Решение по дело №289/2024 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 320
Дата: 20 май 2024 г.
Съдия: Милен Василев
Дело: 20241001000289
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 12 април 2024 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 320
гр. София, 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров

Милен Василев
при участието на секретаря В. Ил. Иванова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20241001000289 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 29.12.2023 г. на ответника „Електроразпределителни
мрежи Запад“ ЕАД и насрещна въззивна жалба от 7.02.2024 г. на ищеца „Джуджан“ ЕООД
против решението от 7.12.2023 г. по търг. дело № 3759/2022 г. на Софийския градски съд, І-
11 състав, с което:
ответникът е осъден да заплати на ищец на осн. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД сумата 54 605,12
лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника
вследствие ползване на собствения на ищеца при квота 1/2 ид. част трафопост с
идентификатор 12259.1011.36.9, находящ се в гр. Враца, бул. „Мито Орозов“ № 67,
както и от ползването на собствените на ищеца съоръжения в трафопоста, служещи за
пренос и преобразуване на електрическа енергия, в периода 1.02.2017 г. – 10.04.2022
г., заедно със законната лихва от 11.04.2022 г. до изплащането, а на осн. чл. 78, ал. 1
ГПК сумата 4 438,33 лв. – разноски за производството;
е отхвърлен предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над 54 605,12 лв. до
пълния предявен размер от 55 647,21 лв.
Жалбоподателят – ответник „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД обжалва
решението в осъдителната част. Твърди, че неправилно СГС е приел, че ищецът дължи
1
претендираното обезщетение за ползване на процесния трафопост. Такова не се дължало,
тъй като ищецът не доказал, че той или неговият праводател е придобил собствеността
върху трафопоста и съоръженията в него. Обектът бил изграден преди 1999 г., като не били
доказани предпоставките по чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството от 1975 г., а
именно – наличието на разрешение от асоциация „Енергетика“. Не била доказана и
идентичността на описания в договора и нотариалния акт имот, в който се твърди, че е
изграден енергийният обект, нито, че енергийното оборудване в сградата на трафопоста
съответства на енергийното оборудване, закупено с представения по делото счетоводен
документ, който бил оспорен от ответника. Твърди се, че ищецът бил в неизпълнение на
задължението по § 4, ал. 4 от ЗЕ да прехвърли обекта на ответника, тъй като не предложил
същия за изкупуване на ответника и не представил необходимите документи за
прехвърлянето, а с предявяването на поредния иск ищецът се опитвал да извлече
благоприятни за себе си последици от незаконосъобразното си поведение. Твърди се, че
неправилно бил определен и размерът на обезщетението за ползване въз основа на
методиката по чл. 117, ал. 8 ЗЕ и приетото заключение на вещото лице, като не били
установени направените от ищеца разходи за поддръжката на съоръжението, а били взети
предвид и неотносими разходи за заплати, данъци, такси и др. Претендира разноски.
Жалбоподателят – ищец „Джуджан“ ЕООД обжалва решението в частта, с която искът е
отхвърлен. Сочи се, че неправилно съдът приел, че претенцията е частично погасена по
давност за периода 1.02.2017 – 10.04.2017 г. на осн. чл. 110 ЗЗД. Не била отчетена
специалната разпоредба на чл. 3 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г.,
според която в периода на извънредното положение спират да текат давностните срокове за
погасяване или придобиване на права на частноправни субекти. Поддържа се, че поради
това процесното вземане не било погасено по давност за периода 11.02.2017 г. – 10.04.2017
г., за който период се дължала сумата 1 042,09 лв. Претендира разноски.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци
на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

По първоначалната въззивна жалба на ответника
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение,
2
поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Независимо от това и
във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:
1. Изложените в жалбата доводи повтарят съдържанието на отговора на исковата молба,
без да се взема отношение по последващите процесуални действия в първата инстанция, вкл.
и по доклада по чл. 146 ГПК. Нито в първата инстанция е възразено, нито в жалбата има
оплаквания срещу съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК, съдържащ се в определението
от 26.10.2022 г. и протоколното определение от 30.05.2023 г., в които за неподлежащо на
доказване е обявено обстоятелството, че ищецът е собственик на 1/2 ид. част от процесния
трафопост и изцяло на съоръженията в него. Това е било сторено с оглед влязлото в сила
решение от 13.09.2019 г. по гр.д. № 61535/2017 г. на СРС, потвърдено с решение от
21.12.2020 г. по гр.д. № 632/2020 г. на СГС и определение № 60779/15.11.2021 г. по гр.д. №
2214/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о. Със същите е уважен предходен иск по чл. 59 ЗЗД между
същите страни относно ползването на същия имот за предишен период – от 14.02.2014 г. до
30.10.2016 г. Част от основанието на този иск е и притежаваното от ищеца право на
собственост в посочения обем, което основание също е в обхвата на СПН на решението,
макар и по отношение на конкретното спорно право. Настоящото претендирано вземане е
същото като правно естество, но се отнася за последващ период – от 1.02.2017 г. до
10.04.2022 г.
2. Дори и да се приеме, че въпросът за собствеността не е разрешен по обвързващ страните
начин с предходното съдебно решение, то по делото са събрани и достатъчно доказателства,
които установяват правото на собственост на ищеца върху процесния имот.
От представения АДС № 1387/13.04.1965 г. се установява, че процесният трафопост е бил
актуван за държавен и е предоставен за оперативно управление на държавната организация
„Сортови семена“ – гр. Враца. Към момента на актуването е действал Законът за
електростопанството от 1948 г., който в чл. 3 е допускал държавата да преотстъпва на
държавни предприятия и обществени организации строежа и експлоатацията на енергийни
обекти от местно значение или за собствени нужди. Тази собственост е била запазена с
влизането в сила от 1.07.1976 г. на Закона за електростопанството от 1975 г. /§ 4/, а и самият
закон е предвиждал възможност електроенергийни обекти да бъдат собственост на
кооперации и обществени организации за задоволяване на собствени нужни, макар и с
разрешение на Министерство на енергетиката, а от 1986 г. – на Стопанско обединение
„Енергетика“, а от 1988 г. – на Асоциация „Енергетика“ /чл. 2, ал. 2, чл. 8, ал. 2/. В
настоящия случай не е спорно, че процесният трафопост е имал само вътрешноведомствено
значение и е обслужвал нужди само на държавната организация „Сортови семена“, която го
е стопанисвала, а това се установява и от АДС № 1387/13.04.1965 г. Противно на доводите в
жалбата няма доказателства по делото трафопоста да е стопанисван от Асоциация
„Енергетика“.
Впоследствие това предприятие е било преобразувано в дружеството „Сортови семена
Враца“ АД по ф.д. № 1177/1994 г. на Окръжен съд Враца, което съобразно чл. 17а ЗППДОП
3
/отм./ е придобило собствеността върху имуществото, предоставено за стопанисване и
управление на бившето държавно предприятие, част от което е и трафопоста Тази
собственост е била удостоверена и с издадения констативен нотариален акт № 48/11.05.2000
г., том І, рег. № 3679, нот.д. № 230/2000 г. на нотариус Р. С., с рег. № *** на НК. С договор
от 23.06.2005 г. „Сортови семена Враца“ АД е прехвърлило част от предприятието си на
ищеца „Джуджан“ ЕООД, в която част е включена и 1/2 ид. част от трафопоста. По-късно
„Сортови семена Враца“ АД е продала на ищеца и съоръженията в трафопоста – видно от
представената фактура № *********/14.02.2014 г. Ето защо въззивният съд намира за
доказано, че ищецът е собственик на 1/2 ид. част от трафопоста и изцяло на съоръженията в
него. Ответникът не е изкупил този енергиен обект съобразно § 4 от ПЗР на ЗЕ и няма
сключен договор за предоставяне на достъп по чл. 117, ал. 8 ЗЕ.
2. От приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническа експертиза се установява,
че през процесния период 1.02.2017 – 10.04.2022 г. процесният трафопост е използван за
захранване с ел. енергия на обекти на други шест дружества, а не са захранвани обекти на
самия ищец. Установено е и, че консумираното количество ел. енергия през трафопоста за
същия период е 449 898 kWh. По този начин ответното дружество, като осъществяващо
електроразпределение за тези потребители, е осъществило ползване на обекта. Доколкото не
е бил сключен договор по чл. 117, ал. 8 ЗЕ и липсва друго основание за ползване, то е
налице ползване без основание от ответника.
С ползването на трафопоста без основание ответникът се е обогатил, а ищецът като
собственик – обеднил, поради което ответникът дължи на ищеца обезщетение по чл. 59, ал.
1 ЗЗД в размер на по-малката стойност между обогатяването и обедняването. Според
утвърдената съдебна практика на ВКС[1] размерът на това обезщетение се определя на база
приетата на осн. чл. 117, ал. 8 /предишна ал. 7/ от ЗЕ от КЕВР Методиката за определяне на
цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от
потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите
на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на
преноса на природен газ. Същевременно, налице е съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК,
че този начин на определяне на обезщетението се прилага, не само за ползването на самите
съоръжения, когато те не са собственост на ЕРП, но и в хипотезата на ползване на чужд
недвижим имот, в който са разположени технически съоръжения, които са собственост на
ЕРП[2]. Според приетото заключение от 31.10.2023 г. на ССЕ изчислено по този начин
дължимото обезщетение за целия исков период възлиза на 55 647,21 лв., което и противно
на възраженията в жалбата не е взело предвид неотносими разходи за заплати, данъци, такси
и др.
