Р
Е Ш Е
Н И Е
№……./12.05.2021 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети април през 2021 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия НАТАЛИ
ГЕНАДИЕВА
секретар
Алина Тодорова, като разгледа докладваното
от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 8541
по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение решение № 9820 от 13.01.2020 г., постановено по гр.д.
№ 13546/2018 г. на СРС, 63 с-в са уважени частично предявените от И.А.П. срещу
„С.“ ЕООД искове с основание чл.128, т.2 от КТ и чл.215 от КТ, като е осъдено „С.“
ЕООД да заплати на И.А.П., сумата от 7953,90 лева, представляваща неплатено
трудово възнаграждение, дължимо на осн. чл. 128, т. 2 КТ, за периода от м.
04.2017г. до м. 08.2017г., както и сумата от 1032,32 лева, представляваща
обезщетение при командировка по чл. 215 КТ за периода от 15.03.2017г. до
20.07.2017г. ведно със законната лихва от 27.02.2018г. за разликата над тези
размери до предявените исковете са отхвърлени като е отхвърлен изцяло иска по
чл.226, ал.2 от КТ. С решението съдът се
е произнесъл и относно разноските, дължими между страните и към съда по чл.78
от ГПК.
Решението е обжалвано само от ответника „С.“ ЕООД чрез
пълномощник адв.М.В., и то частично- само в частта, в която е уважен иска по
чл.128, т.2 от КТ за сумата 7953,90 лева, и в частта в която е уважен иска по
чл.215 от КТ за сумата над 279,33 лв. дневни пари, евентуално за сумата над 826,96 лв. до
уважения размер 1032,32 лв. Счита решението в обжалваните части за неправилно и
необосновано поради несъобразяване със събраните по делото доказателства и
неправилно приложение на закона . Изразява и несъгласие с мотива на съда, че
получената сума от третото лице В.М. не била с погасителен ефект спрямо
задължението към ищеца за непратено трудово възнаграждение, като не оспорва
дължимия размер от 7953,90 лв., приет с решението. По иска за дневните пари
възразява, че на ищеца се дължат такива само за периода 15.03.2017
г.-10.07.2017 г. или само за 118 дни, доколкото не се дължали дневни пари за
времето в което е ползвал ищеца платен годишент отпуск от 11.07.-20.07.2017 г.,
евентуално че дори и да се дължат и за периода на ползване на платен годишен
отпуск, то ищецът се върнал в страната и му се дължат до 18.07.2017 г. общо за
126 дни, а не за 129 дни. Моли решението да се отмени в обжалваните части и исковете
се отхвърлят в тези части, претендира и разноските за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна-ищец И.А.П.
оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.И.С. с доводите, че
решението в обжалваните части не страда от сочените в жалбата пороци. Оспорва
касовият бон за зареждане на гориво да доказва, че се е прибрал в България
преди 20.07.2017 г. Моли жалбата да не
се уважава, претендира разноски.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно
чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо,
тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл по предявените искове.
В частта, в която исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ са уважени, и
в частта в която и искът за обезщетение по чл.366, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1
от КТ за сумата 5 081,08 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба - 18.03.2020 г., е уважен, решението като необжалвано е
влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.
Предмет на въззивна проверка за правилност е решението в частта, в която
искът за обезщетение е бил отхвърлен за разликата над над 5 081,08 лв. до
пълния предявен размер от 6 853,92 лв., поради уважаване на възражението на
ответника за прихващане до размера от 1 772,84 лв.
Съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания,
дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г.
по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите
материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка правилността
на първоинстанционното
съдебно
решение в
обжалваната част, въззивният съд намира
следното:
По
иска по чл.128 от КТ :
За
да уважи този иск за сумата от 7953,90 лева, представляваща неплатено трудово
възнаграждение за периода от м. 04.2017г. до м. 08.2017г., пърпвоинстанционният
съд е приел, че размерът на дължимото нетно трудово възнаграждение за периода
от от м. 04.2017г. до м. 08.2017г. се равнява на 7953,90 лв. Този размер на
дължимото трудово възнаграждение и не се оспорва от ответника с въззивната
жалба, напротив, сочи се, че е правилно определен. По спорния въпрос дали това възнаграждение е
било заплатено на ищеца, е прието с обжалваното решение, че
ответникът-работодател не е доказал, че лицето В.Б.М.-трето лице помагач по
делото, да е било посочено от ищеца-работник писмено като лице, упълномощено да
получи трудовото му възнаграждение, като се е позовал и на нормата на чл. 270,
ал. 3 ГПК, независимо от обстоятелството дали ищецът и това трето лице са
живеели заедно.
Така
изложените фактически и правни изводи по обжалваното решение по иска по чл.128
от КТ въззивният съд споделя изцяло и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на обжалваното решение в тези части, без да ги повтаря.
Оплакванията
по въззивната жалба в тази насока са неоснователни. Приетата декларация от
ищеца от дата 30.04.2018 г. представлява признание само за удостоверените с нея
факти, а именно, че ищецът е получил от В.М. посочените в самата декларация
суми за трудови възнаграждения –за стари за 2016 г. и още общо 800 евро за
трудови възнаграждения без посочване за кои месеци от 2017 г. се отнасят
сумите. Това признание обаче не удостоверява , че получените суми покриват
процесните задължения за трудово възнаграждение за периода м.04.-м.08.2017 г.,
както и не може това признание може да се разпростре върху други факти, вкл. не
може да се счете за признание за упълномощаване на това трето лице да получава
и занапред дължимите от ответника към ищеца трудови възнаграждения. В тази
насока съдът съобрази и изискването такова писмено изявление по смисъла на
чл.270, ал.3, предл. последно от КТ- за плащане на близък на работника, да е
направено писмено и адресирано до работодателя, а тази декларация не може да
има такова значение, още по-малко за напред.
Ето защо и въззивният съд приема, че работодателят не е успял да докаже
в процеса да е заплатил на ищеца сумата от 7953,90 лв. за дължимо трудово
възнаграждение за периода от м. 04.2017г. до м. 08.2017г., и искът за тази сума
е основателен.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по основателността на иска в тази обжалвана част, решението следва да
се потвърди.
По
иска по чл.215 от КТ:
За
да уважи този иск частично- по размер за сумата от 1032,32 лв. ,
първоинстанционният съд е приел, че за исковия период от 129 дни за времето от
15.03.2017 г. до 20.07.2017 г. ищецът е бил командирован на работа в Германия и
за този период му се дължи сума в размер на общо от 8830,57 лв. (равняваща се
на 4515 евро) - дневни пари по 35 евро на ден съгласно т. 18 от Таблицата за
валутния размер на дневните и квартирни пари (Приложение № 2 към чл. 15, ал. 1,
чл. 17, чл. 22, чл. 23, ал. 1, чл. 29, ал. 2, чл. 37, ал. 2 и 4 и § 5 от ПЗР на
Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. Приел е още, че
ищецът е получил плащане по 5 бр. разходни касови ордери, приети по делото и за
които е доказано да са подписани от ищеца, плащане от ответника за командировъчни
за периода в размер на 7798,25 лева (левовата равностойност на 3987,18 евро),
поради което има незаплатен остатък от 1032,32 лв., за който остатък е уважил
иска.
Така
изложените фактически и правни изводи по обжалваното решение по иска по чл.128
от КТ въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите
на обжалваното решение в тези части, без да ги повтаря, с изключение на броя
дни, за които се дължи заплащане на командировъчни пари. Както с въззивната
жалба, така и с отговора на исковата молба, ответникът –работодател оспорва
броя на днитеу за които на ищецът се следва заплащане на командировъчни пари. В
случая аритметичния сбор на дните в сочения от ищеца с исковата молба период
15.03-20.07.2017 г. е 128 дни /който сбор съответства и на посочените по месеци
дни в периода на стр. първа от исковата молба в скоби/, а не 129 дни както също
е посочен сбора в исковата молба. Ето защо искът е основателен и доказан за 128
дни, а не за 129 дни, при което задължението на ответника възлиза на 128х35=4480 евро
или 8762,12лв., а не на 129х35=4515 евро
или 8830,57 лв. При установено по
делото получаване от ищеца на сума общо 7798,25 лева, остава неплатено
задължение за още 963,87 лв., а не за още 1032,32 лв. приети за дължими от
първоинстанционния съд, като е налице грешка при пресмятането само. Ето защо за
разликата над 963,87 лв. до уважения размер 1032,32 лв. искът е недоказан и
решението за тази разлика подлежи на отмяна и от хвърляне иска за разликата от
68,45 лв./левова равностойност на 35 евро по фиксинга на БНБ 1,95583лв./ 1 евро
съгласно ЗБНБ/.
Неоснователни
са другите оплаквания по въззивната жалба на недължимост на сума над 279,33
лв., евентуално над 826,96 лв. по този иск.
Първо,
и ищецът, и първоинстанционният съд са разглеждали иска с начален момент
15.03.2017 г., при което оплакванията по жалбата за начален период 13.03.2017
г. няма подкрепа в предмета на делото,
както е посочен от ищеца и разгледан с решението на СРС.
Второ,
макар в периода 11.07.- 20.07.2017 г. ищецът
да е установено да е бил в платен годишен отпуск, въззивният съд намира, че
разпоредбите на горепосочената Наредба не сочат, че за времето на ползване на
платен годишен отпуск на командирования в чужбина работник не се следват дневни
пари, ако работникът действително е престоявал в чужбина съгласно
командироването му от работодателя. Аргумент за обратното не следва и от текста
на чл.37, ал.1 от Наредбата, към която реферира въззивникът с жалбата.
Напротив, същата норма сочи, че дневните пари се се отчитат съобразно
фактическия престой в страните и времето на пътуването по данни от печатите и
отметките в задграничния паспорт за влизане и излизане. В случая е установено,
че в периода 15.03.-20.07.2017 г. ищецът е бил командирован съгласно заповед на
работодателя от 28.02.2017 г./ и не се доказа по делото в този период ищецът да
се е връщал в България. Съгласно чл. 18, ал.1 от Наредбата с дневните пари се
осигуряват средства за храна, вътрешен градски транспорт и други разходи на
командированото лице, като сумата се определя според полагащата се за
държавата, в която е пребивавал по-дълго време/ чл.24 от Наредбата/. Съгласно
чл. 215 от КТ, при
командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си
трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в
размери, определени от Министерския съвет, т.е. парите при командироване се
дължат заедно с трудовото възнаграждение, и доколкото обезщетението за платен
годишен отпуск замества трудовото възнаграждение, това не изключва дължимостта
наред с него и на дневните пари при командироване, след като командированият
работник не се е връщал в България за времето на платения годишен отпуск нито е
била променяна заповедта за
командироването му, като се изключи от периода на командироване този за времето
на платения годишен отпуск. Ето защо въззивният съд приема, че и за времето на
отпуска 11.07-20.07.2017 г. на ищеца се дължат дневни пари по 35 евро на ден,
след като не се установи в този период той да се е връщал в страната или
командировката му да е била прекъсвана за този период на отпуск.
Трето,
не се установи по делото, че ищецът се е върнал в България на 18 или на
19.07.2017 г., както сочи ответника. Писмени доказателства за това няма, не са представени
доказателства за момента на влизане в страната по чл.37, ал.1 от наредбата-
нито за печати в паспорта на ищеца, нито транспортни документи. Фискалния бон
за зареждане на гориво на дата 19.07.2017 г. във Видин няма такава
доказателствена стойност, тъй като от неговото съдържание няма елемент, който
да се свърже нито ищеца нито МПС, което
му е било предоставено от работодателя да управлява. Показанията на св.Здравка Тодорова
установяват, че свидетеля е видяла ищеца на дата 20.07.2017 г., без да е ясно по
кое време на деня това е станало, при което съдът приема, че 20.07.2017 г. е
последният ден на прибирането на ищеца
от командировка и този ден също се включва в периода на дължимост на дневни
пари.
Поради
частично несъвпадане изводите на двете инстанции, решението в обжлаваната от
ищеца част по иска по чл.215 от КТ следва да се отмени за сумата 68,45
лв./левова разностойност на 35 евро/ като разликата над 963,87 лв. до уважения размер
1032,32 лв. и се отхвърли за тази разлика. В останалата обжалвана част, в която
искът над 279,33 лв. до 963,87 лв. е уважен, решението като правилно следва да
се потвърди.
По
разноските: При този изход на спора, следва да се променят и дължимите между
страните разноски за първата инстанция по чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, като тези
в полза на ищеца се намалят от 965,45 лв. на 958,12 лв., а тези в полза на
ответника се увеличат с още 12,16 лв. съобразно частичното отхвърляне на иска
по чл.215 от ГПК с настоящето решение. Така и дължимите от ответника към СРС
държавна такса и разноски се намаляват съответно на 356,72 лв. и на 54,43 лв.
По
разноските за въззивната инстанция: Предвид изхода на спора по жалбата, на
въззивника- ответник се дължат от ищец от общо сторени 979,72 лв. разноски,
само 7,44 лв. съобразно отхвърления размер на иска по жалбата /за 68,45лв.
интерес/ съгласно представения договор за правна защита с адвокат, и при
липсата на възражение от насрещната страна по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК.
На
въззиваемия-ищец се дължи от въззивника-ответник от сторени 960 лв. разноски, сумата
952,70 лв. съобразно отхвърления размер на интереса по жалбата, съгласно
представения договор за правна защита с адвокат, и при липсата на възражение от
насрещната страна по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК.
Цената
на всеки от двата иска е над 5000лв. и въззивното решение ще подлежи на
касационно обжалване съгласно
чл.280, ал.3, т.3 от КТ.
Воден
от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 9820 от 13.01.2020 г., постановено по гр.д.
№ 13546/2018 г. на СРС, 63 състав, В ЧАСТТА, В КОЯТО е
осъдено „С.“ ЕООД, да заплати на И.А.П., сумата от 68,45 лв. /левова
разностойност на 35 евро/ като разликата
над 963,87 лв. до уважения размер 1032,32 лв. , ведно със законната лихва от
27.02.2018г. до окончателното плащане на тази разлика, представляваща сумата обезщетение
при командировка по чл. 215 КТ за периода от 15.03.2017г. до 20.07.2017г., И В ЧАСТТИТЕ в които е осъден ответника
„С.“ ЕООД да плати на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение над 958,12 лв., и е осъден ответника „С.“ ЕООД да
плати на СРС над 356,72 лв. за държавна такса и над 54,43 лв. разноски за
експертиза, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от И.А.П., с ЕГН **********,
с адрес *** срещу „С.“ ЕООД, с ЕИК*******, със седалище и адрес на управление ***,
иск по чл. 215 КТ за обезщетение при
командировка за периода от 15.03.2017г. до 20.07.2017г. за сумата от 68,45
лв./левова разностойност на 35 евро/ представляваща сумата разликата над 963,87
лв. до 1032,32 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9820 от 13.01.2020 г.,
постановено по гр.д. № 13546/2018 г. на СРС, 63 състав, В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ
ЧАСТИ, в които искът по чл.128, т.2 от КТ е уважен за сумата 7953,90 лева за
периода от м. 04.2017г. до м. 08.2017г.,, и искът по чл.215 от КТ е уважен за
сумата 963,87 лв. за периода 15.03-20.07.2017 г. ведно със законната лихва върху
тези суми от 27.02.2018г. до окончателното плащане, както и относно разноските,
за които не е постановено намаляване с това решение..
ОСЪЖДА И.А.П., с ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „С.“ ЕООД, с ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, още 12,16 лв. разноски за първата инстанция, както
и сумата 7,44 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД, с ЕИК*******, със седалище и адрес на управление *** ДА ЗАПЛАТИ
на И.А.П., с ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 952,70
лв. разноски за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.