№ 720
гр. Варна, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светлана Тодорова
Членове:Диана К. Стоянова
Цветелина Г. Хекимова
при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова
като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело
№ 20223100500167 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
1. Въззивна жалба вх. № 295014/26.07.2021г. на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“
АД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София пл.
Св.Неделя 7, чрез пълномощник адв. Х.Х., САК срещу Решение №
262223/09.07.2021г., постановено по гр.д. № 8452/2020г. по описа на
ВРС, изменено в частта за разноски в Определение №
265946/20.10.2021г., В ЧАСТТА, в която „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“АД
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.София, район
Възраждане, пл. Света Неделя №7 е осъдено да заплати на ИВ. АТ. Й.,
ЕГН: ********** с адрес гр.Варна, ул.“Гоце Делчев“ №27, ет.3, ап.5
сумата от 17 310.70 лева, представляваща получена без правно
основание от недължимо надвзети суми от платени вноски за главница,
лихви и такси поради промяна в обменния курс на швейцарския франк
спрямо лева, за периода 22.07.2015г. до 22.07.2020г. по договор за
ипотечен кредит №М0017/01.09.2006г., ведно със законната лихва,
считано от датата на предявяване на иска 22.07.2020г. до окончателно
заплащане на вземането и е прогласена на основание чл.26, ал.1, пр.3
ЗЗД по иска на ИВ. АТ. Й., ЕГН: ********** с адрес гр.Варна, ул.“Гоце
Делчев“ №27, ет.3,ап.5 нищожността на клаузата в чл.10,ал.9 от договор
за ипотечен кредит №М0017/01.09.2006г. и
1
2. Въззивна жалба вх. № 296109/11.08.2021г. на ИВ. АТ. Й. с ЕГН
********** с адрес гр.Варна, ул.Гоце Делчев 27 ет.3 ап.5, чрез
пълномощник адв. Д.Ф. САК срещу Решение № 262223/09.07.2021г.,
постановено по гр.д. № 8452/2020г. по описа на ВРС, изменено в частта
за разноски в Определение № 265946/20.10.2021г., В ЧАСТТА, в която е
отхвърлен като неоснователен, поради погасяването му по давност иска
по чл.55, ал.1 пр.1 от ЗЗД за заплащане на недължимо получени от
„УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“АД ЕИК ********* курсови разлики за
разликата над присъдените 17 310.70 лева до претендираните за период
15.07.2015г. до 21.07.2020г. размер от 17 690.05 лева.
3. Частна жалба вх. № 301026/28.10.2021г. на ИВ. АТ. Й. с ЕГН **********
с адрес гр.Варна, чрез пълномощник адв. Д.Ф. САК срещу Определение
от 20.10. 2021г. по гр.д. № 8452/2020г. В ЧАСТТА, в която е оставена без
уважение молбата на ищеца за изменение на Решение от 09.07.2021г. по
гр.д. № 8452/2020г. на РС Варна относно размера на присъденото в
негова полза адвокатско възнаграждение
По въззивна жалба на Уникредит Булбанк АД :Въззивникът
„УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД ЕИК ********* счита обжалваното решение
за неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и при
нарушение на съдопроизводствените правила. На първо място, счита, че
съдът не е обсъдил възражението, че ищецът няма правен интерес да иска
прогласяване на нищожност на тази клауза, защото тя няма отношение към
претенцията му с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение 1 ЗЗД. Сочи се,
че доколкото ищецът не е поискал превалутиране на кредита от шв.фр. в лева
или в евро рискът по сочената клауза не е бил осъществен, при което липсва
правен интерес от водене на иска. Първоинстанционният съд не е съобразил,
че чл. 10, ал. 9 от договора за кредит следва да се тълкува в смисъл, че не
просто повишаването на курсовата стойност на швейцарският франк спрямо
българския лев, а прилагането на по-висок лихвен процент след
превалутирането в български лева би осъществило риска, описан в
разпоредбата. Оспорва се извода на решаващия съд, че банката се е обогатила
с надвзета сума за главница, лихва и такса. Независимо, че обменният курс на
шв.франк се е променил в посока поскъпване на чуждестранната валута, то
след като кредита е издължаван в шв.фр., то длъжникът не е заплатил повече
от дължимото. Твърди се, че следва да се има предвид наличието на клаузите
на чл.10, ал.4 и ал.5 от договора, които защитават интереса на длъжника да
поиска превалутиране на кредита в лева или евро, с оглед защита от валутния
риск. Сочи се, че съдът не е кредитирал обръщението на управителя на БНБ
от 5.12.2005г. относно трудностите при прогнозиране динамиката на
валутните курсове. Счита, че съдът не е коментирал въведените с отговора
