Решение по дело №28/2020 на Окръжен съд - Плевен

Номер на акта: 405
Дата: 26 юни 2020 г.
Съдия: Рени Валентинова Георгиева
Дело: 20204400500028
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 януари 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

 

РЕШЕНИЕ

№…

гр. Плевен, 26.06.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на двадесет и шести май  през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА

2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА

при секретаря ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ и в присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 28 по описа за 2020 г. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

С решение № 2254/08.11.2019 г. по гр.д.№ 3140/2019 г. по описа на ПлРС    е осъдена И.К.П.   да заплати на Я.Я.К., действащ чрез своята майка Р.Р.С.,  сумата от 4 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди –негативни изживявания, болки, страдания, стрес и ограничения, които детето Я. е претърпяло вследствие нападението на кучето, собственост на ответницата на 31.03.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.03.2019 г. до окончателното плащане на същата, на основание чл.50, вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.Осъдена е И.К.П.  да заплати на Я.Я.К., действащ чрез своята майка Р.Р.С., сумата от 790.00 лв., представляваща разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Депозирана е въззивна жалба от  И.К.П., чрез пълномощник, срещу решение от 08.11.2019 г. по гр.д.№ 3140/2019 г. по описа на ПлРС, което се обжалва изцяло.Излагат се доводи, че решението е неправилно и необосновано.Прави се искане да се отмени обжалваното решение ведно със законните от това последици, като се присъдят и разноските по делото.

За въззиваемата страна – Р.Р.С. процесуалният представител изразява становище да се остави в сила обжалваното решение като законосъобразно и правилно, като се присъдят направените разноски съгласно приложения списък.

Въззивната жалба е процесуално допустима.

  Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

  Настоящата инстанция намира решението и за правилно, поради което по силата на чл.272 ГПК  препраща към мотивите на първоинстанционния съд.Във връзка с доводите във въззивната жалба  съдът приема за установено следното.

 На първо място във въззивната жалба се сочи, че неправилно първоинстанционният съд е кредитирал само показанията на свидетелите Р.С. - дядо на детето и Я.К. - баща на детето, като по този начин съдът е изградил един погрешен извод относно преживените болки и страдания на детето Я., като е приел за доказан искът за сумата 7 000 лв., какъвто иск не е предявен и го е уважил за 4 000 лв.

      Сила на пресъдено нещо се формира в рамките на заявената искова претенция по отношение на спорното материално право, индивидуализирано посредством основанието и петитума на исковата молба, а диспозитивът на влязло в сила решение е източникът на силата на пресъдено нещо и в тази насока не може да се приеме, че е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, тъй като е присъдено обезщетение, видно от диспозитива, за причинени неимуществени вреди в размер на 4 000 лв. съобразно исковата претенция.

Относно изложеното във въззивната жалба, че съдът не е  кредитирал показанията на свидетелката И. П., която изрично е посочила, че Я. бързо се е възстановил от травмите, получени от кучето, както и че не всички травми към деня на ухапването са били само от кучето, то свидетелката П. сочи, че детето предния ден - 30.03. е било с охлузвания на коленете и челото,  тъй като е казал, че е паднал от една ограда.През месец май, юни, юли детето е изглеждало добре и е продължило да идва на оградата и да пита за кучето.

Телесните увреждания, които са причинени на малолетното дете Я. при инцидента са посочени в съдебномедицинското удостоверение № 148/2019 г., като при прегледа са установени охлузвания, кръвонасядания, рани, които са описани.

От заключението на ВЛ доц.д-р Д., неоспорено от страните, което следва да се приеме като обективно и компетентно, се установява, че на детето са били причинени множество охлузвания и разкъсно-контузни рани (по плитки и по-дълбоки, локализирани на скротума, дясно бедро, дясно рамо и мишница), които само следва да бъдат съобразени при определяне на размера на обезщетението, като ВЛ е посочило, че така описаните травматични увреждания са причинили разстройство на здравето, временно и неопасно за живота.Нормалният оздравителен процес (зарастването на раните) трае около 2 до 3 седмици, през което време пострадалият е търпял физически болки и страдания, като през първите 5-6 дни те са били по-силни и постепенно тяхната интензивност е намалявала.

Във въззивната жалба се сочи, че не са обсъдени всички писмени доказателства по делото, отнасящи се до болките и страданията на детето и периода на неговото възстановяване.

В посочения амбулаторен лист № ***/05.04.2019 г. на д-р В., т.е. около 5 дена след инцидента, е посочено, че детето се чувства добре, липсват болки в зоните на ухапаните рани.ВЛ  в тази насока е посочило, че по-силна болка би имало при данни за вторична инфекция, не са описани такива неща, като за болката няма мерна единица.Те включват в заключенията под болка и страдания въобще разстройството на здравето, което се изпитва през периода на лечението.

ВЛ е посочило, че предвид размерите на раните, описани в документа от съдебна медицина, размерите на белезите са съвсем малки на площ и слабо личащи, както се сочи във въззивната жалба.В процесния случай обаче има разстройство на здравето, временно и неопасно за живота, причинено от травматичните увреждания, но и поставената диагноза „посттравматично стресово разстройство” също представлява разстройство на здравето, временно и неопасно за живота, както е посочило ВЛ.

