РЕШЕНИЕ
№ 277 дата 02 март 2022г. град Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – Бургас, ІХ-ти състав,
в публично заседание на 21 февруари
2022г., в следния състав:
Съдия: ПАВЛИНА СТОЙЧЕВА
Секретар:Кристина Линова
Прокурор: …..…………..……
разгледа
адм. дело № 2500 по описа за 2021г.
и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и
сл. от АПК, във вр. с чл.118 от КСО.
Предмет на оспорване е Решение №
2153-03-112/06.10.2021г. на директора на ТП на НОИ – Варна, с което е оставено
в сила разпореждане № С-03-999-00-**********/09.09.2021г. на ръководителя по
изплащането на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ Варна, с което, на М.Ж.К.-М.
***, на основание чл.40, ал.3 от КСО и чл.47, ал.1 от НПОПДОО, е отказано
изплащането на парично обезщетение за временна неработоспособност за периода от
13.08.2021г. до 21.08.2021г.
Жалбоподателката
К.-М. оспорва решението като незаконосъобразно поради нарушение на материалния
закон, като възразява, че има право на обезщетение за временна
неработоспособност поради карантина и независимо че трудовото правоотношение е
било прекратено в периода на издадения болничен лист за временна
неработоспособност, то и в този случай изплащането на обезщетението е дължимо,
като се позовава на нормата на чл.42, ал.1 от КСО. Счита също така, че
становището на административния орган, че обезщетението е дължимо и в случай на
прекратяване на трудовото правоотношение, но само когато се касае за хипотезата
на общо заболяване, а не на карантина, би довело до неравноправно и
дискриминационно третиране на лицата, които задължително се осигуряват за общо
заболяване и майчинство. Иска се отмяна на решението и на потвърденото с него
разпореждане.
В
съдебно заседание жалбоподателката се представлява от пълномощник, който поддържа подадената жалба
на сочените в нея основания.
Ответникът
– директор на ТП на НОИ – Варна не се явява и не се представлява. Изпратил е
писмено становище чрез юрисконсулт, видно от което счита жалбата за
неоснователна, претендира разноски.
Жалбата
е процесуално допустима за разглеждане, като подадена от надлежна страна,
засегната от действието на издадения административен акт и депозирана в
предвидения от закона срок.
Разгледана
по същество е неоснователна.
Фактите по делото не са спорни между
страните.
В полза на жалбоподателката К.-М. е бил
издаден болничен лист № Е-2021-2101246/16.08.2021г., с причина за издаване –
карантина, с период на временна неработоспособност от 12.08.2021г. до
21.08.2021г. вкл.
Служебна справка в регистъра на
трудовите договори показала, че жалбоподателката е сключила трудов договор на
06.08.2021г.
На 08.09.2021г. работодателят ПАРТНЕРС
ЖСП ЕООД подал удостоверение по образец с данни за изплащане на парично
обезщетение, в което посочил, че към деня на настъпване на временна
неработоспособност, лицето е било осигурено за съответния риск , като считано
от 13.08.2021г. трудовото правоотношение е било прекратено.
С
разпореждане № С-03-999-00-**********/09.09.2021г. ръководителят по изплащането
на обезщетенията и помощите в ТП на НОИ Варна, на основание чл.40, ал.3 от КСО
и чл.47, ал.1 от НПОПДОО, отказал изплащането на парично обезщетение на
жалбоподателката за временна неработоспособност за периода от 13.08.2021г. до
21.08.2021г. като се позовал на нормата на чл.42, ал.1 от КСО и посочил, че парично обезщетение след датата
на прекратяване на трудово правоотношение се изплаща на лица във временна
неработоспособност поради общо
заболяване, трудова злополука или професионална болест.
Против
разпореждането е подадена жалба вх. № 1012-09-329/20.09.2021г., по която е
постановено процесното Решение № 2153-03-112/06.10.2021г. на директора на ТП на
НОИ Варна, с което жалбата е отхвърлена. Видно от изложените в него мотиви,
горестоящият орган се е позовал на обстоятелството, че след прекратяване на
трудовото правоотношение лицето вече не е осигурено, поради което няма
основание за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност
поради карантина след прекратяване на осигуряването.
Решението
е законосъобразно.
Спорът по делото е по приложението на
материалния закон относно правото на жалбоподателката да получи обезщетение за
временна неработоспособност поради карантина, в хипотезата на прекратяване на
трудовия договор след настъпване на неработоспособността, която продължава и
след датата на прекратяването.
За
карантината, като мярка за
предотвратяване на разпространението на заразни болести чрез
ограничаване движението на лицето и произтичащата от това невъзможност да се
яви на работа, работникът има право на отпуск, който се разрешава от здравните органи
и се издава болничен лист за карантинния период – чл.162, ал.1 и ал.2 от КТ и
чл.6, ал.1 и ал.2 от НМЕ.