възражения относно твърдяната от ищеца нищожност, поради
неравноправност на клаузата на чл.10, ал.9 от договора. Поддържа се
възражението, че към датата на сключване на договора 01.09.2006г. не е
действала разпоредбата на чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП, което следва да бъде
2
съобразено и в съотв. съгл. Решение на СЕС по дело № С-186/16. Настоява се,
че договорните клаузи на чл.10, ал.6, ал.7, ал.8 и ал.9 описват по ясен и
разбираем начин възможностите обменния курс на шв.франк да претърпи
промени, съотв. възможностите на страните по договора във връзка с
евентуалните последици. Сочи се, че от своя страна банката няма механизъм
от защита на валутния риск при понижаване на курсовата стойност на шв.фр.,
като доколкото липсва реципрочност при този вид поемане на риска, то и
липсва основание да се счита, че не е налице изискване за недобросъвестност
при договарянето. Настоява се за отмяна на първоинстанционното решение и
отхвърляне на предявените иск и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл.263 ГПК въззиваемата страна ИВ. АТ. Й. с ЕГН
********** депозира писмен отговор, в който оспорва въведените във
въззивната жалба твърдения и възражения. Настоява за потвърждаване на
постановения съдебен акт.
По въззивната жалба на ИВ. АТ. Й. : Във въззивната си жалба
въззивникът ИВ. АТ. Й. настоява за отмяна на решението в частта, в която
съдът е отхвърлил поради погасяването му по давност иска с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за разликата над присъдените 17 310.70
лева до претендираните 17 690.05 лева за периода 15.07.2015г. до 21.07.2020г.
Позовава се на тълкувателни разяснения на СЕС, изведени с решение от
16.06.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 относно началото на
течението на погасителната давност, като счита че вземанията на
кредитополучателя не са покрити с погасителна давност. Конкретно сочи, че
според СЕС началото на давностния срок е моментът, в който потребителят е
узнал за неравноправната клауза или разумно е могъл да узнае за
неравноправния характер на договорната клауза, източник на неоснователно
извършена престация. Счита, че нормата на чл.114, ал.1 от ЗЗД влиза в
колизия с Директива 93/13 относно неравноправните клаузи, и следва да
остане неприложена като приложение намери тълкувателното разяснение,
изведено с решение от 21.04.2021г. по дело С-485/19 на СЕС и с решение от
16.06.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19. Счита, че съдът не е дал
указания на банката да установи наличието или липсата на знание на
потребителя за неравноправния договорен характер на валутните уговорки и
за неговия начален момент. Счита се, че ищецът не следва да установява
пълно и главно отрицателния ЮФ, че преди 2020г. той не е знаел за този
неравноправен характер.
Настоява се за отмяна на постановения съдебен акт в обжалваната част и
постановяване на осъдителен диспозитив по отношение на поставения на
разглеждане иск, както и присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК въззиваемата страна „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“
АД ЕИК ********* заявява писмен отговор, с който оспорва основателността
на въззивната жалба. Като се позовава на т.82, т. 83 и т.84 от Решение на СЕС
по съединени дела С-224/19 и С-259/19 счита, че доколкото липсва специална
3
правна уредба на Съюза, и защитата на потребителя не е абсолютна, то
определянето на давностни срокове в съответните национални уредби е
допустимо с правото на Съюза, при условие, че началния момент на този
срок, както и неговата продължителност не правят практически невъзможно
или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска
връщане. В конкретиката на случая, доколкото националното право
предвижда 5 годишен давностен срок за вземания, произтичащи от платен без
основание дълг, то е налице разумен срок, в който на страната е предвидена
гаранция за упражняване на правата й на потребител без да е налице както
практическа невъзможност, така и прекомерна трудност да се случи това.
В частна жалба вх. № 301026/28.10.2021г. ищецът, чрез пълномощник,
като цитира практика на касационната инстанция счита, че в съгласие с
разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата №1 /2004г. предвид броя на
предявените искове за всеки един от тях се определя отделно
възнаграждение. Позовава се на нормата на чл. 36, ал.2 от ЗА и настоява за
присъждане на пълния размер на платеното от ищеца адв.възнагаждение,
евент. присъждане на минимума.
