№ 44
гр. Враца, 08.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Т.
Пенка П. Петрова
при участието на секретаря Мария К. Ценова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221400500531 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 3642/23.09.2022 г. на "Мъни
Плюс Мениджмънт" АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр.***, представлявано от изпълнителните директори Р. Д. и А. Й., чрез
пълномощника адв.М. Й., против Решение № 146/31.08.2022 г. по гр.д.№
1244/2021 г. по описа на РС-Мездра В ЧАСТТА, в която е прогласен за
недействителен Договор за заем № *** от 07.05.2021 г., както и В ЧАСТТА, в
която с постановено по реда на чл.250 ГПК Решение № 170/09.11.2022 г. е
отхвърлен насрещния иск за сумата 69,30 лв., представляваща дължима
възнаградителна лихва по същия договор за периода 08.06.2021 г.-12.10.2021
г.
В жалбата се поддържа, че в атакуваните части решението е
неправилно, незаконосъобразно и противоречи на материалния закон.
Изразява се несъгласие с изводите на първоинстанционния съд, че
включването на договорената неустойка в годишния процент на разходите
/ГПР/ води до надвишаване на максимално установения от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ праг от 50%, а оттам и до недействителност на
договора на основание чл.22 ЗПК. Навеждат се доводи, че
недействителността на отделна договорна клауза не влече недействителност
на договора в неговата цялост, поради което не е приложима санкцията по
чл.23 ЗПК. Развиват се съображения, че от една страна неустойката по чл.12
от договора не е включена в ГПР, доколкото същата не представлява разход
при неизпълнение по смисъла на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, а от друга страна
1
надвишаването на максималния размер на ГПР не води до нищожност на
целия договор, в т.ч. до нищожност на уговорките за всички лихви и разходи
по договора, а би могло да доведе единствено до нищожност на съответната
клауза. Според изложеното в жалбата, съгласно чл.4, ал.1 от договора,
заемателят дължи връщане на заетата сума при условията на чл.3 (главница и
лихва), съгласно погасителен план Приложение № 1, който е неразделна част
от договора и посочва размера на дължимите погасителни вноски и датите на
падежите, а в случай, че не изпълни задължението си по чл.12, ал.1-ал.3 от
договора, падежът, размерите и съдържанието на дължимите погасителни
вноски се уреждат от погасителен план по чл.12, ал.6 от договора. Според
въззивника, последният погасителен план е приложим само при условие, че
по договора е начислена неустойка, а в случая е установено, че такава не е
начислена и задължението на потребителя е било да върне единствено
получената главница, ведно с договорната лихва, което той не е сторил. С
това разграничение се обосновава становище за самостоятелния характер на
задължението за заплащане на неустойка като част от несъщественото
съдържание на договора и изводът, че нищожността на клаузата на чл.12 от
договора не води до нищожност на договора в цялост.
Въззивникът изразява несъгласие и с мотивите на районния съд, че е
налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като не ставало ясно от какви
пера е съставена общодължимата сума. Навежда доводи, че в чл.3 от договора
е посочена ясно сумата от 869,30 лв., която е дължима в края на периода,
включваща предоставената главница по кредита от 800,00 лв., както и
договорна лихва от 69,30 лв. Посочва, че уговореният лихвен процент от
35.63% е приложим при годишна база от 360 дни, като разликата до пълния
размер на ГПР от 40.04% представлява разликата до 366 дни годишно при
прилагане на лихвения процент, доколкото срокът на договора е 20 седмици.
Прави се искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваните му части и за постановяване на съдебен акт, с който да бъде
уважена насрещната искова претенция за договорна лихва. Претендира се и
присъждане на съдебни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна Ф. Т. И.. В хода на съдебното производство е
постъпило писмено становище от пълномощника му адв.Д-Т., в което се
изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Навеждат се
доводи, че първоинстанционният съд правилно е приел, че сключеният между
страните договор за потребителски кредит е недействителен, тъй като вещото
лице е констатирало несъответствие между посочения ГПР и изчисления
такъв съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК, което е довело до
заблуда у потребителя относно действителния размер на ГПР. Посочва се
също, че предвидената в договора неустойка е разход по кредита, който не е
включен в ГПР, и при включването й размерът на ГПР достига 74,54%, което
нарушава разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, както и посочения в чл.19,
ал.4 ЗПК праг на разходите. Въззиваемият счита, че от друга страна тази
неустойка предполага печалба на кредитора, поради което представлява
прикрита лихва, а това е нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Развиват се
съображения, че нарушението на посочените разпоредби е скрепено със
санкцията по чл.23 ЗПК, а именно – дължимост само на чистата стойност на
кредита.