Кодексът
за социално осигуряване обвързва правото на обезщетение за временна
неработоспособност с качеството на осигурено лице и това е видно от нормата на
чл.40, ал.1 от КСО, съгласно която право на парично обезщетение вместо
възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност имат
осигурените лица за общо заболяване и майчинство. Легалната дефиниция на
осигурено лице е дадена в § 1, т.3 от ДР на КСО - физическо лице, което
извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими
осигурителни вноски, като приложима в настоящия случай е хипотезата на чл.4,
ал.1, т.1, предл.1-во от КСО. Отнесено към настоящия случай, към датата на
настъпване на неработоспособността – 12.08.2021г. жалбоподателката има качеството
на осигурено лице – тя извършва трудова дейност като работник/служител при
работодателя ПАРТНЕРС ЖСП ЕООД и е осигурена за риска общо
заболяване. С прекратяването на трудовото правоотношение на 13.08.2021г. тя
вече губи качеството на осигурено лице, тъй като преустановява извършването на
трудова дейност като работник/служител. С отпадането на качеството „осигурено
лице“ се преклудира и правото на обезщетение за временна неработоспособност,
защото, след като лицето вече няма качеството на работник/служител, неговата
(не)работоспособност не е релевантна, респ. няма основание да се замества
възнаграждението, защото такова вече не е дължимо, поради прекратяване на
правоотношението с работодателя. Жалбоподателката се позовава на нормата на
чл.42, ал.1 от КСО, но в жалбата тази разпоредба е неправилно цитирана.
Съгласно нормата паричното обезщетение за временна
неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука и професионална
болест се изплаща от първия ден на настъпването до възстановяване на
работоспособността или до установяване на инвалидност. Видно е, че нормата
регламентира само срока на изплащане на обезщетението, а не материалното право
на обезщетение и тя изрично е наименована Срок
на изплащане на обезщетението. Изхождайки от изложените доводи в жалбата
вероятно се визира алинея 3 на чл.42 от КСО, съгласно която когато временната неработоспособност е
настъпила преди прекратяване на срочни трудови и служебни правоотношения,
договори за военна служба и договори за управление и контрол на търговски
дружества, паричното обезщетение се изплаща за не повече от 30 календарни дни
след прекратяване на правоотношенията или договорите. Дори и да се
възприеме тезата на жалбоподателката, че и по отношение на нея е приложима
хипотезата на изплащане на обезщетение и след прекратяване на трудовото
правоотношение, то, от една страна няма данни сключеният договор да има
характеристиките на някой от изброените в цитирания чл.42, ал.3, а от друга
страна алинея 3 следва да се прилага в контекста на алинея 1, т.е. да се касае
за временна неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука и
професионална болест. Карантината, като вид временна неработоспособност по
чл.6, ал.1 от НМЕ, не попада и не може да се приравни на случаите на
неработоспособност, при които е допустимо обезщетението да е дължимо за
изплащане и след прекратяване на трудовото правоотношение. Приравняване на общо
заболяване не е възможно, защото горната разпоредба посочва карантината като
самостоятелна хипотеза на временна неработоспособност, наред с общото
заболяване. Чл.42, ал.1 от КСО изрично изброява възможните случаи на временна
неработоспособност, при които алинея 3 е приложима и бидейки норма с характер
на изключение, недопустимо е нейното разширително тълкуване, респ. приложение в
хипотеза на временна неработоспособност поради карантина. В този смисъл, след
като временната неработоспособност поради карантина е извън приложното поле на
изключенията по алинея 3 на чл.42, във вр. с алинея 1 на правната норма, то
приложимо е общото правило, че обезщетението е дължимо само ако лицето има
качеството на осигурено, т.е. при непрекратено трудово правоотношение, което в
случая не е налице. Дали това би довело до неравноправно третиране, в каквато
насока са друга част от възраженията на страна, е довод неотносим към
тълкуването на закона.
На
основание изложените мотиви, жалбата, като неоснователна, следва да се
отхвърли, като съобразно този изход на процеса в полза на ответната страна
следва да бъдат присъдени претендираните разноски за юрисконсулт в минимален
размер от 100лв.
Така
мотивиран, Административен съд Бургас, ІХ-ти състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на М.Ж.К.-М. *** против Решение № 2153-03-112/06.10.2021г. на директора
на ТП на НОИ – Варна, с което е оставено в сила разпореждане №
С-03-999-00-**********/09.09.2021г. на ръководителя по изплащането на
обезщетенията и помощите в ТП на НОИ Варна.
ОСЪЖДА
М.Ж.К.-М. ***, с ЕГН **********, да заплати на ТП на НОИ – Варна, гр.Варна,
ул.“Охрид“ № 6 сумата от 100лв. разноски по делото.
Решението може да се
обжалва пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му
на страните.
СЪДИЯ: