010 г.).
Съгласно утвърдената практика на ВКС, условията за
влизане на застрахователния договор в сила подлежат на уговаряне между
застрахования и застрахователя и само при липса на конкретна уговорка договорът
влиза в сила при предпоставките на чл. 187 КЗ
- след плащане на цялата дължима премия от застрахования или на първата вноска
от нея при разсрочено плащане. Уговорката относно началния момент на действие
на договора може да се съдържа както в самата застрахователна полица /или друг
писмен акт/, така и в общите условия за съответния вид застраховка, когато
договорът е сключен при действието на общи условия и са изпълнени изискванията
на чл. 186, ал.
1 КЗ (отм.) за обвързване на застрахования с тях. С разпоредбата на чл. 186, ал.
1, изр. 3 КЗ законодателят е придал приоритет на волята на страните,
отразена в застрахователния договор, като е предвидил, че при несъответствие
между договора и общите условия има сила уговореното в договора. Ако в
застрахователната полица /писмения акт/ страните са изразили съгласие да
обвържат началото на действие на договора с момент, различен от визирания в
общите условия на застрахователя, постигнатата уговорка ще дерогира общите
условия и по силата на чл. 186, ал.
1, изр. 3 КЗ (отм.) ще има приоритет пред тях. Включването на
уговорки, несъответстващи на общите условия, не следва да се квалифицира като
конклудентно действие по отмяна на общите условия, доколкото се извършва
посредством подписване на писмената застрахователна полица, предвидени в чл. 184, ал.
1 КЗ (отм.) като форма за действителност на застрахователния договор.
Установената в чл. 184, ал.
1 КЗ (отм.) писмена форма за действителност на застрахователния
договор изключва допустимостта да се дерогират клаузи в общите условия, които
съгласно чл. 186, ал.
1, изр. 2 КЗ (отм.) са неразделна част от договора, чрез
конклудентни действия на страните по застрахователното правоотношение, освен
ако не са налице предпоставките на чл. 293, ал.
3 ТЗ. Достатъчно е полицата
да обективира съгласие за отклонение от конкретно изискване на общите условия,
за да намери приоритет уговореното в нея. Влезлият в сила застрахователен
договор поражда за застрахователя задължение по чл. 193, ал.
1 във вр. с чл. 208, ал.
1 КЗ при настъпване на застрахователно събитие да изплати на
застрахования обезщетение за претърпените от събитието вреди. Така Решение №
173 от 22.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 727/2012 г., II т. о., ТК.
Както бе изяснено, правната норма, уредена в чл. 187 КЗ, е от диспозитивен характер, поради което страните могат свободно да изменят
правилото за поведение, установено в нейната диспозиция, а именно да уговорят
друг момент за влизане в сила на договора. В този смисъл е и изричната уговорка
в процесния застрахователен договор, като страните по него са се съгласили, че правното
действие на договора се поражда при сключване на договора, а именно
застрахователният договор „е с начало на
покритието“ от 00:00 ч. на 13.05.2010 г.” и „край на покритието“ до 24.00 ч. на 12.05.2011 г. В случай
че не са имали намерение да изменят диспозицията на чл. 187 КЗ, страните не
биха постигали съгласие по тази съществена
клауза - периода на застрахователното покритие, и не биха попълвали тази
графа в застрахователната полица, а биха се придържали към диспозитивното
правило на чл. 187 КЗ, предписващо, че договорът влиза в сила едва след
заплащане на първата вноска от застрахователната премия.
Съобразно изложеното, настоящият съдебен състав не
споделя изводите на СРС за липса на действително застрахователно правоотношение
между ищеца и собственика на увредения автомобил към датата на настъпване на
ПТП. Ищцовото дружество е застраховател по имуществена застраховка „каско на
МПС” за увредения автомобил по представената полица, валидна към датата на ПТП.
По време на действието на този договор е настъпило застрахователно събитие (ПТП
по смисъла на §6, т.30 ЗДвП), от което по застрахованото МПС са били нанесени
вреди..
Съдът, обаче споделя изводите на СРС за недоказаност
по делото твърденията на ищеца, че обезщетените от него вреди са настъпили
поради попадането на застрахования автомобил в необезопасена дупка по път от
Републиканската пътна мрежа, поради следните съображения:
Във връзка с направените от ответника оспорвания с
отговора на исковата молба, настоящият съдебен състав намира, че не са налице
пречки за събиране на гласни доказателства във връзка с обстоятелствата
свързани с процесното ПТП. Свидетелските показания са допустими предвид липсата
на забрана за тяхното събиране по чл. 164 ГПК. Не е налице хипотезата на чл.
164, ал. 1, т. 1, предл. 1-во ГПК, доколкото разпоредбите на чл. 123, ал. 1 ЗДвП, чл. 125 и чл.125а ЗДвП, предвиждат, че при случай на ПТП с имуществени
вреди и един участник, и МПС в състояние да се придвижи на собствен ход, не е
налице задължение за участвалото в ПТП лице да уведомява органите на КАТ, както
и за последните не е нормативно установено задължението да посещават мястото на
ПТП и да съставят протокол за пътното произшествие. Анализа на цитираните
разпоредби мотивира извода, че в хипотезата на процесното ПТП – преминаване на
автомобил през необозначена и необезопасена изкуствена неравност на пътното
платно, при което МПС е било в състояние след ПТП да се придвижи на собствен
ход, не се изисква посещение на мястото от служители на КАТ, нито съставянето
на протокол за установяване на същото ПТП.
Независимо от изложеното обаче, единствените
ангажирани доказателства в тази връзка от страна на ищеца са показанията на
свидетеля Р.Л., който обаче съобщава, че няма спомен да е присъствал на ПТП,
нито да се е возил с водача на увредения автомобил.
При така предявения иск, както беше посочено, ищецът
носи доказателствената тежест да докаже при условията на пълно и главно
доказване наличието на материалните предпоставки за уважаване на предявените
искове. С оглед обстоятелството, че в случая се цели ангажирането отговорността
на ответника по чл.49 ЗЗД като възложител, следва да се установи дали
ответникът е имал задължение да поддържа пътя и дали процесните вреди са в причинна
връзка с това неизпълнение.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че
ищецът не е осъществил пълно и главно доказване на горното. Не може да се
направи такова заключение от представеното уведомление – декларация, което
представлява частен документ, обективиращ изявление в писмен вид на управлявалия
застрахования автомобил водач.
Съобразно изложеното, съдът намира, че предявените
искове се явяват неоснователни и недоказани.
Тъй като правният
извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, съответства с правните
съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
По частната жалба:
За да откаже
присъждането на разноски на ответника, както и да остави без уважение молбата
за изменение на решението в частта за разноските (неправилно квалифицирана от
молителя, като молба за допълване) съдът е посочил, че страната е
представлявана не от юрисконсулт, а от служител с юридическо образование,
поради което не следва да й се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият съдебен
състав, не споделя изводът на СРС. Представителство е уредено от нормата на чл. 32, т. 3 ГПК. По своя характер то е договорно и се осъществява по пълномощие.
Упълномощеният представител следва да е юрисконсулт или друго лице с юридическо
образование, което е в трудовоправни отношения с представлявания. Този вид
представителство е уредено от закона по еднакъв начин за юрисконсултите или
други служители с юридическо образование, както е в случая. Поради това няма и
разлика в присъждането на разноските за осъществяването му. В зависимост от
изхода на делото съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение за оказаната
защита. Не е необходимо представяне на доказателства за осъществено плащане на
възнаграждението, тъй като такова не се извършва, а размерът му се определя от
съда. Така Определение № 218 от 8.04.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2510/2014
г., III г. о., което настоящият състав споделя.
По делото от страна на
ответника е направено надлежно искане за присъждане на юрисконсултското
възнаграждение и е представено пълномощно за процесуално представителство на
служителя с юридическо образование, който го е осъществявал, поради което са
налице всички предпоставки за присъждане на разноските, поради което
обжалваното определение следва да бъде отменено, а молбата за допълване
уважена.
По отношение на
претенцията за заплащане на юрисконсултското възнаграждение, настоящият състав
приема, че по аргумент от чл. 78, ал. 8 от ГПК съдът е компетентен да
определи размера на възнаграждението. Предвид това и съобразно предвидените
в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ граници за определяне на размера
на възнаграждението, съдът счита, че в полза на ответника следва да бъде
присъдено възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лева.
По разноските във
въззивното производство:
Съобразно изхода на делото право на разноски
за въззивното производство има въззиваемата страна на осн. чл. 78, ал. 3 във
вр. с чл. 273 ГПК. Съобразно предвидените в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ граници за определяне на размера на възнаграждението, при
отчитане на обстоятелството, че делото пред СГС е приключило в рамките на едно
съдебно заседание, съдът счита, че в полза на ответника следва да бъде
присъдено възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева.
С оглед цената на иска и предвид нормата на чл. 280, ал. 2 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 426491/11.06.2018
г., постановено по гр. д. № 35608/2015 г., СРС, 90 състав.
ОТМЕНЯ Определение
от 05.09.2018 г., постановено по гр. д. № 35608/2015 г., СРС и вместо това ПОСТАНОВЯВА,
ИЗМЕНЯ съдебното Решение № 426491/11.06.2018
г., постановено по гр. д. № 35608/2015 г., СРС, 90 състав в частта за
разноските, като:
ОСЪЖДА З.„А.” АД, ЕИК
******* да заплати на Агенция „П.И.“,
БУЛСТАТ ******* сумата от 150 лв. на
основание чл. чл. 78, ал. 3 ГПК – за сторени разноски за юрисконсултско възнаграждение
в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА З.„А.” АД, ЕИК
******* да заплати на Агенция „П.И.“,
БУЛСТАТ ******* сумата от 100 лв. на
основание чл. чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК – за сторени разноски за
юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено с участието на „Б.“ ЕООД – трето
лице-помагач на ответника.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.