Решение по дело №2519/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство по реда на чл.170 ал.3 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ППЗИНЗС/ вр. с Глава дванадесета от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и § 4б ал. 1 ДР ЗИНЗС.

Джеваил Ю. С. – в Затвор Пловдив обжалва Заповед № Л - 2881/29.10.2024г., издадена от ЗА Началник на Затвора гл. инсп. К. С., съгласно заповед № Л-2864/29.10.2024г.

С оспорената заповед е наредено на основание чл.170 ал.3 ППЗИНЗС, вр. с влошено здравословно състояние и обективна невъзможност за явяване на работа и протокол № 6533/29.10.2024г. от комисия в състав по чл.35 ППЗИНЗС, считано от 29.10.2024г. – спиране от работа на лишен от свобода Д. Ю. С., VI – та група, назначен като „работник кухня“ към затвора гр. Пловдив, II-ра категория.

- В жалбата се поддържа, че спирането от работа е безпричинно и оспорващото лице не е извършило никакво закононарушение. Административният акт се счита за неправомерен. Заявено е, че основанието за спиране на работа е свързано с боледуване от диабет, която диагноза жалбоподателят има от 17 години и не му пречи да изпълнява задълженията си. Твърди се, че оспорената заповед е издадена поради субективно отношение. Поискана е отмяна на административния акт.

В съдебно заседание жалбоподателят участва лично посредством видеоконферентна връзка и поддържа жалбата с искане за отмяна на заповедта като незаконосъобразна и възстановяване на конкретната длъжност. Заяви, че няма доказателствени искания.

- Ответникът Началник на Затвора гр. Пловдив / „ЗА Началник на Затвора гл. инсп. К. С.“/ оспорва жалбата като неоснователна в писмено становище и се представлява от В. Р. /инспектор „Режимна дейност“ с висше юридическо образование и правоспособност/. С позоваване на чл.164 ал.3 ППЗИНЗС е посочено, че жалбоподателят е спрян от работа на основание чл.170 ал.3 ППЗИНЗС по здравословни причини и по предписание на д-р Р. Д. – лекар – ординатор към МЦ Затвора гр. Пловдив. Поддържа се, че в случая водещ мотив за спиране от работа е здравословното състояние на С., което следва да се приравни на обективна невъзможност за изпълнение на възложената работа. Заявено е, че медицинското обслужване на лишението от свобода се извършва съобразно Глава десета ЗИНЗС и съгласно Наредба № 2 / 22.03.2010г. за условията и реда за медицинско обслужване в МЛС – предписанията на медицинските специалисти имат задължителен характер за началниците на съответните места за лишаване от свобода, вкл. медицинското решение се приема единствено в интерес на здравето на лишения от свобода.

В съдебно заседание процесуалният представител на ответника поддържа неоснователност на жалбата и законосъобразност на оспорената заповед.

- Окръжна прокуратура-Пловдив не участва в съдебното производство.

1. Жалбата е подадена на 07.11.2024г. В представената преписка отсъстват данни за дата на връчване на заповедта на жалбоподателя. В административния акт не е посочено пред кой орган и в какъв срок се обжалва, поради което е приложима нормата на чл.140 ал.1 АПК. Оспорването е осъществено от адресат на неблагоприятен административен акт, поради което допустимо.

