Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 18.12.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4316 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.11.2019
год., постановено по гр.дело №14994/2019 год. по описа на СРС, ГО, 141 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу К.К.Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 62.41 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за
периода от м.май 2014 год. до м.ноември 2014 год. в топлоснабден имот, находящ
се в гр.София, ж.к.“**********, абонатен №****, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 60246/2018 год. по описа на СРС,
ГО, 141 с-в – 13.09.2018 год. до окончателното й изплащане и сумата от 57.71
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 16.09.2015 год. до 24.08.2018 год. и ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да
заплати на ответника К.К.Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски
по делото в размер на 300 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“
ООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че бил установил при условията на пълно и
главно доказване по делото наличието на твърдяното облигационно правоотношение
с ответника. Представен бил нотариален акт, който макар да бил последван от
друг такъв, установявал, че през процесния период ответникът бил собственик на
топлоснабдения недвижим имот. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че
трябвало да бъдат ангажирани и други доказателства, установяващи, че ответникът
е бил собственик на имота преди 18.12.2014 год. Топлоснабденият имот бил
придобит от ответника и неговия брат А.К.Т. по силата на наследствено
правоприемство от майка им П.Т.. Последната фигурирала в списъка на етажните
собственици. Нотариусът бил извършил всички необходими действия за проверка на
собствеността, като не можело да се поставя под съмнение доказателствената сила
на нотариалния акт – тя обвързвала съда. Освен това тези обстоятелства не били
оспорени от ответника. Освен това препис от исковата молба бил връчен на
ответника чрез неговия син Ю.Т., което било допълнителна индиция за
основателността на исковете. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата К.К.Т. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че правилно първоинстанционният съд бил приел, че по делото не са представени
доказателства, установяващи, че ответникът се явява задължено лице за заплащане
на изразходваната в имота топлинна енергия. Ищецът трябвало да докаже правото
на собственост, респ. правото на ползване на ответника – чл. 153 ЗЕ. В случая
не било установено, че през исковия период ответникът бил титуляр на правото на
собственост върху топлоснабдения имот, респ., че бил негов вещен ползвател.
Отделно от това вземанията били погасени по давност – чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Спорният във
въззивното производство въпрос е свързан със съществуването на твърданото
облигационно правоотношение между страните.
Според задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния
ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при
публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството
изменения на относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1
ДР/, които регламентират страните по договора при публично известни общи
условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т.
2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който
купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр.
54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на
топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т.
42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр.
74 от 08.09.2006 год./.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва
въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка
на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.
153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разглеждания случай
по делото е представен единствено нотариален акт от 18.12.2014 год., от който е
видно, че ответникът К.К.Т. и А.К.Т. са продали на К.А.Т. апартамент №54 /всеки
от тях по 1/2 ид.ч./. Обстоятелството, че към посочената дата нотариусът е
удостоверил, че продавачите са собственици на имота /виж чл. 586, ал. 1 ГПК/, не
е достатъчно само по себе си, за да бъдат формирани несъмнените изводи, че
ответникът е притежавал правото на собственост върху процесния имот именно през
исковия период и в твърдения от ищеца обем – самият жалбоподател сочи, че ответникът е наследник по
закон на П.Т., която фигурира в представения по делото списък на етажните
собственици – неразделна част от протокол за проведено Общо събрание от
25.03.2002 год., но в подкрепа на това твърдение не е ангажирал каквито и да
било доказателства, а същевременно при сключването на горепосочения договор за
покупко-продажба пред нотариуса са били представени 2 бр. удостоверения за
наследници от 15.12.2014 год., без обаче да е отразено за кои точно лица се
отнасят.
В този смисъл при
правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е
потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно, че между страните
не е възникнало твърдяното облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия за битови нужди. Тези обстоятелства са правопораждащи, тъй
като обуславят спорните по делото права и доказването им е следвало да бъде
пълно – т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията
в исковата молба и главно – защото има за предмет факти, за които ищецът носи
доказателствена тежест.
Следователно
ответникът не дължи на ищцовото дружество претендираната главница. А щом няма
главно вземане, не може да има и задължения за обезщетения за забава по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По
отношение на разноските:
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на
ответника действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 300 лв.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.11.2019 год., постановено по
гр.дело №14994/2019 год. по описа на СРС, ГО, 141 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.К.Т.
с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 300 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/