О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
гр.София, 15.05.2020 год.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на четвърти
февруари през две хиляди и двадесета
година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Йорданова
при секретаря
Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело
№6779
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 – чл.
279 ГПК.
Образувано е по
подадена жалба на ищеца Е.Д.М. срещу съдебен акт от 19.01.2018 год. /наименован
„решение“/, постановен по гр.дело №13054/2015 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в,
с който е „отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу М.НА В.Р.иск с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за неимуществени вреди в резултат на незаконното
му задържане на 24.11.2013 год. на автомагистрала „Хемус“.
Жалбоподателят
поддържа, че е сезирал съда с иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили в резултат на действията на разследващ орган,
които били нарушили правата му, защитени от § 3 и § 5, т. 2 – 4 КЗПЧОС. С
обжалвания съдебен акт искът бил отхвърлен с единствения мотив, че посочения
ответник М.НА В.Р.не е пасивно легитимиран, като СРС бил приел, че пасивно
легитимиран ответник е Областна дирекция на М.НА В.Р.– София. Процесуалната
легитимация на страните била абсолютна процесуална предпоставка за правото на
иск, за наличието на която съдът бил длъжен да следи служебно. Ако при
проверката за това било констатирано, че искът е предявен срещу ненадлежен
ответник, съдът следвало да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази
нередовност чрез предприемане на действия по конституиране на надлежен
ответник, а при неизпълнение на указанията производството за бъде прекратено. Първоинстанционният
съд бил допуснал до разглеждане нередовна искова молба поради противоречие на
обстоятелствената част и петитума, която не била отстранена и делото било
разгледано, като било постановено решение. При постановяване на решение срещу
лице, което няма качеството на надлежна страна, същото се явявало недопустимо.
Надлежният ответник следвало да конституира в процеса и производството да
започне отначало пред първата инстанция. На следващо място сочи, че от
събраните доказателства по делото било установено, че на 24.11.2013 год. бил
задържан при мащабна акция на ответника на автомагистрала „Хемус“, като от
страна на служителите на ответника били извършени действия в нарушение на
правата, защитени от § 5, т. 2 – 4 КЗПЧОС. По отношение на ищеца било упражнено
физическо насилие, като неправомерните действия на служителите на ответника
били извършени без ищецът да е оказал съпротива. Нарушени били правата по § 3 и
5 КЗПЧОС, правото на свобода и сигурност, както и правото, че никой не може да
бъде подлаган на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.
Вследствие на тези действия ищецът бил претърпял неимуществени вреди – болки,
страдания, страх и преживян стрес, влошаване на здравословното му състояние.
Засегнати били личността му, честта и достойнството му, физическото и
емоционалното му състояние. Ето защо моли обжалваният съдебен акт да бъде
обезсилен, а делото – върнато на СРС за конституирането на надлежен ответник,
евентуално съдебният акт да бъде отменен, а искът – уважен.
Ответникът по
жалбата М.НА В.Р.счита, че обжалваният съдебен акт следва да бъде потвърден.
Поддържа, че правилно СРС бил приел, че предявеният иск е неоснователен, тъй
като ищецът го е насочил срещу правен субект, който не е надлежно легитимирана
страна по спора. Първоинстанционният съд се бил произнесъл по редовна искова
молба. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Софийският
градски съд, след като взе предвид доводите на страните и прецени данните по
делото, приема следното:
В разглеждания
случай единственият изложен от СРС мотив в обжалвания съдебен акт е, че пасивно
легитимиран ответник по предявения иск е Областна дирекция на М.НА В.Р.– София,
тъй като съгласно разпоредбата на чл. 37, ал. 2 ЗМВР, областните дирекции на М.НА
В.Р.са самостоятелни юридически лица, а според чл. 42, ал. 3 ЗМВР, в областните
дирекции на М.НА В.Р.могат да се създават отдели, сектори, районни управления,
участъци и други звена от по-нисък ранг в зависимост от задачите и дейността им
/като е посочено също така, че не се обсъждат останалите събрани доказателства
по делото и предпоставки за уважаването на предявения иск/. Т.е.
първоинстанционният съд е приел, че в случая М.НА В.Р.не е надлежен ответник
като процесуален субституент на държавата.
Въззивният съд
счита, че въпросът за представителството на ответника в процеса, разбирано като
процесуална субституция и в тази връзка като процесуална легитимация, е свързан
с допустимостта на иска, който предхожда въпросите, които касаят неговата
основателност /виж и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 5 от
15.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 5/2013 год., ОСГК/.
Легитимирани
/надлежни/ страни в исковия процес са тези, които претендират, че са
притежатели на материалните права, засегнати от правния спор. Заявеното от
ищеца спорно право обуславя и определя не само процесуалната легитимация на
ищеца, но и тази на ответника, т.е. предопределя страните в спора. Правното
твърдение на ищеца, заявено в исковата молба определя процесуалната легитимация
на ответника. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка и
при липсата й /не е налице право на иск/ съдът няма право да разгледа и решава
делото по същество, а е длъжен да върне исковата молба – чл. 130, изр. 1 ГПК.
