РЕШЕНИЕ
№ 6900
гр. София, 13.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100511919 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А. Е. К., подадена чрез назначения му по
делото особен представител адв.Д. И., срещу решение от 20.05.2024 г., постановено по
гр.дело № 69041/2022 год. по описа на СРС, Г.О., 45 с-в, в частта, с която е признато
за установено в отношенията между страните, по предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК ********* срещу А. Е. К., ЕГН **********, положителни
установителни искове с правно основание чл.79, ал.1,пред.1 от ЗЗД, вр. чл.150, ал.1 от
ЗЕ, вр. чл.86 от ЗЗД, че А. Е. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, сумата в
размер на 3112,40 лева, представляваща цена на доставена от ищеца топлинна енергия,
за периода от м.07.2019 г. до 30.04.2021 г., за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“************, абонатен номер 405819, сумата в размер на 25,38 лева,
представляваща цена на извършена услуга „дялово разпределение“, за периода от
01.07.2019 г. до 30.09.2020 г., ведно със законната лихва върху двете главници, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК в съда - 10.08.2022 г. до окончателно изплащане на
1
сумата, сумата в размер на 398,08 лева, представляваща мораторна лихва, начислена
върху главницата за доставена в имота топлинна енергия, за периода от 15.09.2020 г. до
26.07.2022 г. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона,
по съображения изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата
въззивна инстанция да отмени решението на СРС в частта, в която исковете са
уважени, и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
Въззиваемата страна -ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез своя
процесуален представител юрк.Д.Т. оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Третото лице- помагач на страната на ищеца- „Нелбо Инженеринг“ ЕООД,
гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявените от ищеца срещу ответника установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която
същите са уважени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно
нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на
чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответника топлоенергия.
2
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно
дължимостта на вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са
уважени, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В обжалваното
съдебно решение са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване
действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Обжалваното съдебно решение е обосновано. Доводите в жалбата са
общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Противно на изложеното във въззивната жалба, в процесния случай безспорно
установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно
правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Съгласно чл.153,
ал.1 от ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребител,
респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо
лице - ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си. Разпоредбата императивно установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право
на ползване. В случая, не е имало оспорване на обстоятелството, че ответника е
собственик на процесния топлоснабден недвижим имот, както и че сградата - етажна
собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа, т.е без съмнение същия е имал качеството потребител на
топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и е страна по
договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно
чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона
/чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите
/чл.150, ал.2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на
3
възражение срещу Общите условия в срока по чл.150, ал.3 ЗЕ. Следователно правилно
първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало договорно
правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди. В тази връзка
съдът приема за изцяло неоснователни основните доводи изложени в жалбата, в тази
насока. От друга страна останалата част от доводите изложени за първи път от
ответника, чрез назначения му по делото особен представител във въззивната жалба,
не следва да бъдат разглеждани, като преклудирани. Същите не попадат в
изключението- хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК. Ето защо в съответствие именно с
процесуалните правила установени от ГПК, въззивният съд не следва да разгледа в
процесния случай въведените нови факти във въззивната жалба по делото, като
преклудирани.
По изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред
първата съдебна инстанция настоящият въззивен състав намира, че при установеното
облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата
през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че
предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са уважени са
основателни до размерите и за периодите, посочени в диспозитива на обжалваното
решение.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК, в обжалваната част.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. В процесния случай, с оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се
присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от
съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен
по реда на чл.37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за
заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата
на чл.25, ал.1 от Наредбата. Съгласно чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението
е от 100 до 300 лв. Настоящият въззивен състав, като съобрази изключително ниската
4
степен на фактическа и правна сложност на делото и законовата възможност то да е
под минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната
помощ /приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата от 50,00 лв. На
въззиваемата страна-ищец на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят
направени разноски за въззивната инстанция в размер на сумата от 653,59 лв.,
представляваща депозит за назначения особен представител на ответницата.
На следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 112,25 лв.- дължима
държавна такса по подадената от нея въззивна жалба.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.05.2024 г., постановено по гр.дело №
69041/2022 год. по описа на СРС, Г.О., 45 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА А. Е. К., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД, гр.София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Ястребец“ № 23 Б, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК,
сумата от 703,59 лв. / седемстотин и три лева, и 59 стотинки/ представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски.
ОСЪЖДА А. Е. К., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски
градски съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата от 112,25 лв./ сто и дванадесет лева, и
25 стотинки/, представляваща дължима държавна такса по подадената въззивна
жалба.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Нелбо Инженеринг“
ЕООД, гр.София, като трето лице - помагач на ищеца “Топлофикация София” ЕАД,
гр.София.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5