Определение по дело №45/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.

С решение № 78/24.08.2015 г., постановено по гр.д. № 448 по описа за 2014 г., М.районен съд е отхвърлил предявения от Х. М. Г. от с.С., О., против Х. И. И. и С. Х. И. и двамата от с.С., О., иск с правно основание чл.50 от ЗЗД, за заплащане солидарно на сумата в размер на 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени страх, болка и страдания, в резултат на ухапване от куче на 21.09.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 21.09.2014 г., до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен и недоказан. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на двамата ответници разноски в размер на по 600 лв. за всеки един, представляващи адвокатско възнаграждение.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят Х. М. Г., който го обжалва чрез процесуалния си представител по пълномощие, като порочно (неправилно). В жалбата се излагат съображения, че от събраните по делото доказателства, че на 21.09.2014 г., минавайки покрай стадото на двамата ответници, Х. Г. бил напÓднат безпричинно от тяхното домашно куче, което го ухапало многократно и получил множество наранявания по главата и тялото, като и му било причинено психично заболяване. Сочи се, че по отношение собствеността на кучето съществували множества доказателства. Обстоятелството, че кучето не било регистрирано не опровергавало тези доказателства, а с това бил осъществен административно-наказателен състав от Наредба № 1 на Община К.. Моли съда отмени обжалваното решение на М.районен съд и да реши делото по същество, като уважи изцяло предявения иск. В съдебно заседание, представляван от процесуални си представител поддържа жалбата си.

Въззиваемите Х. И. И. и С. Х. И., представлявани от процесуалния си представител, са представили отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК, с който оспорват въззивната жалба. Сочат, че собствеността на кучето не била доказана, като ищецът изцяло допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Въззиваемият С. И. се намесил, за да предотврати ухапването. Молят съда да потвърди решението на М.районен съд. Претендират разноски. В съдебно заседание, пълномощникът на въззиваемите, поддържа становището, изразено в отговора на въззивната жалба.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по същество разгледана е неоснователна.

Решението на М.районен съд е валидно, допустимо и като краен резултат правилно.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ухапване от куче. Ищецът твърди, че бил нападнат и ухапан от кучето на ответниците без никакъв повод от негова страна, в резултат на което му били причинени описаните в исковата молба увреждания.

Ответниците оспорват иска като твърдят, че ищецът изцяло допринесъл с поведението си за настъпване на вредоносния резултат, тъй като ударил кучето с дръжката на брадва, която носел. Сочат също, че нямали качеството на собственици на кучето.

Установява се от събраните по делото доказателства, че въззиваемите Х. И. И. и С. Х. И. отглеждали стадо овце в с.С., О., като за целта имали и куче, овчарска порода, шарено на цвят, бяло и черно. На 21.09.2014 г. около 16.30 часа, ответникът С. И. водил стадото си през селото, като най-отпред вървяло кучето, а той бил зад стадото. В този момент към стадото се приближил въззивникът Х. Г., носейки брадва в ръката си. Когато достигнал до кучето, въззивникът го ударил с дръжката на брадвата си, в резултат на което животното издало звук и се отдръпнало настрани. Въззивникът отново с приближил към кучето и посегнал да го удари втори път с дръжката на брадвата, но в този момент животното се нахвърлило върху него, съборило го на земята и започнало да го хапе по бузата и дясната ръка. Въззиваемият С. И. видял случващото се и тичешком се отправил към кучето, ударил го с тоягата си и го отстранил от въззивника. След това Х. Г. се изправил и се прибрал у дома си, където били съпругата му и братовчедката му, които съобщили за случилото се в ЦСМП - К.и РУП - К.. В последствие въззивникът бил хоспитализиран в МБАЛ "Д-р А.Д." - гр.К., където останал около 14 дни. Така описаната фактическа обстановка се установява от писмените и гласни доказателства по делото и най-вече от показанията на свидетеля-очевидец Шабан Мюмюн Юсеин, които са логични и последователни и въззивната инстанция ги приема.

При така установените по делото факти и обстоятелства следва да се направи извод, че предявеният иск с правно основание чл.50 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ухапване от куче, е неоснователен и недоказан и правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд, макар настоящата инстанция да излага свои съображения за това. В исковата молба ищецът твърди, че на 21.09.2014 г. бил ухапан от кучето на ответниците без никакъв повод от негова страна. Това твърдение не се доказва от събраните по делото доказателства. Както бе посочено, свидетелят-очевидец Ш. М. Ю., заявява в съдебно заседание пред първоÞнстанционния съд, че Х. Г. ударил кучето с дръжката на брадвата си, в резултат на което животното издало звук и се отдръпнало настрани. В следващия момент отново приближил към кучето и посегнал да го удари втори път с дръжката на брадвата, и едва тогава животното се нахвърлило върху него, съборило го на земята и започнало да го хапе по бузата и дясната ръка. В този случай безспорно е налице поведение от страна на въззивника, с което същият е раздразнил кучето и това е била единствената причина, поради което е настъпило и ухапването, респ. телесните увреждания. Нещо повече, Х. Г. не само е раздразнил кучето, но му е нанесъл удар и се е опитал да му причини увреждане. Поради тази причина следва да се направи извод, че въззивникът изцяло е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, поради което той не може да търси обезщетение за претърпените неимуществени вреди.

Що се отнася до собствеността на животното, то този въпрос би следвало да се обсъжда при основателност на иска. Въпреки това по делото са налице данни, а и ответниците потвърждават това в отговора на исковата молба, че кучето е било притежание на тях двамата, които отглеждали стадо овце. Липсата на регистрацията на кучето в Община К. не е основание да се направи извод, че кучето не е собственост на двамата ответници.

Ето защо, предявеният иск е неоснователен и недоказан, а решението на първоинстанционния съд, като краен резултат е правилно, и следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемите следва да бъдат присъдени разноски за въззивна инстанця в размер на по 300 лв. за всеки един, представляващи адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 78/24.08.2015 г., постановено от М.районен съд по гр.д. № 448 по описа за 2014 г. на същия съд.

ОСЪЖДА Х. М. Г., с постоянен адрес с.С., О., с ЕГН * да заплати на Х. И. И., с постоянен адрес с.С., О., с ЕГН * направените във въззивната инстанция разноски в размер на 300 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Х. М. Г., с постоянен адрес с.С., О., с ЕГН * да заплати на С. Х. И., с постоянен адрес с.С., О., с ЕГН *, направените във въззивната инстанция разноски в размер на 300 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, т.1 от ГПК.

Председател:

Членове:1. 2.