Да се разглежда и решава делото при участие на ненадлежна страна е безцелно
/решението ще има сила на пресъдено нещо спрямо ненадлежен ответник и спорът
няма да е разрешен/. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу
надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира,
индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. Когато при
служебната си проверка съдът констатира, че искът е предявен срещу ненадлежен
ответник, то той трябва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази
нередовност чрез предприемане на действия за конституирането на надлежен
ответник, като при неизпълнение на указанието, исковата молба следва да бъде
върната /производството следва да бъде прекратено/ – арг. от Тълкувателно
решение № 1 от 30.03.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2010 год., ОСГК.
При това положение настоящият съдебен състав счита, че доколкото в
разглеждания случай СРС е формирал извода, че искът е предявен срещу ненадлежно
процесуално легитимиран ответник /т.е. на практика е отрекъл допустимостта на
иска/, то по своето естество обжалваният съдебен акт, макар да е наименован „решение” и въпреки непрецизно /несъответно/ формулирания
диспозитив, има характера на разпореждане по смисъла на чл. 130, изр. 1 ГПК. А
преграждащите по-нататъшното развитие на делото определения подлежат на
обжалване с частна жалба съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима /виж правилото на чл. 62, ал. 3 ГПК/.
Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
В случая ищецът е
насочил иска си срещу Министерство на вътрешните работи, твърдейки че в
резултат на действията на негови служители – разследващи полицаи от РУ –
Правец, извършени в нарушение на правата му, уредени в чл. 3 и чл. 5, § 2 ЕКЗПЧОС, са му били причинени описаните в исковата
молба неимуществени вреди.
По чл. 2 ЗОДОВ
държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността
на правозащитните органи – разследващи органи, прокуратурата, съд. В мотивите
на Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 5/2013
год., ОСГК, е посочено, че длъжник по материалното правоотношение е държавата,
а правозащитните органи я представляват като процесуални субституенти, както и
че дори само един правозащитен орган да представлява държавата, това не би
могло по никакъв начин да наруши принципа на пълно обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Нормата на чл. 7 ЗОДОВ посочва като пасивно легитимирани страни по
исковете по чл. 2 ЗОДОВ съответните държавни органи, от чиито незаконни актове,
действия или бездействия са причинени вредите, а съгласно принципното
разрешение по т. 6 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по
тълк.дело № 3/2004 год., ОСГК – пасивно легитимиран е държавният орган, с който
длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни
правоотношения.
Съгласно нормата
на чл. 6, ал. 1 ЗМВР, една от основните дейности, извършвана от органите на
МВР, е разследването на престъпления. При тази дейност разследващите органи
действат под ръководството и надзора на прокуратурата, но са независими и
вземат решенията си по вътрешно убеждение и ръководейки се от закона /чл. 10 и
14 НПК/. Те извършват всички действия по разследването, необходими за
разкриване на обективната истина – чл. 226, ал. 1 НПК; както и всички действия
по предявяване на обвинението, като при условията на чл. 219, ал. 2 НПК
разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на
протокола по разследването срещу него. Тази им дейност определя разследващите
полицаи като правозащитни органи по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ, за вреди от чиито
действия отговаря Министерство на вътрешните работи, с което те се намират в
служебни правоотношения. Обстоятелството, че разследващата дейност се
осъществява от отделни, обособени като самостоятелни юридически лица в
структурата на М.НА В.Р./главни дирекции, областни дирекции, дирекции/, не
обосновава различен извод. Отделен е въпросът, че предвид правно
организационното положение и уредба в ЗМВР на посочените структури, ищецът има
възможност да насочи иска си и пряко срещу правосубектното юридическо лице,
осъществяващо една от законодателно възложените на М.НА В.Р.дейности, каквато е
тази по разследването на престъпления. Изложеното представлява само една
допълнителна възможност за ищеца, доколкото М.НА В.Р.е страна по служебното
правоотношение с правозащитните органи разследващи полицаи – виж Решение № 373
от 24.11.2015 год. на ВКС по гр.дело № 946/2012 год., IV г. о., ГК, Решение № 253 от 27.10.2016 год. на ВКС по
гр.дело № 457/2016 год., IV г. о., ГК.
В този смисъл и
предвид възможността М.НА В.Р.да е ответник по искове по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за причинени вреди от разследваща дейност, неправилен се явява изводът на
първоинстанционния съд, че М.НА В.Р.не е надлежно пасивно легитимирана страна в
процеса, а такава е само съответната структура, осъществяваща дейността по
разследването на престъпления, която е със статут на самостоятелно юридическо
лице.
Ето защо
обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен, а делото – върнато на СРС за
продължаване на процесуалните действия по предявения от Е.Д.М. срещу М.НА В.Р.иск по чл. 2,
ал. 1, т. 2 ЗОДОВ – разглеждане на спора и произнасяне
по него по същество.
Предвид изложените съображения, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОТМЕНЯ съдебен
акт с характер на разпореждане от 19.01.2018 год. /наименован „решение“/,
постановен по гр.дело №13054/2015 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 47 с-в, за продължаване на
процесуалните действия по предявения от Е.Д.М. срещу М.НА В.Р.иск по чл. 2, ал.
1, т. 2 ЗОДОВ – разглеждане на спора и произнасяне по него по същество.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/