В подадения от ответната страна писмен отговор, процесуалният
представител на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД ЕИК ********* счита, че
обжалваното определение не страда от сочените в частната жалба породи и
настоява за оставянето й без уважение.
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид направените
оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и
събраните по делото доказателства намира за установено следното:
Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от
ГПК са : да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното
решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата
допустимост, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
Не се спори по делото, че по силата на Договор за ипотечен кредит № М
0017 от 01.09.2006г. ТБ „Хеброс“ АД (праводател на ответното дружество)
предоставя на ищеца ИВ. АТ. Й. банков кредит в размер на 57 700 шв.франка
при краен срок на изпълнение на задължението за връщане на главницата
ведно с договорена възнаградителна лихва на месечни вноски до 05.08.2026г.
4
Сумата е усвоена на 01.09.2006г. по разплащателната сметка на длъжника в
шв.франка.
Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.9 от договора кредитополучателят
декларира, че е запознат с обстоятелството, че промяната на фиксинга на БНБ
за швейцарски франкове към български лева или евро (валутен риск), както и
превалутирането по смисъла на договора за кредит може да има за последица
повишаване на месечните погасителни вноски по кредита при издължаването
му в български лева, в резултат на приложен по-висок лихвен процент,
съгласно действащите лихви по Лихвения бюлетин на Банката за физически
лица (лихвен риск). В тази връзка напълно приема да носи за своя сметка
валутния и лихвения риск, свързан с промяната на фиксинга на БНБ или
превалутирането, както и се съгласява да поеме всички евентуални вреди
(включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните
курсове и лихвите след превалутиране на кредита.
За целите на договорните отношения валутният риск е дефиниран като
промяната на фиксинга на БНБ за шв.франкове към български лева или евро
за срока на действие на договора (чл.10, ал.6), а лихвеният риск - като
възможността в резултат на превалутирането да бъде приложен по-висок
лихвен процент, който има за последица повишаване на месечните
погасителни вноски по кредита при издължаването му в български лева
(чл.10, ал.7).
Предявеният иск на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД се
основава на твърденията на ищеца, че през периода от 14.07.2015г. до
22.07.2020г. ищецът е заплатил на банката сумата от 17 690.05 лева, сборно
вземане от главница, лихви и такси, формирана от курсовите разлики в
резултат на увеличаване на курса на шв.франк към лева, въз основа на
прилагането на нищожна договорна клауза по чл.10, ал.9 от договора. В тази
връзка ищецът е предявил установителен иск за прогласяване нищожността
на клаузата по чл.10, ал.9 от договора на осн.чл. 146, ал.1 от ЗЗП във
вр.чл.143 от ЗЗП поради нейната неравноправност.
Предвид характера на договорните правоотношения ищецът има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗПП и се ползва от
защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП. Ищецът е сключил договора за
кредит за покупка на недвижим имот като физическо лице, като същият не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност.
Ответното дружество е търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП, тъй като
е сключило договора в рамките на търговската си дейност.
Съгласно чл. 145, ал. 1 ЗЗП при преценка дали дадена договорна
клауза е неравноправна следва да се вземат предвид освен вида на стоката
или услугата - предмет на договора, и всички обстоятелства, свързани с
неговото сключване към датата на сключването, също и всички останали
клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Съгласно трайната практика на касационната инстанция (вкл. Решение
5
№ 168 от 29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, ТК, второ т.о.) при
разрешаването на спора по предявените осъдителен иск по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД и установителен иск относно неравноправността на клаузата и
последиците от нея, доколкото разпоредбите на чл. 3, параграф 1, чл. 4,
параграф 2 и чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО са транспонирани в
чл. 145, ал. 1 и ал. 2 и чл. 146, ал. 1 и ал. 5 ЗЗП, съдът следва да се съобрази с
даденото от СЕС тълкуване на посочените разпоредби от Директивата, което
е задължително за националните юрисдикции на държавите членки на
Европейския съюз, а именно по отношение на: тълкуването на понятието
„основен предмет“; възможността за преценка за неравноправност на клаузи
от основния предмет на договора само в случай, че те са неясни и
неразбираеми; критериите за неравноправност на клауза, уреждаща валутния
риск при договори в чуждестранна валута; необвързващия характер и
останалите последиците от неравноправността на клаузата.
На първо място, т. 1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 и в
разяснителната част към него и т. 1 от диспозитива на определението по дело
С-119/17 разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО е
тълкувана в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла
на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит,
изразен в чуждестранна валута, между търговец и потребител, която не е била
индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да бъде
погасен в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като
посочената клауза определя основна, характеризираща този договор
престация.
В т. 37 от решението по дело С-186/16 СЕС е изразил разбирането, че
клауза като разглежданата в главното производство, т. е. за погасяване на
месечните вноски по договор в чуждестранна валута в същата валута, в която
е бил договорен, т. е. швейцарски франкове, попада в обхвата на понятието
„основен предмет на договора“ по смисъла чл. 4, параграф 2 от Директива
93/13/ЕИО. Съгласно т. 1 от диспозитива на посоченото решение и т. 1 от
диспозитива на определението по дело С-119/17 член 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен
предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна
клауза като разглежданата в главното производство, включена в договор за
кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално
договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата
чуждестранна валута, в която е бил договорен, след като посочената клауза
определя основна, характеризираща този договор престация. Поради това
такава клауза не може да се счита за неравноправна, при условие че е
изразена на ясен и разбираем език.
В т. 68 от мотивите на решението от 20.09.2018г. по дело С-51/17,
EU:C:2018:750 СЕС е пояснил, че договорните клаузи, отнасящи се до
въпроса за валутния риск спадат към чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО, като
преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след
6
самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната
национална юрисдикция приеме, че са били изразени от продавача или
доставчика на ясен и разбираем език.
В т. 3 от диспозитива на посоченото решение е уточнено, че член 4,
параграф 2 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им
позволява да вземат решения, основани на добра информираност и
благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза,
съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна
валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от
формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния
обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи
възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която
кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите
икономически последици от подобна клауза върху финансовите му
задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се
извърши от националния съд.
В т. 3 от диспозитива и т. 54 и т. 56 от мотивите на решение по дело С-
186/16 СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на чл. 3, § 1 от Директива
93/13/ЕИО, транспонирана в чл. 145, ал. 1 ЗЗП, трябва да се тълкува в смисъл,
че „преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза
трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор
при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е
можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-
нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е
носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в
хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи
оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по
смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото
и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на
банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута /най-напред
евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това
наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3,
§ 1 от Директива 93/13/“. За да установи „дали клаузата води в разрез с
принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на
потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора,
националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и
справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно
да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след
индивидуално договаряне“ /решение по дело С-186/16, т. 57; решение по дело
7
C-415/11, EU:C:2013:164, т. 68 и 69/.
В т. 55 от мотивите на решението по дело С-186/16 СЕС е приел, че
клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута,
която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в
същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица
спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя.
В т. 2 от диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че
чл. 3 до чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирани в чл. 143, чл. 145 и чл.
147 ЗЗП, следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от
националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху
потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато
при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора.
В постановеното решение № 295/22.02.2019г. по т. дело № 3539/2015г.
на ВКС, ТК, Второ отделение съдебният състав е приел, че „изключенията на
чл. 144, ал. 3 ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими единствено
към основанията чл. 143, т. 7, т. 10, т. 12 ЗЗП, в които не попада клауза,
регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна
валута /щвейцарски франкове/ и погасителни вноски, дължими в същата
валута.“ Посочено е, че договорът за кредит не представлява сделка с ценни
книжа, нито сделка с финансови инструменти, в който смисъл е и
постановеното от ВКС по реда на чл. 290 ГПК решение № 95/13.09.3016г. по
т. д. № 240/2015г. на ВКС, II т. о./. Изразено е разбирането, че цената на
кредит в чуждестранна валута по смисъла на чл. 144, ал. 3, т. 1 във връзка с
чл. 143, т. 12 ЗЗП е единствено възнаградителната лихва, но не и
допълнителните разходи, които прави кредитополучателят вследствие
поемането на валутния риск, включително разликата в обменния курс.
Неприложимостта на чл. 144, ал. 3, т. 2 ЗЗП произтича от обстоятелството, че
договорът за кредит в чуждестранна валута не представлява договор за
покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или
международни парични преводи в чужда валута.
В множество решения ВКС въз основа на практиката на СЕС е приел, че
„неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху
потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато
при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
8
значително неравновесие между правата и задълженията на страните,
произтичащи от договора, като в този случай не се прилагат изключенията на
чл. 144, ал. 3 ЗЗП”.