По отношение правен интерес се съобрази възприетото от ВАС в Определение № 6685/2022г. по д.№ 5636/2022г. : „Съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България, гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Конституционната норма е била предмет на тълкуване и приложение от страна на Конституционния съд многократно, като ясно и непротиворечиво е следвано разбирането, че изключването на съдебния контрол за законосъобразност на дадена категория административни актове може да става, на първо място, само чрез изрична законова разпоредба и на второ място – само по изключение. В тази връзка е достатъчно да се посочи, че с конституционно решение № 14 от 4.11.2014 г. на КС по к. д. № 12/2014 г. е дадено задължително тълкуване на чл. 120, ал. 2 КРБ, според което: „Разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България дава правото на законодателя по изключение при спазване на изискванията за съразмерност, включително задължителните за страната международни стандарти за достъп до съдебна защита, със закон да предвиди необжалваемост пред съд на изрично посочена категория административни актове само когато това е необходимо за опазване на основите на конституционния ред или на други особено важни обществени интереси, като осигуряването на отбраната и сигурността на страната, както и осъществяването на принципите и целите на нейната външна политика.“ При горните съображения и доколкото ЗИНЗС не съдържа изрична норма, с която да се ограничава съдебният контрол върху актовете, с които се освобождава от работа, респ. се отменя предходна заповед за назначаване на работа, касационният съд намира, че законодателят не е въвел изключение от правилото на чл. 120, ал. 2 КРБ. Отделно от горното, съгласно чл. 172, ал. 1 ЗИНЗС и чл. 163, ал. 1 ППЗИНЗС участието на лишените от свобода в трудова дейност има за цел тяхната ресоциализация, превъзпитание, придобиване или повишаване на професионалната им квалификация. Действително, обвиняемите и подсъдимите се включват в трудова дейност по възможност и при изрично тяхно желание, заявено писмено в молба, адресирана чрез инспектора по социални дейности и възпитателна работа до началника на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие, като възможностите за участие в трудова дейност се определят от администрацията на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие в рамките на разкритите работни места в ДП „Фонд затворно дело“ и в обслужващата и комунално-битова дейност на затворническите заведения, след установяване на обстоятелствата по чл. 164, ал. 3 ППЗИНЗС. Съгласно чл. 166, ал. 2 ППЗИНЗС за назначаването на работа на лишените от свобода началникът на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие издава писмена заповед и ако не са налице обстоятелствата по чл. 164, ал 8, предл. първо и второ, възлагането на работата се смята за окончателно.“ /в тази насока и Определение № 9820/2019г. по д. № 6304/2019г./.

Възприето е, че участието в трудова дейност се прекратява с писмена заповед на началника на затвора при наличие на посочените в чл. 170 ал. 2 и ал. 3 ППЗИНЗС обстоятелства. Този административен акт засяга пряко и непосредствено правата и интересите на лишените от свобода, тъй като : - участието в трудова дейност рефлектира пряко върху метода за изчисляване на срока на изтърпяното наказание, посочен в чл. 178 ЗИНЗС, съответно - върху продължителността на пребиваване в мястото за лишаване от свобода; - заповедта се издава от началника на затвора в изпълнение на административната му дейност, поради което е в обхвата на дефиницията за индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 ал. 1 АПК и подлежи на съдебен контрол за законосъобразност.

Към страните са отправени указания по доказателствата и доказателствената тежест и се съобразява задължението им да съдействат за установяване на истината /чл.171 ал.4 АПК/. Уважено е доказателственото искане на жалбоподателя за представяне на посочени в жалбата заповеди.

2. Административният акт с право основание чл.170 ал.3 ППЗИНЗС е предвидено да се издава от „съответния началник“, който е началникът на затвора /“В случаите по ал. 2 или при обективна невъзможност за изпълнение на възложената работа участието в трудова дейност се прекратява с писмена заповед на съответния началник.“/. По отношение на материалната компетентност няма колебания в съдебната практика /напр. Решение № 6599 от 28.05.2024 г. на АдмС - София по адм. д. № 1945/2024 г.; Решение № 2992 от 7.05.2024 г. на АдмС - София по адм. д. № 2828/2024 г.; Решение № 1872 от 21.03.2024 г. на АдмС - София по адм. д. № 1710/2024 г.; др./

Оспорената заповед е издадена от ЗА Началник на Затвора гл. инсп. К. С. съгласно заповед № Л – 2864/29.10.2024г. Според съдържанието на Заповед № Л – 2864/29.10.2024г., издадена от началник Затвор гр. Пловдив : „На основание чл.15 ал.2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, поради служебна ангажираност на ст. К. З. И. – началник на затвора гр. Пловдив II категория, възлагам на гл. инспектор К. М. С. на длъжност заместник началник „Режимна и надзорно – охранителна дейност“ в затвор гр. Пловдив II категория да проведе приемно – разпределителна комисия на 29.10.2024г. Да изслушва лишени от свобода по дисциплинарни преписки и да налага наказания на осн. чл.105 ЗИНЗС и чл. 89 ППЗИНЗС“.

Съгласно чл.15 ал.2 ЗИНЗС : „Началникът на затвора може да делегира със заповед правомощия на определени от него длъжностни лица.“. При насрочване на делото ответникът бе задължен да представи доказателства за фактическото отсъствие на началника на затвора гр. Пловдив на 29.10.2024г., тъй като Заповед № Л – 2864/29.10.2024г. касае възложена конкретна дейност за дата 29.10.2024г. в хипотеза на заместване поради отсъствие на началника поради служебна ангажираност, а е издадена на основание чл.15 ал.2 ЗИНЗС – нормата касае възможност за делегиране на правомощия. В изпълнение на посоченото задължение, Началникът на Затвора гр. Пловдив уведоми писмено, че Заповед № Л – 2864/29.10.2024г. е издадена въз основа на чл.15 ал.2 в хипотеза на делегиране на правомощия. В тази вр. се съобрази Т.Р. № 4/2004г. на ВАС : “Заместването се извършва в случаите, когато лицето, титуляр на правомощия, е в обективна невъзможност да ги изпълнява. В тези случаи, предвид необходимостта от непрекъснато функциониране на административния орган, по силата на изрична писмена заповед, отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице. За определения период заместващият изпълнява правомощията на замествания в пълен обем, като върши това от името на замествания орган.“, като в заповед № Л – 2864/29.10.2024г. е вписано, че се издава поради служебна ангажираност. Доказателства за фактическото отсъствие на началника на затвора гр. Пловдив по отношение дата 29.10.2024г. не бяха представени /в частност за посочената в заповедта служебна ангажираност/. Предвид поддържаната от ответника хипотеза на делегиране на правомощия се съобрази, че според цитираното Т. Р. : „Делегирането представлява възможност, предвидена в закона, временно - за определен случай или период от време, съгласно конкретната обстановка и преценката на горестоящ административен орган, той да предостави част от правомощията си на някой от подчинените му органи. Подчиненият орган издава административни актове въз основа на това специално овластяване от органа, в чиято компетентност поначало е решаването на съответния проблем. Той не запазва за постоянно делегираното правомощие. Обикновено делегацията е продиктувана от фактическата невъзможност по-горният орган да реагира своевременно на необходимостта от издаване на множество актове на територията на по-голям район или цялата страна. Възможността за делегиране на административни правомощия се характеризира с няколко принципни ограничения: никой не може да делегира правомощия, които не притежава; не могат да бъдат делегирани правомощия, които законът определя като изрична компетентност на съответния орган; органът, на когото са делегирани правомощия, не може да ги предоставя другиму. …при делегацията действията са от името на органа, комуто са делегирани правомощия …Делегирайки част от правомощията си на свой подчинен орган, делегиращият не се е лишил от тях въобще. Той е в правото си и сам да постанови акт, за издаването на който вече е делегирал другиму правомощия.“. Следователно, ако действително бе налице делегиране на правомощия, на която правна норма от ЗИНЗС се е позовал началника на Затвора гр. Пловдив при издаване на заповед № Л – 2881/29.10.2024г., оспорената заповед следваше да бъде издадена от гл. инспектор К. М. С. в качеството му на заместник началник „Режимна и надзорно – охранителна дейност“ в затвор гр. Пловдив, именно предвид делегиране на правомощия, тъй като при делегацията действията са от името на органа, комуто са делегирани правомощия.