2
Прави се искане първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден
в обжалваните части, както и да бъдат присъдени направените пред
въззивната инстанция разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
При извършената служебна проверка по реда на чл.269 ГПК
въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и
допустим.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение,
настоящият съдебен състав взе предвид следното:
Районен съд-Мездра е сезиран с искова молба на Ф. Т. И., ЕГН
**********, с адрес: обл.Враца, с.***, с която е предявен установителен иск
против "Мъни Плюс Мениджмънт" ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр.***, за прогласяване нищожността на клаузата на чл.12, ал.4
от сключения между страните Индивидуален договор за заем № *** от
07.05.2021 г., предвиждаща заплащането на неустойка при липса на
обезпечение, като противоречаща на закона и добрите нрави, нарушаваща
принципа на справедливост, заобикаляща изискването на чл.19, ал.4 ЗПК и
неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП.
В исковата молба се твърди, че на 07.05.2021 г. между страните е
сключен „Индивидуален договор за заем код №***“, по силата на който на
ищеца е предоставена в заем сумата 409.03 евро или левовата им
равностойност от 800 лева, съгласно официалния курс на БНБ. Посочва се, че
съгласно чл. 3 ал. 1 заемната сума следва да се върне на 10 двуседмични
вноски, за срок от 20 седмици, всяка в размер на 44.45 евро или левовата
равностойност от 86.93 лева, включваща главница и лихва, при фиксиран
годишен лихвен процент — 40.04% и ГПР — 35.63 %, а общата сума на
плащанията по договора възлиза на 444.047 евро (869.30 лева). Сочи се също,
че в чл. 12 от договора е предвидено задължение за заемателя да обезпечи
заема с трето физическо лице /поръчител/, което да стане солидарен длъжник
по договора и което следва да отговаря на множество изисквания, подробно
посочени в договора за заем, като е предвидено също така, че ако заемателят
не предостави договореното обезпечение в 7-дневен срок от сключване на
договора, дължи неустойка на ответното дружество в размер на 151.80 евро
(296.89 лева), която се заплаща разсрочено също на 10 погасителни вноски,
като общата вноска, дължима от кредитополучателя за погасяване на заема
възлиза на 116.62 лева съгласно Приложение 1 към договора, а общото
задължение става 1 166.19 лева.
Според изложеното в исковата молба, със сключения договор са
нарушени императивни разпоредби на ЗПК, което води до нищожност на
клаузи от същия.
Ищецът счита, че определената неустойка в чл. 12 ал. 4 от процесния
договор е изгубила присъщата си функция, защото чрез нея не се обезщетяват
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за заемателя.
Навежда доводи, че в договора не са предвидени никакви правила, по които
да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от
непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката,
предвид факта, че всички преки и косвени разходи, възникнали от
3
неизпълнението на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР
/чл. 19 ал. 1 и §1 т. 1 от ДР на ЗПК/.
На следващо място ищецът посочва, че изискванията на заемателя към
поръчителите създават условия, които кредитополучателя не може да
изпълни. Освен това счита, че предвиденият за набавяне на обезпечението
срок от седем дни е твърде кратък за изпълнение на задължението, което
значително затруднява потребителя при изпълнение на така поставеното
изискване.
Навежда доводи, че клаузата за неустойка противоречи и на
материалния закон — чл. 71 от ЗЗД, според който когато длъжникът по
двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения,
последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора
предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай се иска натоварване на
заемателя с допълнителни финансови разходи, а не изпълнение на
задълженията.
Посочва, че клаузата накърнява и добрите нрави, тъй като създава
неравноправие между страните. От твърде краткия срок и поставените
ограничения е видно, че кредиторът не е имал за цел да си набави
обезпечение, а чрез включването на тази клауза в процесния договор е целял
да заобиколи разпоредбите на закона и да си осигури допълнителна печалба,
като кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до скрито
оскъпяване на кредита и създава почва за неоснователно обогатяване на
заемодателя, което е в противоречие с добрите нрави.
Ищецът счита, че е нарушен и чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като
договорената при тези условия неустойка, представляваща допълнителна
облага-печалба, не е включена в договорното съдържание като договорна
лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на
съответните разпоредби. Сочи, че по отношение на ГПР е очевидно, че
размерът му е различен от посочения в договора, където не е включена
неустойката по чл.3 ал. 2. Позовава се на Съображение 19 от Директива
2008/48, според което е от съществено значение потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите и следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-
пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на
разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в
Общността. Сочи, че със Съображение 20 се установява още, че общите
разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и
всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи. Ето защо,
при включването на неустойката в ГПР, размерът му ще се увеличи
многократно, което ще доведе до нарушение и на разпоредбата на чл. 19 ал. 4
ЗПК.
Счита, че така предвидената в договора клауза за заплащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение очевидно заобикаля закона и
накърнява правата на другата страна по облигационното отношение, поради
4
което се явява нищожна на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК. Сочи, че съгласно чл.
16 ЗПК кредиторите следва да, извършват отговорна и добросъвестна оценка
на кредитната способност на бъдещите кредитополучатели, да създават
равноправни условия, а не да ги натоварват с допълнителни такси. Когато
определени клаузи по договорите прехвърлят риска от изпълнението на
задължението на кредитодателят за извършването на обективна,
добросъвестна и отговорна оценка на кредитоспособността на потребителят,
същите не следва да пораждат правни последици, а да се тълкуват като
неравноправни. Ето защо, клаузата е нищожна и като неравноправна на
основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Касае се за такса, която не е уговорена
индивидуално, като потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието й.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника „МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК ***, правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК ***, който оспорва изцяло предявения иск.
Ответникът не оспорва обстоятелството, че между страните на
07.05.2021 г. е сключен „Индивидуален договор за заем код №***“, както и
изложените факти относно броя на погасителните вноски, дължимите суми за
главница и лихви. Оспорва твърдяното от ищеца нарушение на чл. 11 ал. 1 т.9
и т. 10 3ПК, поради това, че договорената в чл. 12 от процесния договор
клауза не била включена в договорното съдържание като договорна лихва,
съответно като част от ГПР по кредита. Твърди, че договорът за
потребителски кредит отговаря на всички изисквания на ЗПК.
Ответникът счита за неоснователни възраженията на ищеца за
недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1 т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени
проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за
фиксиран годишен лихвен процент. Посочва, че договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите па
плащане на погасителните вноски. Навежда доводи, че както националният
закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към
съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква
част- за лихва. В този смисъл се позовава на практика на СЕС. Изтъква, че в
договора е посочен фиксиран ГЛП в размер на 35.63 %, поради което не може
да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11 т. 9 ЗПК, тъй като при
фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация
по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията но чл. 11
ал. 1 т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
Ответникът счита за неоснователни и възраженията, че е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, изразяващо се в липса на
посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума.
Изтъква, че в случая в чл. 3 ал. 8 от договора е посочен размерът на ГПР, като
същият е формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В тази
насока се позовава на практиката на СЕС. Посочва, че съгласно член 4
5
параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви
в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при
които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се
определят условията за изчисляване па ГПР, а в член 4. буква а от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. В случая към момента, в който договорът е сключен не се
установява да се дължи, предвидената в чл. 12 от договора неустойка,
доколкото нейната изискуемост настъпва при отлагателното условие на чл. 12
ал. 1 от договора. Доколкото дължимостта на неустойката по чл. 12 ал. 4 от
договора е уговорена в случай на неизпълнение на задължението на заемателя
по чл. 12 ал. 1, то същата представлява разход, свързан с неизпълнение на
договорни задължения по смисъла на чл. 19 ал. 3 от 3ПK и съгласно ал.4 на
същата разпоредба не следва да се включва в ГПР. Във връзка с това счита, че
няма как да се приеме, че уговорената неустойка по договора е следвало да
бъде включена в съдържанието на ГПР по заема.
В срока по чл. 131 ал. 1 ГПК от „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ"
ЕАД ЕИК ***, е депозирана насрещна искова молба с искане да бъде осъден
Ф. Т. И. да заплати сумата от 869.30 лева, включваща: 800.00 лева - дължима
главница по договор за заем с код №*** от 07.05.2021 г.; 69.30 лева –
дължима възнаградителна лихва по същия договор за периода от 08.06.2021г
до 12.10.2021г. Претендира се и законната лихва върху главницата по
договора от датата на депозиране на насрещния иск до окончателното
погасяване на задължението.
Според изложеното в насрещната искова молба, на Ф. Т. И. е
предоставен паричен заем в размер на 800.00 лв., който му е предаден в брой
на 07.05.2021 г. в търговски обект на заемодателя регионален офис с
търговска марка „Кредихелп" гр. София-Център, за което заемателят е
подписал разписка № Р*** за получена сума в брой. Срокът, за който е
предоставен кредита е 20 седмици и общо дължимата от потребителя сума в
края на периода възлиза в размер на 869.30 лева, от които 800.00 лева –
главница и 69.30 лева – договорна възнаградителна лихва. Съгласно
погасителния план последното плащане по главница и лихва, които
заемателят е следвало да направи е било на дата 12.10.2021 г. Твърди се, че
към датата на депозиране на насрещната искова молба заемът е падежирал
изцяло, а плащания от заемателя не са постъпили, което поражда правен
интерес от предявяване на насрещния иск.
Депозиран е отговор на насрещната искова молба от Ф. Т. И., който не
оспорва факта на сключване на договора за заем и предоставяне на сумата в
размер на 800 лева, но поддържа, че договорът за потребителски кредит е
недействителен, тъй като не са спазени нормите на чл. 11. ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК. Отново се повтарят съображенията за недействителност, изложени в
първоначалната искова молба.
Въз основа на депозираната искова молба е образувано гр.д.№
1244/2021 г. по описа на РС-Мездра и с Решение № 146/31.08.2022 г. съдът е
признал за установено, че сключеният между страните Индивидуален договор
за заем код №*** от 07.05.2021 г., е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК;
осъдил е Ф. Т. И. на основание чл. 23 ЗПК да заплати на „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ" ЕАД ЕИК ***, /правоприемник на „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ" ООД ЕИК ***/, сумата от 800.00 лв. - главница по
6
договора, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 10.11.2021 г.
до окончателното изплащане; осъдил е "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ"
ЕАД на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата да заплати на адвокат
Д. Т. Т. адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. за оказаната безплатна
правна помощ на Ф. Т. И..
Този съдебен акт е допълнен с Решение № 170/09.11.2022 г., с което
РС-Мездра е постановил, че отхвърля иска за възнаградителна лихва в размер
на 69,30 лв. за периода 08.06.2021 г. до 12.10.2021 г.
Както бе посочено, Решение № 146/31.08.2022 г. по гр.д.№ 1244/2021 г.
по описа на РС-Мездра се обжалва в частта, в която е прогласен за
недействителен Договор за заем № *** от 07.05.2021 г., както и в частта, в
която с постановено по реда на чл.250 ГПК Решение № 170/09.11.2022 г. е
отхвърлен насрещния иск за сумата 69,30 лв., представляваща дължима
възнаградителна лихва по същия договор за периода 08.06.2021 г.-12.10.2021
г. В частта, в която Ф. Т. И. е осъден да заплати сумата 800,00 лв.,
представляваща главница по Индивидуален договор за заем код №*** от
07.05.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, решението не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
За да се произнесе по правилността на първоинстанционния съдебен
акт в обжалваните части, настоящият съдебен състав, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, и като взе
предвид, че страните не спорят по фактите, приема за установено следното:
На 07.05.2021 г. между страните е сключен Индивидуален договор за
заем код №***, по силата на който "МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" ООД е
предоставило на Ф. Т. И. сумата от 409.03 евро (или тяхната левова
равностойност, съгласно официалния курс на БНБ за еврото спрямо лева,
съгласно които 1 евро се разменя за 1.95583 лева), а той се е задължила да я
върне в срок от 20 седмици, на 10 двуседмични вноски от 44.45 евро или
86.93 лева, в които е включена главница и договорна лихва в размер на 40.04
% годишно, като общо дължимата сума е 444.47 евро, или 869.30 лева. В
договора е посочено, че ГПР е 35.63 %.
В чл. 12 от Договора е уговорено, че заемателят се задължава на
основание чл.23 ЗЗД в срок от 7 дни след сключването му да осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Посочено е, че третото
лице /поръчител, солидарен длъжник/ следва да посети някой от търговските
обекти на заемодателя в страната и да сключи с него изричен договор за
встъпване в дълг или договор за поръчителство, с който да се задължи
солидарно да отговаря, заедно със заемателя за връщането на всички дължими
суми по договора. В ал.3 на чл.12 са посочени изисквания, на които трябва да
отговаря това трето лице, а именно: дееспособно физическо лице, навършило
възраст до 18 години, с минимален осигурителен брутен доход през
последните шест месеца, предхождащ сключване на договора в размер на 600
лв. на месец, с валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца
преди сключване на договора, стабилна кредитна история, да не е активен
потребител на заемни продукти на дружеството и/или не е поръчител по друг
активен паричен заем, предоставен от заемателя. Предвидено е, че в случай
на неизпълнение на това условие, кредитополучателя дължи неустойка по чл.
7
12 ал.4 в размер на 151.80 евро, или левовата равностойност в размер на
296.89 лева, която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната
вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка в променлив
размер, посочен в погасителен план, обективиран в договора.
Между страните не се спори, че ответникът е изпълнил задължението
си и е предоставил уговорената заемна сума на ищеца, като това
обстоятелство се установява и от приложената по делото разписка за
получени суми в брой от 07.05.2021 г. Безспорно е и обстоятелството, че
ищецът не е изпълнил задължението си да предостави на заемодателя
посоченото обезпечение.
От заключението на изслушаната пред районния съд ССЕ се
установява, че не са налице платежни документи, от които да се установяват
извършвани плащания по кредита от ищеца Ф. И.. Вещото лице е
котстатирало, че в счетоводството на ответника "МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ" по личната партида на ищеца е осчетоводено задължение в
размер на главница от 800.00 лв. и възнаградителна лихва в размер на 69.30
лв. Не са начислени други суми, в т.ч. и неустойка по чл.12, ал.4 от Договора.
Вещото лице е дало заключение, че размерът на ГПР на база заложените
параметри от договора, е равен на 48.28 %, като в него са включени само
разходите за договорна лихва, а размерът на ГПР с включена неустойка по
чл. 12 от договора възлиза на 74.54 %.
При така възприетото от фактическа страна, настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Основният спорен въпрос във въззивното производство е свързан с
действителността на сключения между страните Индивидуален договор за
заем код №*** от 07.05.2021 г.
Съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е
физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и
небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията
на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е
въведено като основание за обжалване /в този смисъл са задължителните
указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази
насока правни доводи на страните, въззивният съд констатира следното:
Според действащата към момента на сключване на договора
разпоредба на чл.10, ал.1 ЗПК (Изм. – ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.), договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
8
всички елементи на договора се представят в еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните.
Тук следва да бъде съобразено, че ключовата част от разпоредбата на
чл.10, ал.1 ЗПК е текстът да бъде представен по ясен и разбираем начин. За да
може потребителят да разбере текстът на договора, той трябва да има
възможност да го прочете без особени затруднения. Ето защо българският
законодател е въвел изискване за шрифта като гаранция, че потребителите ще
могат да прочетат и разберат съдържанието на договора, стига то да е
написано на ясен и разбираем език. Така се гарантира възможността им да
осмислят съществените клаузи на договора и да вземат информирано
решение. От друга страна обаче, освен размерът на шрифта, за четливостта на
договора основно значение има и вида на шрифта, както и цялостният стил на
текста на договора. Ако договорът е изписан на шрифт под 12 пункта, но
цялостният стил на текста (в т.ч. височината на буквите, разстоянието между
отделните букви, думи и редове) го прави четлив и разбираем, то не би могло
да се приеме, че целият договор е недействителен, защото в такава хипотеза
потребителят реално няма да бъде възпрепятстван да се запознае със
съдържанието на договора, поради което налагане на подобна санкция би
било очевидно непропорционално по отношение съществеността на
нарушението.
В конкретния случай липсват категорични доказателства относно вида
и размера на шрифта, на който е изпълнен договора, но цялостният стил на
текста го прави четлив и разбираем за потребителя, поради което настоящият
съдебен състав намира, че при сключването му са спазени изискванията на
чл.10, ал.1 ЗПК.
При извършената проверка относно спазването на останалите
императивни изисквания в защита на потребителите, посочени в чл.11, ал.1
ЗПК, се констатира, че в договора са означени дата и място на сключването –
07.05.2021 г. в гр.София, вид на предоставения кредит, индивидуализация на
страните, срок на договора – 20 седмици, общият размер на кредита – 409.03
евро или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за
еврото спрямо лева, съгласно който 1 евро се разменя за 1.95583 лв., и начин
на усвояването му, размер на годишния лихвен процент – 40.04%,
информация относно размера, броя и периодичността на погасителните
вноски – всяка вноска е в размер от 44.45 евро (86.93 лв.), кредитът се
изплащане 10 погасителни вноски с периодичност – 2 седмици. Посочен е
ГПР по кредита от 35.63% и общата сума, дължима от потребителя, изчислена
към момента на сключване на договора за кредит – 444.47 евро (869.30 лв.).