С клаузата на чл.10, ал.9 от договора ищецът е декларирал, че изцяло
поема за себе си валутния и лихвения риск, доколкото е напълно запознат със
смисъла на клаузата и значението на последиците от разпоредбата.
В хода на съдебното дирене с оглед възложената на ответника
доказателствена тежест да установи валидността на оспорената клауза,
банката не е ангажирала убедителни доказателства в тази насока.
Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП предвижда клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен
начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на определено
условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
Процесната договорна клауза на чл. 10, ал.9 относно поемането на
валутния риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или
продава на швейцарския франк към лева/еврото и на лихвения риск при
превалутирането при погасяването на кредита по курс „продава“ на банката за
швейцарския франк към лева/еврото и не отговарят на изискването за яснота
и разбираемост.
Липсват данни ответната банка да е предоставила на кредитополучателя
преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна
информация, която би му позволи да извърши разумна преценка относно
икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо
задълженията по кредита, т. е. да прецени потенциално значимите
икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално
обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо
чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита.
Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че
това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски,
изразени в лева/евро в посока на повишаването им, не води до извод, че
потребителят е достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на
горепосочените правни норми, дадено от СЕС.
Кредитополучателят – потребител е икономически по-слабата страна в
преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо
банката от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на
степента си на информираност. Поради това ответната банка като
икономически по-силната страна в правоотношението и с оглед на
експертната си компетентност и познания относно възможните промени в
обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен
план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на
9
добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация
относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който
националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката
следва да разполага, предвид професионалната й дейност, както и какви
действия кредиторът би могъл да предприеме за минимализиране на валутния
риск. Липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателя
подобна информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и
рискове на валутния риск и превалутирането на кредита в швейцарски
франкове. Изразеното становище от управителя на БНБ относно липсата на
категорична прогнозируемост на движението на валутните курсове не дава
основание да се оправдае поведението на кредитора в посочената по-горе
посока.
Кредитополучателят не е имал възможност на база на предоставената
му от ответната банка информация относно възможните промени в
обменните курсове да вземе решение, основано на добра информираност, и да
направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за
кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или договор за
кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск.
Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в
обменните курсове на швейцарския франк, той не е могъл да прецени
потенциално значимите икономически последици върху финансовите си
задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за
кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително
от търговеца /банката/ условия, без да може да повлияе на съдържанието им,
вкл. на изявленията в чл. 10, ал.10 от договора, че е при подписване на
договора му е разяснена разпоредбата на чл.10, ал.9 от договора и разбира
смисъла и последиците на същата.
С непредоставянето на необходимата информация на потребителя
банката като икономически по-силна страна е нарушила принципа на
добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на
неговото изпълнение клаузата на чл.10, ал.9 от договора е довела до
значителна неравнопоставеност между страните.
Неоснователно е възражението на ответника, че длъжникът е защитен
от валутния риск, чрез превалутиране, предвид клаузите на чл.10, ал.4 и ал.5
от договора. И това е така, защото при превалутирането на кредита в
български лева или евро, следва да се приложат по-високите лихвени
проценти за превалутирания кредит, т.е. той следва, по силата на атакуваната
разпоредба на чл.10, ал.9 от договора, да поеме за своя сметка и лихвения
риск.
Налице е значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя
между правата и задълженията, произтичащи от договора, тъй като ако
банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би
могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен
10
потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на
посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при
индивидуално договаряне.
Поради това, че с посочените клаузи се прехвърля върху потребителя
изцяло валутния риск в негова вреда, то се създава значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла
на чл. 143, т. 19 от ЗЗП.
Съгласно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП нищожна е неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Предвид
изложените съображения се налага извод, че клаузата на чл.10, ал.9 от
договора във връзка с прехвърляне на валутния риск изцяло на
кредитополучателя, е неравноправни, тъй като не е индивидуално договорена
в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от нея е цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя; не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на
основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от
преминаване на валутния риск върху него, сключени са в нарушение на
принципа за добросъвестност и създават във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от
договора.
Предвид неравноправния й характер, клаузата се явява нищожна на
основание чл. 143, т. 19 във връзка с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което искът по
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на чл. 10, ал. 9
правилно е уважен. Неправилната квалификация, дадена от
първоинстанционния съд на заявения установителен иск не се отразява на
правилността на постановения съдебен акт, доколкото съдът е разгледал
относими и релевантни към заявения иск факти и обстоятелства, в резултат на
правилно разпределена доказателствена тежест относно установяването им. В
практиката на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл.290 ГПК
решения от 20.12.2011г. по гр.д. № 455/2011г., III г. о. на ВКС, от
25.07.2012г. по гр.д. № 915/2010г., IV г. о. на ВКС и решение № 157 от
4.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1013/2012 г., IV г. о., ГК се приема, че
въззивният съд, като съд по съществото на спора, следва да определи
правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически
основания. В решението си съдът разглежда спорното материално субективно
право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от
основанието и петитума на иска, а когато определи погрешна правна
квалификация, решението му не е недопустимо, а е неправилно като
постановено в нарушение на материалния закон. По въпроса за
правомощията на въззивната инстанция при дадена неправилна правна
квалификация от първоинстанционния съд съществува трайно установена и
11
задължителна практика на ВКС, съгласно която когато въззивният съд при
непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме
различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да
разреши спора в съответствие с действителното правно основание и изложи
собствени мотиви. В процесния случай първоинстанционният съд се е
произнесъл по въведените от ищеца фактически твърдения и петитум,
разпределил е правилно доказателствената тежест, като единствено е дал
различна от тази на настоящата инстанция правна квалификация на
предявения иск. Предвид на това решението му не е недопустимо, а на
страните не са били необходими допълнителни указания в хода на въззивното
производство.
По отношение на иска по чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД : Установената
нищожност на клаузата по чл. 10, ал. 9 от договора има за последица връщане
на полученото по нея при липса на основание. Посочената последица
обосновава и правния интерес от воденето на установителния иск, предвид и
на което възражението на ответника за липса на правен интерес се явява
неоснователно.
Съгласно Решение № 168 от 29.01.2021г., постановено по т.д. №
2184/2019г. по описа на ВКС, второ т.о., при преценка за последиците от
неравноправната клауза от договора за кредит съдът следва да съобразява
практиката на СЕС и ВКС и разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако
договорът може да се прилага и без тези клаузи. С посочената разпоредба е
транспонирана разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, в
която е предвидено, че неравноправните клаузи, съдържащи се в договори
между потребители и продавачи или доставчици, не обвързват потребителите,
при условията, определени в националното право на държавите членки, и че
договорът продължава да е обвързващ за страните в останалата част, ако
може да продължи да се изпълнява и без неравноправните клаузи. С
посочените разпоредби се цели не обявяване на недействителността на целия
договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното
равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на
съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови
равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип
съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи.
В редица свои решения СЕС е посочил, че ако последното условие е
изпълнено, съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО съответният
договор трябва да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност за
запазване на договора без неравноправните клаузи, което трябва да се
12
провери, като се приложи обективен подход /в този смисъл решение от
14.03.2019г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и 51, решение от
26.03.2019г. по дело C-70/17 и C-179/17, EU:C:2019:250, т. 57, решение от
03.10.2019г. по дело С-260/18, т. 39, решение от 15.03.2012г. по дело С-
453/10, EU:C:2012:144, т. 32/. В решението по дело С-26/13 /т. 83 и 84 от
мотивите и т. 3 от диспозитива/ СЕС признава възможността за националния
съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от
вътрешното право, за да запази действието на договора, когато обезсилването
на договора в неговата цялост би могло да изложи потребителя на особено
неблагоприятни последици. В действителност последицата от такава
недействителност поначало води до незабавна изискуемост на остатъка от
сумата по кредита в размери, които вероятно биха превишили финансовите
възможности на потребителя и по този начин биха поставили в по-
неблагоприятно положение потребителя, отколкото кредитодателя.
Установяването на неравноправния характер на клаузата за поемане на
целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или
продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателя -
потребител позволява да се възстанови правното и фактическото положение
на потребителя, каквото би било без наличието на тези неравноправни клаузи.
Договорът за кредит може да се прилага и изпълнява и без процесната клауза,
предвид разпоредбата на чл. 430 ТЗ, съгласно която с договора за банков
кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за
определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да
ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.
Договорът за кредит може да бъде изпълняван и без клаузата на чл.10,
ал.9, тъй като премахването й не води до изменение на естеството на
основния предмет на договора.
С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от
потребителя и на вредите, свързани с този риск, и предвид задължението на
националната юрисдикция да възстанови предимствата на потребителя,
неправомерно получени в негов ущърб от продавача или доставчика въз
основа на неравноправните клаузи, сумата, заплатена вследствие на промяна
в ущърб на потребителя на валутния курс на чуждестранната валута, се явява
платена при начална липса на основание.
Видно от заключението на вещото лице по ССчЕ курсът на шв.франк
спрямо лева започва покачване още през 2009г., в резултат на което за
процесния период кредитополучателят заплаща в повече главница 12 995.44
лева, договорни лихви в размер на 4 423.75 лева, 57.57 лева – наказателни
лихви и 213.29 лева – такси, или общо сумата от 17 690.05 лева.
Правилно и законосъобразно исковият съд е приел за основателно
въведеното от ответника възражение за настъпила погасителна давност по
отношение на вземането, предмет на иска, за период, предшестващ петте
години преди датата на подаване на исковата молба, на осн.чл. 110 във
13
вр.чл.114, ал.1 от ЗЗД. И това е така, защото при специалния иск по чл.55,
ал.1 от ЗЗД по първия фактически състав – получено нещо без основание,
давността започва да тече от получаването, тъй като към този момент липсва
основанието и възниква вземането за неоснователно обогатяване. В този
момент то става и изискуемо.
На следващо място, дори и при прилагане на съюзното право (решение
по съединени дела С-224/19 и С-259/19), съгласно което началото на
давностния срок е моментът, в който потребителят е узнал за
неравноправната клауза или разумно е могъл да узнае за неравноправния
характер, източник на извършената престация, то от една страна, ищецът не
въвежда ясни твърдения относно точния момент и обстоятелства, когато и
при които е узнал за неравноправния характер на атакуваната договорна
клауза, а от друга страна и не провежда успешно доказване на твърденията си
за узнаване „едва през 2020г.“, доколкото негова е тежестта на доказване
положителния факт на узнаването. Освен това, налице са основателни
предположения, че ищецът реално е могъл да узнае за неравноправността още
през 2010г., когато изменението на цената на шв.франк спрямо лева е
превишило 15 % в сравнение с тази към датата на сключване на договора,
като през годините е запазвала тенденция към повишаване, достигайки през
първата половина на 2020г. 49.13 %.
Като правилно и законосъобразно обжалваното решение следва да бъде
потвърдено.
По частна жалба вх. № 301026/28.10.2021г. : Същата е частично
основателна. На първо място исковият съд правилно е отчел, че делото не се
характеризира с висока степен на фактическа и правна сложност;
процесуалният представител на ищеца не е участвал в открито съдебно
заседание. Същевременно, съдът не е отчел обстоятелството, че са поставени
на разглеждани два иска, единият от които неоценяем, възнаграждение по
който се определя по реда на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба 01/09.07.2004г. и
възлиза на 600 лв., при което общия размер на адвокатското възнаграждение
по двата иска е в размер на 1660.70 лв., от които предвид уважената част в
полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 1638 лева или още 600 лв.
По разноските : С оглед резултата в производството пред въззивната
инстанция „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД ЕИК ********* следва да заплати
на ИВ. АТ. Й. с ЕГН ********** разноски за заплатени държавни такси и адв.
възнаграждение в размер на 2 340.70 лева, а ИВ. АТ. Й. с ЕГН ********** – в
полза на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“АД ЕИК ********* сумата от 47.90 лева
(ДТ и адв.възнаграждение).
Воден от изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 262223/09.07.2021г., постановено по гр.д.
14
№ 8452/2020г. по описа на ВРС.
ОТМЕНЯ Определение № 265946 от 20.10. 2021г. по гр.д. №
8452/2020г. В ЧАСТТА, в която е оставена без уважение молбата на ищеца
ИВ. АТ. Й. с ЕГН ********** за изменение на Решение от 09.07.2021г. по
гр.д. № 8452/2020г. на РС Варна относно размера на присъденото в негова
полза адвокатско възнаграждение, като ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“АД ЕИК ********* да заплати на
ИВ. АТ. Й. с ЕГН ********** още 600 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение по гр.д. № 8452/2020г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, пл. „Св. Неделя“ № 7 да заплати
на ИВ. АТ. Й. с ЕГН **********, сторените разноски за въззивното
производство разноски за заплатена държавна такса и адв. възнаграждение в
общ размер от 2 340.70 лева
ОСЪЖДА ИВ. АТ. Й. с ЕГН **********да заплати на „УНИКРЕДИТ
БУЛБАНК“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.
София, пл. „Св. Неделя“ № 7, сторените разноски за въззивното производство
за заплатена държавна такса и адв. възнаграждение в общ размер от 47.90
лева.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен
от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15