Изискването не е спазено в случая, освен което отсъства делегиране на правомощия в обхвата на чл.170 ал.3 ППЗИНЗС. Възложените правомощия касаят конкретни задължения – повеждане на приемно – разпределителна комисия на 29.10.2024г. и изслушване на лишени от свобода по дисциплинарни преписки, вкл. налагане на наказания на основание чл.105 ЗИНЗС и чл.89 ППЗИНЗС.

Предвид изложеното оспорената заповед е нищожна - отсъстват доказателства, удостоверяващи всички елементи на надлежно предоставено правомощие за осъщественото оспорено властническо волеизявление.

В допълнение по отношение фактическите основания за издаване на оспорената заповед, се съобрази, че мотивите може да се съдържат в относими към издаването на административния акт доказателства, след като същите са част от административната преписка и органът се е позовал на тях /ТР № 16 от 1975 г. на ОС на ГК на ВС/. В заповедта е налице позоваване единствено на Протокол № 6533/29.10.2024г., съставен на основание чл.35 ППЗИНЗС, без да е представена заповед по см. на чл.35 ал.2 ППЗИНЗС за състава на комисията. В протокола е отразено спиране от работа на Дж. С. от работещ в кухня – в неработещ, по медицински причини. Протоколът не съдържа препратка към документация – източник на медицинските причини, каквато препратка отсъства и в заповедта. В тази вр. следва да бъде посочено, че административният орган дължи мотивиране на акта с конкретни фактически основания, които да се съдържат в текста на заповедта или посредством препратка към документи от преписката, което изискване не е преодолимо с представяне на становище в хода на съдебното производство. Вярно е, че преписката съдържа докладна записка от 18.10.2024г. на д-р Р.Д. с извод от констатация за заболявания на С. – „не трябва да работи никаква работа“, при което обстоятелство е приложима нормата на чл.129 ал.3 ЗИНЗС : „Предписанията на медицинските специалисти имат задължителен характер за началниците на съответните места за лишаване от свобода. Медицинското решение се взема единствено в интерес на здравето на лишения от свобода.“. Налице са и епикризи от Отделение УНГ – УМБАЛ „Пълмед“ ООД с диагнози – D14.0 Средно ухо, носна кухина и синуси /26.09.2024г./ , Н66.0 Остро гнойно възпаление на средното ухо /04.10.2024г./, но фактически основания отсъстват в оспорената заповед и с писменото становище при представяне на преписката всъщност за първи път и в съдебна фаза се въвеждат мотиви. В реда на изложеното се отбелязва по отношение мотивите като фактически основания, че е допустимо излагането на мотивите за даден административен акт да бъдат отделно от него, но в рамките на административната преписка, която възможност също не е осъществена.

Ответникът е доказателствено задължен да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта и изпълнението на законовите изисквания при издаването му /чл.170 ал.1 АПК/. Не е допустимо мотивиране или домотивиране на административен акт при оспорването му.

Изходът от спора се основава на съображенията за нищожност. В конкретното съдебно производство не е предвидено съда да възстановява жалбоподателя на трудова дейност, която е спрян да изпълнява с оспорения административен акт. Нищожният административен акт не поражда правни последици и административният орган дължи съобразяване с това /унищожаемият административен акт поражда предвидените в правната норма последици до отмяната му - при него отмяната има действие за в бъдеще, докато при нищожния - от момента на издаването му; решението по отмяна на унищожаем административен акт има конститутивно действие, а решението по обявяване нищожност на административен акт има декларативно действие; на унищожаемия акт се дължи подчинение до момента на отмяната, докато на нищожния акт не се дължи подчинение и той не подлежи на изпълнение/.

Мотивиран с изложеното, съдът

Р Е Ш И :

Обявява за нищожна Заповед № Л - 2881/29.10.2024г., издадена от ЗА Началник на Затвора гл. инсп. К. С..

Решението не подлежи на обжалване - § 4б ал. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗИНЗС.