РЕШЕНИЕ
№ 404
гр. Пловдив, 25.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева Атанасова
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно
гражданско дело № 20245300500180 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от "Фератум България" ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: ***, против решение № 4480/07.11.2023
г. постановено по гр.д. № 17738/2022 г. на Районен съд - Пловдив, ХІХ гр.
състав, което се обжалва в частта му, с която е признато за установено в
отношенията между Д. Н. Ц. с ЕГН **************и "Фератум България"
ЕООД с ЕИК ***, че сключеният между тях договор за паричен заем № ***от
23.08.2022 г. е недействителен, поради несъответствие с изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 от Закона за потребителския кредит, както и в частта, с която е
отхвърлен насрещният иск на "Фератум България" ЕООД за осъждане на
първоначалния ищец Д. Н. Ц. с ЕГН **************да му заплати сумата от
1400 лв. - договорна лихва по договора за заем № ***от 23.08.2022 г.
Жалбоподателят поддържа, че в тези обжалвани части решението е
неправилно и незаконосъобразно, като моли за неговата отмяна и
постановяване на друго решение по същество, с което първоначалният иск на
Д. Н. Ц. за прогласяване недействителността на договора за заем поради
несъответствието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК да се отхвърли, а
предявеният насрещен иск за присъждане на договорна лихва от 1400 лв.
съгласно същия договор за заем да се уважи. Претендират се разноски за
двете съдебни инстанции.
1
Въззиваемият Д. Н. Ц. чрез адв. С. П. оспорва жалбата като
неоснователна. Моли за потвърждаване на решението в обжалваните части и
за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗАдв.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от
лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна по следните съображения:
Не се оспорва установената от районен съд фактическа обстановка по
делото, че между страните е сключен договор за заем № ***от 23.08.2022 г.,
по силата на който заемодателят - ответник е предоставил на заемателя - ищец
парична сума в размер на 4000 лв., дължима на 18 вноски при 35 % лихва
(1400 лв.), с уговорен размер на ГПР - 49,66 %, че сумата е получена от
ищеца на 23.08.2022 г., а в договор за заем е договорено предоставяне на
обезпечение – поръчител - конкретно юридическо лице. Уговорено е и
изплащане на възнаграждение на поръчителя от страна на ищеца в размер на
3960 лв. Тези фактически констатации и правни изводи не се оспорват пред
въззивната инстанция.
Видно от представения от ответника договор за заем № ***от
23.08.2022 г., в същия е предвидена клауза 5 – обезпечение, според която
кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от "Ferratum bank" в
полза на дружеството. С одобряването от дружеството на предоставеното в
негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да
се отменя нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило
обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършва чрез
одобряването на кредита.
По делото е представен и договор за гаранция /поръчителство/,
сключен от ищеца с „Фератум Банк“, съгласно който гарантът „Фератум
Банк“ се е съгласил да обезпечи изпълнението на ищеца на задълженията му,
произтичащи от договор за заем № ***от 23.08.2022 г., сключен с "Фератум
България" ЕООД, а таксата, дължима от ищеца за предоставената гаранция
/поръчителство/ е 3960 лв.
Въз основа на тези доказателства съдът приема, че при сключването
на процесния договор за потребителски кредит чрез предвиждане на
обезпечение под формата на поръчителство /чл.5 от договора/, което е
свързано с допълнителни разходи за потребителя, изразяващи се във
възнаграждение - гаранция за поръчителя, е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита.
Допълнителните разходи за кредитополучателя, които се изразяват заплащане
на гаранция за поръчителя са значителни, същите са почти в размер на
получената на заем сума. Одобряването на гаранцията чрез поръчителство
предоставено от „Фератум Банк“ е условие за сключване на договора за
2
кредит. Независимо, че посочените разходи се дължат на друго лице,
различно от кредитодателя, същите са пряко свързани с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на ГПР.
Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута.
В договора за кредит е посочено, че ГПР е 49,66 %, а
възнаградителната лихва е 35 %, като от съдържанието на договора не може
да се направи извод за това какви точно разходи се заплащат от длъжника и
как са включени в ГПР. Така неясен е характерът на задължението, включен в
ГПР и представляващ разликата между размера на ГПР и лихвата от 35 %,
която е част от него. В ГПР не е включена сумата за гаранция по договора за
поръчителство, поради което се налага извода, че с включването и значително
се надвишава допустимия размер на ГПР съгласно изискването на чл.19, ал.4
ЗПК.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че при сключването на
процесния договор за потребителски кредит длъжникът - потребител е
поставен в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще дължи. Чрез предвиждане на
обезпечение под формата на поръчителство, което е свързано с допълнителни
разходи за потребителя, е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита.
Ето защо съдът намира, че процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от него води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Според чл.23
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ето защо искът за прогласяване
недействителността на договора е основателен и следва да се уважи, а
предявеният насрещен иск за заплащане на договорни лихви по
недействителния договор за заем е неоснователен и следва да се отхвърли.
Решението на първоинстанционния съд в обжалваните части е в
същия смисъл и като правилно ще се потвърди.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателят
следва да заплати на пълномощника на въззиваемата страна - адв. С. П.
3
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, което следва да се определи от съда. При определяне размера
на дължимото адвокатско възнаграждение, в хипотезата на чл. 38, ал.2 от
ЗАдв. следва да се съобрази постановеното на 25.01.2024г. решение на СЕС
по дело С-438/22г., в което е посочено, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Ето защо в
настоящия казус на основание чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС съдът ще откаже да приложи нормата на чл.2 ал.5 от
Наредбата №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски хонорари, тъй като
посочената разпоредба създава ограничение на конкуренцията по смисъла на
посочените норми от ДФЕС и ДЕС.
Ето защо и предвид цената на иска, действителната фактическа и
правна сложност на делото и обстоятелството, че се касае до спор, по който
вече има установена съдебна практика, а защитата на въззиваемия се изразява
единствено в подаване на отговор на въззивната жалба, съдът приема, че
дължимото се адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на
въззиваемия ще се определи в минималния размер по Наредбата
№1/09.07.2004г. за един иск, който е в размер на 400 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4480/07.11.2023 г., постановено по гр.д.
№ 17738/2022 г. на Районен съд - Пловдив, ХІХ гр. състав в частта, с която е
признато за установено в отношенията между Д. Н. Ц. с ЕГН ***********и
"Фератум България" ЕООД с ЕИК ******, че сключеният между тях договор
за паричен заем № *******от 23.08.2022 г. е недействителен, поради
несъответствие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за
потребителския кредит, както и в частта, с която е отхвърлен предявеншят
насрещен иск на "Фератум България" ЕООД против Д. Н. Ц. с ЕГН
************за осъждането му да му заплати сумата от 1400 лв. - договорна
лихва по договор за заем № *******от 23.08.2022 г.
ОСЪЖДА "Фератум България” ЕООД, ЕИК: ********, със седалище
и адрес на управление: ******* да заплати на адвокат С. Ж. П. с адрес: ***,
сумата от 400 (четиристотин) лв. - адвокатско възнаграждение, определено от
съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
4
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5