Неоснователно е и възражението на ответника, че не дължал претендираното
обезщетение, тъй като ищецът бил в неизпълнение на задължението по § 4, ал. 4 от ЗЕ да
прехвърли обекта на ответника, тъй като не предложил същия за изкупуване на ответника и
не представил необходимите документи за прехвърлянето, а с предявяването на поредния
иск се опитвал да извлече благоприятни за себе си последици от незаконосъобразното си
4
поведение. От една страна, не се установява нито ищецът да е отправил искане за
изкупуване съобразно § 4, ал. 1 ЗЕ, нито ответникът да е отказал това по § 4, ал. 4. От друга
страна, дори и непрехвърлянето на трафопоста да се дължи на неизпълнение на ищеца, то
това не води до извод за недължимост на обезщетението за неоснователно ползване по чл.
59, ал. 1 ЗЗД. Съобразно § 4, ал. 6 ЗЕ при подобен отказ законът е предвидил принудително
отчуждаване на енергийния обект по реда на чл. 63, но не и недължимост на обезщетение за
ползване.
Ето защо и предявеният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява основателен, заедно с
претендираната законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

По насрещната въззивна жалба на ищеца
Жалбата е подадена в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
основателна.
Жалбата е насочена срещу частта от първоинстанционното решение, с която искът е
отхвърлен за разликата над 54 605,12 лв. до пълния предявен размер от 55 647,21 лв.
Първоинстанционният съд е приел за частично основателно възражението на ответника за
погасяване по давност на вземането за част от исковия период, а именно – за м. 02, 03 и за 10
дни за м. 04.2017 г. В тази част решението е неправилно.
През исковия период е настъпило специалното основание за спиране на давността,
предвидено в чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на
последиците. Според същата разпоредба в периода на извънредното положение спират да
текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права на
частноправни субекти. По силата на § 13 от ЗИД на Закона за здравето (ДВ, бр.
44/13.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение
продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародване на този закон в ДВ.
Периодът на извънредното положение е от 13.05.2020 г. до 13.05.2020 г., поради което
спирането на давностните срокове е за периода 13.05.2020 г. до 20.05.2020 г., т.е. общо 69
дни. По време на спирането на давността такава не тече, а тя продължава да тече след
отпадане на основанието за спиране, като изтеклата давност до спирането се зачита.
Настоящата искова молба е подадена на 11.04.2022 г., поради което и отчитайки спирането
на давността за 69 дни, погасени по давност биха били вземания за периода преди 1.02.2017
г. Ето защо целият исков период 1.02.2017 – 10.04.2022 г. е в рамките на давностния срок и
вземането по чл. 59 ЗЗД не е погасено по давност.
Поради това искът е основателен за целия исков период и в пълния предявен размер от
55647,21 лв.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която искът е
отхвърлен за разликата над 54 605,12 лв. до пълния предявен размер от 55 647,21 лв., който
5
да се уважи. В останалата част решението следва да се потвърди.

Относно разноските по производството
При този изхода на спора право на присъждане на разноски има само ищецът, каквото
искане същият е направил своевременно. Тези разноски възлизат в общ размер на 4 762,56
лв., от които: 1) 87,56 лв. – неприсъдената част от разноските за първата инстанция, 2) 25 лв.
– за държавната такса по въззивната жалба на ищеца, и 3) 4 650 лв. – за заплатеното
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по договор за правни услуги от
15.02.2024 г.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] вж. решение № 179/18.05.2011 г. по т.д. № 13/2010 г. на ВКС; решение № 6/2.02.2015 г. по т.д. № 184/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и др.
[2] така решение № 291/27.02.2015 г. по т.д. № 4016/2014 г. на ВКС, І г.о.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 7.12.2023 г. по търг. дело № 3759/2022 г. на Софийския градски
съд, І-11 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Джуджан“ ЕООД срещу
„Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за разликата над 54
605,12 лв. до пълния предявен размер от 55 647,21 лв., и вместо това постановява:
ОСЪЖДА „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД с ЕИК – *********, със
седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 159, БенчМарк
Бизнес Център, да заплати на „Джуджан“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес
на управление – с- Вировско, община Враца, ул. „Страница“ № 5, на осн. чл. 59, ал. 1 от
ЗЗД сумата над 54 605,12 лв. до 55 647,21 лв., представляваща обезщетение за
неоснователно обогатяване на ответника вследствие ползване на собствения на ищеца при
квота 1/2 ид. част трафопост с идентификатор 12259.1011.36.9, находящ се в гр. Враца, бул.
„Мито Орозов“ № 67, както и от ползването на собствените на ищеца съоръжения в
трафопоста, служещи за пренос и преобразуване на електрическа енергия, в периода
1.02.2017 г. – 10.04.2022 г., заедно със законната лихва от 11.04.2022 г. до изплащането, а на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 4 762,56 лв. – разноски за производството пред САС.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 7.12.2023 г. по търг. дело № 3759/2022 г. на Софийския
градски съд, І-11 състав, в останалата обжалвана част.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщенията до страните да се изпратят само на обявените по делото профили в ЕПЕП
или ССЕВ.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7