Страните спорят дали договорът отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и по-конкретно дали трябва да съдържа конкретните
компоненти, включени в ГПР, и в частност дали в ГПР следва да бъде
включена договорената неустойка по чл.12 от договора.
Съдебната практика е противоречива и не съдържа еднозначен отговор
на въпроса дали в договора за потребителски кредит следва да бъдат
посочени всички компоненти, включени в ГПР. Разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК предвижда, че в договора за потребителски кредит следва да бъде
посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, както и да се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
9
определения в приложение № 1 начин. В чл.19, ал.2 ЗПК е посочено, че ГПР
по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В
конкретния случай договорът съдържа посочване на ГПР, общата дължима
сума, както и допълнителните допускания по смисъла на т.3 от Приложение
№ 1, а именно – в чл.3, ал.8 от договора се пояснява, че при изчислението на
ГПР са взети предвид следните допускания: 1. Договорът ще запази
обвързваща сила между страните за целия посочен срок; 2. Всяка от сраните
ще изпълнява точно и без забава задълженията си, съответно във връзка с
изпълнението на договора няма да бъдат начислявани разходи за събиране на
просрочените задължения, лихви за забави и други неустойки. При това
положение с извършените в договора посочвания привидно са спазени
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а определеният ГПР е в рамките на
законовото ограничение, въведено в чл.19, ал.4 ЗПК – до пет пъти размера на
законната лихва.
От друга страна обаче разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК предвижда, че
всяка клауза на договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Посочването на неверен
годишен процент на разходите, който е по-нисък от действителния, може от
една страна да доведе до заобикаляне изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, но от
друга страна може и и да се окачестви като нарушаване правата на
потребителя и нелоялна търговска практика, тъй като е възможно да подтикне
потребителя да вземе решение, което не би взел при посочване действителния
размер на ГПР. В случая в договора е посочен ГПР от 35.63 %. От
заключението на изслушаната пред районния съд ССЕ обаче се установява, че
размерът на ГПР на база заложените параметри от договора, е равен на 48.28
%, като в него са включени само разходите за договорна лихва, а размерът на
ГПР при включване и на неустойката по чл. 12 от договора възлиза на 74.54
%. Следователно и в двете хипотези е налице невярно посочване на ГПР и е
отразена стойност, която не отговаря на действителната, а е по-ниска, т.е.
налице е невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4
ЗЗП вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. В този смисъл е и практиката на СЕС – с решение
по Дело C-453/10 от 15 март 2012 г., постановено по преюдициално
запитване, е прието, че търговска практика, състояща се в посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на
разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на
търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива
84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика
представлява един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за
неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
10
отпуснатия на потребителя кредит.
Изложеното обуславя извода, че съдържащата се в сключения между
страните договор клауза относно размера на ГПР е неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, което обуславя и извод за нищожност на същата
по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП, доколкото по делото липсват данни, а и не са
налице твърдения от страните в насока конкретната клауза да е индивидуално
уговорена.
Така констатираната нищожност на клаузата, отнасяща се до ГПР,
означава, че същата не е породила правно действие, което налага изводът, че
договорът не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Това от своя
страна влече недействителност на целия договор по смисъла на чл.22 ЗПК.
Последиците от обявяването на тази недействителност са регламентирани в
разпоредбата на чл.23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по
кредита.
Като е достигнал до същите крайни изводи и е прогласил
недействителността на целия договор и е отхвърлил иска за заплащане на
възнаградителна лихва, районният съд е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция, право на
разноски за въззивното производство има въззиваемият Ф. Т. И.. Самият той
не е направил разноски, но на процесуалния му представител следва да бъде
присъдено възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в минимален
размер съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. С оглед обжалваемия интерес, дължимото
адвокатско възнаграждение, изчислено по реда на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата
е в размер на 400,00 лв.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 146/31.08.2022 г. по гр.д.№ 1244/2021 г.
по описа на РС-Мездра в обжалваната част, в която е прогласен за
недействителен Договор за заем № *** от 07.05.2021 г., както и в обжалваната
част, в която с постановено по реда на чл.250 ГПК Решение № 170/09.11.2022
г. е отхвърлен насрещния иск за сумата 69,30 лв., представляваща дължима
възнаградителна лихва по същия договор за периода 08.06.2021 г.-12.10.2021
г.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗА "Мъни Плюс Мениджмънт"
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.***, ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат Д. Т. Т., вписана в АК-Хасково, с адрес за кореспонденция: гр.***,
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 400,00 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12