Във въззивната жалба се сочи също така, че съдът не е обсъдил и репортажа по БТВ  от 06.04.2019 г. и в интернет, детето Я. е в добро здравословно физическо и психическо здраве, не изглежда стресирано и уплашено, както твърдят свидетелите К. и С..

ВЛ в тази насока е посочило, че подобно ухапване, особено у дете, неизменно предизвиква силен стрес, негативни преживявания и страх, поради което детето е било прегледано и от лекар психиатър, който е поставил горепосочената диагноза „посттравматично стресово разстройство”, като има пряка причинна връзка между инцидента с кучето и тази психиатрична диагноза.Тя е поставена на 07.05.2019 г., видно от амбулаторен лист № ***, т.е. около един месец от след 06.04.2019 г.

Във въззивната жалба се сочи, че решението е необосновано в частта, в която съдът е приел, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от детето Я. и вина изцяло на вредоносния резултат е на кучето.

Чл.51, ал.2 ЗЗД дава възможност, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението да може да се намали, като допринасянето може да бъде както с действия, така и с бездействия.Вредоносният резултат трябва да е в причинна връзка и с действията на увредения.

В случая няма съпричиняване на вредоносния резултат от детето Я., тъй като не е установено негово поведение, което да е повлияло по определен начин или да е станало причина за инцидента, респективно да е подразнило животното или да е било провокативно.

Пряк очевидец на инцидента е свидетелката П., чиито показания следва да се кредитират като обективни, тъй като тя е била най-близо до мястото на инцидента, която сочи, че кучето не е нападнало детето, детето е паднало и е видяло, че кучето е до него, обърнало се е  и е започнало да крещи и да рита.Тя сочи, че  детето е предизвикало кучето, но „ритането” следва да се приеме като защитна реакция на детето.

По делото има данни от друга страна, че кучето не проявява признаци на агресивност, то в деня на инцидента според свидетелката П. е било със стоп каишка, която винаги е на врата му, а според свидетеля С. внук му е казал, че си е играл и преди с кучето А..Следва да се посочи в тази насока, че отговорността за вреди от животни по чл.50 ЗЗД е обективна (безвиновна), а няма данни вредите да са настъпили като резултат на непреодолима сила, изключителна вина на пострадалия или такава на трето лице (решение № 459/6.12.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 1548/2011 г., ІV г.о., определение № 215/08.04.2020 г. на ВКС по гр.д.№ 4105/2019 г.-ІV г.о., определение № 545/12.06.2020 г. на ВКС по гр.д.№ 459/2020 г.-ІV г.о.).

Във въззивната жалба се сочи, че непридружаването на детето от свидетеля С. е довело до съпричиняване на вредоносния резултат, като се позовава на чл.8, ал.8 ЗЗД, чл.125, ал.3 СК, §1, т.3 от ДР на ЗЗД, на административнонаказателната отговорност по чл.45, ал.3 и ал.4 ЗЗДт, както и на наказателната по чл.182, ал.1 НК.

Гражданският съд е възможно да е произнесе в настоящето производство само относно възражението за съпричиняване поради непридружаване от страна на свидетеля С., респективно на родител на детето.

Свидетелят С. сочи, че детето Я. е искало да отиде до леля си, която е съседка на въззивницата.Казал му е да внимава, че има куче и ще го наблюдава, докато стигне.След като е стигнало до ъгъла на къщата детето е тръгнало към него и е викало за помощ.Свидетелят сочи, че е инвалид и не може да тича.

Ето защо не следва да се приеме, че малолетното дете, което е било на 8 години, е оставено без надзор и грижа.В процесния случай родителите следва да се приеме с оглед на чл.125, ал.3 СК, че са предоставили грижите и надзора на детето върху дядото.Съгласно императивната материалноправна разпоредба на чл.48, ал.3 ЗЗД, посочените лица не носят отговорност, ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите, която би следвало да се приеме за приложима и при възражение за съпричиняване.Дори и дядото да е придружавал детето до леля му, липсват доказателства, че той е могъл да предотврати инцидента, който е станал на улицата, където е било и кучето (решение № 662/14.03.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1565/2009 г., ІV г.о., решение № 1197/07.12.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 1023/2010 г., ІІІ г.о.).

Въз основа на гореизложеното съдът счита, че обжалваното решение не е неправилно и необосновано, поради което не са налице основания за отмяната му и  следва да бъде потвърдено.

 Възражението на въззивницата за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от въззиваемата страна  по чл.78, ал.5 от ГПК е неоснователно, с оглед на действителната фактическа и правна сложност на делото и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение.

 Следва да бъде осъдена въззивницата да заплати на въззиваемия Я.К., действащ чрез своята майка и законен представител Р.С., разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 500 лв., съставляващи заплатено по делото адвокатско възнаграждение.

       Водим от горното, Плевенски окръжен съд

                                     Р     Е     Ш       И      :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 2254/08.11.2019 г. по гр.д.№  3140/2019 г. по описа на Плевенски районен съд.

Осъжда И.К.П., ЕГН **********, да заплати на Я.Я.К., ЕГН **********, действащ чрез своята майка Р.Р.С., ЕГН **********, разноски по делото за настоящата инстанция в размер на 500 лв.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                        ЧЛЕНОВЕ: