№ 142
гр. София, 27.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на трети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506647 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Ф.И.“ ЕАД срещу решение от
24.02.2021 г. по гр.д. №52377/2019 г. на Софийския районен съд, 171 състав, с което е
уважен предявеният от Р. В. Ил. срещу жалбоподателя отрицателен установителен иск с
правно основание чл.439 ал.1 ГПК за сумата 1696,33 лв. – главница, договорна лихва в
размер от 118,74 лв. за периода 22.05.2004 г. – 21.12.2010 г., ведно със законната лихва от
11.01.2011 г. до изплащане на вземането, както и 156,30 лв. – разноски, за които вземания е
образувано изп.д. №20118380401315/2015 г. по описа на ЧСИ М.Б., рег. №838, въз основа на
изп. лист, издаден на 14.01.2011 г. по гр.д. №817/2011 г. по описа на СРС, 58 състав, поради
изтекла погасителна давност, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на
материалния закон. Сочи, че през периода 19.04.2011 г. – 10.01.2018 г. по изп. дело за
извършване изпълнителни действия, с които давността е прекъсвана. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения
иск за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Р. В. Ил. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
1
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно по
следните съображения:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
2
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Перемпцията е без правно
значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на
основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от последното и прекъсване с
надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника.
Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е
настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той
дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист.
Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител
следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е
прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това
дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е образувал ново дело, като
във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ /решение
№37/24.02.2021 г. по гр.д. №1747/2020 г. по описа на ВКС, ІV ГО/.
По делото не е спорно, че по повод процесните вземания е издаден на 17.01.2010 г.
изп. лист по гр.д. №817/2011 г. по описа на СРС, 58 състав, въз основа на който 17.03.2011 г.
е образувано изп.д. №20118380401315/2015 г. по описа на ЧСИ М.Б..
Със запорни съобщения от 19.04.2011 г. ЧСИ М.Б. е наложил запор върху всички
сметки на длъжника във всички банки в РБългария, като с писма от 26.04.2011 г., 27.04.2011
г., 29.04.2021 г., 02.05.2011 г., 09.05.2011 г. и 16.05.2011 г. Р. /България/ ЕАД, „ОББ“ АД,
„Т.Б. Д“ АД, „Банка ДСК“ ЕАД, „А.Б. България“ АД, „П.К.Б. /България/“ АД, „Ю.И Е.Д.Б.“
АД и „И.“ АД са уведомили съдебния изпълнител, че длъжникът има открити сметки.
Със запорно съобщение, изх. №44309/20.06.2013 г., ЧСИ М.Б. е наложил запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Д.Н.Б.“ ЕООД. Съобщението е
изпратено по седалище и адрес на управление, посочен в ТР, и върнато в цялост с
отбелязване, че на посочения адрес няма такава фирма, поради което следва да се приеме, че
същото е редовно връчено на основание чл.50 ал.2 ГПК.
Със запорно съобщение, изх. №11672/24.02.2016 г., ЧСИ М.Б. е наложил запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Д.Н.Б.“ ЕООД. Съобщението е
изпратено по пощата по седалище и адрес на управление, посочен в ТР, и върнато в цялост с
отбелязване, че адресът е преместен, поради което следва да се приеме, че същото е редовно
връчено на основание чл.50 ал.2 ГПК.
Със запорно съобщение, изх. №2909/10.01.2018 г., ЧСИ М.Б. е наложил запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Д.Н.Б.“ ЕООД. Съобщението е
изпратено по седалище и адрес на управление, посочен в ТР, и върнато в цялост с
отбелязване, че на посочения адрес няма такава фирма от 10 г., поради което следва да се
приеме, че същото е редовно връчено на основание чл.50 ал.2 ГПК.
С постановление от 26.06.2019 г. ЧСИ М.Б. е прекратил процесното изп. дело на
основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК.
Съгласно ТР №3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, запорът се счита наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото
задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.450 ал.3 и чл.507 ГПК по
отношение на момента, от който запорът поражда действие, като законът не свързва това
действие със съществуването на вземането.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че с получаване на
описаните по-горе запорни съобщения давностният срок е прекъснат, след което всеки път е
започнал да тече нов петгодишен давностен срок.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
3
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С
изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава
крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването
на вземането.
По изложените съображения, съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които е налице заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и е издаден и изпълнителен лист. Настоящият съдебен
състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.417 ГПК е влязла в сила поради
неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по
делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и
представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по отношение на процесните
вземания не е изтекла петгодишната погасителна давност, като за погасяването и по давност
е ирелевантно дали са били налице предпоставките за прекратяване на изпълнителното
производство по чл.433 т.5 и т.8 ГПК.
Поради изложеното, съдът намира предявеният иск за неоснователен, поради което
обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него вместо него да бъде
постановено друго, с което предявеният от ищеца срещу ответника иск бъде отхвърлен.С
оглед изхода на делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3 и ал.8
ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на
сумата от сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, и на
основание чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата
от 39,42 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 100,00 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение №20052403/24.02.2021 г., постановено по гр.д.
№52377/2019 г. по описа на СРС, ГО, 171 състав, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. В. Ил., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул.
„******* – чрез адв. М., иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за признаване за
установено, че Р. В. Ил. , ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. „******* – чрез
адв. М., не дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „*******“ №15, следните суми: 1696,33 лв. – главница, ведно със законната
лихва от 11.01.2011 г. до изплащане на вземането, сумата от 118,74 лв. - договорна лихва за
периода 22.05.2004 г. – 21.12.2010 г., и сумата от 156,30 лв. – разноски, за които вземания е
образувано изп.д. №20118380401315/2015 г. по описа на ЧСИ М.Б., рег. №838, въз основа на
изп. лист, издаден на 14.01.2011 г. по гр.д. №817/2011 г. по описа на СРС, 58 състав.
ОСЪЖДА Р. В. Ил. , ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. „******* – чрез
адв. М., да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „*******“ №15, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 100,00 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното производство и сумата от 139,42 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
4
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5